Елмор Ленард
Горещо хлапе (12)

Цветнокожият прислужник на Сесил Гайтън, облечен в бяло сако на сервитьор и черна папийонка, отвори вратата на луксозния апартамент и ги въведе в модерната всекидневна. Джак огледа бялата мебелировка, стените с цвят на праскова, странните цветни форми, окачени в рамки по тях и количката за сервиране, предлагаща уиски и сода. Прислужникът каза:

— Мистър Гайтън, гостите ви дойдоха. — И застана наблизо.

Сесил Гайтън не си направи труда да стане. Чашата му беше на масата до него. Джак си го беше представял по-пълен. Гайтън му приличаше на лисица, с острото си лице и малките, тънки като моливи мустачета. Носеше тиранти, синя риза без якичка, но с бял шал около врата. И първото, което каза, беше:

— Ако ти си небезизвестният Джак Белмонт, сигурно приличаш на майка си, понеже изобщо не ми напомняш за твоя старец. Играл съм карти с Орис няколко пъти в приземието на хотел „Мейо“. Винаги печели, понеже е дяволски сериозен. Когато играе карти, този човек им отдава цялото си внимание. Почти не разговаря. Най-сериозният човек, когото някога съм познавал. Не ми е мястото да го критикувам, но явно така е успял да забогатее. В противен случай нямаше да си тук, нали? — Замълча и добави: — Чудя се дали в думите ми няма повече истина, отколкото ми се иска. Нещо за пиене?

— Не му е позволено — намеси се Фаусто.

Адвокатът се обърна към него.

— Ти сигурно си Фаусто Баси, помощникът на директора? Аз пък съм Сесил Гайтън, или по-точно всичко, което е останало на това момче. Не ми предадоха за каквито и да било правила или процедури.

— Сър, на затворниците не е позволено да консумират алкохол.

— Шегуваш ли се? Напиват се като талпи при всеки сгоден случай. Една от причините, поради които не желая да посещавам затвора ви, е вечната миризма на домашно дестилирано. Онова доматено пюре, което варят на пиячка, е най-смрадливото нещо под небето. Само да ми дъхне на това и започвам да се задушавам.

— На мен също не ми понася — каза Джак.

— Само на още едно място се носи такава отвратителна воня — в миньорските лагери. А онези мулета, с които дърпат вагонетките… Пърдят газ, който може да те убие на място. „Крейг Вали“ си има вземане-даване с двадесет и осем миньори, които ги съдят и са на път да им вземат половината операция в Месина. Собствениците искат да им кажа няколко думи. Колкото да ги раздразня така, че да могат след това да ги подведат под отговорност. Само че нямам никакво намерение да отивам там, не и при тази смрад, увиснала над цялата местност, а те пък не желаят да дойдат в хотела. Обърна се към Фаусто.

— Отнасям се с клиентите си така, все едно са гости в собствения ми дом. Онова, което имаме да обсъждаме, естествено, е поверително, така че няма начин да допусна някой да наблюдава процеса, нали така? Никой не може да надава ухо на онова, което имаме да си кажем с мистър Белмонт. Това означава, че ще се наложи да напуснеш.

Заместник-директорът отвърна:

— Обаче от мен се очаква да не го изпускам от очи.

— Фаусто, губиш ми времето и само усложняваш нещата. Твоят затвор и апелативният съд, одобрил срещата ми с клиента, разбират как става тази работа. Искаш ли всички онези съдии да започнат да се мръщят в тогите си заради правилата, които не преставаш да ми навираш в лицето?

— И къде да отида? — попита Фаусто.

— Където пожелаеш. Ако имаш желание да си наблизо, използвай спалнята надолу по коридора, онази, в която няма дрехи. Отпусни се на леглото и подремни. Ако ти се прище нещо за ядене или за пиене, повикай Александър и той ще се погрижи.

Джак се обади:

— Да не ти е роб?

