Елмор Ленард
Горещо хлапе (14)

Карл и Лули пристигнаха по залез с шевролета модел ’33-та, който му бяха изписали на мястото на надупчения понтиак. Карл дори не влезе в къщата, двамата с баща му се настаниха на верандата и веднага започнаха да обсъждат времето: над сто градуса^[1] през последните двадесет и пет дни, твърдеше Върджил, от юли до началото на август.

— Сто и осем, сто и единайсет^[2] в Окмългий. Било е толкова зле, че в града дори дърветата, които обикновено хвърлят сянка, започнали да съхнат. Не съм броил колко сме изгубили досега, може да са над две дузини. Всички кладенци са разположени близо до вода. Екипите от секцията „Дийп форк“ взимат вода от потока и пашата беше започнала да линее, така че им казах да спускат кепенците.

— Не можеш да пиеш петрол — рече Карл.

— Самата истина.

— Казвал си ми го отдавна. А в нощта, в която Дилинджър отишъл на кино, в Чикаго било сто и два градуса.

— С онези две жени — допълни Върджил.

— Дамата в червено, съдържателка на бардак на име Анна Сейдж^[3] и Поли Хамилтън, неговата приятелка, докато в същото време Били Фрешет излежава две години. Казват, че Дилинджър не й позволявал да пие, защото била индианка.

— Не знаех, че е индианка.

— Всички били по кината по време на горещата вълна. За да усетят малко от новия „Модерен охладен въздух“.

— Тук преди филма дават реклами за „Въздушно охладения ви комфорт“. Една полярна мечка седи на леден блок.

Нарциса се появи отнякъде и каза:

— Ето нещо и за вас, полярни мечки такива. — И щом Върджил махна вестниците от масата, тя сложи на нея купа с лед, бутилка уиски и две чаши.

Карл попита:

— Знаеш ли кой е бил последният филм, който гледал Дилинджър?

— Ако е бил Дилинджър — намеси се Върджил.

— Наистина ли ти се подхваща тази тема? — попита Карл. Звучеше уморен. — Наистина има съмнения, че може да не е бил Дилинджър. Само че малко преди това си е правил пластична информация, поне това ми е известно. Тъй че в момента все още официално са спипали Джон Дилинджър.

— Няма да споря с теб — съгласи се Върджил, докато разливаше вечерните им питиета. — В „Орфиум“ започнаха всеки петък да прожектират филми. Надявах се да наминеш, преди да си тръгнат.

— Почти цялата минала седмица си седях у дома — обясни Карл. — Чаках Белмонт да се обади и да се оплаче, че наблюдават дома ми. Има ми номера, но може да го е изгубил. Съмнявам се, че е внимателен с такива неща. Тази сутрин се обадил в службата и попитал за мен, а от там му казали, че съм тръгнал насам. Дали са му твоя номер. По правило не постъпват така, но искаме да приключим работата възможно най-бързо.

— Наоколо ще се размотават ли шерифи?

— Казах на Боб Макмеън, че ако иска работата да се свърши както трябва, не бива да се меси. Той пък ме предупреди, че щом разбере, че Джак Белмонт е в имота ти… аз ще му се обадя, за да го предупредя… ще разположи пътни блокади, тъй че да не може да се измъкне.

— Значи очакваш Белмонт да се появи?

— Изглежда си е навил на пръста да удържи на думата си… поне в моя случай. Щом твърди, че ще ме застреля, му се налага да опита. Тони, репортерът от Истински детектив, се обади да ми каже, че убийството на Нанси Полис е направило Джак възможен кандидат за обществен враг номер едно. Сега ще трябва да си заслужи прозвището, въпреки че все още е зелен. Тони иска да бъде тук, ако Джак се появи. Твърди, че щял да напише репортаж и да го озаглави „Последното нападение на Джак Белмонт“. Само че Тони не вярва, че Джак ще си подаде носа, не и ако всяко ченге в Оклахома се опитва да го изрови от дупката му.

Върджил каза:

— На мен също не ми се вярва. Ако бях на негово място, щях хубаво да обмисля идеята да се покрия някъде, докато стана на преклонна възраст.

— Джак тъкмо смяташе да се разходи до Мексико с един ласал от Канзас Сити, само че точно тогава го прибрах у дома и му промених плановете.

— Щом смяташ, че ще дойде за теб, защо си седнал на открито? — попита Върджил.

— Първо трябва да се добере дотук, а чак след това ще мисли как да ме застреля.

— Съвсем сам?

— Не зная — рече Карл. — Кой би изявил желание да му помогне?

 

 

Първите, за които се сети Джак, бяха собствените му биячи от кръчмата, Буу и Уолтър. Не вярваше, че ще може да стои в една кола с Буу, но от Уолтър ставаше добър партньор, поне за известно време, пък и той идваше от Семинол, също като Хайди и другите курви. За да стигне дотам, Джак трябваше да използва друга кола — някоя, в която, за разнообразие, да не е горещо.

Така че изостави шевролета на Нанси на една улица в центъра на Тълса и измина целия път до вкъщи пеша, до имението Белмонт в Мейпъл Ридж. Отне му почти два часа. Промъкна се през задния двор до стаята на слугинята — същата, която беше накарал да му стесни работните панталони — и я накара да се покаже на прозореца по нощница, закопчана чак до брадичката.

