Саймън Кърник
Без пощада (19)

20.

Болт и Мо стигнаха в кръчмата в девет без пет. „Грифон“ се оказа малко уютно заведение в стар стил на един ъгъл встрани от главната улица. Вече нямаше много такива, защото огромните лъскави вериги с барове като самолетни хангари постепенно поглъщаха всичко. Мебелите бяха поовехтели, а по износения тъмночервен килим ясно личаха множество прегаряния от цигари. Някога кремавите стени сега бяха в неопределен опушен нюанс на кафяво-жълтото. Масите бяха наредени около малък бар с множество ръчки за наливна бира, зад който стоеше възстар слаб като върлина барман със засукан мустак и кожа с цвета на стените. Дори по това време в събота вечер заведението беше тихо. Група старци, които очевидно се познаваха, седяха на бара и си бъбреха с бармана, а няколко от масите бяха заети от други възрастни хора, на двойки или компании.

В едно широко сепаре в ъгъла пред чаша вино седеше жената, заради която бяха дошли. Тя ги видя, кимна им и изчака да си вземат питиетата — портокалов сок и лимонада за Болт и бира за Мо. Болт би предпочел нещо по-силно, но реши, че ако и двамата пият алкохол, няма да изглежда много добре. Мо все пак можеше да си го позволи, нали беше тук неофициално.

Тина Бойд беше привлекателна млада жена някъде около трийсетте, но събитията от последните няколко месеца видимо й се бяха отразили. Тъмната й коса, която на корицата на списанието беше в кокетна модна прическа, сега беше пусната свободно и някак безжизнена, а очите й бяха подпухнали и уморени. Когато стана, за да се ръкува с тях, изглеждаше някак прегърбена, сякаш тялото й е трябвало да понесе твърде много удари напоследък. Беше облечена семпло с бяла блуза, тъмносиня жилетка и дънки, без грим или бижута. Усмивката й не беше точно пресилена, но някак си не идваше отвътре, заключи Болт.

Болт и Мо се представиха и седнаха. Мо извади цигарите си и като видя отворения пакет пред Тина, й предложи.

Тя запали. Болт се наведе напред и мина по същество:

— Е, каква информация имате за нас?

Тина вдигна чашата си и отпи стабилна глътка. Ноктите й бяха олющени и изгризани. Болт си спомни с какъв идеален маникюр беше на снимката на списанието.

— Докъде сте стигнали със случая? — попита тя също толкова прямо. — Прилича ли на самоубийство?

— За момента това е официалната версия, но както ви казах и по телефона, убит е човек от обкръжението му, което буди подозрение.

— Има за какво — каза тя.

— Познавахте ли жертвата? — попита Мо. — Главният съдия?

— Не, не го познавах, но знам за него нещо, което не знае никой друг.

Дръпна от цигарата и продължи:

— Но да започна от началото. Знаете за бившия ми приятел Джон Гелън, нали?

И двамата кимнаха.

— Миналата година, точно след Коледа, Джон започна да се държи странно. Личеше, че нещо го тревожи. По това време отношенията ни вече бяха сериозни и го попитах какво има, но той ми каза, че всичко е наред. Явно не желаеше да говори за това, но аз се тревожех. С Джон нямахме тайни един от друг, или поне така си мислех, но с времето започнах да се безпокоя все повече. Той продължаваше да се държи странно, а аз не можех да разбера защо. Дори стигнах до там, че влязох в апартамента му, докато го нямаше, и прерових нещата му.

Погледна ги гузно.

— Обикновено не съм такава параноичка, но дави кажа честно, мислех, че има друга жена.

— Както и да е — продължи с въздишка, — една вечер в края на януари излязохме на вечеря и му се обадиха по мобилния. Той се извини и излезе да говори навън, а когато се върна, беше видимо развълнуван. Тогава вече не издържах. Бях сигурна, че става дума за жена, и му поставих въпроса ребром. Реакцията му ме изненада. Много тихо и съвсем сериозно той ми каза, че преди няколко седмици получил поверителна информация от анонимен източник относно някакъв криминален случай, но не можел да говори за това, защото първо трябвало да получи разрешение от шефовете си. Бил провел множество срещи на най-високо ниво в Скотланд Ярд и съответните лица обещали да проучат въпроса. Именно един от тях му се беше обадил, за да му каже, че по въпросния случай няма да има разследване. Джон направо не беше на себе си. Човекът от Скотланд Ярд му казал да не обсъжда случая с никого, защото ако го направел, това щяло да е нарушение на закона за поверителност на информацията. Естествено Джон беше разстроен и ми се извини, че не е споделил с мен по-рано. Типично за него. Аз го обвиних несправедливо в изневяра, а накрая той ми се извини.

