Елмор Ленард
Горещо хлапе (5)

В някои отношения Джак Белмонт се издигаше. Като поглеждаше назад към провалите си, можеше да признае, че някои от тях са били по негова вина. Като например идеята да изнудва Орис. Биваше си я, но пък я приложи спонтанно, преди да е успял да я обмисли както трябва. Същото се бе получило и с отвличането на Нанси Полис. Беше се втурнал презглава, без да си даде сметка, че тя може да го разпознае. А по-късно — без дори и за секунда да повярва, че собственият му баща може да го изпрати в затвора, само заради някаква си взривена празна цистерна. Но пък беше вдигнала хубава пушилка.

Какво беше научил от обирането на банки в компанията на Емет Лонг? Влез вътре, изкарай акъла на всички и си излез с парите. Как иначе? Емет Лонг беше показал, че е твърде стар за живота на издирван престъпник, след като се остави на онзи измамнически шериф да го спипа и застреля. Карл Уебстър. Не, единственото, което научи със сигурност от Емет Лонг беше, че ако ти се прииска жената на друг човек, най-вероятно ще ти се наложи да го застреляш, за да я получиш.

Така че какво трябваше да направи по въпроса с Норм Дилуърт?

За простичък момък, Норм беше умен по свой собствен провинциален начин. Негова беше заслугата за връзките им с контрабандистите от Кребс.

Не искаше да застреля Норм в гърба. Но и не искаше да го предизвика открито, Норм си го биваше с револвера и пушката. Вече бе застрелял две ченгета, които ги бяха преследвали на излизане от Коулгейт. Беше се навел и ги беше надупчил през предното стъкло на полицейската кола. Единственият човек, по когото Джак бе стрелял досега, беше цветнокожото момче, бягащо от разгневената тълпа по време на расовите бунтове, още петнайсетгодишен. Всичко го навеждаше на мисълта, че се налага да застреля някого сега, като възрастен, за да му хване цаката.

Напоследък си мислеше отново да отвлече Нанси Полис от пансиона й, да изпрати няколко от момчетата да я измъкнат, след което да изпрати съобщение на Орис, че няма да я види повече, ако не им плати сто хиляди долара откуп, с надеждата, че баща му все още изпитва чувства към нея. Мислеше си и да обере Националната търговска банка в Тълса, където Орис понастоящем членуваше в борда на директорите. Представяше си как секретарката влиза по време на съвещанието и съобщава пред всички, че синът на мистър Белмонт е обрал банката долу.

Джак обичаше да върти отново и отново този образ в главата си.

Само че ако човек възнамеряваше да се превърне в известен престъпник, над главата му надвисваха щатски и федерални закони, по петите му, готови да го застрелят, се впускаха разните му карлуебстъровци и най-малкото му се налагаше да разполага с място, където да се покрива за известно време, докато нещата поутихнат. Ето защо контрабандният бизнес му беше дошъл добре поне на първо време, въпреки че на практика го движеше Норм.

С негова помощ си осигуриха кафенето в Кребс, което превърнаха в нелегален бар, а по-късно и наскоро фалиралия магазин за храна за добитък недалеч от шосето, който купиха, ремонтираха и обновиха с допълнителна пристройка отзад с хиляда и петстотинте долара от един банков обир, които Хайди беше спестила от дяла на Норм. И ето че сега си имаха крайпътна кръчма недалеч от шосето, спускащо се от север на юг през Източна Оклахома.

Хайди твърдеше, че винаги е искала да бъде мадам от висшето общество. Лично тя намери три момичета, които работеха в Семинол, и взе направо от улицата в Кребс едно, което беше избягало от къщи и беше прекалено уплашено да се върне и да погледне татко си в очите. Хайди прегърна треперещото девойче и му каза:

— Миличка, повярвай ми, няма за какво да се тревожиш. Седнала си върху онова, което всеки мъж иска да има.

Това означаваше, че Хайди беше в крайпътната кръчма почти през цялото време заедно с Джак, докато в същото време Норм движеше нелегалния бар в Кребс. Градът се нравеше на Норм. Беше пълен с жадни миньори в края на работната смяна, но без претъпканите кални улици на петролните градчета.

Нощем пред кръчмата винаги имаше редици паркирани коли, но пък денем беше относително тихо, което позволяваше на Джак да оползотворява времето си с Хайди пълноценно. Сделката беше сладка.