— Маргарет — каза й той, — мама каза, че може да взема колата, но ми трябват ключовете. В килерчето на иконома са, на втората кука. На тях пише Кадилак V-12. — Маргарет, на трийсет и шест години, все още мома, се беше вкаменила и не го изпускаше от поглед. Джак продължи: — Само че не я буди, за да й казваш. Кажи й, когато попита за нея. Предай й да не се тревожи, ще я върна. — И Маргарет му даде ключовете, все така без да продума.

Още същата вечер той отиде в Семинол с кадилака на майка си и паркира пред същия бардак, където бяха работили Хайди и останалите курви. Никоя от тях не се беше върнала, но Джак седна да изпие едно с един познат контрабандист, млад мъж от Куксън Хилс, който на няколко пъти беше зареждал кръчмата.

Джак го попита дали знае какво се е случило с биячите му. Контрабандистът отговори, че напоследък Буу живеел с някаква жена в Бънч и отглеждал зеленчуци.

— Уолтър, дяволите го взели, се е върнал в Семинол и опазва реда в един бар. Крайпътна кръчма е, в тази посока, точно до „Филипс Стейшън“.

Джак рече:

— Работеше за мен, но така и не научих фамилното му име. Случайно да го знаеш?

— Уолтър е голям задник — отговори контрабандистът. — Няма никакво чувство за хумор и не обича хората да се шегуват с него. Веднъж му видях името в едни негови документи. Шитърър^[4].

— Как се пише?

— Ш-и-т-ъ-р-ъ-р. Но ако се ухилиш, докато го казваш, както правят обикновено пияниците, ще ти размаже мутрата. Избягва да си издава цялото име и така си спестява неприятностите.

Джак повтори:

— Шитърър — И не успя да сдържи усмивката си.

Разпозна Уолтър веднага благодарение на дървесния ствол, който изникваше вместо врат от плещите му тип Чарлз Атлас. Уолтър пък разпозна Джак от снимките му по вестниците, както и от фотографията от „10-ТЕ НАЙ-ТЪРСЕНИ“. Той изведе Джак навън и го попита:

— Луд ли си да идваш тук?

Което значеше, че боксьорът му симпатизира. Или че не беше чувал за хилядата долара награда за главата му.

— Уолтър — каза Джак, като за момент се изкуши да го нарече мистър Шитърър, но не беше сигурен дали ще успее да скрие ухилването си, — виждаш ли онзи кадилак V-12, паркиран ей там? Мой е. И с него смятам да отида до дома на един петролен милионер, който няма много вяра на банките. В къщата си държи достатъчно пари, че да му стигнат до живот. Смятам, че са около сто хиляди или дори повече. Искаш ли част от тях?

— Колко?

— Четиридесет процента.

— Как пък го изчисли.

— И двамата взимаме по петдесет, но аз прибирам десет процента отгоре, понеже знам какво говоря.

— Как ще свършим работата?

— Ще наблюдаваме къщата. Ще ги изчакаме да заминат за града по някакъв повод, примерно, за да вечерят, и влизаме.

— Казваш „ще ги изчакаме“. Кого по-точно?

— В случай, че си има компания или вземе прислужницата със себе си.

— Ами ако не успеем да намерим парите?

— Обзалагам се на десет долара, че ги държи в спалнята. Какво ще кажеш да тръгнем още утре? — попита Джак. — Ако искаш, дори ще ти позволя да караш онзи чисто нов кадилак V-12.

 

 

В неделя следобед четиримата се качиха в колата на Върджил, за да посетят шоуто в Окмългий. Върджил твърдеше, че е купил седана „Наш“, модел ’31, понеже харесал украсената с цветя тапицерия, с отсенки на розово и зелено върху бежовия плат; все едно си си у дома. А взеха колата на Върджил — Нарциса отпред с голям хартиен плик пуканки в скута, Карл и Лули отзад, — защото искаха да се подсигурят, в случай че Белмонт знаеше каква кола кара Карл и ги причакваше някъде по пътя.

Докато се носеха на изток към Окмългий, Върджил погледна в огледалото за задно виждане и очите му останаха приковани в него.

— Боже, погледнете зад нас.

Всички се обърнаха и видяха, че в небето на юг е надвиснала огромна стена от прах, тежка жълто-кафеникава завеса, прихлупваща хоризонта. Карл каза, че ще стане по-лошо и че е виждал такива бури само в пущинака. Лули стисна ръката му, а той й обясни, че се падало в горната част на щата и нямало да ги хване. Върджил пък започна да говори как фермерите орели прахта, но нищо не искало да никне и понеже плуговете обръщали земята, вятърът отвявал повърхностния слой на почвата. Вихрушките просто се спускали от равнините и отнасяли плодородната земя. После добави:

— В Гътри вече застрелват добитъка, понеже гладува и умира от жажда.

Умълчаха се, но все така усещаха прахта зад гърба си — на мили назад, на ръба на пясъчната пустош. Докато влизаха в „Орфиум“, Карл каза:

— Надявам се филмът да е смешен.

