Андрю Грант
Квит (3)

3.

За първи път се нанесох в нов дом, когато бях още в детската градина.

Заради службата на баща ми. Той работеше за правителството и по някаква причина шефовете му решиха, че трябва да ни изпратят от Бирмингам в Лондон. От един голям английски град в друг. Промяната не беше прекалено голяма, но за шестгодишен хлапак Лондон си беше друг свят.

Като си помисля всъщност, насилието бе неизбежно. Говорех различно от тях. Бях свикнал с различни ритуали и рутина. А и все пак беше през седемдесетте. Така че това, което се случи, когато стъпих за първи път на детската площадка, не беше изненада. За момент стоях там сам и се оглеждах. После към мен заприиждаха деца. Двайсетина. Всичките момчета. Отначало се зарадвах, защото си помислих, че искат да станем приятели и да си играем. Двама пристъпиха към мен. Останалите ни заобиколиха. И започнаха да викат:

— Бой, бой, бой!

Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо. Старото ми училище беше щастливо и спокойно. Нямах опит, върху който да основа реакцията си, а само инстинкт. И той ми каза, че заплахата трябва да бъде отстранена бързо, преди нещата да излязат извън контрол. Съсредоточих се върху двете момчета пред мен. Те бяха най-едрите. Очевидно година–две по-големи от останалите. Единият беше малко по-висок от другия. И с по-широки рамене. Това го правеше по-голяма заплаха, затова реших, че той трябва да падне първи.

Изненадах се, но се оказа, че ми е нужен само един удар, който го просна на земята, облян в кръв, сълзи и сополи. После се извъртях към приятеля му. Но не можах да го халосам. Той вече бягаше, придружен от останалите от бандата. След това, до деня, в който напуснах, никога вече не се доближиха до мен.

Училището не беше много добро. И това бе единствената причина да се старая в учението през цялото време, докато бях там.

Но не мога да се оплаквам. Този опит ми послужи добре през годините.

 

 

Събудих се от звука на стъпки във фоайето. Три чифта крака. Двата бяха делови и уверени. Третият се влачеше неохотно. Приближиха се и спряха. Чух гласове. Единият бе на полицай Джакман, който отново започваше ритуала с прибирането на вещите. Другите ми бяха непознати. Прецених, че е към два и половина през нощта, понеделник. Бях спал по-малко от два часа.

Само две от килиите имаха по един обитател. Моята и онази до вратата. Ако типът в нея бе така надрусан, както изглеждаше, знаех, че ченгетата няма да рискуват да настанят някого при него. А това означаваше, че ще си имам съкилийник. Въздъхнах и се наведох напред, за да виждам коридора по-добре.

Джакман се появи първи. Зад него две униформени ченгета се бореха със затворник. Типът беше висок — над един и осемдесет и пет, само три–четири сантиметра по-нисък от мен, но невероятно широк. Всичко у него беше странно. Ръцете, краката, гърдите и вратът му изглеждаха разтеглени настрани, като разстроен образ на едновремешен телевизор. Носеше тесни тъмносини джинси със светли петна от белина, войнишки обувки със стоманени върхове и избелял виненочервен потник. Главата му беше обръсната. Лицето му беше плоско и квадратно. Изключение правеше само носът, очевидно чупен неведнъж. Но това, което привличаше вниманието най-много, бе татуировката на врата му. Верига от свастики. Алено–червени, очертани с черно и изрисувани по такъв начин, че краищата на всяка се сключваха с тези на следващата и образуваха затворен кръг.

Джакман отвори вратата и ченгетата натикаха нациста в килията ми. Потрудиха се здраво, но той се закова на място след първата стъпка. Джакман го последва, но не се опита да го бутне по-навътре. Полицаите останаха наблизо и хванаха палките. Изглеждаха напрегнати. Очите им не се отделяха от гърба на едрия тип. Единият бе охлузил кокалчетата на дясната си ръка. Другият имаше червени петна по челото и охлузено до лявата вежда. Вероятно се страхуваха, че нацистът ще започне да буйства отново. Или пък се надяваха да го направи.

Джакман започна да му сваля белезниците. Предпазливо. Този път не произнесе речта си за гледането към стената, но нацистът бездруго вдигна ръце над главата си, без да му заповядват. Предполагам, бе добре запознат с рутината и не бе достатъчно тъп да предостави извинение на ченгетата да вкарат в действие палките.

Остана неподвижен, докато полицаите не заключиха и не се върнаха във фоайето. После погледна през рамо, за да се увери, че го гледам, и протегна ръце над главата си. Вонята на застояла пот се усили. Извъртя глава към мен и разтегна устни в широка усмивка. После избухна в лаещ смях.

Запазих безизразен вид и отместих очи. Смехът му постепенно затихна и усмивката се смени с мрачна гримаса. Той бавно се обърна към мен и попита, сякаш ме виждаше чак сега:

— Кой си пък ти бе?

— Не съм човек, от когото да се притесняваш — отговорих.

— Какво правиш в килията ми, по дяволите?

— Но това може да се промени…

— Защо си седнал на пейката ми?

— О, това е твоята пейка, така ли?

— Да. И искам да седна на нея, задник такъв.

— Ами седни на другата.

— Не.

— Тогава стой прав.

— Искам да седна на моята си пейка. Веднага.

— И защо да е твоя?

— Казвам ти, че е моя.

— Лично твоя ли е?

— Да.

— В смисъл: твоя собственост?

