Саймън Кърник
Без пощада (55)

56.

Както можете да се досетите, да видя отново Макс и Клои беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Щом влязох, и двамата се втурнаха към мен, а аз ги прегърнах и ги притиснах до себе си. В този миг нищо друго нямаше значение. Кървавите събития от последния ден избледняха в съзнанието ми; разбитият ми брак също не беше от значение. Бях си у дома.

Клои най-сетне ме пусна, внимателно докосна превръзката на главата ми и ме попита къде съм се ударил. Казах й, че съм паднал и съм се одрал на един пирон.

— Горкият татко — рече тя и нежно ме целуна по бузата. После развълнувано попита: — А знаеш ли какво стана с нас?

— Не — излъгах, — какво?

— Един човек в черно дойде и ни взе от баба — обясни тя развълнувано.

Потръпнах. Още не знаеха за баба си. Надявах се да мине малко време, преди да им кажем.

— Да, чух за това.

— Аз плаках. Но само малко.

— А аз не — обади се Макс. — Дори му се скарах.

— Е, вече всичко свърши — казах аз. — Лошият човек е в затвора.

Но докато го казвах, се запитах дали е ясно къде са и четиримата, с които се бяхме сблъскали снощи във вилата. За съдбата на Ленч, Мантани и Каплън бях сигурен, но четвъртият? Дали беше детектив Съливан и ако беше той, къде беше сега?

Но за момента не исках да мисля за това.

Според психолога в болницата Макс и Клои били само леко травмирани от преживяното. Били твърде малки, за да осъзнаят какво точно им се случва, били затворени заедно, а и за твърде кратко, така че нямало да има по-тежки последици върху психиката им. И наистина, докато следобеда се гонехме из двора, скачахме и се смеехме, те изглеждаха същите весели деца като преди. Посъветваха ни да ги оставим да говорят за случилото се, но те не проявяваха такова желание, затова и аз не повдигах темата. Надявах се, че това вече е минало и че можем спокойно да го забравим.

Кати не взимаше участие в игрите ни и беше ясно, че полага усилие да не рухне. Трима души, които обичаше, бяха убити за непоносимо кратко време един след друг. Бе й останало единствено семейството, макар че не бях сигурен дали то все още включва и мен.

След като сложихме децата да спят и им прочетох приказка за лека нощ, слязох при нея в кухнята. Беше отворила бутилка червено. Беше наляла и на мен. Очите й бяха сухи, но напрежението в тях бе очевидно. Беше все така красива, въпреки всичко преживяно.

— Мисля, че е време да ти кажа истината — каза тя и ми подаде едната чаша.

„И аз мисля, че заслужавам да я чуя“ — помислих си и отпих огромна глътка.

— Не бързай… Когато си готова — отвърнах и я погледнах над ръба на чашата.

Чудех се дали можем да оправим отношенията си. Хубавото й гладко лице не ми подсказваше накъде ще тръгнат нещата.

— Готова съм. Гладен ли си?

Поклатих глава и казах:

— Би трябвало, но нещо нямам апетит.

— И аз съм така. Чувствам единствено празнота. Ела.

Хвана ме за ръка — целият изтръпнах — и ме поведе към дневната. Седнахме един до друг, ръката й остана в моята, и тя ми разказа всичко. Как от доста време не се чувствала щастлива с мен и започнала връзка първо с Джак, а после и с Ванеса. Как докато била с Джак, разбрала за обвиненията по адрес на главния съдия и за съществуването на касетата с неговите признания; и накрая как всички станахме мишени, когато Ленч, Мантани и онзи, за когото работеха, се юрнаха да намерят касетата, преди някой да я направи публично достояние.

— Безкрайно съжалявам, че те въвлякох във всичко това — каза тя, когато свърши.

— Сутринта в колата Каплън ми каза, че са намерили съвместна ипотека на твое име и на името на Ванеса — отбелязах. Не можах да се насиля да спомена и „интимните“ снимки.

Кати се усмихна тъжно.

— Не е точно ипотека, само запитване за ипотека.

Не виждах разликата, но тя ми обясни.

— Ванеса настояваше да задълбочим връзката си, да минем на по-сериозен етап. Харесвах я, но мисля, че тя беше влюбена в мен, а и беше сама, нямаше какво да губи.

Усетих как започвам да намразвам Ванеса още повече, но се сетих, че е мъртва и че всъщност съдбата й съвсем не е за завиждане.

— Знам, че трябваше да се опитам да поуспокоя нещата — продължи Кати, — но всичко вървеше някак от само себе си и аз се оставих на течението.

Погледна ме с прекрасните си топли очи на кошута.

— Наистина ми се ще да не беше разбирал за нея, Том. До последно се опитвах да скрия от теб връзката си с нея, особено след като разбра за Джак.

Стисна ръката ми. Беше приятно. Може би съм малко наивен по отношение на жените, но в този момент наистина имах чувството, че не е съвсем изстинала към мен.