Дръпна от цигарата и издуха дима към една картина на стената — изобразяваше кучета, играещи билярд. На лицето й бе изписана такава дълбока тъга, че на Болт му стана мъчно. За миг дори си помисли, че ще се разплаче, но тя се овладя и лицето й отново стана безизразно. Пак отпи от виното и продължи:

— Дори и тогава не пожела да ми каже. Не защото се притесняваше, че ще го съдят, това не би го изплашило, а защото беше много честен човек. Бяха му казали да мълчи и той не можеше да наруши заповедта. Вечерта ни се провали, но като се върнахме в апартамента му, отворихме бутилка вино и… и после той ми каза всичко.

Тина дръпна за последно от цигарата си и я изгаси в пепелника.

— Да си призная… направо не повярвах.

Вдигна глава. Очите й бяха тъмни и помръкнали, тъгата в тях бе почти осезаема.

— Ще ми се изобщо да не ми го беше казвал.

За няколко секунди се възцари тишина. Откъм бара се чуваше дрезгав смях, сякаш от безкрайно далече, макар да ги деляха само няколко метра. Болт инстинктивно усещаше, че това, което предстои да чуе, ще е свързано с техния случай и ще е лошо. Но нито той, нито Мо подтикнаха Тина. Изчакаха я сама да продължи.

— Каза ми, че някакъв мъж, така и не го назова по име, му дал папка с документи относно педофилски кръг, действал в района на югоизточна Англия в края на деветдесетте. Сред членовете му имало и няколко високопоставени личности. Според информацията в папката през 1998 година тези мъже убили младо момиче и хвърлили тялото му в някакво езеро в Дорсет. Смятало се също, че техни приближени са отговорни за няколко убийства, извършени в Лондон в края на миналата година, за да се прикрие убийството на това момиче. Едната жертва е тогавашният ми партньор, детектив Саймън Барън.

Именно след този случай започнаха да наричат Тина Черната вдовица. Хората около нея все умираха.

— Но преди да убият детектив Барън, сте работили с него по някакъв случай, нали? — попита Бойд. — Не открихте ли нещо за този педофилски кръг?

— Не. Смъртта на детектив Барън и до днес остава неразрешен случай, а и не попаднахме на никакви доказателства за съществуването на такава група. Но в папката на Джон се споменаваха имената на няколко души, част от които умряха при странни обстоятелства миналата година. Сред тях беше и името на вашата жертва, Тристрам Парнъм-Джоунс.

Болт беше потресен. Погледна Мо, който явно се чувстваше по същия начин.

— Имате предвид главния съдия Парнъм-Джоунс? — попита Болт, макар да знаеше, че става въпрос за същия човек.

Искаше да се увери, че няма недоразумение, защото разкритието беше твърде потресаващо.

— Да — отвърна тя студено, сякаш подлагаха думите й на съмнение. — Вашият самоубиец. Очевидно е взел участие в убийството на момичето през 1998 година.

— Имали някакви веществени доказателства, уличаващи го в това престъпление? — попита Мо.

— В папката е упоменато точното място, където е изхвърлено тялото на момичето, както и самоличността му. Името съвпада с това на изчезнало момиче по онова време, но човекът от Скотланд Ярд казал на Джон, че при претърсването на езерото не са открили нищо.

Болт се наведе напред.

— Значи е възможно — не казвам, че е така, — но просто има вероятност тази папка да съдържа подправена информация?

— И аз си помислих същото. Обвинението беше просто немислимо. Освен това Скотланд Ярд явно са проверили някои неща, претърсили са езерото например, но като не са намерили нищо, са решили, че няма да губят повече време и средства за доказване или опровергаване на случая. Вероятно и те са сметнали, че е скалъпено. Но Джон беше убеден в автентичността на информацията, а той не беше наивник, повярвайте ми.

— Запознат съм отчасти с работата му — каза Болт — и съм сигурен, че е знаел какво прави.

Тя се насили да се усмихне, но лицето й си остана посърнало.

— Така е, знаеше.

— Вие виждали ли сте папката? — попита Мо.

Тя поклати глава.

— Поисках да я видя, но Джон не ми позволи. Каза, че няма какво повече да се направи, затова нямало смисъл. Мисля, че го болеше, задето Скотланд Ярд отказаха да разследват случая. Смятам също, че според него те искаха да потулят нещата, защото Парнъм-Джоунс беше доста високопоставена личност.

— Да, определено беше — рече Болт с въздишка. — Смятате ли, че Джон е предприел някакво свое разследване?