Само дето му се искаше Хайди да не говори толкова много, докато лежаха голи в леглото. Винаги се държеше като заета мадам. И винаги слушаше радио. Точно в този момент Руди Вали и неговите „Кънектикът Янкийс“ изпълняваха „Побъркваш ме“.

Горе-долу същото правеше с Джак и Хайди. Искаше да вдигне цената на момичетата от три на четири долара, повече от половината от една миньорска надница. Така едва ли щяха да привлекат много клиенти.

— Те са основният ни бизнес — каза Джак.

Хайди му отговори, че в Кребс има курви, които ще си легнат с теб за петдесет цента.

— Нека им пускат в града, а после да идват тук да пият и да играят монти. Знаеш ли какво е да оправяш миньор, даже след като се е измил? Ставаш на прасе. Да си поглеждал сутрин чаршафите в пералнята? Работниците от каменовъглените мини са много по-мръсни от онези по сондите, и ти говоря за всякаквите му там видове — сондьори, механици, общи работници, цистернаджии… цистернаджиите са най-зле. Тези по взривовете пък само говорят. И не спират да те питат колко грешки са им позволени при работата с нитро. Отговорът е нито една. Изговарят си и червата, докато останалите седят в чакалнята с издути панталони.

— Момичетата оплакват ли се от миньорите?

— Не биха посмели да си отварят устичките. Всеки път, когато някой си сваля гащите, за тях остават чисти долар и половина. Просто ти казвам какви мисли ми се въртят из главата.

Докато тя говореше, Джак бе станал и си обуваше панталоните. Сега седна в края на леглото и започна да се занимава с чорапите и обувките си, с гръб към Хайди.

— Не мога да си те представя да работиш в публичен дом.

— В конюшнята е по-чисто — отговори тя.

Беше се излегнала без дрехи зад него, със загорели ръце и бели, бели гърди. Бяха по-хубави от гърдите на всяка курва в Тълса. Басираше се, че на Нанси Полис също й бяха хубави. Представяше си как Орис плъзга ръка под роклята й.

— Защо изобщо си останала там?

— Няколко пъти опитвах да избягам… Юджийн караше момчетата си да ме намерят и да ме довлекат обратно. После слагаше една голяма кожена ръкавица на ръката си и ме биеше отзад до червено. Казах ти, Норм ми спаси живота. Каза, че ще се върне в онзи дом само ако носи пистолет. И каза на Юджийн: „Ако тръгнеш след нас, ще ти пусна куршума.“ Това беше още в Семинол. Преместихме се в Кийфър, в онази къща, знаеш я, но не след дълго Юджийн се появи с още двама с оръжия. Разбиха вратата и влязоха вътре, докато двамата с Норм спяхме.

Джак се обърна, за да я погледне, легнала гола.

— И…?

— Юджийн се хвърли срещу Норм, но Норм винаги слага пистолет под завивките, преди да си легне. Стреля по Юджийн и без малко не запали леглото.

— Успя ли да го убие?

— Куршумът излезе през гърба му и счупи един от прозорците в предната стая. През това време аз взех пушката и стрелях по онези двамата, докато се измъкваха, но ударих само единия.

— Какво направихте с телата?

— Подхвърлихме ги на релсите.

— Норм никога не ми е споменавал.

— Не обича да се потупва сам по гърба.

— Дори не съм го чувал да казва, че досега е убивал човек.

Отново обърна глава, за да я погледне. Хайди ровеше в пъпа си с нокът.

— Такъв си е Норм — каза тя, без да вдига очи към него.

— Редовен клиент ли ти беше?

— Норм ли? Идва два пъти. Междувременно ме пребиха. Норм видя, че ми е зачервено задничето, и следващия път се върна с оръжие.

— Веднага ли се оженихте?

— Той ми предложи… какво се очакваше да му отговоря?

Джак си обу чорапите, а после и обувките, но не завърза връзките, нито се изправи. Подхвърли:

— Какво ще правим с него?

Хайди обърна глава на възглавницата, за да го погледне, а пръстът й още си играеше с пъпа.

— Не получаваш ли каквото искаш?

— Не ми харесва, че си с него.

— Той ми е съпруг.

— Точно това исках да кажа.

— Искаш да се оженим ли? — попита тя.

Джак се наведе да си завърже връзките. Сега по радиото Рут Етинг пееше „Десет цента на танц“.

