Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Айзък Бел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Race, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Клайв Къслър, Джъстин Скот. Състезанието

Американска. Първо издание

ИК „Pro book“, София, 2011

ISBN: 978-954-2928-37-9

История

  1. —Добавяне

29.

Илинойските гръмотевични бури отново се разразиха и разделиха състезанието на две. Изоставащите летци, тръгнали късно от Пеория заради механични проблеми или умора, кацнаха в Спрингфийлд. Лидерите Стив Стивънс и сър Едисън Сидни Мартин се опълчиха на черните облаци на западния хоризонт и продължиха напред с надеждата да достигнат състезателната писта в Колумбия, преди бурите да ги свалят от стотици метри височина.

Джозефина, точно между водачите и изоставащите, реши да продължи. Айзък Бел остана с нея, без да изпуска земята от поглед, търсейки следа от Хари Фрост.

Помощните влакове на водачите в началото се движеха паралелно със самолетите, а след това ускориха, за да ги посрещнат на пистата с платнени покривала, за да запазят машините от дъжда, както и с колчета и въжета, за да не ги издуха силния вятър.

Марко Челере играеше докрай ролята си на добрия и услужлив Платов, като наблюдаваше работата на огромната свита механици, помощници и прислуга на Стивънс. След това взе три дъждобрана и изтича да помогне на Джозефина и Бел, когато се появиха от небето, прорязвано от светкавици.

Двойката жълти моноплани спряха, секунди преди да започне проливният дъжд.

Челере хвърли един дъждобран на Джозефина и още един на Бел, който рече:

— Благодаря, Платов! — И извика към Джозефина: — Хайде, Джозефина, момчетата ще го вържат!

Той обгърна раменете й с дългата си ръка и я поведе, докато казваше на Платов:

— Представяш ли си да съобщя на господин Ван Дорн, че Летящата любима на Америка е покосена от мълния.

— Ще бъда помагащ тук, не се тревожите. — Платов сложи своя дъждобран. Огромни капки заудряха по прашната земя. За миг засъскаха, изпарявайки се в жегата. Малко след това небето почерня като през нощта и мразовит вятър запрати пелени от дъжд през вътрешното поле. Последните зрители затичаха към хотела до трибуните.

Хората на Бел — Анди Моузър и помагачите му — покриха „Орела“. Юстъс Уийд, новият механик от Бъфало, каза:

— Няма проблем, господин Платов, оправихме се.

Челере изтича да помогне на несръчните детективи механици на Джозефина да обезопасят и нейния самолет. Това му напомни колко бе влудяващо да не може да работи по машината й — по собствената си машина — за да може да лети на пълни обороти. Джозефина бе добра, но не чак толкова. Челере може и да беше труфаторе, измамник, но притежаваше едно гениално умение — на механик.

Челере изчака, докато машините бяха покрити и докато се увери, че Бел няма да се върне. Тогава изтича през дъжда към пушъра на Едисън Сидни Мартин. Престори се, че проверява здравината на въжетата, макар че едва ли някой го виждаше през пелената мрак и вода. Баронетът и механиците му се бяха скрили във влака си. Челере имаше възможност да свърши малко работа. Само че трябваше да работи бързо и да свърши нещо неочаквано.

Изтрещя гръм. Мълния удари покрива и по водосточните тръби за кратко се процеди зелен остатъчен пламък. Следващата мълния падна насред вътрешното поле и Марко Челере осъзна, че Бел разумно се е скрил от яростта на майката природа. Затича се към най-близкото прикритие, временна дървена барака, издигната, за да се снабдяват летящите машини с бензин, масло и вода.

Някой друг също се криеше там.

Твърде късно, за да се върне. Вътре седеше англичанинът Лайънъл Ръгс, главният механик на баронета и основната причина досега Челере да страни от безглавия пушър, с изключение на дупката, която проби в Белмонт парк.

— Какво правеше с машината на шефа?

— Проверявах въжета.

— Дълго време ги проверяваше.

Челере наведе глава, уж смутен.

— Добре, хванал ме. Гледах конкуренция.

— Гледаше или я работеше? — студено попита Ръгс.

— Работил? Какво да съм работил?

Лайънъл Ръгс пристъпи близо до него. Беше по-висок и по-едър от Челере. Загледа го изпитателно, а после се усмихна някак тъжно.

— Джими Бързия. Подозирах, че си ти зад тия къдрици.

Марко Челере знаеше, че няма смисъл да отрича. Ръгс го бе разпознал. Преди петнадесет години бяха работили заедно в една и съща работилница от четиринадесет до осемнадесетгодишна възраст. Дори споделяха една стая под стрехите на собственика. Челере винаги се бе страхувал, че рано или късно ще се сблъска с миналото си. Механиците в малкия нов свят на авиацията не бяха много. Джими Бързия беше английският му прякор, заигравка с фамилията му Престоджакомо, която англичаните толкова трудно произнасяха. Разпозна Ръгс отдавна и затова странеше от него. Сега двамата стояха лице в лице насред гръмотевичната буря.

