Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (38)

37.

Реактивният самолет направи една обиколка над летището, защото някаква по-малка машина тъкмо излиташе. След малко от кулата му дадоха разрешение за кацане и боядисаният в същия синьо-зелен цвят като морските си събратя компактен „Хокър 750“ на НАМПД съвсем леко докосна пистата, изрулира до червената тухлена сграда и спря до много по-голям самолет. Вратата се отвори и отвътре бързо излезе Пит, като се загръщаше с яке заради хладния въздух. Отиде до терминала, където го посрещна топчест човек, застанал до едно от гишетата.

— Добре дошли в Елиът Лейк. Не ни се случва често да посрещнем два реактивни самолета в един и същи ден — поздрави го той приятелски.

— Не ви ли е малко къса пистата за транспортни самолети? — попита Пит.

— Пистата ни е само хиляда и триста метра, но следващата година очакваме да я продължат. Да ви уредя ли кола под наем?

Пит кимна и след малко излезе от терминала с ключовете за един син джип форд в ръка. Разтвори картата върху капака и проучи околността. Елиът Лейк в областта Алгома на провинцията Онтарио беше малък град близо до североизточния бряг на езерото Хюрън, на 440 км на север от Детройт. Летището бе в гъстата гора само на няколко километра южно от града. Пит проследи самотния път, който вървеше на юг през планината и излизаше на бреговете на езерото Хюрън и трансканадската магистрала. На двайсет километра на запад беше целта му — градчето Блайнд Ривър, някогашен център на дърводобив и минна промишленост.

Пит се качи във форда и потегли. Пътят беше живописен, минаваше покрай планински езера и буйна река с голям водопад. Когато приближи езеро Хюрън и град Блайнд Ривър, теренът се изравни. Пит бавно подкара през градчето, възхищаваше се на чудатите дървени къщи, строени през трийсетте години. Пит продължи по шосето, докато не забеляза голям метален склад и струпани купчини камък и руда. Голям флаг с кленовото листо се вееше над табела „Миньорска кооперация на Онтарио и хранилище“.

Пит зави и паркира до входа тъкмо когато един широкоплещест човек с кафяв костюм се спусна по стълбите и се качи в чисто нова бяла кола.

Прашното помещение приличаше на музей на минното дело. В ъглите бяха струпани ръждиви колички за руда и кирки, високите рафтове бяха пълни с минни списания, по стените имаше стари снимки. Зад висок дървен тезгях се издигаше старинна банкова каса, в която, реши Пит, сигурно се пазеха по-ценните минерали.

Зад тезгяха седеше възрастен човек, който изглеждаше прашен както всичко останало в стаята. Имаше глава с формата на електрическа крушка, а сивата коса, очите и мустаците му съвпадаха по цвят с избелялата трикотажна риза, придържана с раирани тиранти. Погледна Пит над очилата си за четене, които се крепяха на върха на носа му.

— Добро утро — поздрави Пит и се представи. Кимна към един излъскан тенекиен контейнер с дълга човка и отбеляза: — Прекрасна стара масленица.

Очите на стария човек се стоплиха, когато видя, че Пит не е просто загубен турист, който ще го пита за посоката.

— Да, с нея са допълвали лампите на миньорите. Донесоха ни я от близките мини Брус. Дядо ми е работел в медните мини, преди да ги затворят през 1921 година — сподели той с хрипкав глас.

— Много ли мед има по тия хълмове?

— Започнала е да се изчерпва. Повечето медни и златни мини ги закриха преди десетилетия. Привлекли са много златотърсачи навремето, но малцина от тях са забогатели. — Погледна Пит в очите. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Интересуват ме запасите ви от рутений.

— Рутений? — попита мъжът и го изгледа странно. — Да не сте с този едрия господин, който току-що излезе?

— Не — отвърна Пит. Спомни си навъсената физиономия на човека с кафявия костюм и как го бе изгледал и се опита да се отърси от дразнещото чувство, че го познава отнякъде.

