Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (32)

31.

— На котката й свършиха животите.

— Не говори така! — Джозефина се завъртя ядосано към механика, изрекъл думите, които бяха на езика на всички, но никой не смееше да ги изрече на глас. Тя изтича при Аби, която ридаеше. Ала когато се опита да я прегърне, съпругата на баронета се отдръпна и застина като мраморна статуя.

Джозефина можеше да си мисли само за едно — обещанието на Марко: „Ще спечелиш! Ще се погрижа да спечелиш! Не се тревожи! Никой няма да те води.“

Какво е направил?

На брега на широк поток на тридесетина километра югозападно от Топека, се бяха събрали неколцина души. Джозефина и Айзък Бел, които се приземиха незабавно, както и Аби и всички механици, които видяха катастрофата от спомагателния влак. Самолетът, или каквото бе останало от него, се поклащаше в потока, уловен от подводни коренища.

Дали Марко е повредил машината, за да спечели тя, чудеше се Джозефина. Ето го там, в странната си дегизировка. Само тя знаеше кой е той наистина и само тя подозираше що за ужасия е извършил. Страхуваше се да го приближи и да попита.

Но трябва, помисли си Джозефина. Трябва да попитам! Ако подозрението й се окаже вярно, щеше да си признае всичко, всички лъжи дотук. Тя отиде при Марко. Италианецът размахваше линийката си и изглеждаше уплашен и объркан като останалите, но Джозефина, която вече му нямаше доверие, не знаеше дали не се преструва. Приближи се и рече тихо:

— Трябва да говорим!

— Ооо, горка Джозефина! — извика той в ролята на Платов. — Всичко видяла пред очи.

— Трябва да те питам нещо!

— Какво?

Преди да успее да продума каквото и да било, се чу силен писък. Пищеше Аби. Писъкът бе последван от радостен възглас. Джозефина се обърна към потока.

Всички гледаха надолу по течението. Баронет Едисън Сидни Мартин куцукаше по брега, подгизнал, целият в кал, и безплодно се опитваше да запали цигара.

 

 

Бел обясни на Анди Моузър, че е видял как пада перката на Едисън Сидни Мартин.

— Често ли се случва?

— Случва се — отвърна Анди.

— Каква може да е причината.

— Много неща… Пукнатина в главината, например.

— Но баронетът оглежда машината всеки път, преди да излети. Обикаля я и проверява всичко. Както правим всички. Механиците му също, както правиш и ти.

— Може да е ударил някой камък, докато е излитал.

— Щеше да усети.

— Щеше, ако се беше счупило витлото — отговори Анди. — Но ако главината е била ударена, точно в момента, когато е излитал, а моторът е ревял силно, може и да не е чул и да не е усетил нищо. Преди няколко месеца чух за едно витло, което станало чупливо, защото го съхранявали право. В едната от перките се просмукала влага.

— Неговото витло беше чисто ново и откакто е купено, всекидневно се употребява.

— Да, но все пак се пука.

— Затова го боядисаха в сребристо, за да си личат пукнатините.

При пушърите това беше обичайна процедура. Витлото на Бел не бе боядисано, защото беше точно пред него и яркият цвят би го заслепил.

— Знам, господин Бел. А и очевидно не е било достатъчно старо, за да загние. — Моузър вдигна глава към лицето на детектива. — Ако ме питате дали е било саботаж, ви казвам, че като нищо може да е било.

— Как? Как би го сторил, ако искаш витлото на някого да падне?

— Бих направил каквото мога, за да го разбалансирам. Когато витлото е разбалансирано, то вибрира. Вибрациите или ще го счупят, или ще разхлабят главината, а може и да откачат двигателя от рамката му.

— Само че не би искал да се клати толкова силно, защото човекът, когото се опитваш да убиеш, ще забележи и незабавно ще се приземи безмоторно.

— Прав сте — каза Анди. — Саботьорът наистина си знае добре работата.

Това обаче, трябваше да признае Айзък, важи за всеки механик в състезанието, може би с изключение на детективите механици на Джозефина. Друг факт, който не можеше да пренебрегне, беше, че Престън Уайтуей беше получил това, което си пожела така безсрамно в Сан Франциско. Трябваше да почака доста след Чикаго и почти през цял Канзас, но „естествената отсявка“ се случи и състезанието наистина вече противопоставяше най-добрите летци на смелата мъжкарана Джозефина.

Едисън Сидни Мартин вероятно бе най-добрият от всички — а неговото отстраняване чрез саботаж бе всичко друго, но не и естествено.

Постоянството на Джо Мъд се оказваше също сериозно предизвикателство, а Стив Стивънс, колкото и да бе неприятен, беше несъмнено дързък и бърз и не спираше, въпреки риска за машината му.

