Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (1)

Пролог
Път към смъртта

Април 1848

Проливът Виктория

Северният Ледовит океан

Викът проехтя из кораба като вой на ранен звяр — скръбен вопъл, изпълнен с молба за смърт. Отговориха му, после пак и пак, докато мракът не се изпълни със сатанинска сюита. Когато силата й се изчерпа, последва миг на стресната тишина, прекъсната от вопъл на още една измъчена душа. Членовете на екипажа, които все още бяха на себе си, се вслушваха в звуците и се молеха собствената им смърт да настъпи по-леко.

Капитан Джеймс Фицджеймс лежеше в каютата си и слушаше. Държеше сребрист камък. Доближи го до очите си, а после го заплю. Какъвто и да беше този камък, изглежда, тъкмо той бе проклел кораба. Бе пропит от духа на смъртта. Двама моряци от китоловната лодка се бяха прекатурили зад борда, докато носеха първите образци, и бързо намериха смъртта си в ледените води. След това друг моряк загина в бой с ножове, докато се опитваше да размени парче от камъка за тютюн с един побъркал се дърводелец. А през последните няколко месеца повече от половината му екипаж се побърка — бавно и необратимо. Вина за това безспорно имаше и заседналият живот през зимата, макар че определена роля явно играеше и камъкът.

Остро почукване на вратата прекъсна мислите му.

За да си спести силите, които би му отнело ставането, той просто каза отпаднало:

— Влез.

На вратата се появи кормчията — нисък, с изцапан пуловер и с мръсно слабо червендалесто лице.

— Капитане, един-двама отново се напъват да проникнат през заграждението.

— Иди при лейтенант Феърхолм — нареди Фицджеймс и бавно се надигна. — Кажи му да събере хората.

Хвърли камъка на койката и тръгна след кормчията.

Мръсният коридор бе осветен едва-едва от малки фенери. Кормчията сви по един проход и Фицджеймс продължи сам. След няколко крачки спря пред барикада от щайги и бурета, които успешно, макар и временно, преграждаха пътя към предните помещения. От оттатъшната страна на купчината долиташе шум от местене на сандъци и пъшкане.

— Пак почват, сър — каза морякът, който стоеше до барикадата с мускет в ръце. Очите му бяха подпухнали от недоспиване. Нямаше и двайсет и по страните му все още растеше мърляв мъх, а не истинска брада.

— Скоро и без това им оставяме кораба — уморено отвърна Фицджеймс.

Дървената стълба зад тях изскърца — трима души се качваха от долната палуба. В коридора нахлу облак леден въздух и спря, когато последният намести платнището за люка на мястото му. Първият, болезнено слаб мъж с дебел офицерски шинел — лейтенант Феърхолм — се обърна към Фицджеймс:

— Сър, складът с боеприпасите е непокътнат. — От дъха пред устата му се образува облаче пара. — Макдоналд вече събира хората в голямата офицерска каюта. — Кимна към пистолета в ръката си и добави: — Въоръжени сме.

Фицджеймс огледа другите двама — изпити морски пехотинци с мускети в ръце и каза тихо:

— Благодаря, лейтенант. Да не се открива огън обаче, освен ако не получите пряка заповед.

Иззад преградата долетя остър писък, последва яростно дрънчене на тигани и тенджери. Звуците ставаха все по-безумни. А какви гадости имаше от другата страна на преградата, можеха само да гадаят.

— Стават все по-ожесточени — каза лейтенантът.

Фицджеймс кимна. Изобщо не беше подготвен за перспективата да укротява полудял екипаж, когато подаде документи за работа в Службата за арктически изследвания. С излъчването си на умен и любезен човек бързо бе напреднал в кариерата на офицер от Кралския военноморски флот и получи командването на първия си военен кораб още на трийсет. Сега, на трийсет и шест, той, когото някога наричаха „красавеца на военноморския флот“, бе изправен пред най-тежкото си изпитание.