— „Манхатънска мелодрама“. Кларк Гейбъл е Блеки. Уилям Пауъл е Джим. Мирна Лой е Елинор. Говореше се, че Мирна Лой била любимка На Дилинджър. Мюриъл Еванс е Тутси, платиненорусата блондинка, тя също не е зле. Джим отнема Елинор от Блеки, понеже Джим е отличен играч. Но Блеки няма нищо против, понеже двамата с Джим се познават от малки и все още са приятелчета, въпреки че са от двете страни на закона — Блеки е гангстер, а Джим прокурор и впоследствие губернатор. Блеки очиства асистента на Джим, зъл човек, разполагащ с компромати, които няма да позволят на Джим да спечели губернаторското място. Блеки е осъден да умре на електрическия стол. Джим, вече губернатор, може да промени присъдата му на доживотна, но няма да го направи, понеже следва буквата на закона. Елинор казва на Джим, че ако Блеки не е очистил асистента му в мъжката тоалетна на „Медисън Скуеър Гардън“, дело, на което е станал свидетел само един сляп просяк, той е нямало да бъде избран за губернатор. Джим е неумолим. Елинор не може да повярва, че той не иска да помогне на приятеля си, и го напуска. В последния момент той се предава и променя присъдата на Блеки на доживотна. Само че Блеки не може да приеме това. Ако той не отиде на стола, на Джим ще му се наложи да подаде оставка. Блеки отива на стола, а Карл през цялото време си мислеше: „Ще разрошат шикозната му прическа с металната шапка.“ Вече беше изгубил интерес, защото знаеше какво ще стане до края. Имаше още една добра сцена, в която Елинор и Джим се събираха в коридора. Карл почувства съвсем лека влага в очите си. Тази Мирна Лой си я биваше.

 

 

По пътя към дома Върджил каза:

— Вярваш ли, че човек, който е осъден на смърт, би отказал предложението да го помилват?

— Само дето Блеки каза, че предпочита да го изпържат, отколкото да прекара остатъка от живота си на топло. Сигурно е заради това.

— Исках да видя повече от Тутси — рече Върджил. — Гледал съм я в някои уестърни, Мюриъл… някоя си.

— Еванс — каза Карл.

Всички смятаха, че сюжетът е бил сносен, макар и не особено правдоподобен, но все пак било на филм.

— Забеляза ли — попита Карл — как Блеки замяташе напред пистолета, докато стреля? Това движение не помага особено.

— Аз пък забелязах друго — обади се Нарциса. — Онзи кораб, големият кораб за екскурзии, който се запали, а двете момчета останаха сирачета и заживяха заедно. Във филма семействата на борда бяха от ирландски произход. Случило се е през 1906-а и е истина, било е на Ийст Ривър до Ню Йорк. Само че са били германци, не ирландци. Чела съм за това.

Още не беше станало шест часа и когато се прибраха, слънцето напичаше. Нарциса влезе в къщата да нареже пилетата. Неделя вечер винаги пържеше пиле. Лули също влезе, за да отиде до тоалетната. Карл остана с баща си на верандата, а Върджил започна да му обяснява декрета на Рузвелт за фермерски ипотеки и как това помогнало на земеделците и животновъдите да се изплъзнат от ноктите на банките. Върджил следеше внимателно Новия курс на Рузвелт по въпроса с фермерите и Карл се чувстваше задължен да проявява търпение и да слуша. Баща му тъкмо подхващаше декрета за банкрутите, когато Нарциса излезе на верандата.

— Върджил? — повика го тя и почака, докато той приключи с онова, което разправяше на Карл.

— Какво има?

— Някой е влизал в къщата.

Първата мисъл на Карл беше: „Откраднали са стоте хиляди, докато сме били в града.“ Очакваше баща му всеки момент да получи удар.

Върджил рече:

— Взели ли са нещо?

— Ровичкали са по чекмеджетата. Местили са картините.

— Търсили са сейф — кимна Върджил. — Откъде са решили, че човек, който се занимава с отглеждане на орехи, ще има сейф?

Лули изхвърча през мрежата на вратата:

— Някой е преобърнал наопаки спалните. Явно е търсил нещо.

— Знаеш ли, за първи път ни обират, откакто построихме къщата — рече Върджил и се обърна към Карл: — На колко беше?

— На четири — отговори Карл.

— Значи преди двадесет и четири години. От време на време казвам на берачите на пекани, че ако някой от тях припари до къщата, няма да се поколебая да го застрелям. Веднъж забелязах, че докато репортерите ме разпитваха какво правя с парите си, трима от берачите надаваха ухо.

— Няма ли да погледнеш вътре? — попита Карл. — Да видиш дали не са взели нещо?

— Ей сега — отвърна Върджил.

— Ами парите, които държиш тук? Веднъж ми каза, че били към сто хиляди долара.

— Миналата зима ги внесох в банката в Окмългий. Орис Белмонт, един от собствениците, ме попита дали не искам да членувам в борда. Споменавал ли съм го?

— Чух го от Орис — рече Карл.

— Заприлича ми на човек, който знае с какво се е захванал — продължи Върджил. — Помислих си, по дяволите, какво пък, нека ги пази. Банката е достатъчно близо, ако някой път ми потрябват по спешност.

Влязоха вътре. Първото, което забелязаха, беше, че от оръжейния шкаф липсва ловната пушка. Лули попита Карл:

— Мислиш ли, че е бил Джак?

— Не бих се изненадал. За двайсет и четири години никой не е обирал къщата. Докато наоколо не се завъртя Джак Белмонт.

— Ако е бил той — каза Лули. — Не е ли смешно, че баща му пази парите на Върджил?

 

 

Същата неделна утрин Уолтър беше решил, че мястото е идеално за лагер: сондите не работеха и по кулите не се виждаше жива душа. Изкараха няколко дървени каси с инструменти от една доста просторна барака и рано-рано вкараха кадилака вътре. По-късно пропълзяха между пеканите, докато откриха чудесно място, където да лежат и да наблюдават необезпокоявано къщата.