— Да видим първо как ще се развият нещата — рече той.

— Как ще се развият кои неща?

— Ти и аз. Да видим дали ще си допаднем.

— Нека те попитам още веднъж — рече Хайди. — Не получаваш ли каквото искаш?

 

 

Нестор Лот каза:

— Във филма виждаме този момък на име Бен Кемърън, който забелязва как белите деца нахлузват чаршафи и се преструват на призраци, за да изплашат някакви негърчета. Последното дава на Бен идея и ето ти как в същия ден се родила една велика организация.

Нестор беше събрал хората от Клана в една разнебитена църква на петдесятниците в покрайнините на Кребс и им разказваше за Раждането на една нация, наричайки го един от най-великите филми на всички времена, показан за пръв път преди осемнайсет години, преди Ал Джонсън и говорещите филми, и как всички можели да го гледат на филмовия фестивал в града.

— Искате ли да знаете истината за Реконструкцията след Гражданската война? Как е станало всичко? Искате ли да видите как черньовците тероризират бели семейства? Как изблъскват белите от тротоара? Черньовци в щатската законодателна власт, вдигнали босите си крака на бюрото? Е, по онова време с негърските правила и Реконструкцията сме можели да се борим единствено с помощта на Клана. Знаете ли, че ако намерели бяла мантия в килера ви, са можели да ви разстрелят? Но Кланът устоял и бил твърдо решен да постави негрите на мястото им. В днешно време пък айталианците създават неприятности, нарушават закона, а онзи айталиански началник на полицията им позволява да си правят каквото щат. — Спря, намръщи се срещу слушателите си, очевидно изпаднал в дълбок размисъл. После продължи: — Как става така, че най-големите неприятности винаги ги създават хора с тъмна кожа? Забелязали ли сте? — Да, бяха го забелязали, закима публиката. — Отидох да се срещна с този началник на полицията на име… — Нестор изрови парче хартия от джоба на сакото си, разгъна го и погледна записаното на него:

— Фаусто Баси, така мисля. Канех се да го попитам що за американско име е Фаусто Баси, но не го направих. Попитах го дали знае кой съм. И знаете ли какво ми отговори?

В офиса на Боб Макмеън имаше двама шерифи, Карл Уебстър и Лестър Кроул, който беше в края на четиридесетте, и сега двамата седяха срещу бюрото на своя шеф. Лестър Кроул бе шерифът, с когото Боб Макмеън беше посетил семейство Уебстър няколко години по-рано, когато Карл застреля крадеца на добитък.

— Та този тип влиза най-спокойно в кабинета на началника с два четирийсет и пети калибър на кръста, а на ревера му има полицейска значка. След което казва на Фаусто Баси: „Знаеш ли кой съм?“, Фаусто си разбира от работата, умен е, но може и малко да се е отпуснал напоследък, има си дори шкембенце. Отвръща му: „Да, ти си Нестор Лот, издирват те за тройно убийство и още седем опита за убийство в Осейдж Майнинг. Защо не поседнеш и не изчакаш съдията да разпише заповедта за арест?“ По това време в офиса му е само секретарката. По-късно тя ни разказа, че Нестор и някакъв момък от местните с него извадили патлаците, Нестор и двата, и заключили нея и началника в карцера, след което си заминали. Случило се е вчера следобед.

Лестър Кроул каза:

— Щом началникът е знаел с кого си има работа и човекът просто така си е стоял пред него в собствения му кабинет…

Макмеън го прекъсна с думите:

— Предполагам, не му е хрумнало, че Нестор може да извади оръжие.

— На негово място щях да го арестувам още с влизането — продължи Лестър. Пушеше цигара и тръскаше пепелта в подгъва на панталоните си. Веднъж беше казал на Карл, че така държи молците надалеч.

— След стрелбата в мината — рече Макмеън — се чух с Правосъдно. Разбрах, че смятат да си сменят името от Щатско бюро за разследване на федерално бюро за разследване, или ФБР.

— Трябва да е ФБ за Р — каза Лестър.

— Бюрото си е тяхно — сви рамене Макмеън, — могат да си го наричат както желаят. Поне докато онзи досадник Дж. Едгар Хувър ги управлява.

— Срещал съм го — обади се Лестър. — Дава вид на голяма работа, но отвътре си е същинска старица.