— На бас, че винаги си бил лошо хлапе — рече Сесил. — Чувам, че навремето си се опитвал да изнудваш баща си. И въпреки това той плаща доста пари, за да те откачи, понеже няма избор и в края на краищата си му син. — Сесил се обърна към неговия човек: — Александър, погрижи се за директора, ако обичаш. Покажи му стаята. — И рече на Фаусто, все едно говореше на дете: — Върви след Александър. — Двама излязоха от стаята и тръгнаха надолу по коридора, а Сесил отново започна да говори: — Представяш ли си как този човек заявява на петстотин затворника да се държат прилично? Сипи си нещо за пиене и сядай. Искам да те разпитам за свидетелите. Кой те харесваше, кой не и къде са сега.

Джак мина покрай креслото на Сесил Гайтън и отиде до прозорците, гледащи на запад. Късното следобедно слънце все още се подаваше над хоризонта. Джак погледна на юг и видя как по булевард „Чоктоу“ минава една трамвайна мотриса, точно зад хотела. Чак тогава приближи количката с напитките и си наля уиски, чисто.

— Курвите ме харесваха — каза той, — също и биячите. Намери Хайди Уинстън от Канзас Сити, тя ще ти каже всичко. — Седна на дивана. Видя как Сесил Гайтън си взе бележника и обърна няколко страници.

— А какво ще ми каже онзи шериф, Карлос Уебстър?

— Така ли му било името, Карлос? Нямах представа, че е мелез.

— Доколкото разбирам, отговаря на името Карл.

— Твърдеше, че по всяка вероятност ще лежа, по едно или друго обвинение.

— Разговарях с действащия шериф в Тълса. Той каза, че според Карл Уебстър са те изпързаляли на делото и че пак според него с добър адвокат си щял да се отървеш на обжалването.

Джак рече:

— Не съм го чувал да казва нищо подобно. Иска да ме види зад решетките.

— Набрал ти е, а?

— Нищо не би му направило по-голямо удоволствие. Заявих му, че веднага щом изляза, ще го намеря и ще го застрелям.

— Хайде това да го отложим — заяви Сесил, — докато не ти издействам разрешително за безразборна стрелба. Тук пише, че си застрелял седем души за по-малко от половин минута.

— Не знам дали ми отне и толкова. Налитаха ни с факли.

— Сигурно си бил изплашен до смърт.

— Бях прекалено зает да ги отстрелвам.

— Не, страхувал си се да не изгориш жив, ужасен начин да умре човек. Ще се наложи да докарам онези момичета и биячите в съдебната зала, за да разкажат колкото уплашени са били. — Той запали цигара.

Джак попита:

— Може ли да си взема една?

Сесил му хвърли пакета „Олд Голд“, почти пълен, както и един кибрит и му каза да ги задържи.

Поне засега срещата вървеше добре. Сесил продължи:

— Как са момичетата иначе, изглеждат добре, нали?

— За курви — отвърна Джак.

Допушиха си цигарите. След малко Сесил сложи ръка на стомаха си и рече:

— Опа. Май още не съм се отървал от диарията. Снощи в Кребс ядох спагети с кюфтета. А уж е най-добрият ресторант в града. Стой мирен. — Изправи се с думите: — Връщам се след няколко минутки. — И, превил рамене, ускори крачка надолу по коридора, стиснал някакво списание.

Джак почака, докато не чу как вратата на банята се затваря. Чак след това стана и отиде до втората спалня, където чакаше Фаусто. Вратата беше отворена. Проснатият на двойното легло Фаусто понечи да се изправи:

— Приключи ли вече?

— Тъкмо започваме. Сесил има рядко щастие от някакви италиански манджи.

Видя как Фаусто отпусна глава върху възглавниците, които беше натрупал една върху друга. Сакото му беше окачено на стола, върху него беше и шапката му, а кобурът бе провесен на една от страничните облегалки. Пистолетът, четирийсет и петкалибров автоматик, стоеше на видно място на нощната масичка.

Фаусто забеляза, че Джак гледа оръжието.

— Пипнеш ли го, връщаш се обратно, ясен ли съм?

Джак тръгна покрай леглото към нощната масичка, без да изпуска Фаусто от очи, докато заместник-директорът казваше:

— Не доближавай този пистолет.