Нямаше нищо чудно, че част от екипажа се беше побъркала. Службата през арктическата зима на кораб, заклещен от ледовете, беше нещо ужасно. Приковани месеци наред в мрак и невероятен студ, хората бяха принудени да живеят в теснотията на долната палуба. А към пораженията от скорбута и премръзването се добавяха и войнствените плъхове, клаустрофобията и психозата от принудителната изолация. Достатъчно мъчително беше да се изкара и една арктическа зима, а екипажът на Фицджеймс вече се изправяше пред трета, като към страданията му се прибавяха и оскъдните дажби. Смъртта на водача на експедицията сър Джон Франклин бе понижила още повече и без това едва тлеещия оптимизъм.

Фицджеймс обаче усещаше, че има и нещо по-зловещо. Когато един от помощниците на боцмана раздра дрехите си, покатери се на мачтата и започна да ругае и да проклина носещите се ледени късове, това би могло да се приеме и за изолиран случай на лудост. Но когато три четвърти от личния състав започнаха да вият насън, да ломотят неразбираемо и да халюцинират, явно ставаше дума за друго. И когато поведението им постепенно започна да се изражда в насилствени прояви, Фицджеймс без много шум премести засегнатите в предната палуба и ги постави под карантина.

— Има нещо в кораба, което ги влудява — каза Феърхолм, все едно четеше мислите му.

Фицджеймс отвори уста да му отговори, но в същия миг една щайга полетя откъм горната част на преградата и едва не го удари по главата. В отвора се показа бледото лице на някакъв кльощав човек, чиито очи грееха в червено заради отразената светлина от свещите. Той бързо се шмугна в отвора и залази по преградата. Когато човекът със залитане стъпи на крака, Фицджеймс видя, че е един от огнярите на захранваната с въглища парна машина на кораба. Въпреки студа огнярят не носеше риза, но пък държеше голям касапски нож, отмъкнат от корабния камбуз.

— Къде са агнетата за колене? — извика той и вдигна ножа.

Преди да започне да сече, един от морските пехотинци го спря с приклада на мускета си — удари го по бузата. Ножът издрънча в една от щайгите, а човекът се строполи на палубата със стичаща се по лицето кръв.

Фицджеймс се извърна от загубилия съзнание огняр към хората от екипажа около себе си. Уморени, измъчени и отслабнали, те го гледаха за указания.

— Напускаме кораба — нареди той. — Веднага. Все още ни остава малко повече от час светлина. Тръгваме към „Терор“. Лейтенант, донесете зимното облекло в офицерската каюткомпания.

— Колко шейни да вземем?

— Няма да взимаме шейни. Всеки сам ще си носи припасите. И без излишна екипировка.

— Разбрано, сър. — Феърхолм тръгна да донесе тежките шуби, ботушите и ръкавиците, които екипажът използваше при излизане от кораба, а Фицджеймс се върна в каютата си и взе компаса, златния си часовник и няколко писма, адресирани до семейството му. Отвори корабния дневник, с трепереща ръка написа няколко реда, после въздъхна примирено и го затвори. Според традицията би трябвало да го вземе със себе си, но той реши да го остави в писалището, върху купчина дагеротипни фотографии.

Единайсет мореплаватели — запазилата ума си част от първоначалния шейсет и осем членен екипаж — го очакваха в офицерската каюткомпания. Капитанът навлече дебела шуба, обу дебелите си ботуши и поведе хората си навън.

Беше като да прекрачиш прага към леден ад.

От мрачните влажни вътрешности на кораба излязоха в блестящия свят на ослепително бялото. Виещите хали запращаха трилиони ледени кристалчета в лицата им. Беше поне минус четирийсет. Небето се беше сляло със земята и в зашеметяващия бял вихър човек не можеше да прецени кое е горе и кое — долу. Като се бореше с поривите му, Фицджеймс мина по заснежената палуба и слезе по подвижната стълба.

Вторият кораб, „Терор“, бе скован от леда на километър от тях. Безмилостните ветрове обаче ограничаваха видимостта само до метър-два. Ако не успееха да намерят „Терор“ в жестокия вятър, щяха да се лутат из ледената пустош, докато не умрат. На всеки трийсетина метра между двата кораба тъкмо заради това бяха забучени указателни колчета, но заслепяващият вихър превръщаше откриването им в огромно предизвикателство.