— Тази сутрин пак ме потърсиха, за да ми съобщят, че Нестор Лот вече не е техен агент. Имали са си проблеми с него в Джорджия, стрелял е по контрабандисти без основателна причина и се наложило да го уволнят. Всичко, което се иска от вас, момчета, е да го арестувате, задето се е представял за човек на бюрото. Но сега си мисля, че ще е по-добре да го предадете на окръжния прокурор. Според мен стрелбата по миньорите ще е достатъчна, за да му осигури електрическия стол. Няма смисъл да се занимавате и със значката.

Лестър попита:

— Крие ли се някъде?

— Не, нахлува в заведения, където предлагат алкохол — отговори Макмеън. — Нестор и неговите петдесет призрака, хора от Клана, които той нарича Отмъстители за Христа, Фаусто и хората му могат само да гледат от разстояние, с вързани ръце са.

— Е, ако продажбата на пиячка е в противоречие със закона… — започна Лестър.

— За Бога — прекъсна го Макмеън. — Искам да арестуваш човека и да го предадеш на окръга. Можеш ли да го свършиш, без да спориш с мен?

— Просто исках да си изясня нещата — каза Лестър, — да си знаем кой кой е. — Докато се изправяха, той подхвърли на Карл: — Този път може да караш ти. Сложѝ и един томпсън в багажника, в случай че на Нестор му се прище да се запознаят.

Карл беше наясно, че в този момент Боб Макмеън ги наблюдава. Боб не каза нищо, така че Карл си замълча. Карл рядко имаше вземане-даване с Лестър Кроул, освен когато го слушаше как говори.

— Боб казва, че не иска да споря с него. Спорех ли? Казвам само, че ако този човек Нестор Лот затваря нелегални барове, значи спазва закона, не е ли така? Без значение дали се представя за федерален, или не. Прав ли съм? И още как!

Очите на Карл се затваряха за сън, докато слушаше как Лестър говори и управляваше шевролета с две врати по пътя от Тълса до Кребс, сто мили земеделски земи и хълмове, потънали в див рожков.

— Значи от нас се очаква да арестуваме този тип само защото си е закачил значка на ревера и върши работата, която е вършел, преди да го уволнят и да застреля онези миньори? Боб явно смята, че ще го изпекат заради това. О, така ли било? Защо просто не отнесем въпроса към компетенциите на съда?

Карл се чудеше дали ще срещне отново Лули Браун. Дали ще са се прибрали в Тълса, за да успее да я види по време на онова нейно интервю.

— Работата на шерифа не е лесна — говореше Лестър. — Да залавяш издирвани престъпници. Звучи елементарно. Но какво е издирваният престъпник? Човек, преследван от закона, който бяга, или се изплъзва. Нестор бяга ли? Не, там си е и се занимава с хора, които нарушават разпоредбите.

В представите си Карл виждаше Лули Браун, червената й коса, и си мислеше, че ако тя е на двайсет, няма да е прекалено млада за него. Само че можеше все още да е на осемнайсет или там някъде. Беше виждал датата й на раждане, но не си я спомняше. Може би беше родена през 1912.

Сега Лестър разправяше на Карл за езерото Окичоби във Флорида, където бил роден, това гигантско езеро, дълго трийсет мили и дълбоко само шест стъпки, като огромна чиния, с алигаторите му и един от най-добрите улови на костур в цялата страна.

— Ураганът през 28-ма… вятърът духаше със сто и петдесет мили в час, накара езерото да прелее през земните диги и уби хиляда осемстотин трийсет и осем души.

Каза, че мисли някой ден пак да го посети.

Карл пък все още мислеше за Лули.

 

 

Когато пристигнаха в Кребс, се срещнаха с началника на полицията в кабинета му. Първото, което Лестър поиска да узнае, беше защо, по дяволите, Фаусто не е прибрал Нестор и не го е хвърлил в затвора.

— Защото има повече хора от мен — обясни Фаусто. — Всички тези страшилища с чаршафи на главите, които обичат да стрелят.

Лестър искаше да разбере какво, по дяволите, прави окръжният шериф по въпроса.

— Някакви затворници са избягали по време на трудова бригада — каза Фаусто — и шерифът е по петите им с кучетата. Любимото му занимание.

