Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (17)

16.

Лорън и Пит пристигнаха в университетската болница „Джорджтаун“ и малко след шест лесно получиха разрешение да отидат в стаята на Лиза Лейн. Като се има предвид, че се беше докоснала до смъртта само преди няколко часа, тя изглеждаше учудващо свежа. На лявото й рамо имаше огромна превръзка, а счупеният й крак беше гипсиран и вдигнат във въздуха. Беше бледа от загубата на кръв, но изглеждаше напълно на себе си и явно им се зарадва.

Лорън я целуна по бузата, а Пит постави до леглото голяма ваза с розови лилии и отбеляза с усмивка:

— Като гледам, докторите са те закърпили отлично.

— Как си, мила? — попита Лорън и седна до леглото.

— Много добре, като се има предвид какво стана — с малко пресилена усмивка отвърна Лиза. — Обезболяващите не ми помагат много, но лекарите твърдят, че кракът ми ще зарасне идеално. Само да не забравя да си отменя часовете по аеробика за следващите няколко седмици.

Обърна се към Пит и продължи сериозно:

— Преляха ми шест банки кръв. Лекарят каза, че съм имала голям късмет. Щяла съм да умра от загуба на кръв, ако не ме беше открил. Благодаря, че ми спаси живота.

Пити намигна.

— Твърде важна си и не можем да си позволим да те загубим.

— Наистина си извадила късмет — намеси се Лорън. — Дърк ми каза колко разрушена е била лабораторията. Поразително е, че никой в сградата не е загинал.

— Доктор Максуел намина да ме види малко преди вас. Обеща да ми купи нова лаборатория. — Тя се усмихна. — Мисля, че малко го разочаровах, като му казах, че не знам какво се е случило.

— Защо, ти не знаеш ли какво е предизвикало експлозията? — попита Лорън.

— Не. Според мен е гръмнала някоя съседна лаборатория.

— От онова, което видях, изглежда, че центърът на експлозията е тъкмо в твоята — каза Пит.

— Същото твърди и доктор Максуел. Не съм сигурна дали ми повярва, когато му казах, че нищо в моята лаборатория не би могло да предизвика толкова голям взрив.

— Беше си наистина сериозна работа — съгласи се Пит.

Лиза кимна и продължи:

— Докато лежах тук, си представих всички неща и всички уреди в лабораторията. Всички материали, с които работим, са инертни. Имаме няколко газови камери за експерименти, но доктор Максуел каза, че те били здрави. Екипировката ни е по принцип безвредна. Просто няма летливи елементи. Не мога да се сетя за нещо, което би предизвикало подобен взрив.

— Недей обвинява себе си — каза Лорън. — Може да е било нещо в сградата, някой стар газопровод или…

Прекъсна ги една намусена сестра, която влезе, повдигна горната част на леглото на Лиза и сложи пред нея поднос с вечеря.

— По-добре да си тръгваме и да те оставим да се наслаждаваш на болничните гастрономични удоволствия — каза Пит.

— Сигурна съм, че няма да могат да се сравнят със снощните раци — отвърна Лиза с усмивка. После се намръщи. — Между другото, доктор Максуел спомена, че една стара кола, паркирана пред сградата, пострадала сериозно от експлозията. Да не е „Обърн“-ът?

Пит кимна и се навъси.

— Да, за съжаление. Но не се тревожи. И той, като теб, ще стане като нов.

На вратата се почука и се появи слаб човек със занемарена брада.

— Здравей, Боб — каза Лиза. — Ела да те запозная с приятелите си. — И представи Лорън и Пит на асистента си Боб Хамилтън. — Радвам се, че се измъкна без драскотина.

— За щастие бях в бюфета да обядвам, когато лабораторията гръмна — отвърна той и погледна Лорън и Пит някак несигурно.

— Това си е късмет — съгласи се Лорън. — И вие ли сте така поразен от случилото се като Лиза?

— Че как иначе? Не е изключено да е имало теч в някой от резервоарите ни под налягане, но мисля, че все пак е нещо в самата сграда. Случайна злополука, но на каквото и да се дължи, за жалост всички проучвания на Лиза са унищожени.

— Всички? — попита Пит.

— Да. Всички компютри с базите данни са изгърмели.

— Сигурно ще успеем някак да сглобим материала, като се върна в лабораторията… ако още имам лаборатория — прошепна Лиза.

— Ще изискам от ректора на университета „Джордж Вашингтон“ да гарантира, че всичко е наред, преди отново да стъпиш в тази сграда — отсече Лорън.

После се обърна към Боб.

— Тъкмо си тръгвахме. Радвам се, че се запознахме, Боб. — Наведе се и пак целуна Лиза. — Пази се, мила. Утре ще мина да те видя пак.

— Наистина ужасно изпитание — каза на Пит, докато вървяха по ярко осветения болничен коридор към асансьора. — Така се радвам, че ще се оправи!

В отговор Пит само леко кимна, затова тя се взря в зелените му очи. Погледът му беше отнесен, какъвто го бе виждала при много случаи, обикновено когато Пит се мъчеше да издири някое корабокрушение или да разгадае тайната на древен документ.

— Какво има? — попита Лорън разтревожено.

— Обяд — загадъчно отвърна той.

— Обяд?

— Кога отиват да обядват повечето хора? — попита той.

Тя го изгледа с недоумение.

— Между единайсет и половина и един, защо?

— Аз влязох в сградата непосредствено преди експлозията. Беше десет и петнайсет. А нашият приятел Боб вече е бил отишъл да обядва. — Той смръщи вежди. — Пък и съм сигурен, че го видях от другата страна на улицата, когато откарваха Лиза с линейката. И май не се тревожеше особено, че колежката му може и да е умряла.

— Сигурно е бил в шок. Пък и ти сигурно си бил в шок. Може би е от онези, които отиват на работа в пет сутринта, така че огладняват в десет. — Погледна го скептично и поклати глава. — Понякога измисляш и по-умни неща.

— Права си — съгласи се той и я хвана за ръката. — Пък и кой съм аз да споря с политик?