Андрю Грант
Квит (31)

31.

Времето на скривалищата за съобщения отмина отдавна, но флотът все още ни обучава да ги използваме.

Има логика, ако се замисли човек. Често най-простото разрешение на проблема е най-доброто, а и не е разумно винаги да разчиташ на технологията. И независимо дали някога щяхме да се нуждаем от това умение, или не, ни изпратиха в един от южните квартали на Лондон, за да го оттренираме. Бяхме по двойки. Единият трябваше да остави кодираното съобщение, а другият — да го вземе.

Ролята ми беше да прибера съобщението. Изчаках уговореното време и потеглих към кутията. Минах оттам два пъти, за да се уверя, че никой не я наблюдава. След като бях сигурен, че мястото е чисто, открих, че няма пакет, който да взема. Подразних се, но не се притесних. Предположих, че колегата е объркал работата, затова тръгнах към мястото на срещата ни, за да му кажа мнението си за изпълнението му. Но когато наближих, ме пресрещна колега от следващата група в курса ни. Партньорът ми бил нападнат от банда местни хулигани и завлечен в гараж на следващия ъгъл. Младежите били осем и го обработили с бейзболни бухалки. Бил сериозно наранен.

Тръгнахме безмълвно напред и надникнахме през оградата. Видях гаража. Беше насред широк асфалтиран двор. Кървава следа водеше към единствената широка врата, която бе затворена. Колегата искаше да нахлуем веднага. Смяташе, че тъй като сме двама, всичко ще е наред. Не бях толкова сигурен. Нямаше начин да се приближим незабелязани. Нямахме оръжия. Не знаехме как са разположени младежите, нито какви са целите им. Не разполагахме с нищо, с което да разбием вратата. Нито с информация за района и околностите. По-вероятно бе, че и тримата ще се превърнем в заложници.

Извадих мобифона си. Това бе правилното решение. Цялата работа бе нагласена. А всеки ден ни набиваха в главите процедурите за спешни случаи. Знаехме, че можем да разчитаме на подкрепа. Въпросът беше дали сме достатъчно разумни да ги използваме, когато се наложи. Или държим да се правим на Джон Уейн и само да влошим положението.

Двадесет минути след като бях вдигнал тревога, Варли, Уестън и Лъвайн бяха в мобилния си команден център зад храм „Емануел Ел“ на Шестдесет и пета улица и Пето авеню. И тримата седяха в контролното помещение. Уестън беше отпред, останалите зад него. Наблюдаваха плоските монитори. Бяха девет, подредени в квадрат, който покриваше цялата стена. Нито един не работеше.

Централният монитор проблесна секунда след като влязох. Показа елегантна четириетажна сграда, широка само колкото два прозореца. Около тях имаше каменни орнаменти, а полегатият покрив бе покрит с релефни медни плочи. Високите семпли сгради от двете й страни я правеха да изглежда миниатюрна, като парче от Стария свят, сгушено между два циментови блока.

— Външната камера е на линия — съобщи Уестън.

— Това ли е мястото? — попитах.

— Да — отговори Лъвайн. — Изглежда съвсем прилично за кланица на хора.

— Така е — потвърдих. — Но скоро ще променим това.

— Няма да е лесно — каза Варли. — Нямаме достъп до приземния етаж. Прозорците на първия и втория етаж са с решетки.

— Ами мазето? — попитах.

— Нямаме достъп до него. И не можем да взривим пътека през съседните сгради. Рискът от срутване е прекалено голям.

— Това ни оставя само предната врата — отбелязах.

— Точно така. Предната врата и двата прозореца на покрива.

— Как е вътре? — попитах. — Имаме ли идея къде държат Таня? Тя каза, че е на първия етаж, когато говорихме по телефона, но може да са я преместили.

— Засега не знаем нищо. Но имаме екипи в двете съседни сгради. Кайл, някакви новини за фиброоптичните камери?

— Всеки момент — отговори Уестън. — Тъкмо приключиха пробиването. Кабелите са на място. Готово, първата камера заработи.

На долния ляв монитор се появи неясна картина. Наложи се да се вторача отблизо, но успях да различа три редици шкафове, отрупани с чаршафи и кърпи. Водеха към каменно стълбище.

— Това е мазето — каза Уестън. — Няма много светлина. Останалите ще дадат по-ясна картина.

Една по една ясни картини запълниха останалите монитори. Осем на брой. Зачаках деветата, но мониторът си оставаше тъмен.

— Добре — каза Лъвайн след секунда. — Ето какво виждам. Мазето е склад. Достъп само по стълбите. Приземният етаж: рецепция, чакалня, два кабинета.

— Не — възрази Уестън. — Един кабинет и стая за консултации. Огледай стените. Виж диаграмите и плакатите.

— Прав си — съгласи се Лъвайн. — Едното е стая за консултации. Виждаме и стълби и асансьор. Голям.

— Достатъчно голям за носилка — отбеляза Уестън.

— Така трябва да е — потвърди Лъвайн. — Добре. Първият етаж: не съм сигурен. Прилича на стая в друга стая. Не виждам вътре.

— Това трябва да е операционната — каза Уестън. — Сградата е стара и вътре става течение. Това е единственият начин да гарантират стерилност.

— Има логика — съгласи се Лъвайн. — Пак стълби и асансьор. Отиваме на втория етаж. Две болнични легла. Вази. Цветя. Сигурно е отделението, където се съвземат оперираните.

— Точно така — потвърди Уестън. — Това в ъгъла прилича на сестрински пункт.