Фицджеймс извади компаса и провери дали се движат в посока дванайсет градуса, накъдето беше „Терор“. Беше точно на изток, но близостта на северния магнитен полюс отклоняваше стрелката на компаса. Като се молеше наум ледовете да не са се раздвижили след последните измервания, Фицджеймс се наведе над компаса и тръгна напред, пръв на въжето, за което се държаха хората му. Заклатушкаха се по леда като огромна стоножка.

Леденият вятър и навяващият сняг хапеха лицето му. Той отброи сто крачки — едва пристъпваше в снега, — спря и се огледа. Въздъхна облекчено, като видя първото указателно колче. Стигна до него, погледна отново компаса и продължи към следващото.

Колоната се движеше от колче към колче, преодоляваше с мъка възвишенията, чиято височина често надхвърляше десет метра. Фицджеймс беше съсредоточил цялата си енергия върху придвижването — умишлено бе пропъдил от съзнанието си мисълта за изоставения в ръцете на сбирщина луди кораб. Дълбоко в себе си знаеше, че това е въпрос на оцеляване, а след три години в Арктика нищо друго нямаше значение.

И изведнъж мощен бумтеж разгроми мечтите му. Дори във воя на вятъра звукът беше оглушителен, все едно гръмна огромен топ. Но капитанът беше наясно с причината. Трясъкът идваше от леда под краката им, натрупан на дебели слоеве, които се местеха ритмично в процеса на свиване и разширяване.

Двата кораба на експедицията попаднаха в ледения плен през септември 1846 година и бяха изместени на над трийсет километра от Бофортовото ледено течение. Лятото на 1847 беше необичайно мразовито и това отново постави под въпрос възможността корабите да се освободят и през идващото лято. Междувременно всяко разместване на леда би могло да се окаже фатално и да разтроши здравия кораб като кибритена кутийка. След шейсет и седем години Ърнест Шакълтън щеше да наблюдава безпомощно как корабът му „Ендюранс“ загива от разширяващ се леден блок в Антарктика.

Със свито сърце Фицджеймс ускори крачка. Въжето в ръката му се опъна, докато следващите го се мъчеха да поддържат темпото, но той не забави ход. Стигна до последното колче, взря се във виелицата и успя да различи някакво тъмно очертание.

— Ето го — извика на хората зад себе си. — Хайде, почти стигнахме.

Изкачиха се по назъбено ледено възвишение и накрая видяха „Терор“.

Дългият трийсет метра кораб беше почти същият като техния, чак до боядисания в черно корпус с широка златна надлъжна линия. Сега, със свалени платна и с чергилото, покрило задната палуба, почти не приличаше на кораб. Върху изолационните прегради имаше натрупани преспи сняг, а централната мачта и парапетите бяха покрити с дебел слой лед.

Фицджеймс пръв се качи на кораба и с учудване видя на покритата с лед палуба няколко моряци. Един юнкер се приближи и поведе Фицджеймс и хората му към камбуза. Там един стюард им поднесе бренди. Докато сваляха леда от дрехите си, грееха ръце на кухненската печка и се наслаждаваха на топлината на алкохола в стомасите си, капитанът оглеждаше оживлението на кораба — моряците си подвикваха и разместваха сандъци в главния коридор.

Хората от „Терор“, както и собственият му екипаж, не изглеждаха никак добре. Бяха бледи и измършавели и се бореха с различни фази на скорбута. Самият Фицджеймс вече бе загубил два зъба от болестта, а недостигът на витамин С бе разхлабил венците му, имаше и кървави язви по скалпа. Макар да разполагаха с бурета лимонов сок, от който редовно се раздаваше на екипажа, с времето сокът явно бе изгубил въздействието си. Съчетана с недостига на прясно месо, болестта не бе подминала нито един човек. А както знаеха всички моряци, ако не се вземат мерки, скорбутът в последна сметка се оказва фатален.