Този тип дори представа си нямаше колко го улеснява. Джак вече си даваше сметка с каква лекота Нестор Лот беше успял да натика Фаусто Баси в собствената му килия. Гадният имигрант, някогашен началник на полицията, беше на път да се превърне в някогашен заместник-директор на затвор — горе-долу в рамките на следващата половин минута, в която Джак успя да се добере до пистолета на нощната масичка и да стовари дулото върху челото на Фаусто — може би прекалено силно, — а кръвта започна да се лее от раната и да пълни разширените от изумление очи на ченгето. Джак издърпа единия чаршаф, за да избърше кръвта от дулото на оръжието. Откри дванайсет долара и дребни в джобовете на сакото, след което вдигна шапката и си я сложи — беше тясна, но ставаше. Докато крачеше по коридора на преддверието, чу как някой пуска водата в тоалетната зад гърба му. В същия момент Александър изникна пред него като от нищото, и рече:

— Реши да си тръгнеш, а?

Джак му показа четирийсет и петкалибровия.

— Какво ти пука?

— Въобще не ме интересува, дори не те видях. Но щом човекът излезе от тоалетната, много добре знаеш какво ще последва. Измъкваш доста солиден хонорар направо под носа му.

Джак отново тръгна напред. Надолу по коридора, надолу по стълбите, единадесет етажа, после през фоайето, през изхода и по тротоара на Второ авеню до поредната тълпа миньори, които се блъскаха и ругаеха, опитвайки да се натъпчат в трамвая в източна посока. Джак ги заръга с лакти, защото за него това бе схватка на живот и смърт, и успя да си пробие път, отнасяйки няколко псувни. Хвърли част от дребните на Фаусто в кутията, след което отново започна да си проправя път покрай миньори, увиснали на кожените каиши, докато не чу как от съвсем близо един глас произнася:

— Джак Белмонт?

Беше репортерът от „Истински детектив“, Тони Антонели, вдигнал поглед към него от една от дървените пейки.

Първото, което Джак му каза, беше:

— Човече, уморен съм като куче. Май в крайна сметка вонята в мината не ми понася.

Тони понечи да се изправи, като каза:

— Ето…

Джак го прекъсна:

— Стой си. — И издърпа миньора, седнал до него. Издърпа го направо за предницата на комбинезона и заяви в почти беззъбото му лице: — Благодаря, че ми отстъпи място, партньоре. Ако не се отпусна някъде, ще падна, уморен съм като куче. — Настани се до репортера, извади една „Олд Голд“ и я запали. Тони се взираше в крехкия, прегърбен миньор, който тъкмо обръщаше глава, за да се изкашля, а звукът от кашлицата му беше такъв, все едно гръдният му кош се канеше да се отвори. — Черни дробове^[1] — обясни Джак и веднага подхвана: — Слушай, исках да ти благодаря, че позволи на мен и Хайди да използваме колата ти.

Тони го зяпна изумен, но не отвърна нищо.

— След като си тръгнахме от „Болд Маунтин“, двамата отидохме в Канзас Сити. Оставих там Хайди, понеже тя така искаше, и се върнах. Само че, нали разбираш, случи се така, че някой открадна колата ти и трябваше да взема влака. — Джак дръпна от своята „Олд Голд“ и се опита да издуха кръгче.

Това даде време на Тони да се окопити и да отговори:

— Прибрах си колата. Обади ми се някакъв шериф и отидох до Канзас Сити да я взема.

— Хванаха ли крадеца?

— Не, но колата си беше наред — рече Тони, влизайки в тона му… и защо не? — Не поиска да запали, докато не се порових в двигателя, трябваше да изсуша свещите.

— Щях да ти я платя — каза Джак, — ако полицията не я откриеше. Като се върнах, се хванах на работа на един от петролните парцели, чистех цистерни.

— Не беше ли работил същото, когато цистерната се запалила и си се оказал в капан?

— Изправен пред страховита смърт. Да, и преди съм го правил, така че отново ме взеха, понеже имам опит.

Тони каза:

— Ама какво ми става. Преди седем месеца чух, че са те вкарали в затвора за непредумишлено убийство. Двайсет години. За последно се носеха слухове, че си в Макалистър.

— Пуснаха ме под гаранция, докато тече обжалването. Баща ми, да е жив и здрав, ми намери един хитър адвокат, Сесил Гайтън.