Бел нямаше как да знае каква ще е следващата цел на саботьора. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че работата му си остава все същата: да пази Джозефина от Хари.

 

 

Бел се питаше дали кражбата от форт Райли не е било сложно отвличане на вниманието, начин да приспят бдителността на закрилниците на Джозефина. С тези подозрения в главата, Бел устрои засада. Изчака да се стъмни — след тъжното сбогуване със семейство Едисън Сидни Мартин, чийто влак пое от малкото железопътно депо на Морис Каунти обратно към Чикаго, и се качи на покрива на частния вагон на Джозефина. Часове наред чакаше и наблюдаваше влаковете от другата страна на влака на Уайтуей, заслушан в хрущенето на чакъл под ботуши.

Нощта беше гореща. Странични и покривни прозорци и шлюзове бяха отворени. Неясни разговори и спорадичен смях се смесваха с пуфтенето на локомотивите. Горяха достатъчно огньове, за да осветява наоколо и да нагряват вода. Въпреки спокойствието, Бел извади браунинга си и го насочи към вратата през един покривен шлюз. Дочу сънливия глас на Джозефина от спалното й купе.

— Кой е?

— Престън.

— Господин Уайтуей, малко е късно.

— Трябва да говоря с теб, Джозефина.

Джозефина зашляпа боса към малката приемна. Носеше роба върху памучна пижама. Отвори вратата.

Уайтуей беше в безупречен костюм и копринена вратовръзка и се бе сресал на сияйни вълнисти кичури.

— Знай, че много съм мислил върху думите, които ще чуеш сега — започна той, крачейки нервно. — Странно… Сякаш езикът ми е на фльонга.

Джозефина се сгуши в един натруфен фотьойл, сви крака под себе си и го загледа предпазливо.

— Надявам се, че не си променяте решението — каза тя. — Справям се все по-добре. Времето ми се подобрява. Настигам лидерите. А и с горкия баронет извън състезанието, имам много по-добър шанс.

— Разбира се, че имаш!

— Джо Мъд не е толкова бърз. А Стив Стивънс не може да издържи на темпото ми.

— Ще спечелиш! Сигурен съм!

Джозефина се усмихна широко.

— Това е облекчение. Толкова нервен изглеждате, че си помислих дали няма да спрете подкрепата си… Но, какво искате да кажете тогава?

Уайтуей изпъна гръб, изпъчи се и изтърси:

— Омъжи се за мен!

— Моля?!

— Ще съм чудесен съпруг, ще си богата и ще можеш да летиш всеки ден, докато не родиш… Какво ще кажеш?

След дълго мълчание, Джозефина промълви:

— Не зная какво да кажа… Искам да кажа, много мило, че ми предлагате, но…

— Но какво? Какво би могло да е по-добре от това?

Джозефина пое дълбоко дъх и стана. Уайтуей понечи да я прегърне.

 

 

— И какво стана после? — прошепна Мариан, когато Бел й заразказва на закуска в огромния вагон-ресторант на влака какво бе дочул предната нощ. Огромните й зелени очи бяха тъй красиви, че Бел за миг си забрави мисълта.

— Съгласи ли се? — подсети го Мариан.

— Не.

— Добре. Престън е твърде самовлюбен, за да е добър съпруг. Ако е толкова мила, колкото я описват вестниците, заслужава повече.

— Виждала си се повече с нея, отколкото знаят читателите на тези вестници.

— Поздравявали сме се отдалеч. Но ми се струваше, че ще отговори „Може би“.

— Защо?

Мариан помисли.

— Прилича ми на човек, който получава каквото иска.

— Беше нещо като „Може би“. Каза, че трябва да си помисли.

— Вероятно няма с кого да говори за това. Ще я изслушам. И ще й предложа мнение, ако иска.

— Надявах се да го кажеш — усмихна се Бел. — Всъщност, надявах се да помислиш върху думите на Хари Фрост: че тя и Челере са крояли нещо.

Мариан хвърли поглед през прозореца. Силният вятър образуваше миниторнада от въглищен дим, пшенична плява и пепел сред влаковете.

— Днес няма да летим. Ще помисля веднага.

 

 

— Искам да съм като теб, когато порасна — усмихна се широко Джозефина и погледна Мариан.

Двете седяха на фотьойлите в приемната на Джозефина. Между тях се виждаха две недокоснати чаши кафе.

— Надявам се да не ти се струвам възрастна. А и ти вече си порасла. Караш самолет през целия континент.

— Не е същото. Искам да съм пряма като теб.

— Какво имаш предвид?

— Веднага ми каза как Айзък е чул предложението на Престън.