Лестър започна да крои планове какво ще правят. Той щеше да остане в града с томпсъна и да изчака Нестор да удари някой от нелегалните барове, които все още работеха, тук или в някое от другите миньорски градчета на изток. Карл щеше да прескочи до крайпътната кръчма, за която им беше споменал началникът. Накрая Лестър каза:

— Момъкът, който я държи, навремето е бил в бандата на Емет Лонг.

Карл не отговори нищо.

 

 

В нощта преди нападението срещу крайпътната кръчма Нестор каза на своите Отмъстители в полуразрушената църква:

— Искам да се спуснем срещу тях откъм слънцето, още рано сутринта, докато лъчите му греят срещу стъклата. Ще преобърнем мястото наопаки. Няма да ни чуят, ще бъдат мъртво насмукани с пиячка. Ще отворят гуреливи очи и дори няма да успеят да ни видят, докато се разгръщаме отпред. Дванайсет коли, натоварени с 30-30^[1], един сандък „Остин Паудър“^[2], капсули, запалки, а в това време аз им думам по високоговорителя: „Излезте с ръце над главата, или ще ви изгърмим задниците право в ада. Изкарайте блудниците си на дневна светлина.“ След това вие запалвате факлите си и тръгвате към къщата.

Хората си падаха по факли. Точно тъй, повтаряха те, така се прави, да изритаме негролюбците от окръга.

На следващата сутрин, още преди съмване, Нестор отиде в църквата, като не забрави да вземе манерката си с кафе, смесено с бренди — навик, който беше придобил още във Франция по време на войната. Последното го накара да се замисли за миналото отпреди шестнайсет години, когато излизаха от селцето Бушер, за да превземат гората, и как му се бе наложило да принуди мъжете да не обръщат гръб на немската артилерия, пръскаща стволовете на дърветата на трески, изравяща цели ями, чиято пръст ги засипваше живи. Командващите му офицери бяха казали, че французите са идиоти и че никога няма да успеят да превземат гората. Само че жабарите движеха нещата по онези места и щом ти казваха да нападаш, дори и да има вероятност да ти откъснат краката или да ти изгорят гърлото с иприт, взимаш хората си и нападаш. Нестор беше застанал на откритото и бе размахал големия си револвер „Уебли“, който беше взел от един мъртъв британски офицер няколко дни по-рано, и започна да крещи на хората си да се размърдат, заплашвайки да застреля всеки, престорил се на ранен или опитващ да се скрие. И наистина беше застрелял трима, вторачени право в него, а останалите се затичаха през откритото, като по-голямата част от тях съвсем скоро се превърнаха на пихтия под непрестанния картечен огън. През онова лято Нестор изгуби повече хора от всеки друг взводен сержант в Седма пехотна и го наградиха с медал за храброст.

Сега носеше съшия този медал, Кръста за заслуги, закачен на джобчето на сакото му, точно под щита на Бюрото на ревера, очаквайки търпеливо още от изгрев докъм осем сутринта, докато Отмъстителите му полека се събираха от тук от там. Закъснелите се оправдаваха, ами така е, мамка му, всеки си има къщна работа, нали? Или че жена им била болна, или че някой прегазил кучето им. В крайна сметка Нестор разполагаше с дванайсет коли, като се броеше собственото му десото. В някои имаше по двама души, а в други — не повече от четирима, всичко на всичко тридесет и осем Отмъстители.

Само дето на небето надвисваха облаци и нямаше начин да се появят откъм слънцето. По дяволите. Ала след като вече се бяха събрали, въоръжени и готови на всичко, Нестор каза:

— Мамка му, да я свършваме.

 

 

Карл Уебстър пристигна предната вечер.

Мина през цялата кръчма и се насочи към Джак Белмонт на бара, на чийто лъскав плот пиеха само неколцина миньори.

— Бизнесът не върви тази вечер, а?

Думите му накараха Джак да се обърне и да погледне към вратата, за да се увери, че не е влязъл още някой. Веднага разпозна Карл Уебстър с неговата панамена шапка; нямаше кой друг да е.

— Сам ли ще ни затваряш?

— Не се занимавам с това — обясни Карл.

Остави бившия затворник, син на милионер, да се взира несигурно в него известно време. Момичетата с кимона и къси панталонки на една от масите също го наблюдаваха с вдигнати вежди, в очакване. Карл позна две от тях от дома в Семинол и се обърна да ги поздрави, като докосна периферията на шапката си.

Сега Джак Белмонт бе присвил очи и се опитваше да отгатне какво търси шерифът тук.