— Поръчал ти е от най-доброто. Пак ли живееш с вашите?

— Ще видим как ще се развият нещата. Всички разправят, че при първия процес картите са били белязани.

— Така си е. Но ти знаеш, че мястото ти е в затвора. Не мога да повярвам на късмета си — продължи Тони, а раменете му подскачаха заедно с трамвая. — Да се натъкна просто ей така на теб. Трябва да си запиша твоята гледна точка за процеса. Ще напиша статия по въпроса веднага щом приключа с историята около ОМС. Тук съм заради срещата, която провеждат. Ще пуснат репортажа в Тълса Уърлд. Интервюирам някои от момчетата, които живеят тук и работят в мините. — А след малко добави: — Джак, ще възразиш ли, ако попитам накъде, по дяволите, си тръгнал?

— Сега съм в Месина, в момента я разработват „Крейг Вали“, близо до Хартсхорн? Само че се съдят с миньорите, така че се оглеждам за нещо друго. От вонята там стомахът ми напоследък започна да се обажда. От онези стари мулета и задушливите им газове.

— Наистина ли си болен?

— Още откакто се захванах с миньорство. Мисля си да се върна обратно и да започна работа при баща си.

— Я кажи, как успя да свършиш толкова много неща от кръчмата насам? Отишъл си право в Канзас Сити, но не си останал.

— Разгледах някои забележителности.

— Ограби банка?

— Откъде ти хрумна?

— Пишеше го във всеки вестник.

— Да ти се намира някой от тях?

— Изрязвах статиите и след това отразих случая в „Истински детектив“. Не мога да повярвам, че си на свобода и се разхождаш наоколо.

— Вече ти казах, пуснаха ме под гаранция.

— Няма ли заповед за задържането ти?

— Не мога да ти отговоря със сигурност какво са намислили шерифите.

Продължиха да се возят мълчаливо, а Джак пушеше цигарата си. Накрая каза:

— Докато разговарях с Гайтън, бях отседнал в „Олдридж“.

— Къде живеехте в Канзас Сити?

— С Хайди наехме една къща.

— Мислех, че си се прибрал веднага.

— Вече ти казах, разглеждах забележителностите.

Тони се поколеба, преди да продължи:

— А случайно да си се натъквал на Елъди?

— Да. Добре е.

— Не я видях, докато прибирах колата — обясни Тони. — Исках, но… Беше ми оставила бележка, питаше дали искам да се съберем, само че… не зная.

— Помня, че докато още бяхме в кръчмата, проявяваше интерес към нея. Някога опитвал ли си я отзад? Хайди казва, че промяната й харесвала. Обаче вече не се занимава комерсиално… както му вика Хайди… сега сервира коктейли. Срамота, така казах на Хайди.

Отново потънаха в мълчание. Трамваят се люлееше и тракаше на кръстовищата, а Джак буташе миньорите, които се удряха в него, увиснали на каишите.

Тони попита:

— Мислиш, че трябва да отида да я видя, а? В Канзас Сити?

— Кого, Елъди? — попита Джак. — Според мен си се разтъжил за нещо, което изобщо не ти липсва.

Слязоха от трамвая в източния край на Хартсхорн, само на няколко пресечки от пансиона, където беше отседнал Тони и където държеше колата си. Каза на Джак, че от два дни лети по релсите, за да разговаря с миньори. Джак обясни, че се е върнал единствено да прибере дрехите си от китайската пералня — причината, поради която носел работния комбинезон. Надявал се жълтурковците да не са съсипали ризите му.

Тони изобщо не успяваше да открие смисъл в думите му.

Като например, че беше прекарал следобеда със Сесил Гайтън и Сесил го накарал да отиде да си прибере дрехите и да се върне обратно.

— Но ако те интересува гнилата игра на онзи процес… Говорих със Сесил за изслушването. Твърди, че щял да извика като на парад всички свидетели, за да разкажат за страха си да не изгорят живи, след което ще си изляза като свободен човек от залата.

— Ами банката в Канзас Сити?