Дойде и капитанът на „Терор“ — набит ирландец, казваше се Франсис Крозиър. Бе ветеран на арктическите експедиции и беше прекарал в морето по-голямата част от живота си. Надеждата да открие проход между Атлантическия и Тихия океан някъде из непроучените арктически области бе примамила и него, както и мнозина други. Откриването на Северозападния проход навярно беше последното голямо постижение в мореплаването, заветната цел на изследователите. Десетки се бяха опитвали да го постигнат и се бяха провалили. Тази експедиция обаче беше различна. Снабдена с два оборудвани за арктическите условия кораба и под командването на енигматичния си водач сър Джон Франклин, експедицията очакваше почти гарантиран успех. Но Франклин бе починал предната година след опита си да преодолее крайния север на американското крайбрежие прекалено късно в края на лятото. Незащитени в открито море, корабите се оказаха в плен на леда. Своенравният Крозиър беше твърдо решен да осигури безопасност за екипажа си и дори да извлече слава от провала, който ги беше сполетял.

— Изоставили сте „Еребус“? — с негодувание се обърна той към Фицджеймс.

По-младият капитан кимна.

— Да. Останалите членове на екипажа се побъркаха напълно.

— Получих съобщението ти. Това е твърде необичайно. При моите хора също имаше един-два случая на временно обезумяване, но не сме се сблъсквали с подобно масово явление.

— Изключително гадно е — притеснено отвърна Фицджеймс. — Сега съм просто благодарен, че се махнах от оная лудница.

— Вече можем да ги броим за мъртви — промърмори Крозиър. — А същото може скоро да сполети и нас.

— Ледената покривка. Започва да се пропуква.

Крозиър кимна. Зоните с натиск в ледената покривка често се пропукват в резултат от движението под тях. Макар пропукванията да стават главно през есента и рано през зимата, при първоначалното заледяване на откритото море, разместванията от пролетното размразяване също може да станат опасни.

— Дъските на корпуса скърцат в протест — каза Крозиър. — Изобщо около главата ни кръжат най-лоши неща. Наредих повечето ни храна да се струпа на леда отвън и да се махнат излишните лодки. Както е тръгнало, изглежда, ще изгубим и двата кораба по-рано, отколкото си мислехме — добави с гримаса. — Само се моля бурята да попремине, преди да започнем окончателната евакуация.

След като хапнаха набързо оскъдни порции консервирано овнешко и пащърнак, Фицджеймс и хората му се присъединиха към екипажа на „Терор“, за да помогнат в разтоварването на продуктите. Оглушителните трясъци от разместването на ледовете се бяха поразредили, но корпусът на „Терор“ продължаваше да скърца. Щом изнесоха и последния сандък на леда, всички се прибраха в мрачния кораб и зачакаха природата да си каже думата.

Две денонощия тревожно се вслушваха в пукота на леда и се молеха корабът да бъде пощаден. Не беше писано обаче да стане така. Краят на надеждите им дойде бързо — ударът ги смаза без предупреждение. Масивният кораб се издигна нагоре, после полегна на една страна и част от корпуса му се пръсна като спукан балон. Пострадаха само двама души, но разрушенията бяха такива, че изобщо не можеше да става дума за ремонт. Само за миг „Терор“ получи направление за воден гроб; оставаше само да се определи часът за раздялата с него.

Крозиър нареди екипажът да се евакуира и натовари още провизии в три от останалите лодки — бяха им сложили плазове, за да ги теглят по леда като шейни. През последните девет месеца Крозиър и Фицджеймс предвидливо бяха оставили няколко лодки с храна по предполагаемия маршрут. Сега складът в Земята на крал Уилям щеше да е добре дошъл за бездомните екипажи. Между уморените моряци и припасите обаче имаше около петдесет километра пустота, покрита с неравен лед.

— Бихме могли да завземем „Еребус“ — подхвърли Фицджеймс.

— Хората са прекалено грохнали от битките помежду си и с природата — отвърна Крозиър. — Корабът ти или ще отиде на дъното, както ще се случи с „Терор“, или ще изкара още едно нещастно лято в плен на ледовете, това е истината.

— Господ да се смили над душите им — въздъхна Фицджеймс.

Екипи от по осем души затеглиха тежките лодки по неравния лед към сушата. За щастие вятърът бе отслабнал, а температурата се покачи до по-поносимите минус осемнайсет. Но свръхнапрежението, на което се подлагаха полугладните и премръзнали хора, бързо започна да си казва думата.