Идеята на Джак беше да се промъкне покрай самата къща — докато Карл седи на верандата с баща си. И да го изненада с: „Ако се наложи да извадя оръжие, ще те застрелям.“ За да види как ще му хареса. Щеше да извади четирийсет и петкалибровия и щеше да го гръмне. След това щеше да насочи пищова срещу бащата и да му каже да изнесе парите или ще си го получи в главата.

— Така няма да губим време да търсим — обясни той. — Старецът ни дава парите и се омитаме.

— Ако искаш да застреляш шерифа — рече Уолтър, — го направи някой друг път. Само веднъж съм попадал в престрелка и едва не се подмокрих. Видях го как сваля четирима въоръжени мъже за по-малко от пет секунди. Знаеш ли кога е най-удобното време да го застреляш?

Почака Джак да попита:

— Кога?

— Когато си е в леглото и спи. Имаше един такъв престъпник. Толкова ги било страх от него, че го изчакали да заспи и го застреляли през прозореца. Чувал ли си за случая?

Чак следобед видяха, че Върджил изкарва колата си и паркира отпред, докато останалите излязоха на верандата и тръгнаха надолу по стълбите — Карл, Лули и още една жена.

— Ето ти го — каза Уолтър. — Какво чакаш?

— Как да го улуча от тук с четиридесет и пети?

— Защо не си донесъл пушка?

— Защото исках да използвам пистолета.

— Приближи се тогава.

Но дори и да се промъкнеше до края на горичката, пак щеше да е на около петдесет, шейсет ярда от колата. За да уцели Карл от това разстояние, щеше да му трябва нещо повече от късмет. Джак беше твърдо решен да използва пистолета, за да може да издекламира думите на Карл, когато му дойдеше времето.

Проследиха как четиримата се отдалечиха с колата, тапицирана с цветни мотиви. Джак веднага беше познал модела, веднъж му се бе наложило да открадне такъв за една работа и докато я караше се чувстваше като малка феичка.

Изправиха се. Уолтър скръсти ръце. Дланите му лежаха върху големи като футболни топки бицепси, изпънали ръкавите на ризата му.

— Влизаме ли?

— Казах ти как ще свършим работата. Ще застрелям Карл, а после ще заплаша татко му с оръжие.

— Тоест ще може да каже на полицията кои сме били.

— Щом искаш, ще застрелям и татко му.

— И приятелката, и онази другата жена?

— Не знаем къде са отишли — рече Джак, — или кога ще се върнат, но не трябва да сме вътре, когато се приберат.

— Исусе — каза Уолтър, — имаме поне два часа. Видя ли как Карл бръкна в хартиения плик, който носеше жената? Взе си пуканки и тя го плесна по ръката. Неделя следобед е, отишли са на кино. Стига глупости. Да я свършваме.

Счупиха едно от стъклата на кухненската врата и влязоха в къщата; огледаха всички стаи, докато не се увериха, че не са пропуснали някоя стара баба, след което се захванаха за работа. Претърсиха обичайните места, където човек можеше да скрие значително количество пари, както и онези, където не можеше, от мазето до тавана, а също и в кухнята, където Джак спомена, че обикновено криел сухото в кутията с овесени ядки.

В едно от чекмеджетата във всекидневната се натъкнаха на 480 долара, навити на руло и пристегнати с ластик, а също и малко сребърни монети.

Уолтър рече:

— Онзи крийк, който ти е казал за парите…

— Съкилийникът ми — отвърна Джак. — Работил е тук и е дочул да споменават парите. Твърдеше, че възнамерява да се върне веднага щом излезе.

— И че става дума за хиляди долари?

— Колко според теб би заделил един милионер?

— Нямам представа. Четиристотин и осемдесет долара? Не зная кой е по-голям глупак — призна той, — аз или ти. Моето извинение е, че когато при теб дойде човек, който кара кадилак V-12, вероятно има доста добра идея за какво говори. А ти кого слушаш? Някакъв си индианец, който се е насмукал с онзи бълвоч, дето го правят от домати? Проклет да съм, как мирише само!

— Нека помислим къде може да са — рече Джак. — Например под къщата.

— Тук няма „под къщата“ — поклати глава Уолтър. — Връщам се в лагера, гладен съм.

Взеха една бутилка уиски и каса бира „Фалстаф“, която Уолтър метна на рамо. Също ремингтъна от оръжейния шкаф — на Уолтър му се понрави, — както и едно пиле. Уолтър каза, че щял да го изпече на шиш. Чак по-късно Джак си помисли, че трябваше да вземе уинчестъра. Не смяташе, че ловджийската пушка ще му свърши работа.

 

 

Онова, което най-много дразнеше Джак в този момент, бе, че му се налагаше да гледа как Уолтър пече пилето на шиш, все едно бяха тръгнали на излет. Уолтър разпали огъня хубаво, хвърли допълнително дърва, наниза пилето на пръчка, дълга три стъпки, и седна на земята, като го държеше над огъня.

И продължи да го държи с протегната ръка, като вкочанен, без да помръдва. След около десет минути, или там някъде, Джак видя как Уолтър улови пръчката с лявата си ръка и реши, че ще раздвижи дясната. Но вместо това той отпусна дясната си ръка в скута, все така загледан в огъня.

На връщане Джак беше засмукал една порядъчна глътка от уискито — няколко унции, и сега отново отпи. Седеше на касата с бира зад Уолтър и малко вляво от него. Когато Уолтър искаше бира, на Джак се налагаше да се изправи и да му я подаде. Бяха забравили да вземат отварачка, така че Уолтър ги отваряше със зъби — стискаше капачката с кътните си зъби и дърпаше рязко бутилката. Обикновено му трябваха няколко опита.

