Саймън Кърник
Без пощада (50)

51.

Пристигнахме в участъка, дадоха ми чаша силно кафе и ми казаха, че тялото на страховитата ми тъща, Айрини Тайлър, е било открито в спалнята й в дома й. Както вече споменах, с нея не се спогаждахме много, но въпреки това новината ме потресе. Дори по-силно, отколкото очаквах. Поредната трагедия за последните двайсет и четири часа. Не ми казаха как е умряла, но споделиха, че обстоятелствата около смъртта й са доста подозрителни.

Като си изпих кафето, ме отведоха в една стая за разпити, където двама детективи, мъж и жена, искаха да узнаят всичко, което ми се беше случило, откакто ме пуснаха от ареста предната нощ. Казаха ми, че щом свършим, веднага ще ме върнат в Лондон при децата.

— А съпругата ми? — попитах, но те не ме удостоиха с отговор и аз не разпитвах повече.

После им разказах цялата история. От време навреме ме прекъсваха, за да изяснят някоя подробност или да им поясня мисълта си, но в общи линии ме оставиха да говоря. Не изразяваха видимо недоверие към версията ми, дори когато им казах как съм прострелял Ленч при самозащита и съм го ранил в крака. Мислех, че ще ме разпитват повече за детектива и особено защо е убил Ленч, но те не задълбаха тази тема, затова им казах, че е тръгнал да гони Ленч, който се е опитвал да избяга и е бил въоръжен, а ние с Кати сме останали в къщата и не сме видели какво се е случило. Надявах се да съм му помогнал.

Що се отнася до ролята на Кати в цялата история, казах истината, защото смятах, че така е най-добре за всички. Казах им, че е имала връзка с Джак Кели и че той й е дал ключ за някакъв сейф, в който, изглежда, се е съхранявало нещо на негов клиент. Че някакви типове са искали да вземат въпросното нещо и затова са измъчвали, а накрая и убили Джак, докато се опитвали да изкопчат от него къде се намира сейфът. Че очевидно не са успели и затова са тръгнали да преследват Кати и мен.

— И нямате никаква представа какво има в този сейф? — попита жената, инспектор към четиридесетте, със строга прическа, която въобще не й отиваше.

— Не знам какво е, но от него могат да се правят копия — отвърнах, като си спомних, че Ленч спомена възможността за копия, докато разпитваше Кати.

— А дали съпругата ви знае? — продължи инспекторката.

— Не — отвърнах, но всъщност не бях сигурен.

— А клиентът? Имате ли представа кой може да е?

Поклатих глава.

— Единствените имена, които знам, са Даниълс, ченгето под прикритие; Мантани, един от похитителите ми; и Ленч. Убитият при къщата.

— Откъде знаете, че е убит? — попита мъжът.

Доста по-млад тип, с високо чело и вид на човек, сигурен, че го чака бърза и бляскава кариера. Напомняше ми на шефа ми Уесли — нахакан амбициозен тип, който, ако беше в армията, неминуемо щеше да свърши с куршум в главата от някой свой подчинен.

— Детективът, който ни спаси, ми каза, докато бяхме при къщата.

Двамата се спогледаха, после отново насочиха вниманието си към мен. Погледнах си часовника. Единайсет и десет. Бях тук от четиридесет и пет минути и изведнъж усетих колко съм изтощен.

— Казах ви всичко, което знам — промълвих уморено. — Искам да видя децата си.

— Добре — съгласи се жената. — Разпитът се прекъсва в единайсет часа и единайсет минути.

— Само още нещо — казах. — Преди да изключите записа, искам да заявя, че съпругата ми няма нищо общо със смъртта на Ванеса Блейк. Убил я е мъжът, който ме нападна в библиотеката и у когото беше ножът.

— Ще предадем думите ви на разследващите полицаи — каза тя с разбиране. — Благодарим за съдействието.

Кимнах и поех протегнатата й ръка. Мъжът не си направи труда да се ръкува с мен. Личеше, че има резерви относно разказа ми. „Все ми е едно, нахакано момченце, ако щеш вярвай — казах си. — Когато преживееш онова, на което бях подложен аз през изминалите двайсет и четири часа, ще разбереш, че не може да ме изплаши едно току-що завършило костюмарче с вирнат нос“.

Излязох във фоайето, седнах на един стол и зачаках да ме откарат в Лондон, както ми бе обещала инспекторката. Беше тихо, вероятно защото в неделя сутринта престъпниците все още не се бяха развихрили. Освен мен във фоайето имаше само един тийнейджър с вид на гамен — сигурно чакаше да се яви пред отговарящия за него полицай. Спомних си, че отново бях пропушил, и изпитах неистова нужда от една цигара, но нямах. А и да имах, нямаше как да запаля, защото тук не се пушеше, което ми се стори доста несправедливо. Като ще затваряш потенциален престъпник, най-малкото, което можеш да направиш за него, е да му позволиш една цигара, за да понесе по-лесно съдбата си.

— Как сте, господин Мерън? — каза един глас наблизо и прекъсна мислите ми.

Вдигнах поглед и видях детектив Рори Каплън, единия от полицаите, които ме разпитваха преди седемнайсет часа във връзка с убийството на Ванеса Блейк. Сякаш беше в някакъв друг живот. Червеникавосивата му коса беше дори по-чорлава от обикновено. Носеше дънки и възкъсо черно кожено яке.

— Дойдох да ви откарам в болницата да видите децата си — каза той с онази съчувствена усмивка, с която ми говореха всички тази сутрин.

Но на неговото лице изглеждаше почти искрена.

— Учудвам се, че са пратили човек с вашия ранг — отвърнах през прозявка.

— Колегите ми в момента разпитват жена ви, а аз и без това трябва да се върна в управлението, на път ми е — отвърна той и раздрънка ключовете в ръката си. — Хайде, да не се бавим, че имам доста работа днес.

— Открихте ли мъжа, който ме нападна в библиотеката? — попитах, докато минавахме през портала.

— Още не. Няма свидетели, а почти приключихме с показанията — отвърна той, без да се опитва да скрие скептицизма в гласа си.

— Не съм си го измислил, господин Каплън. Нападна ме мъж. Държеше кухненския нож, който ми показахте по време на разпита вчера.

— Да, знам, оня с отпечатъците на жена ви. Но фактът си остава: все още не сме открили този мъж.

Тръгнахме към колата на Каплън. Тойота, зелен металик, с доста кал отстрани. Той я отключи и се качихме. Миришеше на ароматизатор и цигари.

— А открихте ли някакви други улики, които да ви насочат към убиеца? — попитах.

— Да, открихме — отвърна той, запали двигателя и потегли.

Настъпи тишина.

— Ще ми кажете ли нещо повече? — подканих го.

— Ванеса Блейк е имала връзка. В дома й открихме кореспонденция, която ясно показва, че тя и семейният й партньор са възнамерявали скоро да заживеят заедно.

— А него разпитахте ли го?

— В момента я разпитваме — отвърна той и този път на лицето му беше изписано неподправено съчувствие. — Не ми е приятно да ви го кажа, господин Мерън, но въпросният любовен партньор е съпругата ви.