— Странно. — Човекът го погледна с подозрение. — Този тип беше от Министерството на природните ресурси в Отава. Дошъл беше да провери запасите ни от рутений и местата, от които го доставяме. Странно, че това беше единственият минерал, за който попита, после вие влизате и се интересувате от същото.

— Каза ли ви как се казва?

— Джон Бут, струва ми се. Реших, че е странна птица. Сега, какво точно ви интересува, господин Пит?

Пит обясни в най-общи линии проучванията на Лиза Лейн в университета „Джордж Вашингтон“ и ролята на рутения в работата й. Реши да не се спира върху голямото значение на последните й открития и върху експлозията в лабораторията.

— Да, изпратих един образец в тази лаборатория преди няколко седмици. Не получаваме много заявки за рутений, ако се изключат една-две изследователски лаборатории и някоя техническа компания. При тази нереално нараснала цена купувачите се броят на пръсти. Разбира се, скокът на цената ни донася хубава печалба, когато получим заявка — усмихна се той и намигна. — Просто ми се иска да имахме източник, от който да попълним запаса си.

— Нямате ли постоянен доставчик?

— Господи, не. Не сме имали от години. Предполагам, че скоро наличното ни количество ще се изчерпи. Преди време получавахме малко от една платинена мина в Източно Онтарио, но в рудата, която добиват, вече няма почти нищо. Не, както обясних и на господин Бут, повечето от рутения ни е доставен от инуитите.

— От инуитите? Значи от север?

— Явно. Извадих приемателните протоколи за господин Бут. — Той посочи една стара подвързана с кожа книга в другия край на тезгяха. — Материалът е доставен преди сто години и това е описано подробно. Инуитите го наричат „черната коблуна“. Но ние винаги сме му казвали „аделаидския материал“, тъй като инуитите са дошли от полуостров Аделаида в Арктика.

— Значи това е размерът на канадските резерви от рутений?

— Доколкото знам. Пък и никой не може да каже колко голям е инуитският източник. Доставките са от толкова отдавна. Легендата е, че инуитите се страхували да се завърнат на острова, където се сдобили с рутения, заради някаква черна магия. Злонамерени духове и находище, прокълнато със смърт и лудост или нещо подобно. Една от измислиците на Севера, безспорно.

— Според мен местните легенди често отразяват донякъде истината — отвърна Пит. — Може ли да погледна записите?

— Разбира се. — Възрастният геолог отиде до края на тезгяха и се върна с книгата, като разлистваше страниците й. Изведнъж се намръщи и лицето му почервеня.

— Боже господи! Отпрал е страниците под носа ми! Тук имаше ръчно изработена карта на разположението на мината. Сега я няма.

Тресна книгата на тезгяха и гневно се обърна към вратата. Пит погледна дебелия том, видя мястото, откъдето бяха отрязани или откъснати две страници, и каза:

— Вашият господин Бут май не е бил от никакво министерство.

— И аз трябваше да се сетя, щом не знаеше какво е улей за промиване на руда — измърмори старецът. — Не знам обаче защо ще съсипва архива ни. Можеше просто да поиска копие.

Пит знаеше защо господин Бут не иска никой друг да разбере къде е източникът на инуитския рутений. Извъртя книгата към себе си и зачете един непълен опис непосредствено пред липсващите страници.

„22 октомври 1917 г. Хорас Тъкър от компанията «Чърчил Трейдинг» предаде следните количества нерафинирана руда:

5 тона медна руда

12 тона оловна руда

2 тона цинк

1/4 тон рутений (аделаидска «черна коблуна»)

Източникът и коментарите на взелия пробата се прилагат отделно.“

— Значи това е единствената инуитска доставка, която сте получавали, така ли?

Старецът кимна.

— Да. Това е всичко. В липсващите страници се обяснява, че минералът всъщност е добит преди десетилетия. Търговският пункт на Чърчил не е могъл да намери пазар за него, докато Тъкър не донесъл образец заедно с други минерали от Манитоба.

— Възможно ли е архивите на компанията „Чърчил Трейдинг“ все още да се пазят?