— Не ми казвай… дошъл си да се опиташ да ме арестуваш.

— Не бих имал нищо против — отговори Карл, — но не съм виждал името ти върху заповед за арест, откакто ни напусна Емет Лонг. Не си достатъчно важен за шерифската служба.

Това явно даде някаква идея на Джак Белмонт.

— Тогава сигурно си дошъл да изпиеш едно — каза той.

— Няма да ти откажа — рече Карл.

Проследи как Джак Белмонт даде знак на бармана, който донесе две малки чашки и ги напълни. Карл вдигна своята, отпи, кимна на Джак и я довърши на един дъх. После каза:

— Не проверявам спиртоварни и пивници, но познавам едного, който се занимава с това по тези места. Предполагам, че заради него вечерта не е една от най-добрите за теб. Никой не иска да получи куршум заради чаша уиски.

— Говорим за Нестор Лот — кимна Джак.

— Същият. Ако намине, ще бъда тук, за да го вкарам в затвора. — Забеляза, че Джак Белмонт се намръщи. — Защото се представя за правителствен агент — обясни Карл. — Не е позволено да го правиш, дори и да си мислиш, че е за доброто на държавата да забраняваш на хората да се напиват и да пребиват жените си.

Джак попита:

— Още едно?

— Няма да ти откажа. Събрал е неколцина тъпаци от Клана, които да търчат наоколо и да стрелят по хората.

— Смяташ, че ще дойде тук?

— Рано или късно, след като нарушавате Закона на Волстед^[3].

Барманът отново напълни чашите им и Карл изпи своята.

— И идваш тук съвсем сам… — каза Джак. — Мислиш ли, че ще успееш да го спреш?

— С твоя помощ — отговори Карл.

 

 

Джак гледаше как този шериф с тъмен костюм и модна панамена шапка обикаля кръчмата и наднича през прозорците. После спря при масата на момичетата и започна да разговаря с тях така, сякаш познаваше Вайълет и Елъди. Господи, познаваше дори Хайди, ясно си беше, след като Хайди бе изтичала към него с широка усмивка на лицето. Сега двамата се прегръщаха, все едно бяха стари любовници. Сигурно беше прекарал доста време в публичния дом в Семинол. А може и да ги беше арестувал за проституция, но щяха ли тогава да се радват да го видят?

Карл Уебстър не приличаше на нито един от представителите на закона, с които Джак се беше сблъсквал — с официалния им начин на изразяване, без да се усмихват на никоя от шегите ти, дори да бяха смешни.

Сега Карл стоеше на бара, пиеше с Норм Дилуърт и разговаряха като стари приятелчета — за Емет Лонг или за затвора по всяка вероятност, след като шерифът най-вероятно знаеше какви ги е вършил досега Норм. Джак приближи до бара, за да се присъедини към тях.

Говореха си за оръжие.

Норм веднага му беше издрънкал, че още пази стария си уинчестър, любимата му пушка, два револвера трийсет и осми калибър и една ловджийска двуцевка. После изведнъж каза, че Джак е настоял да се въоръжат.

Карл се обърна към него:

— Така ли било?

Джак се поколеба. В крайна сметка въпросът задаваше не друг, а правителствено ченге. Ала сетне Норм се обади:

— Джак донесе няколко ловни пушкала за момчетата и един автомат томпсън, който купил от някакъв пазач в затвора. В случай че бандите се опитат да поемат бизнеса. Често се появяват от Канзас Сити или Чикаго. Иска ми се автоматът да ми беше под ръка, когато Нестор Лот ми затвори бара. Влезе вътре и започна да стреля. Уби бармана, въпреки че си беше вдигнал ръцете. Един от миньорите му изкрещя нещо на италиански и застреляха и него, без никаква причина. После се изсипа цялата банда от Клана, нахлузили онези ми ти калъфки за възглавници, и се заеха да трошат бутилки и да рушат заведението… Да ти кажа обаче, мисля, че на тръгване са взели няколко шишета.

— Не те ли тикна в затвора? — попита Карл.

— Измъкнах се, докато бяха още прекалено заети.

Карл гледаше внимателно Норм.

— С колко човека разполагаш тук?

Думите му най-после успяха да раздразнят Джак дотолкова, че да се обади:

— Имаме достатъчно.

Ето обаче, че Норм вече му разказваше как имали двама бармани, двама биячи, две цветнокожи момчета, едното от които готвело.