— И най-после — таванът — каза Лъвайн. — Две малки спални. Баня. Функционални, но не елегантни. Сигурно са за персонала.

— Така е — каза Уестън. — Но къде е персоналът?

— Къде е Таня? — попитах. — Не видях никого в цялата сграда.

— Сигурно е в операционната — отговори Варли. — Това е единственото помещение, в което не можем да надникнем.

— И аз бих отишъл там — отбеляза Лъвайн. — Най-безопасно е. Няма външни стени и прозорци. Дори трябва да има собствен генератор за кислород.

— Но как можеш да видиш навън? — попита Уестън. — Няма да знаеш какво става.

— Камери — отговори Лъвайн. — Намират се от двете страни на предната врата. Отзад има още. Просто трябва да пуснат няколко кабела и да включат мониторите.

— Как сме със звука? — попитах. — Имаме ли уши вътре?

Уестън взе от шкафа слушалки, натисна бутона и повтори въпроса ми.

— Девет — отговори след миг. — Две параболични антени и седем микрофона. Никъде не се чува звук.

— Не могат да стигнат до операционната — каза Варли. — Следователно трябва да приемем, че всички са там. Съгласни ли сте?

Никой не отговори.

— Добре — каза Варли. — Да проверим времето.

— Таня е казала на Дейвид, че разполага само с час — отговори Лъвайн. — Това означава, че ни остават двадесет и четири минути.

— Не искам да чакаме толкова дълго — каза Варли.

— Те може да не са точни като нас. Или да се паникьосат. Или нещо друго. Кайл, какво е положението в съседните сгради?

Уестън отново заговори в микрофона, после докладва:

— Червеният и синият екип са заели позиция на покривите. Закачили са въжетата и са готови да действат. Всички цивилни са задържани в сградите. Никой няма право да ги напуска. Всички изходи са обезопасени от наши хора.

— Добре — каза Варли. — Ами полицията?

— Готови са — отговори Уестън след няколко секунди, като покри микрофона с ръка. — Екипите им се намират на Пето авеню и Мадисън. Но започват да се изнервят. Тревожат се за минувачите. Искат да започнат да отбиват пешеходците настрани.

— Кажи им да не го правят — нареди Варли. — Прекалено рисковано е. Типовете в клиниката може да наблюдават улицата. Да не действат, преди да им заповядаме.

Уестън предаде нарежданията на Варли.

— Хеликоптерът? — попита Варли.

— На място е — отговори Уестън. — След две минути ще разполагаме със снимки на живо.

— Добре — облекчено каза Варли. — Е, ти си на ход, Дейвид. Готов ли си?

— Винаги — отговорих.

 

 

Варли реши да задейства и двата екипа от покривите. Осем агенти. Сериозен брой за толкова малка сграда, особено след като мониторите не показваха мишени. Положението бе пълен кошмар. Вонеше на засада или капан. Но се тревожехме за времето. Все още не виждахме в операционната. Не чувахме нищо. Нямаше начин да разберем какво могат да направят похитителите, ако нахлуем.

А те държаха Таня.

Пресякох Шестдесет и шеста улица точно срещу клиниката и стъпих на тротоара. Мъчех се да вървя бавно и спокойно, но ми бе почти невъзможно. При всяка стъпка си представях изтормозената Таня. Завързана. С качулка на главата. Просната на земята. Притиснат до главата й пистолет. Пръст на спусъка…

Отблъснах тези мисли и разтворих якето си. Задържах го настрани, за да покажа на онзи, който ме наблюдаваше, че не съм въоръжен. Изчаках десет секунди, после си вдигнах ризата, за да покажа, че в колана ми не е затъкнато нищо. Изчаках още пет секунди. Завъртях се, за да ме видят и отзад. Още десет секунди. После пристъпих към вратата, спрях и почуках.

Стоях пред клиниката. Сам. Невъоръжен. Беше изминал по-малко от час от обаждането на Таня. Ако похитителите държаха на думата си, беше време да я пуснат.

Минаха десет секунди. Петнадесет. Абсолютна тишина в сградата. Никой не помръдваше. Никой не дойде да отвори.

Вдигнах ръка и почуках още два пъти. Внезапно високо над мен чух две приглушени експлозии, една след друга. Агентите взривяваха капандурите на красивия меден покрив. Диверсията ми бе успешна. Похитителите не бяха спазили условията си и бяха изпуснали шанса си да преговарят. Надявах се само, че Таня не е изгубила много повече.

Четирима агенти изфучаха от сградата вляво. Единият ми подаде глок. Следващият закрепи на вратата пластичен експлозив, изчака да се отдръпнем и натисна бутона на детонатора. Вратата избухна и първият агент нахлу в къщата още преди треските да изпопадат на тротоара.

Двама агенти се втурнаха към мазето. Останалите профучаха през рецепцията и нахлуха в стаята за консултации. Чух над мен шум, но не и престрелка. Очевидно двата екипа от покривите слизаха надолу. Планът бе да се съберем в коридора, но въобще не мислех за него. Таня бе казала, че е на първия етаж. Това означаваше, че ме интересува само едно място. Нагоре по стълбите.

Пътят ми бе блокиран от агент, който слизаше надолу. Още щом го видях, разбрах, че нещо не е наред. Не беше просто раздразнение, че съм пренебрегнал инструкциите. Усетих го по сведената му глава и отпуснатите рамене. От разстоянието, на което се държеше от мен. От уморения начин, по който свали очилата за нощно виждане, преди да заговори.

— Капитан Тревилиън? Съжалявам, че трябва да ви съобщя това, но намерихме приятелката ви. Поне мисля, че я намерихме.