Мариан се усмихна:

— Казах ти също, че ми е много любопитно какво мислиш за предложението му.

— Не знам. Искам да кажа, защо ще иска да се жени за мен? — Джозефина внезапно се разсмя. — Аз съм просто едно глупаво момиче, което довчера е живяло във ферма.

— Мъжете са странни същества — отвърна Мариан с усмивка. — Повечето… Може би те обича.

— Не каза, че ме обича.

— Е, Престън невинаги се държи умно, но от друга страна е хубав.

— Предполагам.

— И много, много богат…

— Хари също беше богат.

— За разлика от Хари, Престън, въпреки недостатъците си, не е дивак.

— Да, но е едър колкото Хари.

— И продължава да расте — засмя се Мариан. — Ако не внимава, ще стане като президент Тафт.

— Или като Стив Стивънс.

И двете се разсмяха. Мариан я погледна внимателно, а после попита:

— А обмисляш ли изобщо предложението на Престън?

— Не! Не го обичам. Така де, знам, че ще ми купува самолети. Каза, че ще ми ги купува, поне докато не забременея. Тогава иска да спра да летя.

— Боже мили! — възкликна Мариан.

— Престън е по-глупав, отколкото мислех.

— Не мислиш, че трябва да се женя за него, нали?

Мариан рече:

— Не мога да ти кажа. Ти трябва да знаеш какво искаш и какво — не.

— Ако спечеля петдесетте хиляди, ще имам собствени пари и ще си купувам сама самолети.

— Скъпа, ако спечелиш състезанието, хората ще се надпреварват да ти подаряват самолети — засмя се Мариан.

— Наистина ли?

— Сигурна съм! Знаят, че останалите им клиенти ще купуват самолетите, с които ти летиш. Значи предложението на Престън няма нищо общо с възможността да летиш, нали?

— Само ако спечеля.

— Айзък казва, че не се съмняваш в това. А и той не се съмнява. Заложил е три хиляди долара на теб.

Джозефина кимна разсеяно и се загледа през прозореца на вагона. Вятърът разхлопа стъклото. Тя затвори очи и размърда устни, сякаш за да продума, ала след това ги стисна. Болезнено й се иска да проговори, помисли си Мариан. Като че ли предложението на Престън я бе накарало да мисли за неща, за които не искаше да мисли.

— Какво има? — попита Мариан. — Какво те тревожи?

Джозефина издиша рязко и я погледна умолително.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не — отвърна Мариан, — не мога. Не и от Айзък.

Джозефина завъртя очи.

— Защо си толкова честна, Мариан?

— Така ми е по-лесно — отвърна Мариан. — Какво искаше да ми кажеш?

— Нищо… Когато видях как Хари застреля Марко, така се изненадах…

— Не се и съмнявам.

— Беше последното, което очаквах…

 

 

— И Тогава — призна Мариан пред Айзък, — направих грешка. Вместо да си мълча и да я изчакам да си довърши мисълта, казах някаква глупост като „Че коя жена би очаквала да види съпруга си да застрелва неин приятел?“ и Джозефина млъкна.

— Последното, което очаквала — замислено каза Бел, — значи е очаквала да се случи нещо. Сякаш е била „скроила“ нещо, както казваше и Хари Фрост… Ще се омъжи ли за Престън?

— Най-накрая заяви: „Не, в никакъв случай.“

— А ще промени ли решението си?

— Само ако се уплаши, че наистина може да загуби състезанието.

— Защото няма да спечели петдесетте хиляди долара, а Престън е богат?

— Трябваше да видиш как грейнаха очите й, когато й казах, че инвеститорите ще й подаряват самолети. Не мисля, че се е сещала за това. Не мисля, че умее да мисли в перспектива. Би направила всичко, за да продължи с летенето. Включително да се омъжи за Престън. Но ще го направи само заради машините. Не е от момичетата, които искат деца, бижута и къщи.

— Което ме подсеща — каза Айзък и прегърна Мариан, — кога ти ще се омъжиш за мен?

Мариан погледна смарагда на пръста си. Докосна златистия мустак на годеника си и го целуна.

— В мига, в които настоятелно поискаш да го направя. Знаеш, че бих направила всичко за теб. Но дотогава съм много щастлива и напълно доволна да съм твоя годеница.

 

 

Канзаския вятър не спря цял ден и цяла нощ, както и през цялата следваща сутрин.

Понеже никой не можеше да лети, Анди Моузър се възползва от внезапната почивка и разглоби двигателя на Бел. Почисти го, настрои го, направи някои подобрения и го сглоби отново.