Уолтър си свали шапката и Джак се вторачи в главата му. Приличаше му на дървено трупче. Уолтър стоеше край лагерния огън и обръщаше пилето на всеки няколко минути от едната и от другата страна, докато птицата не започна да придобива цвят. В Деня на благодарността бащата на Джак винаги наричаше пуйката „птица“.

Джак каза:

— В къщата няма скрити пари.

Уолтър рече на пилето:

— Чак сега ли го разбра?

— Ще трябва да посрещна онзи крийк, когато го пуснат от дранголника…

— Вярно…?

— И ще го ударя в устата с чук.

— С острата страна — каза още веднъж Уолтър на пилето.

Джак отново отпи една голяма глътка. Вярно, беше разочарован, но все още можеше да застреля Карл Уебстър. Първо щеше да се погрижи за това. Щеше да почака, докато му се открие възможност да се приближи, и щеше да го очисти.

После щеше да измие колата на майка си и да я върне.

Не, щеше да я откара в Олд Мексико и да я продаде на някой богат берач на чили. Накрая щеше да го ограби. Точно същото беше планирал за ласала на Теди.

А когато се върнеше в Тълса, щеше да обере Националната борсова банка. Вече имаше друго име, не можеше да си го спомни.

Но първо щеше да събере свои хора. Бандата на Джак Белмонт.

Уолтър?

Уолтър обичаше да лагерува. И да готви, само че Уолтър не му трябваше. Пилето беше почти готово, достатъчно готово. Може би още няколко минути. Джак извади своя автоматик от колана си. Уолтър му хвърли един поглед. Джак измъкна ризата от панталоните си и започна съсредоточено да бърше оръжието. Но Уолтър не сваляше очи от него.

Ако простреляше Уолтър от тук, и той, и пилето щяха да паднат в лагерния огън. Как можеше да спаси пилето? Джак се изправи и се премести от другата страна на огъня, за да застане с лице срещу Уолтър. Биячът го проследи как седна и продължи да бърше оръжието. Прострелян от тук, Уолтър щеше да поеме куршума и да отнесе пилето заедно със себе си или да го изпусне в огъня. Огромният мъж вече беше изпил четири бутилки „Фалстаф“, като след последната бе изплюл известно количество кръв.

— Защо чистиш пистолета? Ако ще стреляш, изчакай първо да се нахраним. Готово е, ако го харесваш леко сурово — рече Уолтър.

Джак отговори:

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Колко личен?

— Пречи ли ти това, че си един голям Шийтър? — Джак се ухили. — Искам да кажа, голям Шийтърър? — И се изхили силно при вида на тъпото изражение на Уолтър.

После извади пистолета изпод ризата, застреля Уолтър в средата на челото и се хвърли напред да улови пилето. Но пропусна. Уолтър беше стиснал като в клещи края на пръчката и го отнесе заедно със себе си, падайки по гръб като отсечен, а птицата се приземи върху краката му.

Джак използва зъбите на бияча вместо отварачка и успя да счупи два от кътниците, преди да успее да свали капачката. Взе бирата, пилето, ремингтъна и в последната минута — какво пък, по дяволите — бутилката с уиски, след което пое обратно през пекановите дървета до мястото, откъдето се откриваше изглед към къщата.

Когато колата на Върджил се върна заедно с обитателите на дома, Джак беше довършил вечерята си, беше засмукал малко бърбън и пушеше втора цигара. Готов беше да се обзаложи на 480 долара, че са гледали „Манхатънска мелодрама“, понеже на идване през града с Уолтър бяха видели името на филма на един афиш. А сега беше дошло време за добрата част.

Проследи как Лули и другата жена влязоха в къщата, а Карл и старецът останаха на верандата, разговаряйки. Проклятие, вече му се искаше да беше взел карабината. Или да се бе сетил да прибере уинчестъра от оръжейния шкаф. Жената излезе забързано, но не припираше да прекъсне бащата на Карл. Когато най-накрая привлече вниманието му, заяви, че са ги обрали. Ето че сега и Лули излезе и всички започнаха да говорят, но никой не беше особено развълнуван. Не. Че какво толкова им бяха взели, каса бира и едно пиле… След това се прибраха вътре.

Зачуди се дали не трябваше да опита ловната пушка? Но пък ако се окажеше негодна за стрелба от това разстояние, щяха да разберат къде се е разположил и укритието му отиваше по дяволите… освен ако не успееше да подмами Карл сред дърветата.

След по-малко от час една кола приближи до верандата и спря. Форд, който Джак веднага разпозна. Нямаше как иначе, беше го крал два пъти.

 

 

Бяха вътре и вече идваха на себе си. Карл му разказа за взлома, докато били в града на кино, а Лули явно беше сигурна, че това е работа на Джак.

— Дошъл е да търси Карл, но си е тръгнал с каса бира, ловна пушка и едно пиле.

— Откъде си сигурна, че е бил той? — попита Тони.

— Обаждал се е в службата — обясни Карл, — за да попита къде съм, и те му обяснили, че съм тук.

— А те откъде знаят, че е бил той?

— Евелин повтаряла на всички едно и също и записвала разговорите. Всички си казали името, с изключение на Джак.

— Значи ще се опита да се промъкне до теб — рече Тони. — А от теб се очаква да се държиш така, все едно не знаеш, че е наоколо. Ами ако си е довел банда?