— Северен Канзас Сити. Сесил казва: „Знаеш ли, че няма нито един свидетел на убийството на онзи охранител в банката?“ А аз: „А ти знаеш ли защо? Защото на всички свидетели им е платено да си затварят устата от човек, който не иска да ме изпратят на електрическия стол. Вместо това иска да ми напъха краката в циментова вана, да остави цимента да стегне и да ме хвърли на дъното на река Мисури. Така си решават проблемите там.“

Тони рече:

— И кой е този човек?

— Работи директно за Бос Пендергаст… ако те интересува добра история за политическия климат там. Та същият този тип твърди, че му дължа две хиляди и петстотин долара. Аз пък твърдя, че не му ги дължа и не смятам да му плащам. Какво ще направи по въпроса, ще дойде чак до Оклахома, за да ме намери?

Стигнаха пансиона, фордът на Тони беше паркиран отпред и някакво хлапе по гащи го бършеше с парцал. Тони го извика по прякор, хвърли му двадесет и пет цента, хлапето благодари и хукна да ги похарчи някъде.

— Сесил Гайтън има един обичай — обади се Джак, — преди да започне сериозен разговор, ти налива питие. Да ти се намира нещичко?

— Не планирах парти — отговори Тони.

— Сесил твърди, че бутилката помага на разговора да се разгърне. Познавам един контрабандист. Живее наблизо, снабдяваше ме още докато държах кръчмата. Дай ми колата за малко, ще отида да си прибера прането и ще взема една бутилка. Ще се върна, преди да си успял да прегледаш вестника. Как ти звучи?

— Не зная — каза Тони. — Веднъж вече ми крадоха колата.

— Не се тревожи — увери го Джак. — Като паркирам пред жълтурковците, ще я заключа.

 

 

Боб Макмеън тъкмо разказваше на Карл, че напоследък изобщо не се справяли зле.

— Като се изключи Джак Белмонт — рече Карл. — Ако се държеше като добро момче, баща му щеше да го обсипе с пари.

— Позволи ми да те разведря — продължи Макмеън и извади един доклад от бюрото си. — Клайд Бароу и Бони Паркър вчера са приключили жизнения си път.

— Време беше — кимна Карл.

— Близо до Гибсланд, Луизиана. Пише, че било пътна блокада, но повече ми прилича на засада. Някой ги е издал. Тексаският рейнджър, който ръководел хайката, твърди, че са изстреляли осемдесет и седем патрона, за да спрат колата.

— Само толкова?

— Бони ядяла сандвич. Задигали са най-много по петстотин при всичките си обири. Джон Дилинджър ги наричал двамата балъци.

— А колко най-много е задигал Дилинджър?

— Седемдесет и четири хиляди — отвърна Макмеън. — От една банка в Грийнкасъл, Индиана, миналата година. Твърдял, че на банковите обири им е излязло лошо име заради Бони и Клайд.

— Наистина ми е драго, че са приключили с тях — рече Карл.

— Следващият е Джак Белмонт. Този тип ме дразни. Татко му има купища пари. Защо малкият не се стегне и не им се наслаждава като добро момче? Вече на два пъти изчезва с колата на онзи репортер от Истински детектив. Казал му, че щял да си прибира прането. Защо Тони не е отишъл с него?

— Джак умее да убеждава — обясни Карл. — Със сигурност е измислил някаква причина, например да намери отнякъде бутилка? А Тони е възпитан, сигурно му е казал: „Не кради колата, става ли?“

— Знаеш ли как е успял да се измъкне? Бил е в града, за да се срещне с адвоката по обжалването.

— Сесил Гайтън — кимна Карл. — Четох за него.

— Обажда се и на мен, този Сесил. Изглеждаше сигурен, че ще измъкне Белмонт, и вероятно му го е казал. Защо му е било да опитва да бяга?

— Не е опитал, направил го е. И за малко да убие онзи италианец. Каза ми, че ще избяга, за да ме застреля. Или пък е искал да избегне заповедта за задържане в Канзас. Обаче твърди, че никой не може да го обвини в нищо. Така и не са го видели да стреля по стареца.

— Но е ограбил банката, нали?

— Не зная — сви рамене Карл. — Канзас Сити е различен град, друг такъв не съм виждал. Ако на Теди Риц му се прииска да го накаже със собствените си ръце, например да го застреля, дори банковите служители няма да свидетелстват.