Кати млъкна и аз тъжно поклатих глава. Мислех за Джак. Моят стар приятел от детството. Джак, предателят.

— Той въобще споменаваше ли ме? — попитах.

— Каза, че понякога се чувства виновен за това, което прави.

Защо ли не вярвах? Хората като Джак Кели никога не изпитват вина. Просто следват инстинктите си и най-често изобщо не се замислят как ще се отразят действията им на тях самите или на околните. Джак също вярваше на своя инстинкт, че е всемогъщ. Затова бе успял да се спусне по онзи почти вертикален склон. Затова, когато бяхме на девет и три по-големи момчета ни сгащиха в парка и поискаха да им дадем джобните си, се нахвърли върху тях, вместо да им даде парите си. И най-често се оказваше победител. Вярно, тримата гамени ни понатупаха (особено Джак, защото той се съпротивляваше най-яростно), но не ни взеха парите.

А ето, че късметът му бе изневерил, когато най-много му трябваше. Спомних си онзи ден в парка. Как се върнахме целите в рани и синини, прегърнати през раменете, сплотени, единни, победители, и как си мислех какъв съм късметлия, че Джак ми е приятел. Дори сега, след всичко, което ми беше сторил, не можех да не скърбя поне малко за загубата му. Дълбоко в себе си той беше добър човек. Можел беше да си държи устата затворена и да премълчи ужасните престъпления, извършени от неговия мастит клиент, но не, решил бе да постъпи правилно и това му бе коствало живота. И някак си това правеше предателството му още по-тежко за мен. Защото в моя случай беше успял да пренебрегне морала си, сякаш не съм достатъчно важен, за да си прави труда да е честен. От това ме болеше най-много.

— Наистина ли бях толкова непоносим последните години? — попитах.

Кати въздъхна и отметна кичур коса от очите си.

— Вината не е само твоя. И двамата сме виновни. Отчуждихме се един от друг. Вече не разговаряме както преди, а когато стигнем до разговор, по-скоро се караме.

Според мен нещата не стояха толкова зле, но може би просто не исках да погледна истината в очите. Вярно беше, че напоследък имахме няколко сериозни скандала.

— При тази ситуация сигурно е било неизбежно — продължи тя, — но кълна се, никога дори не съм си представяла нещо толкова лошо. Безкрайно съжалявам, Том. Ако можех да върна времето назад, щях да го направя.

— Има ли шанс да се върнем към предишния си живот?

Въпрос за джакпота. Изведнъж нищо друго нямаше значение. Исках единствено да се върнем към времето, когато двамата с Кати се обичахме. Имах нужда от нея. Имах нужда от цялото си семейство. Без тях бях загубен.

— Не знам — отвърна тя.

Не това се надявах да чуя.

— Дай да опитаме — казах и се наведох към нея като тийнейджър на първа среща.

Идеята беше за страстна целувка в устата, но тя се извърна леко встрани и вместо това се получи платоническа целувка по бузата. Сърцето ми се сви.

В този момент телефонът иззвъня. За пръв път от съдбовното обаждане на Джак вчера следобед. Сякаш беше в някакъв минал живот. Станах бавно. Беше ми някак нервно, неясно защо. Знаех, че всичко е свършило, но опитът ми от последните два дни ме бе научил, че животът е непредвидим. Може да ти сервира доста изненади, някои изключително неприятни.

— Да? — Усещах напрежението в гласа си.

— Здравей, Том. Как си? — прогърмя един силен и уверен глас със заучен американски акцент.

Уесли О’Шей винаги беше искал да е американец и най-големият му комплекс беше, че всъщност е роден в Лимингтън Спа.

— Добре ли си, братле? Току-що научих какво ти се е случило. Ченгетата ми се обадиха преди малко и честно казано, нямам думи.

След което ми показа как няма думи, като ме засипа с въпроси относно премеждията ми, но аз бях доста лаконичен и той сметна за нужно да ми разкаже как негов братовчед от Ню Джърси преживял подобна драма в началото на деветдесетте.

— Уесли, благодаря, че се обади — прекъснах го тъкмо когато следваше моментът с намесата на специалните части, — но съм много уморен, както сигурно се сещаш. Ще поговорим друг път, става ли?

— Разбира се, Том, разбира се. Утре не идвай на работа, почини си. А може и във вторник. Искаме, като се върнеш, да си бодър и свеж.

— Много мило, Уесли, благодаря.

— Няма нищо, Том, нали сме приятели. Наричай ме Уес.

— Много си мил, Уес, оценявам го.

— Хм, още нещо, Том…

Изведнъж гласът му затрепери несвойствено.

— Да, Уес, какво има?

— Хм, вярно ли е това, което чух? Че си… че си прострелял човек?

— Аха, два пъти — казах и затворих.

Оставих слушалката и погледнах Кати. Не мога да го обясня, но в този момент знаех, че по един или друг начин с нея ще се справим. И за първи път от доста време се разсмях на глас.