— Да.

— Как така? Купил ли си я?

— Какво?

— Полицията ли ти я продаде?

— Ъ?

— Или мама ти е написала името на нея, за да не я загубиш на детската площадка?

— А бе ти какво…

— Или ченгетата са я кръстили на теб? „Пейка за малоумни нацисти“? В памет на мозъка ти? Ако въобще някога си имал мозък, разбира се.

Той ме изгледа мълчаливо и ръцете му се свиха в юмруци.

— Последен шанс — бавно каза той. — Разкарай се от пейката. Веднага.

— Как се казваш? — попитах.

— Какво?

— Прост въпрос. Как се казваш?

— Дерек. Защо?

— Добре, Дерек, позволи ми да те попитам нещо. „Не“ е кратка дума. С коя част от нея имаш затруднения?

Десетина секунди той стоеше над мен и ме гледаше измъчено, сякаш съм малоумен, който е изчерпал търпението му. После сви рамене, въздъхна и се престори, че се обръща, за да се отдалечи. Но вместо да остави известно разстояние между нас, незабавно се извъртя обратно, като използва инерцията, за да отправи дясно кроше в лицето ми. Ударът беше мощен — Дерек вложи в него цялата си тежест. Щях да имам сериозен проблем, ако ме беше уцелил. Но финесът не му бе присъщ. Наблюдавах го какво прави и в последния момент отметнах глава надясно. Само няколко сантиметра. Беше достатъчно обаче. Юмрукът му прелетя покрай ухото ми и опита да пробие дупка в металната стена. Усетих вибрациите й по гърба си. Не знам колко кости си счупи, но ако се съдеше по писъците му, докато отстъпваше назад към клозета, реших, че са повечето.

Погледнах към коридора. Никой не идваше, за да разследва случая.

— Полицай Джакман — извиках. — Този човек се нарани. Трябва да го изкарате оттук. Трябва му медицинска помощ.

Отговор не последва.

— Нямаш късмет, задник — каза нацистът и пристъпи към мен. — Няма да ме извадят оттук. Нужни са им поне три ченгета за тая работа. Така че ние с теб ще си останем заедно до сутринта. И няма да съм аз този, дето ще му трябва медицинска помощ.

— Дерек, става въпрос за една най-обикновена пейка — казах спокойно. — Не си струва да пострадаш заради нея.

— Няма да пострадам — възрази той. — Ти ще пострадаш.

— Дерек, давам ти последен шанс. Няма да имаш друг. Седни и се успокой.

Той стоя и ме гледа около тридесет секунди. Достатъчно дълго, за да си помисля, че се е вразумил. Но не. Хора като него никога не се вразумяват. Кретенът отново пристъпи към мен. Надигнах се и се отдръпнах към решетките, готов за действие.

— Дерек, недей — посъветвах го. — Не си струва.

Той направи последната крачка и се приближи достатъчно, за да ми се доповръща от дъха му. Усмихна се и се подготви да ме удари с лявата си ръка. Добра идея, но пак му липсваше финес. Просто не можа да прикрие движението на десния си крак, когато го отдръпна назад, за да ме срита. Преди да довърши започнатото, замахнах и забих лакът в слепоочието му.

Той вече бе извън равновесие, тъй като се приготвяше за ритник, така че силата на удара го събори незабавно. Падна назад и си халоса главата в металната стена. Свлече се тежко и си удари дясното слепоочие в пейката. Инерцията го отпрати напред и той фрасна лицето си в ръба на клозета, после падна на пода между клозета и страничната стена. Когато главата му се удари в бетона, кръвта му опръска „неговата пейка“.

Това бе единственият му контакт с мечтаната цел.

След като санитарите извлякоха нациста от килията, Джакман се върна, застана в коридора и се вторачи в мен през решетките.

— За какво беше всичко това?

Погледнах го и свих рамене.

— Ти ли го преби?

— Аз? — учудих се. — Не, разбира се.

— Какво стана?

— Нямам представа. Той просто припадна.

— А ти какво правеше? Спеше ли?

— Не. Виках те да му помогнеш. Сигурно обаче не си ме чул.

— Дай да ти видя ръцете.

— Защо?

— Типът значи просто припаднал и някак си си размазал мутрата. Това не ти ли се вижда малко странно?

— Не.

— Не му ли помогна?

— Не съм го докосвал.

— Покажи си ръцете.

Свих рамене и извадих ръце от джобовете си. Вдигнах ги и му показах дланите си.

— И другата страна — нареди Джакман.

Завъртях ги. Нямаше нито една драскотина, нито едно охлузване или синина. Джакман се вторачи напрегнато, сякаш очакваше внезапно да се появи нещо.

После ме изгледа навъсено, изсумтя и се разкара. Зачудих се дали да не го повикам да се върне. Сутринта ми се струваше адски далеч. Изкушавах се да го помоля да звънне в консулския отдел от мое име. Познавах точните хора, които щяха да ме измъкнат оттук за нула време. На полицията щеше да бъде наредено да забрави за мен. Но после се сетих за всичките документи, които щеше да ми се наложи да изпиша, когато се върна в Англия. За безкрайните тъпи въпроси, на които щеше да се наложи да отговарям. Затова реших да не го правя. Тук бях в безопасност. Не бях извършил нищо нередно. Нямаше причина да не се оставя по течението.

Стига да стигнех до летището навреме, никой нямаше нужда да узнава какво се е случило.