Метаданни
Данни
- Серия
- Дейвид Тревилиън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Even, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Чизмарова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андрю Грант. Квит
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2010
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Десислава Господинова
ISBN: 978-954-655-147-4
История
- —Добавяне
29.
След пожара не се върнахме веднага в казармите.
Вместо това ни изпратиха в една военна база в Уилтшир за тренировка по спасяване на заложници. Никой от нас не разбираше защо. Ако вземеха заложници в някое посолство, нямаше да е наша работа да ги освобождаваме. Взривяването на дупки в стени и проникването през прозорци не беше нашата специалност. Но подобни разсъждения са абсолютно безполезни. Във флота правиш онова, което ти наредят. А и изглеждаше забавно.
Инструкциите за първото упражнение бяха прости. Обясниха ни, че осем терористи държат двама заложници в изоставено викарство. Доколкото шефовете знаеха, терористите били разпръснати из цялата къща, а заложниците се намирали в стая без прозорци на втория етаж. Бях разпределен в първия спасителен екип. Аз, още един тип от флота и четирима войници от „Специални операции“, които не бяха особено въодушевени да работят с нас.
С колегата от флота създадохме диверсия, като се престорихме, че нападаме през мазето. Войниците нахлуха през четири различни прозореца на приземния етаж. Влязоха едновременно и профучаха през къщата като стихиен пожар. Пристигнахме след тях и им помогнахме с претърсването. Намерихме терористите — оказаха се само шестима — и ги неутрализирахме с куршуми, пълни с оранжева боя. По-трудно бе да открием заложниците. Бяха набутани в малък килер на тавана. Оказаха се жени. Едната беше ранена, в безсъзнание и кървеше обилно. Другата беше паникьосана, убедена, че приятелката й ще умре. Войниците я превързаха и ги изведоха. Но докато стигнем до предната врата, всички бяхме покрити със сладникаво червено желе. Защото заложниците бяха вече мъртви. Жените бяха терористи номер седем и осем. А никой не беше открил детонатора в обувката на едната.
След това вече не участвахме в упражнения по спасяване на заложници. Всъщност нямаше повече такива. Цялата история бе нагласена. Войниците знаеха какво става още от самото начало. Но важното бе не да ни научат да превземаме сгради, а да ни набият в главите нещо съвсем различно — да не приемаме нищо лесно и от пръв поглед.
И както разбрах през следващите години, обикновено човекът, от когото най-малко очакваш това, може да причини най-много неприятности.
Използвах десетте минути път с такси до сградата на ФБР рационално. Първо се обадих на човек, който да иде да прибере Тейлър и момчетата му. После се облегнах назад и се замислих. Ако се уверях, че всичко е свършено добре, имах шанс да накарам Варли да ме освободи от работата след събранието в дванадесет и тогава следобедът щеше да си остане за мен, да вечерям с Таня и да се върна в Лондон на другия ден вечерта. Или на следващия ден, ако нещата минеха наистина добре. Но пък вчера седях на летище „Кенеди“ в очакване на полета, който се наложи да пропусна. Не исках нищо да ми попречи този път.
Очаквах сериозни разправии, че съм посетил Тейлър сам, и се оказах прав за реакцията на Варли. Той се втурна ядосано в заседателната зала, тръшна се на стола си и се вторачи сърдито в мен. Седя така, докато не пристигна и Таня. Остави ме да говоря първи, но предположих, че новините за арестите вече са стигнали до него, тъй като ме прекъсваше и критикуваше енергично, докато разказвах историята на останалите. Уестън и Лъвайн реагираха по същия начин. Но по време на събранието започнаха да виждат възможностите. Не е лесно да се справиш с контрабандисти на органи, особено когато организацията им действа в пет града. Координирането на подобна операция е шанс за напредване в кариерата. Щеше да е нужна съвместна група и да има водещи роли. Скоро започнаха да обсъждат практични подробности, а аз бях оставен настрани. Джеймс Мансъл не бе споменат, така че не бе нужно британско присъствие. Тейлър бе арестуван и не се налагаше да се занимавам с нищо. Всичко изглеждаше чудесно.