— Така и не ги разпитах дали могат да стрелят, понеже са черни. Камериерките идват сутринта. С нас тримата ставаме седмина, които умеем да боравим с оръжие. С Хайди осем. Жена ми може да стреля, виждал съм я.

— Шегуваш се — каза Карл, — женени ли сте? — И се ухили срещу селяндура. — Намерил си умно девойче. И знам, че животът й не е бил лек.

Исусе, широката му усмивка направо побъркваше Джак.

Говореше за курвата така, сякаш беше някоя сладурана от съседната къща. Затова попита:

— Сигурно доста добре познаваш Хайди.

— Разговаряли сме няколко пъти.

Джак не се отказваше:

— След като я мина?

Карл се загледа в него, а в изражението му не се забелязваше и следа от онова, което мислеше в този момент.

— Можеш да бъдеш и злобно леке, а? — попита той. — Кой ти обръща внимание?

— Говоря за времето, когато е работила в бардак — обясни Джак. — В Семинол. — Обърна се към Норм и добави: — Нямам предвид след като двамата сте се оженили. Нали разбираш? — Норм изглежда кимна и Джак реши, че не му се сърди, задето е откровен, след което прибави: — Искам да кажа, че тогава си е била курва, нали така?

Карл попита:

— Норм, той ли се грижи за заведението?

Джак обърна очи към Норм. А в това време Норм вече отвръщаше:

— Поне се преструва, че е така. Но си мисля, че основната му работа е да си вре носа около Хайди. Ако й е притрябвал такъв, не я искам повече. Но засега не ми е споменавала нищо.

— Е, не ми влиза в работата — сви рамене Карл. — Каза ли му какво представлява Нестор?

— И още как.

Исусе Христе… да си говорят просто ей така за него, застанал само на две крачки от тях.

— И какво ти отговори?

— Рече да не се тревожа.

— Тоест той ще се погрижи за Нестор?

— И аз не проумявам.

Джак гледаше ту Карл, ту Норм, ту отново Карл.

Карл каза:

— Защо не иска да му помогна?

— Разглезено хлапе е — отвърна Норм, — мисли се за умен. Но досега така и не му е хрумвала идея, с която да припечелим нещо повече. Аз пръв предложих да се заемем с уискито.

— Защо си губиш времето с него? Намери си редовна работа на някой петролен парцел. Знаеш до какво води този живот.

— Мъртъв или в дранголника — каза Норм. — Напоследък си мисля да тегля чертата, да си взема моя дял и двамата с Хайди да заминем, преди да се е забъркала в неприятности.

Когато Норм спомена Хайди, очите на Джак се преместиха от него към Карл. Карл каза:

— Къде е томпсънът? Стрелял ли си някога с него?

Норм поклати глава.

— Донеси го. Ще ти покажа как работи.

Норм отвърна:

— Още по едно преди това?

— Нямам нищо против — отговори Карл. Двамата се обърнаха към бара.

Джак най-после се намеси:

— Слушай, наистина казах на Норм да не се тревожи и че няма да ни затворят. — Карл Уебстър отново го погледна, облегнал лакът на плота. — Реших, че ако си платим таксата, отново ще бъдем в бизнеса, както съм чувал, че стават тези работи. Но щом твърдиш, че можем да се защитим, това е друга работа. Да извадим оръжията.

— Ние ще се погрижим — отговори Карл, обърна се към бара и вдигна уискито си.

Джак зачака. Искаше му се да им изкрещи да го погледнат, дяволите да ги вземат. Беше същото, както когато майка му и баща му спореха какво да правят с него, а той стоеше до тях и ги слушаше, и гледаше ту към единия, ту към другия. Майка му, също като Норм Дилуърт, твърдеше, че е разглезено дете. Но най-много го беше изненадало убеждението на Норм, че се заиграва с Хайди. Дори не си беше помислял, че Норм може да е достатъчно умен или предвидлив, че да забележи каквото и да било. А после и онова, че Джак не бил предлагал нито една читава идея и че Норм смятал да изтегли своя дял и да го зареже.

Е, добре, този Нестор, самозванецът, можеше да ги навести, но можеше и да не го направи. Ако дойдеше, нищо нямаше да му попречи да го застреля. Хубаво. Явно проблем нямаше. Но възможността Норм Дилуърт да го изостави и да вземе Хайди със себе си беше нещо, с което Джак трябваше да се заеме час по-скоро.