— Взели са само едно пиле — отвърна Карл. — Нарциса още не ги беше нарязала. Само че можеш ли да си представиш как Джак го пече, все едно е тръгнал на излет?

Тони погледна през отворената врата към пекановата горичка, онази, която беше най-близо до къщата, отвъд разчистеното място, откъдето минаваше алеята и където бе фордът му.

— Най-добре да си преместя колата — рече той.

— Не забравяй ключа този път — напомни му Карл.

Тони паркира форда от другата страна, при гаража. Когато се върна на верандата, тя вече беше потънала в дълбока сянка. Видя Карл на прозореца и чу как Върджил казва на излизане от предната стая:

— Кучият му син… не бях обърнал внимание… взел е една бутилка бърбън.

— Надявам се да я изпие, преди да опита нещо — обади се Карл.

Тони влезе вътре и попита Върджил:

— Още не сте прибирали реколтата, а?

— Следващата ще я събираме по Коледа, но само ако капне малко дъжд. През последните месеци има засушаване, като се започна от пролетта, та до края на лятото, по-лошо никога не е било.

— Но така Джак разполага с укритие сред дърветата и вероятно изчаква сгоден момент да стреля.

— Сред дърветата, заедно с катериците и гарваните, които ядат изпопадали сухи орехи. Онази горичка точно срещу къщата е по-гъста от останалите. Тези са от най-старите дървета, първите, които насадих. Нали разбираш, чак после научих, че им трябва светлина и пространство, за да раждат. Като започвах засаждах по четиридесет-петдесет дървета на акър вместо по двайсет, най-много трийсет. Ето защо тези от отсрещната страна на алеята са толкова нагъсто, че не можеш да видиш нищо през тях. Освен това са в редици. Трябва някой ден да накарам Престън Рейнкроу да позачисти шубраците, но се налага да го чакам, докато почива, изтощен от жегата. Казвам му: „Никога не съм чувал чероки да си почива от жегата.“ Престън е бащата на Нарциса. Някои от горичките ми имат не повече от десет дървета на акър. Издигат се на по осемдесет до сто стъпки и не са толкова грозни, колкото тези тук, целите в чворове.

— Едва ли ще има проблем да се скрие там — рече Тони.

— Но все пак ще му трябва хубава пушка.

— Какво е разстоянието до тези дървета?

— Петдесет и три ярда — отвърна Върджил, — сто петдесет и девет стъпки. Ще има късмет, ако успее да уцели дори къщата с пистолет.

— Откъде си толкова сигурен за разстоянието?

— Навремето мислех да построя ограждение за коне.

— Лули ми каза, че задигнал ловна пушка?

— Когато достигнат верандата — обясни Върджил, — сачмите вече ще се търкалят по стълбите. Такъв изстрел може и да те жилне, но едва ли ще боли много.

Тони погледна Карл.

— Можеш ли да го удариш от тук, ако стои в края на горичката?

— Ще го ударя в четири от пет пъти — отговори Карл, — ако баща ми позволи да използвам тридесет и осемкалибровия и не му е изпилил предния мерник. Също като моя е, но на рама за четиридесет и пети. Само че не мога да кажа къде точно ще го уцеля. Вероятно ще се наложи да го приближа малко.

— Докато стреля по теб? — попита Тони. — Това сигурно е най-храброто нещо, което някой може да стори. Да тръгне право срещу гърмящо оръжие, за да свали противника си.

Върджил се обади:

— Това пък къде си го чел?

— Аз съм го писал — обясни Тони и отново се обърна към Карл. — Къде ти се иска да го удариш?

— Носиш ли си бележника?

— Не се тревожи, ще запомня всичко.

— Веднъж в ръката или рамото — отвърна Карл, — за да изпусне оръжието, и един в крака, за да го сваля на земята.

— Защо пък толкова деликатно?

— Не искам да го убивам — рече Карл.

 

 

Върджил беше на горния етаж с един бинокъл и винтовката „Краг“. Карл и Лули пък бяха в предната стая до прозореца. Лули не спираше да го гали по гърба. Попита го какво смята да прави. Да мине напряко през дърветата и да се опита да открие дирите му?

— Не искам да изглежда, че го търся. Предполага се, че не знам, че е тук.

— Но след като е тук…

— Не е добра идея да напускам къщата, може да има карабина.

— Защо не обиколиш имота с колата, докато е все още светло? До мястото, където бяха онази жена и Буу. Нагледай кладенците, нали в момента не работят? На твое място щях да го направя, за да го подплаша.

— Точно същото искаше и Върджил. Казах му да го направи.

— Мислиш ли, че ще ми позволи да тръгна с него? А ти да си останеш у дома?

— Питай го. Ако започне да увърта, че си „само едно девойче“, му разкажи какво направи с Джо Янг. Поискай моя пистолет. Двамата си ги разменихме. Или ако искаш, вземи уинчестъра и още патрони. Можеш да ги сложиш в дамската си чантичка.

Тя го плесна по гърба и рече:

— Ами ако аз го застрелям?

— Толкова съм уморен от този тип. Нямам търпение да приключа с него.

— Само че какво ще стане, ако аз го застрелям?

— Ще се оженим, когато поискаш, по всяко време.

— Следващия месец, а за медения месец ще отидем в Ню Орлиънс.

— Защо ни е меден месец? Вече го правим? Само че, слушай… Ако Джак ти падне на мушката, задръж, може да го удариш на грешното място и да го довършиш.