Но постепенно осъзнах, че гледам в погрешната посока. Ако някой щеше да ме спъне, нямаше да е ФБР, а Таня.
— Не съм съгласна — внезапно каза тя. — Това, което предлагате, ще отнеме прекалено много време. И ще се превърне в пълен цирк. Трябва да нападнем клиниката в Ню Йорк веднага. Още днес следобед. Нямаме време за отлагане.
— Не можем — възрази Варли. — Трябва да потвърдим, че никоя друга агенция не се занимава с тази история. Те може да имат там хора под прикритие. После ще имаме нужда от наблюдение. В момента нямаме представа на какво ще се натъкнем. Нито дали едрите риби въобще са там. Освен това се нуждаем от идеално сътрудничество от другите градове. Няма смисъл да прибираме единия екип, ако оставим другите четири да изчезнат.
— И още нещо — добави Уестън. — Другият край. Ирак. Ще трябва някой да оправи бъркотията и там.
— А това ще е кошмар по отношение на юрисдикцията — обади се Лъвайн.
— Не съм малоумна — каза Таня. — Схващам картината. Но докато се тревожите за какво ли не, хората, които издирваме, ще изчезнат. Дейвид го доказа. Вижте как реагира Тейлър.
— Не знаем кой е замесен в това — отвърна Варли. — Не знаем колко хора са. Не разполагаме с имена или лица. А ти вече избираш мишени.
— Да — отсече Таня. — Хората, които са поръчали петте убийства. Те са важните. Животът струва повече от пари, независимо за какви суми говорим.
— Съгласен съм — каза Варли. — И ще ги приберем. Знам какво мислиш. Те са виновни за смъртта на приятеля ти. Е, според мен те са виновни и за смъртта на Майк Раб. Човекът на Лесли е натиснал спусъка, но пътищата му с Майк са се пресекли, защото „Волфрам“ е оставял трупове къде ли не. Тези типове са на върха на списъка. Ще ги арестуваме. Повярвай ми.
— Това са само думи — отвърна Таня. — Искам действия. Няма да заловим никого, ако само седим тук и си приказваме. Искам да направим нещо веднага.
— Добре — каза Варли. — Какво?
— Знаем, че са в клиниката — отговори Таня. — На няколко пресечки оттук. Тейлър го е казал на Дейвид. Да намерим друга причина. Например укриване на данъци. Работа без медицински лиценз. Имиграционни проблеми. Каквото и да е. А после ще метнем мрежата върху другите, когато сте готови.
— Не — възрази Варли. — И не откачай на тема „после“. Не говорим за дни. Веднага щом приключим тук, ще поговорим с имиграцията. Кайл ще задейства техническите екипи. Аз лично ще осъществя сътрудничеството с другите градове и с хората отвъд океана. После, когато знаем кой и къде, ще нанесем удара. И това ще стане най-късно утре сутрин.
— Ами ако Тейлър ги предупреди преди утре? — попита Таня.
— Ще засилим наблюдението по летищата — отговори Лъвайн. — Всички полети от и към този район.
— А и Тейлър не може да предупреди никого — добави Варли. — В затвора е. В единична килия.
— Ами ако вече го е направил? — настоя Таня. — Дейвид го е оставил сам в апартамента. Може да е звъннал по телефона, преди да го приберете.
— Телефонът беше счупен — отговорих.
— Откъде знаеш? — попита тя. — Провери ли?
— Не. Аз го счупих.
— Ами мобифоните им? — упорито каза тя.
— Загубиха ги.
— И тримата? Не ми изглежда много вероятно.
Бръкнах в джоба си и сложих трите мобифона на масата.
— Ами ако изчезването на Тейлър ги подплаши? — попита Таня.
— Таня, знам, че си нервна — казах. — А и никой не действа по-прибързано от мен. Но сега не му е времето. Контрабандата на органи, убийството на Саймън и намирането на Мансъл са част от същата история. Заведохме коня до водата. Сега трябва да го оставим там. А агентите ще го накарат да пие.