 

 

Същата сутрин Нестор, все още в църквата, но готов за потегляне, си бе представял как дванайсетте коли с неговите Отмъстители се разгръщат пред кръчмата, но в крайна сметка реши, че трябва да променят плана.

Тези контрабандисти на уиски си бяха престъпници и сигурно имаха оръжие. Вече беше прекалено късно да се промъкват незабелязано. Ако започнеха да стрелят, щяха да направят на решето радиаторите и колите щяха да останат безполезни, докато не ги поправеха.

Щяха да постъпят другояче — веднага след като завиеха по разклона на шосето, щяха да паркират един след друг на банкета. Оставаше им да пресекат канавката и паркинга, около 150 стъпки отъпкана земя до кръчмата, през откритото, а в момента на паркинга едва ли имаше повече от една-две коли. Щеше да използва високоговорителя, за да даде възможност на контрабандистите на уиски да излязат. Ако не го направеха, щеше да изпрати своите Отмъстители, облечени в бели роби и с високо вдигнати факли.

Нестор беше виждал как някои от мъжете стрелят с пушка и си бе избрал онези, които бяха застреляли тримата стачкуващи миньори: братята Уайклиф, агресивни млади нехранимайковци и един момък на име Ед Хагенлокър-младши, когото всички наричаха Сън, роден от някаква уличница, с която татко му се виждал по онова време. Сън обичаше да се хвали, че неговият старец сега бил женен за някоя си Силвия, овдовялата майка на приятелката на Красавеца Флойд, Лули Браун.

— Сладурана — казваше Сън Хагенлокър. — Вижда се защо на Красавеца му се е приискало да й се качи.

Нестор изписа три армейски винтовки „Спрингфийлд“ от личната си оръжейна и възнамеряваше да държи тези момчета близо до себе си, братята Уайклиф и Сън, точни стрелци, на пътя зад колите. Смяташе да изпрати трийсетимата Отмъстители към кръчмата на три вълни, разгърнати, насочени към входа с факлите.

Беше напълно вероятно по тях да открият огън и някои щяха да паднат. Е, във всички бойни действия ти се налага да сложиш в сметката и жертвите. При Сома през 1916 год., по време на Голямата война, Британската военна експедиция беше изгубила 58 000 души само за един ден. При втората битка за Марна 12 000 американски момчета бяха убити по време на едно-единствено нападение. По дяволите, от юли до ноември загубите на британците наброяваха 310 000 човека в резултат на офанзивата Ипр и опитите им да превземат Пашендел, а градчето дори не си струваше усилията. Така ставаше по време на война, мъжете умираха.

 

 

Тони Антонели беше почти сигурен, че ще има стрелба и смъртоносни наранявания, а той ще нарече репортажа си „Кървавата война при Болд Маунтин“. Можеше да започне статията с:

„Всичко започна с един самозванец на име Нестор Лот, хладнокръвен убиец, който носеше по един автоматичен четирийсет и пети калибър от двете страни на кръста си, човек, който не изпитваше угризения да отнема човешкия живот. Нестор Лот беше освободен от Правосъдното министерство в качеството си на специален агент, но избра да продължи своята мисия не просто за да затвори всички нелегални барове, но и за да унищожи…“

Не, първо трябваше да разкаже как собствениците на мините бяха наели Нестор да потуши стачните действия. Как беше поискал помощта на Клана и как бяха застреляли трима италианци и ранили още седмина други…

Или пък щеше да е по-добре, ако спести подробностите от стачката, да ги запази за някъде по-надолу, и вместо това да се съсредоточи върху първото действие, върху Нестор Лот, ключовата фигура, отговорна за последвалата престрелка. Дори можеше да нарече статията така: „Престрелката при Болд Маунтин“.

Щеше да се получи идеално, ако крайпътната кръчма се наричаше „Болд Маунтин“ нещо си, например клуб. На заглавната страница — фотография на мястото, а рекламната табелка щеше да се вижда съвсем ясно. Където, щом барутният дим се разсееше, щяха да се виждат подредени труповете на участниците в престрелката. На няколко пъти бе ходил там, беше се срещал с Джак Белмонт и момичетата — и по-специално с едно от тях, Елъди, което му хващаше окото, но проклет да беше, ако си спомняше дали отпред има рекламен надпис.