— И какво от това?

Карл отвърна:

— Джак заслужава да отиде на стола.

— На мен ми каза същото — рече Върджил. — Аз пък му отговорих: „А, значи той да ми налита, а аз да не го застрелям?“ Карл не продума. Не мисля, че го е грижа чак толкова.

— Уморил се е да го преследва — каза Лули. — Уморил се е от мръсните му игрички. И аз му рекох: „Какво очакваш? Джак си умира да бъде известен престъпник.“ Надявам се само Карл да не се опита да го разубеждава.

Лули управляваше шевролета седан, който Карл бе получил от службата. Върджил бе отказал да вземе колата си, не и ако имаше дори най-малкият шанс тапицерията и да се изцапа с кръв. Показваше на Лули пътя из имота чак до петролния парцел и сондата, която се издигаше недалеч от потока. Минаваше осем, но все още беше слънчево. Излязоха от колата. Лули носеше трийсет и осемкалибровия револвер, а Върджил карабината „Уинчестър“, с която беше свикнал.

Преди да тръгнат, Лули го бе попитала:

— Защо Карл не вземе карабината?

— Защото е щатски шериф Карл Уебстър — отговори Върджил. — И винаги когато го попиташ, ще ти каже, че колтът е напълно достатъчен.

Намериха останките от лагерния огън, все още топли, и се огледаха, докато най-после не забелязаха Уолтър. Част от тялото му се подаваше от бурените. Върджил попита:

— Познаваш ли го?

Лули огледа кръглата черна дупка от куршум и очите, които се взираха в нейните, след което поклати глава.

Върджил отвори вратата на бараката и двамата се оказаха срещу жълтата предница на кадилака, която улавяше последната дневна светлина.

— Още е тук — рече Върджил.

Лули вече надничаше във вътрешността на колата.

— Трябва да го задържим — каза тя и се обърна, за да види, че Върджил вече вдига предния капак.

— Точно това правя.

— А после какво? Искаш да го търсим ли?

Върджил вадеше свещите.

— Да, да видим дали ще успеем да го извадим от дупката му — рече той.

 

 

Джак се опитваше да измисли начин да използва ловната пушка. Лежеше по корем и виждаше съвсем ясно верандата. В долната част на зрителното му поле имаше достатъчно трева, че да снижи глава и да не разберат, че е тук.

Като например, когато Лули и бащата на Карл бяха излезли от къщата, а старецът й каза нещо и се върна обратно. И двамата не си направиха труда да погледнат в неговата посока. Тя изтича до гаража, облечена в работни панталони, които й бяха прекалено големи, и докара отпред шевролета, който сигурно принадлежеше на Карлос. Чак тогава старецът се появи и тръгна към колата заедно с жена си. Джак си помисли, че и двамата ще се качат, но жената се върна в къщата. Беше излязла да каже на Лули да не забравя пилетата. Джак се изтърколи настрани, за да пусне една вода, и забеляза, че някаква катерица го наблюдава само от няколко стъпки разстояние. Той й каза:

— Виждала ли си змия като тази тук?

Пусна струята и катерицата си плю на петите. Закопча си панталона и посегна към бутилката с бърбъна, за да отпие нова глътка, колкото да го отпусне и да му хрумне някоя идея.

Хубаво. Когато се върнеха, Карлос щеше да излезе да им помогне с покупките. Сепна се. Само че беше ли отворен магазинът в неделя? Не, сигурно щяха да купят пилетата от някоя ферма, както и царевицата и доматите. Карлос излиза… А ти трябва да се приближиш още с пушката. Карлос им помага, ръцете му са заети, а ти се надигаш, втурваш се право срещу него, излизаш на откритото…

Чу, че колата им се връща, но още беше далеч.

После изведнъж шумът от двигателя се усили и заработи на по-ниски обороти, сякаш се изкачваше по стръмен наклон. Само че там отзад нямаше никакъв наклон, а звукът от двигателя се усилваше. Това подсказа на Джак, че са го открили и си проправят път като луди през пекановите дървета право към него.

 

 

Върджил забеляза Джак пръв.

Беше предложил на Лули да минат напряко към къщата, през дърветата. Тя отговори: хубаво, обаче в коя посока била къщата? Върджил й посочи, а Лули вкара колата в горичката, която се намираше най-близо до кладенците. На това място дърветата бяха насадени така, че да се възползват от слънчевата светлина, и се минаваше лесно. Проблемът бе, че гората беше на обработваема земя и колата започна да подскача нагоре-надолу по старите бразди, скрити под бурени и треви. На няколко пъти почти заседнаха, а Лули стискаше волана и форсираше мотора.

— Натам — сочеше й Върджил, вече изнервен. — Казах ти право напред.

— Първо трябва да заобиколя дърветата, нали? — отговаряше тя не по-малко сърдито.

Той каза:

— Ще изкъртим долната част на колата.

А тя отвърна:

— Правителството има много такива. Прозорците на последната, която бяха дали на Карл, станаха на сол от куршуми.

Но в този момент Върджил извика:

— Виждам го!

— Къде?

— Право напред в онази стара горичка. Видя ли го? Глупакът е облякъл бяла риза и бели панталони. Сигурно след това има среща в местния клуб. Поглежда назад. Трябва да ни е чул, дори и да не ни вижда.

Върджил извади уинчестъра и постави дулото на перваза на прозореца.

— Не мога да го видя — обади се Лули.

— Право напред. Господи, няма и сто крачки. — Върджил звучеше развълнувано.

