Андрю Грант
Квит (35)

35.

Флотът харчи бюджета си за обучение за какви ли не странни неща. Веднъж ме пратиха на курс, където да се науча как да уча. Сериозно. Очевидно има различни начини и да разбереш кой точно е твоят, може да ти е много полезно. Например някои хора имат слухова памет, което означава, че искат да им се обясни с думи. Други си падат по кинестетика. Това е помпозен начин да обясниш, че се учат от опита си. Трета група имат зрителна памет. Снимките и диаграмите са изключително важни за тях.

Оказа се, че аз съм от тази група.

Но реагирам не на илюстрациите в учебниците, а на други неща.

 

 

Поех по рампата с висока скорост и задържах крак на педала. Гумите изсвириха. Надявах се, че е достатъчно късно и магистралата няма да е задръстена, но видях пред мен друга кола и намалих. Беше стар ван. Сребристата му боя изглеждаше избеляла и поочукана. Отстрани имаше рисунка на жена. Седеше с повдигнато коляно. Дрехите й бяха кожени и носеше мрежести чорапи. Дългата й лилава коса стигаше чак до долната част на задната врата.

Качих се на магистралата и веднага отбих в лявата лента. От другата страна на вана също имаше рисунка. Друга фигура, в същата поза като жената с лилавата коса. Но дрехите на тази бяха съдрани и под тях се виждаше ухилен скелет. Главата и ръцете му си бяха на мястото, но все пак ми напомни за трупа, който бях видял в операционната. Двете рисунки можеха да се възприемат като „преди и сега“ образи на използването на загадъчното лекарство за разреждане на кръвта.

Сребристият ван бързо се смали в огледалото за обратно виждане и след като изчезна, не видях друга кола в продължение на петнадесет–двадесет километра. Нищо не ме разсейваше от мрачните мисли за това, което Лесли бе подготвила за Таня. Натиснах газта и се понесох напред. Движех се бързо, но нямах представа дали в правилната посока. Нямах идея къде е Таня. Знаех само, че ми остава скъпоценно малко време да я намеря.

В събота, когато Уестън ме връщаше в града от къщата на Лесли, будката за пътна такса бе оживена, но сега приличаше на стадион след важен мач. Навсякъде се валяха боклуци. Чаши от кафе, кутии от кола, опаковки от храна, вестници.

Лек ветрец подухна и вдигна страница от вестник вдясно от мен. Видях реклама за мобилна служба за подстригване на кучета. Огледах се и видях още такива по земята. Нямаше обаче менюта, нито моя снимка.

Зачудих се какво ли е станало с всичките листовки, които нюйоркската полиция раздаваше в петък. Някои сигурно бяха изхвърлени веднага. Други можеше да са още в колите на хората. Представих си ги натъпкани в страничните джобове на колите или стъпкани на пода. После си представих карта с миниатюрни цветни точки, които да показват последното им местонахождение. Приличаха на червените точки, с които ФБР бе отбелязало жертвите по железопътните линии. Но сега виждах стотици, разпръснати из цялата страна.

Замислих се какво ли означава този образ. После взех мобифона и се обадих на Лъвайн.

— Нещо ново?

— Не. Остават ни два часа и половина. Варли направо откача. Пълен хаос. Приличаме на банда маймуни в бананова плантация.

— Слушай тогава. Имам друг въпрос. Флаконите, които са намерили хората на Майър. В клиниката. Различни видове ли са? Или само от загадъчните?

— Само от загадъчните. Защо?

— Колко са?

— Това не означава нищо. Вече мислихме по въпроса. Решихме, че са изхвърляли останалите по обичайния начин, а са запазили загадъчните, тъй като не са лицензирани тук.

— Разбирам, но колко са?

— Чакай да проверя. Седемдесет и два.

— Всичките ли са използвани?

— Не. Шестдесет и пет са използвани. Седем са неотваряни.

— Тези шестдесет и пет включват ли използвания за Тейлър?

— Мисля, че да. Чакай да проверя. Да, включват го.

— Добре. Това прави шестдесет и четири флакона, използвани за пациенти. Чухте ли нещо от другите клиники? Намерили ли са флакони?

— Дейвид, нямам време за инвентаризации. Това не може ли да почака?

— Не. Помисли малко. Пет клиники. Колко е шестдесет и четири по пет?

— Триста и двадесет. Добре, това е странно. Изчакай минута.

Върна се на линията след две.

— В Бостън и Вашингтон са намерили флакони. И на двете места по шестдесет и четири. Използвани. Предполагаме, че е така и в останалите клиники.

— И аз мисля, че е така.

— Триста и двадесет флакона. Отново тази цифра. Но ти го очакваше, нали?

— Да.

— Защо?

— Защото знам какво правят.

— Знаеш? Ами казвай де! Не губи повече време. Бомбите. Къде са?

— Никъде. Няма бомби. Пратиха ви за зелен хайвер.

— Не е така. Майър намери детонатори. И оборудване за правене на бомби.

— Да. Но нямаше експлозиви. А и той каза „миниатюрни“. Съсредоточи се върху това.

— Опаковани предварително експлозиви, за да няма следи. И мощни. Затова са с малък размер.

— Не. Става дума за съвсем друго.

— Хората на Майър се занимават с това. Те са най-добрите. И смятат, че може да има много устройства. Всяко е миниатюрно, така че не може да причини много щети само. Но заедно могат да направят сериозна беля. Да разрушат електростанция. Или комуникационна мрежа. Или водохранилище. Рецепта за максимален хаос.

— Не. Помисли. Какво имаха в клиниките? Лекарството. Дистанционни. И още нещо. С което са разполагали само те.

— Какво?

— Достъп до вътрешностите на хората. Не са им трансплантирали само органи.

— Трансплантирали са бомби в хората? Ей, ти съвсем си откачил!

— Не бомби. Устройства за пускане на лекарството. Слагали са ги по време на операцията, заедно с новия орган. Лежат си неизползвани, докато не бъдат задействани от сигнал. И тогава целият флакон се изсипва директно в кръвта. Знаем какво става след това. Пет литра кръв се изливат от кожата на бедното копеле като вода през тоалетна хартия.

— Това възможно ли е?

— Чувал съм за подобни неща. При рак и диабет.

— Използване на механични устройства? С дистанционно? Из цялата страна?

— Засега не. До този момент използват полимери. За постепенно вливане.

— Има ли доказателство, че са постигнали напредък?

— Това е единственото, в което виждам логика.

— Не знам. Не съвпада с видеозаписа.

— Съвпада. Те твърдят, че хората щели да се удавят в собствената си кръв. А и видя какво е станало с Тейлър.

— Тейлър не се е удавил.

— Да се давиш в кръв е метафора. Но видя картинката, нали?

— Все още не съм убеден. Помисли за ресурсите, от които биха имали нужда.

— Видя лекарството им. То доказва сериозна компетентност. А хората, които са докарали тук, са били опитни в трансплантациите хирурзи.

— Все пак изглежда…

— Лъвайн, престани да дрънкаш. Или ми вярваш, или не. Или ще спасиш тези хора, или не. Каквото и да направиш, не ми пука. Не ги познавам. Не се интересувам от тях. Остани във Вашингтон и търси несъществуващи бомби. Обади ми се само когато имаш новини за Таня.