— Много малко вероятно е. Компанията фалира през 1969 година. Срещнах се с Тъкър в Уинипег няколко години след това, малко преди да умре. Тогава ми разказа как старата барака на кантората в Чърчил изгоряла до основи. Документацията за търговската им дейност трябва да е била унищожена в огъня.

— Тогава работата ми тук се изчерпва. Съжалявам за откраднатите ви страници и ви благодаря, че споделихте онова, което знаете.

— Един момент — спря го старецът, обърна се към старинната каса и я отвори. Бръкна в един дървен кош в нея, после се обърна и подхвърли нещо на Пит. Беше гладко камъче със сребърнобял цвят.

— Черната коблуна? — вдигна вежди Пит.

— Проба, за която няма нужда да плащате — просто за да знаете за какво говорим.

Пит се ръкува с геолога и му благодари за отделеното време.

— Още нещо — подвикна възрастният човек, докато Пит вървеше към вратата. — Ако видите някъде тоя Бут, непременно му кажете, че съм приготвил кирката за главата му.

След като хапна набързо в кафенето на Блайнд Ривър, Пит пое обратно по виещия се път към летището, като си мислеше за инуитската история за рутения. Рудата бе дошла от Арктика, най-вероятно от място, близко до лагера на инуитите в Аделаида. Но как бяха успели инуитите, с примитивните си инструменти, да изкопаят рутения? Имаше ли още значителни запаси около лагера им? Кой беше Джон Бут и защо се интересуваше от инуитската руда?

Въпроси без отговор.

Пит натисна спирачката, когато попадна зад по-бавна каравана. След малко пътят се изправи и шофьорът на караваната изтегли колата си към банкета и махна на Пит да го подмине. Пит стъпи здраво върху газта и изпревари механизираната къща, като пътьом забеляза колорадската й регистрация.

Пътят рязко зави покрай самия ръб на пропастта към реката, после се откри на повече от километър напред, все така под високия скалист склон. На една отбивка беше паркирана бяла кола. Същата кола, на която се бе качил Бут.

Докато колата под наем набираше скорост, Пит дочу слабо пукане като далечен отглас на фойерверки. Погледна напред, но не забеляза нищо; последва по-силно боботене. Някакво движение привлече вниманието му, той вдигна глава и видя огромна скала да се плъзга по планинския склон напред и високо над него. Траекторията й щеше да я срещне с колата му след петдесетина метра.

Пит скочи върху спирачката. Гумите засвириха, но системата против заключване задържа колата в нормалната посока. В секундите, докато очакваше колата да спре, Пит забеляза, че се е задействало цяло свлачище — по петите на огромния скален блок се свличаха още камъни и чакъл.

Шансът му да се спаси беше само един.

Бързото спиране беше забавило колата достатъчно, за да не бъде смазана от първата гигантска скала — тя се блъсна в асфалта само на пет-шест метра пред него и се разби на по-дребни парчета. Повечето прескочиха преградата и полетяха в стръмната пропаст към реката. Няколко големи обаче останаха на пътя и скоро щяха да бъдат погребани от прииждащото свлачище.

Колата на Пит се блъсна в един плосък гранитен къс, бронята и решетката се огънаха и въздушната възглавница се изду. Бързите реакции на Пит обаче бяха изпреварили възглавницата — той беше натиснал лоста на автоматичната скоростна кутия на задна и бе дал пълна газ в момента на удара. Колата отскочи назад.

Задните колела се завъртяха бясно и запушиха, после грайферите им се зацепиха в настилката и отпратиха колата назад.

Като сиво-зелена приливна вълна, плъзгащата се скална маса се изля върху пътя на няколко метра пред Пит. За миг изглеждаше като че ли засилилата се назад кола може да се измъкне от бедствието, но после още един порой камъни се изсипа на пътя зад Пит.

Купето се остърга в една голяма канара, от което задната ос се счупи, а едно от предните колела се откачи и се понесе надолу. Пит залитна и главата му се удари в лявото стъкло. Силен насечен вой проглуши ушите му. По колата затропаха камъни и тя рязко спря. Пит пак блъсна главата си — този път още по-силно. Причерня му. Усети някаква влага по лицето си, а после го погълна черна празнота.