— Е, Джак Белмонт не е бил забелязван никъде, откакто е напуснал Хартсхорн.

— Каза, че двамата с Хайди смятали да се спуснат до Олд Мексико с ласала на Теди, но сега вероятно ще ме премести по-напред в списъка, преди да замине на почивка.

— А ако е говорел сериозно, ще му се наложи да дойде тук, нали така?

— Той си държи на думата — рече Карл. — Да ти кажа, в момента ми хрумват няколко места, където ми се иска да бъда, вместо да стоя в онази съдебна зала.

Боб Макмеън не отговори нищо, само се взираше в него.

Карл продължи:

— Какво? Решил си да ме вържеш като коза да подмамиш лъва?

— Имаш ли по-добра идея? — рече Макмеън.

— Не е чак толкова глупав.

— Но за момент и ти си помисли, че има шанс да се изкуши.

— Боб, Джак няма да стъпи във федерален съд просто така, дори и заради мен.

— Добре, свалям те от дежурство в съда — заяви Макмеън. — Отивай да го намериш.

— Трябва да поговоря и с Антъни Антонели. Ще се срещнем в „Мейо“.

— Днес следобед няма ли дело?

— Разпуснаха ни до утре.

— Кой е наред?

— Някакви бедни момчета, които е трябвало да си стоят вкъщи, вместо да дестилират уиски.

Макмеън порови из камарата доклади.

— Виждал ли си снимка на приятелката на Дилинджър?

— Били Фрешет? — попита Карл. — И още как. — След което се ухили.

 

 

Карл мина, без да спира, зад повечето от двадесет и двете колони пред фасадата на федералния съд, като иззад всяка колона поглеждаше към различна част от улицата и към всяко възможно открито пространство.

Джак му бе обещал, че ще избяга, и явно не се шегуваше. Той беше най-самоувереният тип, когото бе срещал. Или пък имаше най-голямата уста. Или беше най-глупавият. Със сигурност нямаше ум в главата си, щом просто така бе обърнал гръб на баща си, и като че ли точно от там извираше цялата му злоба и грозота. Беше се провалил с изнудването и отвличанията… те дори не се брояха… понеже беше решил да се превърне в издирван престъпник. Обичаше да стреля и беше бърз. И му трябваше кола. Нямаше начин да задържи дълго форда на Тони. Пък и се налагаше да отседне някъде.

Карл се опитваше да отгатне кой ли щеше да подслони Джак в Тълса. Може би някоя проститутка, с която го свързваше отдавнашно познанство. Още от дете. Сигурно проститутката го харесваше, знаеше кой е баща му и виждаше в Джак голямо бъдеще. Така че той използваше колата й. Момичето вероятно беше популярно в средите на петролните милионери, имаше заделени пари и можеше да го финансира. Сигурно дори го смяташе за сладък…

Карл прекоси улицата и отиде пеша до хотел „Мейо“ на ъгъла на Пето и „Шайен“. Униформеният портиер го поздрави и каза:

— Как е, мистър Уебстър? — След което отстъпи, за да му отвори едно от крилата на вратата.

Портиерът пусна вратата в момента, в който Карл влезе, а стъклото на крилото непосредствено до него се пръсна на парчета в синхрон с трясъка на пистолетния изстрел, а после в медната рамка на входа се заби втори куршум — малко преди трети да удари затварящото се зад гърба му крило. Звучеше като голям калибър и идваше откъм улицата, от неправилно паркираната кола, която бе видял. Изстрелите бяха дошли скоро един след друг, значи оръжието беше полуавтоматично. Карл се стовари на мраморния под, претърколи се и се изправи, стиснал колта. Блъсна разбитата врата и се втурна навън само за да види как неправилно паркираната кола се изнася от сцената с такава бързина, че със сигурност щеше да потроши скоростите си. Беше черен форд купе, прекалено бърз, че да успее Карл да си запише номера, но пък черен, като половината фордове в Тълса.

 

 

Седнал в лобито заедно с местните детективи и репортерите от Уърлд, Карл разказваше как преди седем месеца в Канзас Сити Джак Белмонт се бе заклел, че ще го застреля на място. Че ще избяга от затвора само за да го очисти. И явно не се шегуваше, нали?