Лули също, защото почти извика:

— Проклетите ти орехови дървета ми пречат.

Зави да ги заобиколи и в момента, в който излязоха на равно, натисна газта с всички сили, завъртя волана и тогава го видя — с белите дрехи, като бояджия, застанал насред най-гъстата част от гората. Вече насочваше ловната пушка срещу тях. Лули, решена да го прегази, видя как той се прицели и стреля, а от радиатора на колата блъвна пара. Вече се беше изгубил от погледа й, но тя не отделяше крак от газта и чу как се разнесе трясък, когато една от сачмите проби дупка с размерите на топка за боулинг в самия център на предното стъкло, след което се заби в задната седалка. Лули натисна спирачките и двамата изскочиха от колата, търкаляйки се върху листа и пекани, а Джак не спираше да стреля по празната кола. Върджил извика:

— Трябва да презареди. — И на свой ред започна да натиска спусъка и да презарежда с лоста на уинчестъра, целейки се в гърба на Белмонт, който тъкмо изчезваше между дърветата.

Лули все още не беше стреляла. Вместо това тичаше след Джак, надявайки се да й се удаде сгоден момент.

 

 

А ето как Тони видя случилото се. Секунди пред и с Карл да чуят изстрелите, двамата стояха в предната стая, а Тони казваше:

— Ами ако все пак го видят някъде?

— Баща ми е служил в пехотата — отговори Карл.

— Но Лули не е.

— Мислиш, че ще побегне?

— Не — отговори Тони, — и точно това ме притеснява.

Чуха първите два гърмежа от ловна пушка в горичката и само след секунди Карл вече беше на верандата. Чуха как ловната пушка изтрещя тежко още три пъти, последвана от уинчестъра, докато Карл прекосяваше откритото пространство, а Тони стоеше на верандата, записвайки в бележника си: 159 стъпки до дърветата, а отдолу: Твърди, че на това разстояние поразява целта в четири от пет пъти.

Тони погледна през откритото и за миг зърна нещо бяло. Джак? Наистина беше той — опитваше се да презареди ловната пушка в движение, съсредоточен, с приведена глава. Излезе в края на горичката, направи две, три крачки и вдигна поглед.

А там, насред откритото, стоеше Карл Уебстър. Държеше колта си близо до десния крак. Тони си отбеляза: Около осемдесет крачки помежду им. Видя как патронът, който Джак се опитваше да напъха в цевта на ловната пушка, се изплъзна от пръстите му. Той не се наведе да го вдигне. Вместо това се вторачи в заместник-шериф Карл Уебстър, горещото хлапе на Шерифската служба, добре познат и уважаван представител на щатския закон, и каза:

— Да ти кажа честно, мислех си, че този път планът си го бива.

А шерифът отговори:

— Каза ми, че ще дойдеш, нали?

Джак изглеждаше победен, главата му се отпусна, когато изведнъж — както по-късно щеше да напише Тони, — вдигна ловната пушка към рамото си. Уебстър, готов да натисне спусъка, също насочи напред револвера си и бам, изби ремингтъна от ръцете на Джак в същата секунда, в която той стреля. Сътресението от куршума разтърси Белмонт и го накара да се завърти настрани. Улови се за рамото и направи опит да потърси укритието на дърветата, само че в същия миг Карл го простреля в лявото бедро.

Точно там, където беше казал, че ще се прицели, написа Тони в бележника си, в рамото и в крака.

Само че това не успя да го усмири. Този хладнокръвен убиец все още имаше волята да се пресегне и да се подпре на дънера на едно от дърветата, за да се задържи на крака.

Точно тогава се появи Лули.

Тони проследи как тя излезе измежду дърветата — на не повече от 30 крачки от Джак. Отбеляза си го, за да го включи после в статията. Изглеждаше изтощена, но не отделяше спокойните си очи от Белмонт, докато Карл я питаше къде е баща му. Лули отговори, че щял да се появи всяка минута, чистел си чорапите.

Тя видя как Джак протегна ръка към гърба си — притисна се към дървото, за да не падне, след което заби здравия си крак в земята и се отлепи от дървото колкото да подпъхне ръка зад себе си. После отново се облегна и каза на Карл:

— Е, Карлос, преди да ми извикаш лекар, имаме време да поговорим. За Оклахома, такава, каквато я виждаме.

— Това — отвърна Карлос — бяха последните думи, които ще ми кажеш. — Вдигна колта. — Отвори си устата още веднъж, и ще почувстваш желязото в нея.

Лули каза на Карл:

— Ако трябва да го откараш някъде, ще дойда с теб.

Карл я погледна и отвърна:

— Ще го отведа в Тълса.

Лули се обърна към Джак навреме, за да види как ръката му се появява иззад гърба, стиснала четирийсет и петкалибровия. Тя вдигна пистолета на Карл, онзи с изпиления преден мерник, и простреля Джак Белмонт в гърдите. Стреля три пъти, за по-сигурно.

Пукотът увисна над тях. Карл се взираше в Лули, а Лули се взираше в него. После и двамата гледаха Джак Белмонт, проснат мъртъв, и не отронваха и дума.

Мълчанието им е обяснимо, отбеляза си Тони. След това щеше да ги разпита по-подробно.

Само че статията „Смъртта на Джак Белмонт“ се нуждаеше от драматични ефекти, определен тон и усещане за мястото. Може би щеше да я нарече „Смърт на петролния парцел в Оклахома“. Не звучеше зле.