— Какъв е този руски цирк? — попита Ръгс. — Сигурно са те хванали да крадеш нещо, като в Бирмингам. Едно е да оправяш дъщерята на дъртия — браво на теб — но да му крадеш дизайна за металообработващата машина, това беше подло. Старецът беше добър с нас.

Челере се озърна. Бяха сами. Около бараката беше пусто.

— Плановете на стареца не ставаха. Машината не проработи.

Ръгс поморавя.

— Естествено, че няма да проработи, открадна плановете му, преди да ги довърши… Ти беше, нали? Ти проби подпорната греда на крилото!

— Не.

— Не ти вярвам, Джими!

— Не ме интересува дали ми вярваш.

Лайънъл Ръгс се удари по гърдите.

— Мен ме интересува! Шефът е добър човек. Може да е аристократ, но е добър човек и заслужава да спечели. Не заслужава да умре в катастрофа, която малка сплетничеща гад като теб е предизвикала!

Марко Челере се огледа, за да е напълно сигурен, че са сами. Дъждът трополеше оглушително по тенекиения покрив. На два метра от бараката не се виждаше нищо.

— Забравяш, че правя инструменти.

— Как мога да забравя? На това ни научи старецът. Даде ни покрив над главите, закуска, обед и вечеря. Даде ни добър занаят. А ти му се отплати, като му открадна мечтата. И си я провалил, защото си твърде мързелив и нетърпелив дори за да я да сбъднеш вместо него.

Челере извади изпод дъждобрана си гъвкавата си линия.

— Знаеш ли какво е това?

— Линийката, която размахваш, докато се правиш на друг.

— Вярваш ли, че линийката ми е просто линийка?

— Виждал съм те да я вадиш. Какво й е специалното?

— Нека ти покажа.

Челере вдигна инструмента на слабата светлина от отворената врата на бараката. Ръгс проследи движението. Челере рязко запрати линийката като камшик напред. Ръгс изхълца и стисна гърлото си, за да удържи кръвта.

— Тази е бръснач, не е същата, която Димитри Платов размахва. Бръснач, за всеки случай. Е, сега, ти си случаят.

Ръгс се оцъкли. Пусна гърлото си и посегна към Челере. В ръцете му обаче не бяха останали сили и той падна, пръскайки кръв по италианеца.

Челере го наблюдаваше как умира в краката му.

Това бе едва второто му убийство и не бе по-лесно, макар и с добра цел. Ръцете му трепереха, а паниката се надигна, заплашвайки да превърне мозъка му в замръзнала буца, неспособна да мисли или да действа.

Трябваше да бяга. Нямаше къде да скрие тялото или да се отърве от него.

Дъждът щеше да спре и щяха да го хванат. Опита се да си представи какво би било да избяга. Дъждът щеше да отмие кръвта от дъждобрана му, но все пак щяха да го преследват. Погледна бръснача и ненадейно си представи как реже плат.

Бързо приклекна и сряза джобовете на Ръгс, като взе от тях монети и пачка пари, както и кожен портфейл. Натъпка ги в джобовете си, сряза жилетката на Ръгс и взе евтиния му джобен часовник. Огледа тялото, видя златния годежен пръстен на Ръгс и взе и него. После изтича под дъжда.

Нямаше време за саботаж. Ако по някакво чудо му се разминеше убийството, щеше да се върне и да опита отново.

 

 

На двеста километра от Колумбия, Илинойс, но още далеч от река Мисисипи, пътническият влак, движещ се на запад, забави и спря на един страничен коловоз. Марко Челере се молеше да спират за вода. В паническото си бягство той се бе надявал ирационално, че няма да го хванат, ако успее да се прехвърли оттатък Мисисипи. Молейки се да са отбили за вода, той притисна лице в прозореца и проточи врат, за да погледне водния резервоар. Защо спират толкова близо до следващия град?

Двама бизнесмени, седнали срещу него в луксозния вагон, като че ли го зяпаха. Реши да пътува така, защото му се струваше, че ще е по-безопасно да е в луксозен, а не в обикновен вагон. На закритите платформи, съединяващи вагоните, започна суетня. Челере очакваше да се покаже едър шериф с тенекиена звезда на палтото и пистолет в ръка.

Вместо това се показа вестникарче и, тичайки по пътеката между седалките, викаше:

— Идва голямото самолетно състезание!

Марко Челере купи един брой на „Анибал куриър пост“ и го прегледа със страх за новини за убийство и заподозрян, отговарящ на неговото описание.