Не, не можеше да каже със сигурност дали в колата е бил Белмонт и не е успял да запише регистрационния номер. Портиерът също не го бе видял. И за щастие никой от заблудените куршуми не беше уцелил някой от гостите във фоайето. Полицията вече беше изчоплила два от креслата, а третия бяха намерили в пръстта на саксията, която бе разбил.

— Сигурен съм, че беше Джак Белмонт — каза на журналистите Карл. — Стреля само три пъти и си изпусна нервите. Не успя да довърши работата. Какво ще кажете да ви запиша телефонния си номер? Ще го включите в статията, за да може Белмонт да ми звънне, а аз ще му определя среща, та да опита отново.

Репортерите си умираха от удоволствие от цялата тази ненужна проява на смелост на наперения млад шериф, който до този момент беше убил в престрелка осем мъже и който предизвикваше беглеца да му излезе насреща и да решат нещата с оръжие. На Боб Макмеън нямаше да му хареса, но Карл смяташе, че знае какво прави. Започваше да плете паяжината.

Щом полицията и репортерите си заминаха, Карл седна с Тони Антонели. Седеше с гръб към колоните, които се издигаха покрай балкона на втория етаж, ограждащ лобито, пълно с червени и зелени плюшени кресла и ориенталски килими.

— Щом Джак ти каже, че ще те застреля — обясни Тони, — значи не се шегува. Само че ако всички ченгета в Оклахома са по петите му, защо все още никой не го е виждал? Не ми се вярваше, че ще стигне толкова надалеч от Хартсхорн. Веднага щом откриха онзи пребит заместник-директор, разпратиха патрулни коли във всички посоки, нали? Слава Богу, че човекът успя да прескочи трапа. Казват, че Джак почти му раздробил черепа. А само няколко минути по-късно двамата с него се возехме в трамвая. Каза, че не се чувствал добре. Сега си обяснявам защо.

Карл търпеливо пушеше една от своите „Лъки“ и чакаше Тони да се наговори. Накрая каза:

— Намерили са колата ти във Вайан.

— В по-добра форма, отколкото когато я открадна предния път.

— Да е споменавал по някакъв повод Вайан? Натъквал ли си се на нещо, докато душеше наоколо за онази статия?…

— Още не съм започнал да я пиша. Точно за това щяхме да говорим с него, за миналото му.

— Значи Вайан не ти говори нищо?

— Неколцина от онези нехранимайковци от Куксън Хилс бяха от там. В Макалистър може и да се е запознал с някой от тях.

Карл кимна.

— Ето нещо, което мога да проверя. Джак е откраднал друга кола във Вайан, същата като твоята…

— Същият модел — съгласи се Тони — и е минал през Стилуел. Чудех се дали не се е отбил в Хилс — това е любимо място за криене на бегълците, само че преди два месеца в района имаше голяма хайка. Стотици шерифи и хора от националната гвардия. Все едно бяха тръгнали на лов за тигри. Да видим сега… от Стилуел е отишъл в Мъскоугий, откраднал нова кола… друг форд… и още половин дузина регистрационни табелки. Откраднеш ли форд, ти остава само да пъхнеш една монета в стартера. А след Мъскоугий, изглежда, се е запътил насам.

— Но е стигнал само до Сапулпа — намеси се Карл, — където дирята свършва. Някога да е споменавал Сапулпа?

— Говореше за някакъв петролен парцел, където чистел цистерни. Точно тогава подпалил една и баща му го напъхал в затвора. Но съм сигурен, че повече не е работил там. После разправяше, че копаел въглища в Хартсхорн, но си направих труда да проверя и се оказа, че през последните седем месеца е бил в Макалистър и е чакал обжалването.

— Някога ходил ли си в Сапулпа? — попита Карл.

— Минавал съм от там. Най-накрая бяха павирали всички улици.

— Знаеш ли кой живее там? Приятелката на баща му, Нанси Полис.

— Ами тя и Джак няма как да са приятели, нали? Но пък кладенците на баща му са там… Може да познава хора, които да помоли за убежище.

Близо е до Тълса и освен това знаем, че беше тук само преди час.