— Не съм сигурна. Случаят определено го тревожеше и не можеше да го забрави просто ей така, но дали е предприел нещо… не знам. Едно обаче знам: връзката ни пострада заради това и през февруари вече се виждахме много по-рядко. Не исках да приема, че е възможно най-висшият съдия в страната да е замесен в убийството на младо момиче или пък на един от колегите ми, нито исках приятелят ми да се вманиачава на тази тема. Аз съм реалистка. Не искам престъпниците да остават ненаказани. Но от друга страна, не искам и да ги заклеймявам, ако няма достатъчно доказателства. А в конкретния случай те бяха доста оскъдни.

Замълча за миг и добави:

— Сега обаче реших, че просто трябва да направя нещо.

— И какво? — попита Болт. Искаше му се по някакъв начин да й вдъхне увереност.

Болката в гласа й и в изражението й го трогваше до дън душа.

— Не знам точно, но ще ви кажа едно: месец след онова телефонно обаждане в ресторанта Джон беше мъртъв.

— Но той се самоуби, нали?

— Такава е официалната версия, да.

— Но вие не смятате така?

— Джон не беше такъв тип, Майк. Обожаваше дъщеря си. Никога не би я изоставил. Беше твърде отговорен, за да го направи. Освен това нямаше склонност към самоубийство. Знам, че всички твърдят така, но аз бях полицай достатъчно дълго, за да се науча да познавам хората. Щях да разпозная признаците.

— Но казахте, че случаят го е тревожел — отбеляза Мо. — Не е ли възможно да сте… — Замисли се как точно да изрази мисълта си. Винаги беше много тактичен, когато се налагаше. — Да сте забелязали симптомите, но да не сте разбрали колко са сериозни?

— Джон не се държеше като човек, който се кани да се самоубие. Беше обсебен от този случай и се ядосваше, че ръцете му са вързани и не може да направи нищо, но никога не би се самоубил заради това. Абсолютно съм убедена.

Отново отпи от виното и Мо забеляза, че ръката й трепери. Хрумна му нещо.

— Каква казаха, че е причината за смъртта? — попита я.

— Свръхдоза приспивателни — отвърна тя. — Това е другото, което не се връзва. Той не пиеше приспивателни.

Мо и Болт се спогледаха. Тина схвана за какво става въпрос и веднага попита как е умрял Парнъм-Джоунс.

— Неофициално, повтарям, съвсем неофициално — каза Болт — Тина кимна, за да покаже, че разбира, — е умрял от приспивателни. Дилантин по-точно.

Тя пое дълбоко дъх.

— Бинго.

— Искате да кажете, че и при Гелон приспивателното е било дилантин?

— Да — отвърна тя. — Точно това искам да кажа.

Този път идеята осени Болт и той попита:

— А оставил ли е предсмъртно писмо?

За пръв път по лицето й пробяга съмнение.

— Да. Два реда.

— Напечатани или на ръка?

— Напечатани.

— А подписани ли бяха?

Тя кимна. Писмото на Парнъм-Джоунс не беше подписано и Болт усети как първоначалното му въодушевление угасва.

— Да не би подписът да е бил подправен?

— Не — отвърна тя неохотно. — Видях го. Неговият беше. Но имаше нещо странно в самото писмо. В подбора на думите. Някак си не бяха…

Опита се да намери най-точната фраза.

— … не бяха в негов стил. Той никога не би се изразил така: „Съжалявам, но не издържам да живея повече“ или нещо подобно. А и би написал повече. Да обясни постъпката си и със сигурност на Рейчъл, дъщеря си, или пък да й напише отделно…

Изведнъж спря излиянията си и ги погледна напрегнато.

— Какво има? — попита. — Защо ме гледате така?

Въодушевлението вече изгаряше Болт като огън.

— Можете ли да си спомните точните думи на писмото? — попита той. Полагаше неимоверни усилия да запази тона си безстрастен.

Тина запали цигара и сведе поглед към масата. Очевидно се опитваше да се успокои.

— Четох го много пъти — каза накрая. — Така че мога да ви го цитирам съвсем точно. Както казах, не беше дълго. Гласеше следното: „Това писмо е за всички, които обичам. Съжалявам, но не издържам да живея повече. Понякога проблемите ни надвиват. С обич…“ И се беше подписал с официалния си подпис, което също не беше обичайно за него. Той винаги подписваше бележките си „Джон“.

И двамата детективи шумно си поеха дъх. Съдържанието на писмото беше идентично с това, което Парнъм-Джоунс беше оставил на нощното си шкафче в спалнята, преди да умре.