Профсъюзните зидари, каменоделци, бояджии и пожарникари на Джо Мъд разпарчетосаха двигателя му, докато най-накрая успяха да открият спуканата медна тръба, от която течеше толкова много масло, че редовно превръщаше червения му самолет в черен.

Руснакът Димитри Платов и механиците на Стив Стивънс направиха поредния безплоден опит да синхронизират двата двигателя на биплана. За благодарност Стивънс ги нахока, че не са успели и ги заплаши, че ще ги глоби с по една заплата. Обикновено спокойният руснак се отдалечи гневно и отиде да помогне на Джозефина да махне корпуса на нейния двигател „Антоанета“ и да подмени едно хлабаво уплътнение.

Айзък Бел наблюдаваше внимателно двамата. Платов не спираше да й говори с нисък, напрегнат тон. Бел се запита дали тя не обсъжда предложението на Уайтуей с него — странно допускане, но разговорът им изглеждаше доста напрегнат. Няколко пъти се опита да се приближи, за да дочуе за какво става дума, но щом го видеха, двамата млъкваха.

 

 

— Защо така се навърта около теб детектив Бел? — попита Марко Челере и махна дружелюбно на Бел с линийката си.

— Пази ме.

— Не може да се страхува за безопасността ти в присъствието на любезния Платов.

— Съмнявам се, че се страхува от каквото и да било — отвърна Джозефина.

Челере започна да сваля уплътнителя от двигателя.

— Докачлива си днес, скъпа.

— Съжалявам! Мисля за много неща.

— За предложението на господин Уайтуей, като за начало?

— Какво мислиш? — попита тя намусено.

— Мисля, че трябва да се омъжиш за него.

— Марко!

— Говоря сериозно!

— Марко, това е отвратително. Как може да искаш да се омъжа за друг?

— Той е нещо повече от „друг“. Той е най-богатият вестникарски магнат в Америка. Той и парите му могат много да ти помогнат. Както и на мен.

— С какво ще ни помогне бракът?

— Ще го напуснеш, за да си с мен, когато настъпи моментът.

— Марко, прилошава ми, само като си помисля, че би искал да съм с него.

— Е, очаквам да отложите медения месец за след състезанието. Би могла да му кажеш, че не искаш да се разсейваш точно в този момент.

— Ами брачната нощ?

— Не се тревожи, ще измисля нещо.

 

 

Ветровете отслабнаха. От метеорологичната агенция съобщиха, че няколко часа времето ще е сравнително тихо. Късно следобед състезателите се вдигнаха като ято от поляната в Морис Каунти. Преди да се стъмни всички състезатели успяха да се приземят в Уичита, където Престън Уайтуей гордо се изправи пред ярките прожектори на Мариан Морган.

Операторите на Мариан въртяха две камери, като втората беше разход, който Уайтуей отказваше да поеме досега, въпреки че Мариан настояваше, че две камери биха създали две гледни точки и така повече хора щяха да искат да гледат филма. Едната камера снимаше издателя, а другата следеше реакциите на репортерите.

— Утре — обяви Уайтуей — ще е официален почивен ден. Няма да се брои към петдесет и петдневния лимит за завършване на състезанието. Утре ще организирам най-голямото празненство, което Канзас е виждал, за да отпразнувам годежа си с госпожица Джозефина Джоузеф, Летящата любима на Америка.

Мариан Морган потърси с очи Айзък из тълпата.

Двамата се спогледаха изумени, а детективът поклати глава невярващо.

Един кореспондент на „Сян Франциско инкуайърър“ бе получил нареждане да попита:

— Кога е сватбата, господин Уайтуей?

Другите подчинени на Уайтуей надигнаха гласове в хор, както им бе наредено:

— Трябва ли да чакаме да свърши състезанието?

— Джозефина иска точно обратното — провикна се сърдечно Уайтуей. — Прекрасната ми невяста специално пожела да се оженим възможно най-скоро и така ще сторим. Ще е сватба с размерите на Тексас! И ще бъде във великия град Форт Уърт, в Норт сайт колизеум, известен надлъж и нашир като „най-богатото на атракциони панаирно пространство в цялото западно полукълбо“. Ще се оженим, още щом състезанието стигне до Форт Уърт, Тексас.

Мариан се усмихна скришом на Бел и оформи думата „Безсрамник“.

„Пълен!“, ухили се Бел.

Но не можеше да се отрече, че когато ставаше дума за реклама на състезанието, Престън Уайтуей можеше да нажежи очакванията на публиката повече от П.Т. Барнъм и Марк Твен, взети заедно.

Но защо Джозефина е променила решението си? Времената й ставаха все по-добри, често задминаваше останалите. Самолетът й летеше отлично. Нямаше причина да не спечели състезанието.