Информацията за състезанието бе на първа страница. Престън Уайтуей, описан като „прозорлив, отворен към новото бизнесмен“, бе цитиран с думите:

„Колкото и да ни натъжава неотдавнашната смърт на Марк Твен — бардът на Анибал — още по-тъжно е, че господин Твен не доживя, за да види летящите машини от Голямата въздушна надпревара «Уайтуей», над САЩ от Атлантика до Тихия океан, да се приземяват в родния му град Анибал, Мисури.“

Челере прегледа и кратките новини, несвързани с града, които местните репортери взимаха от телеграфната мрежа. Първата беше интервю с „изявен авиационен специалист“, който твърдеше, че безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин е самолетът, с който трябва да се съобразяват останалите. „Най-здравият и най-бързият, а двигателят му се подобрява всеки ден“, твърдеше специалистът.

Сега, без Ръгс, ще се подобрява по-рядко, помисли си Челере. Но прочутият баронет нямаше да има проблеми да си наеме най-добрите механици. Пушърът си оставаше най-сериозната заплаха за първото място на Джозефина.

Челере се разрови още. Щатските запасняци се бяха активизирали. Сърцето му прескочи, но веднага разбра, че е заради стачка на работниците от анибалската фабрика за цимент. Работниците били подстрекавани от „чужденци“, от „италианци“, които пък търсели закрила от италианското консулство в Сейнт Луис. Слава Богу, че се правеше на руснак, помисли си той, само за да вдигне глава и да види как мрачните бизнесмени свалят вестниците си и го гледат с присвити очи. Не приличаше на италианец с дегизировката си, но нямаше съмнение, че най-много от всички пътници във вагона прилича на чужденец. Или може би вече бяха прочели новина за убийството, както и описание на бакенбардите му, къдравата му коса, линийката и сламената шапка с червена лента?

Мъжът, който седеше по-близо до него, се приведе напред.

— Хей, ти! — обърна се грубо той към него. — Ти… господине?

— На мен ли говорите, сър?

— Ти от стачкуващите ли си?

Челере претегли опасността от това да е чужд подстрекател и тази да е избягал убиец и предпочете втората.

— Аз бъда механик на самолети в състезанието Уайтуей.

Израженията им се промениха като небе, в което слънцето се показва иззад облак.

— Ти си в състезанието? Я дай лапа, приятел!

Меките им розови длани раздрусаха енергично ръката му.

— Кога ще стигнете до Анибал?

— Когато бурите се свършат. Дано няма да има урагани.

— Ей, ако си падаш по залаганията… на кого би заложил?

Челере вдигна вестника.

— Пишело, че пушърът на английския мъж най-добър.

— Да, и в Чикаго го прочетох. Ти обаче си в сърцето на нещата. Ами Джозефина? Малката още ли изостава?

Челере замръзна. Беше видял новина от телеграфа:

„Убийство и кражба в сянката на буря“.

— Джозефина още ли изостава?

— Настига — измърмори Челере, четейки колкото може по-бързо:

„Механик от въздушната надпревара бе открит мерзко убит на състезателната писта в Колумбия с прерязано гърло, жертва на обир. Според шериф Лайдъм, убиецът може да е подстрекател на стачката в Анибал, който бяга от нея и е готов на всичко, за да улесни бягството си. Тялото на жертвата бе открито късно заради силната буря снощи.“

Марко Челере дари бизнесмените с широка усмивка.

— Джозефина настига — повтори той.

Влакът шумно изтрополи по мост с железни трегери и небето изведнъж се разстла над широка водна повърхност.

— Ето я и Мисисипи — каза един от мъжете. — Четох, че летците носят коркови жилетки, когато летят над вода. Вярно ли е?

— Добро за изплаване — каза Челере, докато гледаше през трегерите прочутата река. Кафява и пълноводна от дъждовете, осеяна с белите връхчета на вълнички, тя течеше сърдито край Анибал, чиито къщички се редяха на отсрещния бряг.

— Мислех, че по-широка — отбеляза Челере.

— И това стига, само пробвай да я прекосиш без тоя мост. Ако искаш да видиш колко е широка наистина, слез под Сейнт Луис, там, където се среща с река Мисури.

Другият също се намеси:

— А ако искаш да я видиш много, много широка, колкото океана, иди там, където и река Охайо се влива в нея. Ей, господине, какво правиш тук, когато състезанието е в Илинойс?

Отново се втренчиха в него, подозирайки, че ги е измамил.

— Разузнавал маршрута — отвърна Челере, без да му мигне окото. — В Анибал слизам от влак и се връщам при състезание.

— Определено ти завиждам. Като гледам как се усмихваш, голям си щастливец, че си част от състезанието.

— Щастлив част да съм — отвърна Челере. — Много щастлив.

Добрите планове винаги го правеха щастлив. А току-що му бе хрумнал един страхотен план. Любезният, сърдечен, налудничав руснак Платов щеше драговолно да предложи услугите си на баронета и да помага на механиците му на мястото на клетия главен механик Ръгс.

Стив Стивънс щеше да се оплаква, но проклет да е дебелият глупак! Димитри Платов щеше да помага, да помага, докато веднъж завинаги не приключи работата по дяволския безглав пушър на Едисън Сидни Мартин.