Като дърпаха и бутаха омразния си товар, след пет мъчителни дни стигнаха един чакълест остров — Земята на крал Уилям, известна днес като остров Кинг Уилям. Голата равнина много трудно би могла да се нарече гостоприемна — бруленият от ветровете остров с размера на щата Кънектикът разполагаше с екосистема, която едва-едва поддържаше минимум флора и фауна. Дори местните инуити го отбягваха, тъй като не го смятаха за достатъчно добра земя за лов на карибу и тюлени.

Това обаче беше неизвестно на Крозиър и хората му. От оскъдните си излизания с шейните те се досещаха, че става дума за остров в противовес с общото становище на географите през 1845 година, че това е част от северноамериканския континент. Крозиър, изглежда, знаеше това, както и още нещо: даваше си сметка, че от северозападния край на Земята на крал Уилям, мястото, където се намираха, са на почти 1600 километра от най-близкото цивилизовано място. Една жалка компания от Североизточна Канада, която поддържаше търговска фактория в тия далечни земи, при устието на Грейт Фиш Ривър, може би беше най-големият им шанс за спасение. Но откритото море между Земята на крал Уилям и устието на тази река, някъде над 300 км, означаваше, че трябва да продължат да влачат проклетите лодки по леда.

При склада Крозиър даде на моряците няколко дни почивка, като по изключение отпусна и пълни дажби, за да съберат сили за изнурителния път, който ги очакваше. А после вече нямаше как да чака — всеки загубен ден преди есенните снегове би се отразил на усилията им да достигнат заселниците в Хъдсън Бей. Опитният капитан не си правеше илюзии, че всички ще стигнат до края, че дори и до половината на пътя. Но с известен късмет неколцина от най-здравите моряци щяха да стигнат целта навреме, за да изпратят спасителна група за останалите. Това беше единственият им шанс.

Отново започнаха мъчителното теглене на лодките и установиха, че крайбрежният лед се преодолява по-лесно. Горчивата реалност обаче се завърна бързо с чувството, че са предприели поход на смъртта. Недохранените тела не издържаха на физическото напрежение от безкрайното пресилване в хапещия студ. Най-ужасното, навярно дори повече от студа, беше неутолимата жажда. След като малките им газени печки останаха без гориво, нямаше как да топят лед, за да се сдобият с прясна вода. По-отчаяните пълнеха уста със сняг, за да разтопят няколко капки, а после трепереха от студ. Също като керван, прекосяващ Сахара, пътешествениците се сблъскаха с последствията от обезводняването наред с останалите си страдания. Ден след ден и един по един хората започнаха да вехнат и да умират. Отначало копаеха плитки гробове, но след това започнаха да изоставят мъртъвците върху леда, тъй като се налагаше да пестят силите си.

Изкачиха едно снежно възвишение и Фицджеймс вдигна ръка и спря. Двата екипа от по осем души спряха зад него и хората отпуснаха ремъците. Тежката дървена лодка, натъпкана с храна и оборудване, тежеше над деветстотин килограма. Да я влачат бе все едно да мъкнат по леда носорог. Изтощените моряци се свлякоха на колене.

Небето беше ясно и снегът блестеше ослепително. Фицджеймс свали защитната си маска и мина от човек на човек — казваше на всекиго по нещо окуражително и същевременно преглеждаше крайниците на хората си за следи от измръзване. Беше почти приключил с втория екип, когато един от моряците се провикна:

— Сър, това е „Еребус“! Освободил се е от леда!

Фицджеймс се обърна. Човекът, който бе извикал, се освободи от ремъците си, забърза към брега и стъпи на замръзналото море.

— Стрикланд! — викна строго Фицджеймс. — Спри!

Морякът все едно не го чу — бързаше по коварния лед към едно тъмно петно на хоризонта, Фицджеймс се вгледа в него и сърцето му подскочи. На хоризонта — далече-далече от тях — ясно се виждаше черният корпус и мачтите на голям кораб. Нямаше кой друг да е, освен „Еребус“.

Стрикланд имаше право. Корабът явно се беше освободил от ледения плен.