— Обаче той не подозираше, че ще идвам в хотела — рече Карл.

— Именно, няма начин да го е знаел.

— Трябва да ме е проследил с колата по „Шайен“.

Тони кимна и рече:

— На улицата е имало прекалено много хора, за да се прицели както трябва. Решава, че си се упътил към хотела, и отбива.

— Точно тогава го виждам — продължи Карл. — Само дето в колата не е бил Джак Белмонт.

Последното накара Тони да се намръщи.

— Но нали ти е казал, че ще те застреля?

— Там е цялата работа — обясни Карл. — Щом ти го е казал, знаеш, че наистина го мисли. Не Виждам как е могъл да стреля три пъти и да си е плюл на петите. Бях му на мушката, от какво толкова се е уплашил? По-скоро щеше да се покаже, за да ми натрие носа. Джак Белмонт никога не би си тръгнал с пълно оръжие.

— Не каза ли на репортерите, че си сигурен, че е бил Джак?

— За да бъде сигурен човекът, който натискаше спусъка, че не съм го видял. А ако Джак надникне във вестника, ще разбере, че съм го обидил… Казах, че не му е стискало да свърши работата както трябва… и освен това си има съперник. Басирам се на долар, че ще ме потърси.

— Знаеш кой е стрелял по теб?

— Ще се обадя по телефона и тогава ще зная със сигурност, но мисля, че беше един тип от Канзас Сити, Луиджи Теса.

По устните на Тони плъзна усмивка.

— Имаш предвид Лу Теса от Кребс?

— Познаваш ли го?

— От „Истински детектив“ искат материал за него. „Черната ръка отново тероризира“, разпространява ужас и смърт. Смятат, че списанието ще се продава като топъл хляб, ако включат Теса. А и ме попитаха дали мога да напиша нещо за Черната ръка още когато започнах при тях.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — попита Карл. — Ще видя какво мога да направя.

 

 

Теди Риц каза:

— Не мога да си представя защо ти е да ми се обаждаш?

— Да си изпращал Луиджи в Тълса?

— Какво се е случило с него?

— Ти ли го изпрати?

— Идеята беше негова. Ако те очисти, си получава работата обратно.

— Уволнил си го?

— Естествено, че го уволних. Какво стана?

— Стреля три пъти по мен в гръб и побърза да си тръгне.

— Лу би дал всичко отново да стане телохранител в бизнеса.

— Преди да си тръгнем, му казах, че няма да изкара дълго.

— Аз му казах същото. Какво още да направя?

— Обади му се и го уволни отново.

— Следващия път може и да му излезе късметът.

— Добре де, дай му адреса ми, „Саут Шайен“ номер 706.

— Искаш да те посети?

— Не искам постоянно да се оглеждам през рамо.

— Нали знаеш, че е от Оклахома?

— С две висящи дела за убийство.

— Е, значи и преди се е справял някак. Дай му шанс.

— И двата пъти изненадал жертвите си. Не са го видели.

— Голям боклук, а? Ами Белмонт?

— И той е някъде наоколо.

— Четох за бягството му, с трамвай.

— Защо не пусна Луиджи след него?

— Щеше да прецака работата.

— Твърдеше, че можел да му излезе късметът.

— Как щеше да го открие?

— Чувал ли си се с Луиджи?

— Обади се и каза, че почти те е уцелил.

— Вярно?

— Каза и че няма да се бави много.

— Къде е отседнал?

— Ако споделя с теб, ще го издам.

— Че какво му е лошото?

— Няма да е честно.

— Няма да е честно!

— Все едно да го изтропам.

— Тогава му дай адреса ми.

— Виж, не знам…

— И без това може да го намери, каква е разликата?

— Не си го записах.

— „Саут Шайен“ номер 706, втората врата.

— Мислиш, че ще почука на вратата?

— Мисля, че ще ме изчака да изляза.

— Ще го очистиш ли?

— Имаш предвид дали ми се иска?

— Какво казваше винаги? „Ако се наложи да извадя оръжието си… ще те застрелям.“ А? Харесва ми — рече Теди.

А Карл отвърна:

— Предай му къде живея. Предай му и че има един репортер, който иска да поговори с него.