Варли поведе Уестън и Лъвайн към долния етаж, за да се заемат с телефоните. Мен ме остави да държа Таня под око. Нямаше й доверие, че ще стои далеч от клиниката преди събранието ни в пет часа. Озовах се в странно положение. В един миг Варли ме гледаше на кръв, в следващия ме заклеваше за заместник. Нуждаех се само от тенекиената значка. Определено не си падах по тази роля.
Доближих се до прозореца и се загледах в града. Улицата ми изглеждаше отдалечена и непозната, като музейна изложба. А това ми напомни нещо. Обърнах се и тръгнах към вратата. Таня дойде с мен. Остана плътно до мен по целия път надолу с асансьора и през гаража, но не отвори уста, преди да излезем на улицата.
— Какво сега? — попита тя.
— Не знам — отговорих. — Да вървим пеша или да вземем такси?
— До клиниката?
— Не. До музея за модерно изкуство.
— Защо?
— Чух, че в една от изложбите имат хеликоптер.
— И за какво ти е хеликоптер?
— За нищо. Но хеликоптер в художествена галерия? Звучи интересно. А и трябва да запълним времето до пет часа.
— Значи не отиваме в клиниката?
— Не.
— Защо не?
— Няма смисъл. Единствената причина да отидем там е да открием какво става и дали е проблем. Но вече знаем какво става. Навлязохме в следващия етап. Време е да прехвърлим щафетата.
— Не е достатъчно, Дейвид. Трябва поне да отидем да огледаме.
— Не. Защо?
— Те ще се подготвят за бягство. Ако ги изпуснем сега, никога няма да намерим Мансъл.
— Не е така. Вероятно просто ще ги подплашим.
— Не е нужно да влизаме вътре. Можем само да минем оттам. Да открием нещо, с което да убедим Варли.
— Не. Няма да се доближаваме до това място. Никой от нас двамата. Разбираш ли?
Таня не отговори.
— Ясно ли е? — настоях. — Рискът не е оправдан.
— Риск? — възкликна тя. — Чуй се само. Откога започна да се тревожиш за рисковете? След като прерови офиса на „Волфрам“ и открадна пощата им?
— Това не беше риск, а тактика.
— Добре, ами когато ме накара да се срещна с Хамад? И започна битка с ножове с него? Или когато отиде да се видиш с Тейлър и бандитите му? Не. Но сега Варли иска да поеме юздите, а ти смяташ, че това е шанс да се прибереш у дома…
— Таня, преценката ти е предубедена. Главата ти е все още в Мароко. Отговорът е „не“. Ще стоим далеч от клиниката.
— Това няма нищо общо с Мароко.
— Е, тогава с манията ти да намерим Джеймс Мансъл.
— Не е мания… Дейвид, чакай. Виждаш ли тези двама мъже? Те са хората, които ме наблюдаваха тази сутрин.
— Кои?
— Черна кола, четири места вдясно от мен. Четат вестници.
Видях ги. Черен кадилак девил без регистрационен номер отпред.
— Сигурна ли си?
— Сто процента.
— Добре. Да видим дали ще се задоволят само с гледане. Ето какво искам да направиш. Целуни ме по бузата. Нежно, като приятели, които се сбогуват. После ще вляза в гаража. Ти направи една–две крачки — не повече — и извади мобифона си. Но не го вдигай към ухото си. Дръж го ниско, сякаш пишеш съобщение. Разбра ли ме?
— Да.
В продължение на двадесет секунди след като се скрих от погледите им не се случи нищо. После се затръшна врата на кола. Чух ръмжене на двигател. Появи се мъж, вървеше бързо. Беше малко над метър и осемдесет, слаб, към двадесет и пет, с къса тъмна коса, черно кожено яке и джинси. Тръгна към Таня. Промъкна се зад нея, поколеба се за миг, после я сграбчи. Сключи ръце около кръста й. Тя се забори с него. Кадилакът се появи. Спря до тях. Багажникът му вече бе отворен. Типът на тротоара забута Таня към него.