Фицджеймс отиде до лодката, бръкна под една седалка, извади сгъваем далекоглед и го насочи към далечния кораб. Да, наистина беше „Еребус“. Със свитите си платна и празната палуба приличаше на кораб-призрак. Без особено вълнение Фицджеймс се зачуди дали лудите в него знаят, че се движат. Вгледа се по-внимателно и видя, че корабът всъщност не плува, а продължава да е замръзнал в огромна плоча лед и се движи с кърмата напред.

„Еребус“ беше запечатан в ледена плоча, която се бе отцепила от замръзналото море и се носеше на юг. Шансовете му да оцелее мъничко се бяха повишили, но рискът разгъващият се лед да го строши като орехова черупка си оставаше.

— Рийд, Съливан, настигнете Стрикланд и го върнете — заповяда Фицджеймс.

Двамата се втурнаха след Стрикланд, а Фицджеймс заоглежда кораба в опит да открие някакви повреди по корпуса или следи от живот. Разстоянието обаче беше прекалено голямо, за да види такива подробности. В мислите си се върна към командира на експедицията Франклин, чийто труп лежеше в сандък с лед в трюма. Не беше изключено останките му все пак да бъдат кремирани в Англия, помисли си капитанът с ясното съзнание, че собствените му шансове да се завърне у дома, жив или мъртъв, не са кой знае какви.

След половин час Рийд и Съливан се завърнаха. И двамата гледаха в земята. Съливан държеше шала, с който Стрикланд бе загръщал лицето и врата си.

— Къде е Стрикланд? — попита капитанът.

— Пропадна — обясни Съливан, корабен техник с тъжни сини очи. — Опитахме се да го издърпаме, но потъна, преди да го хванем както трябва. — И вдигна замръзналия шал, за да покаже какво са успели да спасят.

Не че имаше значение. И да го бяха измъкнали, щеше да умре, преди да го преоблекат в сухи дрехи. На Стрикланд всъщност му беше провървяло. Поне беше умрял без мъки.

Фицджеймс тръсна глава и извика на хората си:

— Да тръгваме!

 

 

По пътя на юг напрежението растеше. Лека-полека моряците се разделиха на две групи в зависимост от физическото си състояние. Крозиър и малка група от „Терор“ поеха по маршрут покрай брега с петнайсетина километра преднина пред останалите. Фицджеймс ги следваше, а на няколко километра по-назад кретаха три-четири групи изоставащи, най-слабите и най-болните — те всъщност можеха спокойно да се броят за умрели. Фицджеймс вече бе загубил трима от хората си и сега разполагаше само с тринайсет души за тежкия товар.

Слабият вятър и умерената температура бяха обнадеждаващи, но скоро нещата се промениха. Като приближаващ се траурен креп от запад се надигнаха черни облаци и връхлетяха яростно. Зли вихрушки плъзнаха по леда и безмилостно зашибаха острова. Вятърът бе толкова безмилостен, че Фицджеймс нареди да обърнат лодката и да потърсят спасение под корпуса й. Цели четири дни вятърът блъскаше по лодката като чук. Затворени почти без храна и без топлина, освен от собствените си тела, изтощените хора започнаха да се предават.

Също като другите Фицджеймс ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си. Когато краят наближи — а с него и краят на бурята, — го обзе странен пристъп на енергия, може би заради любопитството на умиращия. Той се изкатери през телата на другарите си и се измъкна навън. Краткото стихване на ураганния вятър бе изчистило гледката надалече.

Мачтите на „Еребус“ стърчаха като черни кръстове далече-далече над белия лед.

— Какви загадки таиш? — възкликна Фицджеймс. Мислеше си, че вика, макар че думите, отронили се от пресъхналите му устни, бяха само едва чут шепот. След миг безжизнените му очи останаха завинаги вперени в хоризонта.

А „Еребус“ продължи да се носи като окован в лед ковчег. И също като екипажа си, в крайна сметка щеше да стане жертва на суровата арктическа природа — последната следа от опита на Франклин да мине през Северозападния проход. С изчезването му споменът за полуделия екипаж на Фицджеймс щеше да избледнее. Но без капитанът му да го знае, корабът наистина криеше голяма загадка — загадка, от която щеше да зависи оцеляването на целия човешки род.