Шофьорът спусна прозореца си и замаха нетърпеливо. Изглеждаше нервен и неопитен. Не исках да избяга, докато аз освобождавам Таня, така че пристъпих до колата и го халосах здраво по ухото. Той падна на една страна върху предните седалки. Видях в колана му малък черен колт тридесет и осми калибър. Проверих дали диша.
— Не мърдай — нареди ми нервен мъжки глас. — Не се обръщай.
Обърнах се. Другият тип бе отстъпил назад и се притискаше към малката будка на върха на рампата. Едната му ръка все още бе обвита около кръста на Таня. В другата държеше черен колт, същия като на шофьора. Но този бе притиснат в слепоочието на Таня.
— Легни по очи — заповяда той. — Или тя ще умре.
Протегнах ръка зад себе си и бръкнах в кадилака през прозореца, като използвах тялото си, за да прикрия движението. Ръката ми опипа джинсите на шофьора. Стиснах пистолета му и бързо издърпах ръката си. Насочих оръжието в лицето на младежа.
— Чуй сега какво ще стане — казах. — Ще те прострелям в устата. Два пъти. Първият куршум ще пречупи гръбнака ти, там, където се свързва с мозъка. И тогава нервните сигнали не могат да стигнат до пръста, който държиш на спусъка. Вторият изстрел ще е просто застраховка. А след това ще отида да обядвам.
— Не мисля така — възрази типът. — Ще й пръсна черепа.
— Какво ти се яде, Таня? — попитах. — Аз си мечтая за голям сандвич. Шунка и швейцарско сирене. Онзи ден ядох. Беше великолепен. Има ли добри закусвални наоколо?
— Тоя номер с устата няма да ти свърши работа — обади се младежът. — Простреляй ме и тя ще умре.
— Млъкни — казах. — Не знам кой си, но аз си изкарвам хляба с това. И след три секунди ще изгубиш задната част на черепа си. Освен ако не пуснеш пистолета. Едно…
Младежът не помръдна.
— Две…
Ръката му затрепери.
— Обикновено не стигам до три — казах. — Натискам спусъка още на две. Но ми е жал за теб. Не мисля, че си дошъл тук, за да убиваш. Е, пусни пистолета. Време е да оправим нещата.
Той не реагира цели пет секунди. Таня затвори очи и задържа дъха си. После типът започна да омеква. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и изтрака в краката му. Той се отпусна на колене и се подпря на ръце. За миг си помислих, че се опитва да си вземе оръжието, но просто бе загубил равновесие. После повърна. Драйфаното се разплиска по земята и опръска ръкавите му.
Таня го гледаше отвратено. Отвори уста, но преди да заговори, мобифонът й звънна.
— Лъвайн е — каза тя след секунди. — Нюйоркската полиция е прибрала Мансъл. Или поне човек, който прилича на него. Искат да отидем да го видим. Все още се подготвят за нахлуването в клиниките.
— Чудесно — отвърнах. — Може все пак това да е щастливият край. Но му кажи да изпрати някого да пази тези момчета, докато се върнем.
— Дейвид, да не губим време. Не вдигай прекалено много шум за това. Имам предвид, не бяха нанесени никакви щети. Тези типове са просто хлапета. Не можем ли просто да забравим за тях? Или да ги оставим на полицията?
— Защо? Познаваш ли ги?
— Не.
— Да си се карала с някого напоследък? С човек от кооперацията ти?
— Не. Нанесох се преди няколко дни.
— Някой в посолството?
— Разбира се, че не.
— Ами нещо, свързано с работата ти? Човек, който ти има зъб?
— Не. Нищо такова. Не съм тук от достатъчно дълго време. И въобще не съм имала проблеми. Преди да се появиш ти.
— Тогава, не. Не можем да забравим за това. Преследваха те. Опитаха се да те отвлекат. И знаят къде живееш. Къде работиш. Никога не трябва да обръщаш гръб на подобно нещо.
— Прав си. Ще кажа на Лъвайн да изпрати човек.
— Добре. И му кажи да донесат и сапун. Не възнамерявам да се занимавам с този тип, преди да го почистят.