Андрю Грант
Квит (17)

17.

Събрания. Практична алтернатива на работата.

Бях виждал този лозунг в офиси от Бомбай до Монреал и от Москва до Мелбърн. Проста забележка. И съвсем вярна. Хората по целия свят градят кариери, като седят по събрания и търсят начини да избегнат вината или да си присвоят заслугата.

Разбира се, най-лоши са началниците.

Росър, Варли и Брюър се настаниха в заседателната зала и ме оставиха на двадесет и третия етаж. Само Уестън ми правеше компания. Останалите бяха заети да обсъждат последиците от инцидента с Патрик. Да търсят връзките. Да преразглеждат процедурите си. Да обсъждат оправянето на щетите. Сигурно беше сложна операция, тъй като им се наложи да призоват още хора от офиса в Ню Йорк, които да им помагат. После включиха и полицията. Призоваха дори Таня Уилсън. А това означаваше, че ще бъде намесен и Лондон. В Англия бе ранен следобед, но това нямаше да е проблем. Смотаните чиновници щяха да се раздрънкат оживено по телефона и да добавят своя дял дивотии, които да послужат за пиршество на бюрократичните паразити.

Трябва да призная, че започвах да се дразня. Хората от Бюрото си губеха времето с безсмислени подробности. Отчаяното им желание да уточнят ролята на Лесли в железопътния им случай ги парализираше. Искаха всичко да е идеално обяснено. Според мен обаче нямаше никакво значение каква точно е ролята на Лесли. Налагаше се да бъде разкарана от улиците. Беше убийца, похитителка, садистка и крадла. Трябваше да я заключат веднага и после да се тревожат за дреболиите. Може би това щеше да ме принуди да давам известни обяснения — за истинския убиец, който бе Сирил, или за сделката за екзекуцията на Варли, но не се тревожех. Не можеха да ме обвинят в нищо. Варли беше жив и нямаше значение кой бе убил Раб, стига да не бях аз. Важното бе, че се налагаше да действаме. Бързината беше от огромно значение. Росър вече трябваше да е изпратил екип за бързо реагиране в къщата на Лесли, преди тя да научи от източниците си за станалото и да изчезне. Но вместо да действа, Росър седеше горе с приятелчетата си, правеше се на директор на управителен съвет, а всяка изгубена секунда накланяше везните в полза на Лесли.

— Колко дълго продължават тези дрънканици? — попитах Уестън, като посочих към тавана.

— Нямам представа — отговори той и пак се наведе към компютъра си. — Хората обикновено не водят заподозрени, които се опитват да екзекутират шефовете.

— Наистина ли? Срамота. Това им помага да си поддържат формата.

— Не се шегувай. Инсценирането на мнима екзекуция беше гадна работа.

— Нищо мнимо нямаше в нея, повярвай ми.

— Защо тогава го направи по този начин? Варли можеше да загине.

— Нямаше да е голяма загуба, ако се съди по това, което съм видял от него.

— Трябва да те заключат. Ти си маниак, който си умира за внимание.

— Умирам си за внимание? Абсурд. Не забравяй, че ченгетата просто не пожелаха да ме изслушат. Нито пък вие. Нито началниците ви. Всички имахте шанс. Така че престанете да хленчите за начина, по който съм оправил провала ви.

— Слушай, откриването на този тип беше добре свършена работа. Ще ти го призная. Но защо не ни се обади и не ни остави да го арестуваме? Защо просто не го предаде на местните ченгета?

— Защото щеше да отрече, Айнщайн, Действах сам. Не разполагам с лаборатории и криминолози, които да ме подкрепят. Исках шефовете ти да чуят признанието.

— Разполагаше с оръжието му.

— Косвено доказателство. Може и да свърши работа. Докато адвокатът му обясни, че просто е държал оръжието на приятеля си.

— Имаш отговор за всичко, нали?

— Почти.

— Арогантен задник.

— Има разлика между арогантност и правота. Би трябвало да помислиш по въпроса.

— Или какво? Ще счупиш и моята челюст?

— Съблазнително предложение. Винаги си падам по чупенето на челюсти. Но какъв е смисълът? В момента не говориш с устата си.

— Така ли? Ако някой говори със задника си, това си ти. Един от нашите хора е в болницата заради теб. Друг едва не бе убит тази сутрин. А сега…

— Уестън, ако искаш да дрънкаш глупости, давай — казах и се надигнах от стола. — Но го прави сам. Аз трябва да се обадя по телефона.

Виждах, че устата на Уестън още мърда, но слава богу, вратата на стъклената будка ме изолираше от хленченето му. Трите стола още си бяха вътре. Избрах онзи, на който бях седял вчера, и се настаних да набера номера на хотела. Мадамата от рецепцията отговори на третото позвъняване. Не ми съобщи името си, но звучеше като онази, която ни бе регистрирала снощи. Максин. Сигурно работеше двойна смяна. Също като мен.

— Стаята на Джулиан Морган, моля — казах.

— Момент — отвърна Максин. — Свързвам ви.

Телефонът звъня около двадесет секунди, после Джулиан вдигна.

— Ало? — промърмори сънено.

— Джулиан, Дейвид се обажда.

— Дейвид? Колко е часът? Време ли е за обяд?

— Не. Не още. Но за обяда… Страхувам се, че няма да успея.

— Защо? Всичко наред ли е? Неприятности ли имаш?

— Всичко е наред. Никакви неприятности.

— Защо тогава няма да успееш?

— Нещо се случи и ФБР имат нужда от помощта ми.

— ФБР? Защо? Какво се обърка?

— Нищо не се обърка. Поне не за мен. Не мога да кажа същото за лошите обаче. И затова ти се обаждам. Искам веднага да изчезнеш от хотела.

— Не разбирам.

— Не направих онова, което лошите искаха от мен. Действах по моя си начин. И ги заковах.

— Наистина ли? Фантастично! Браво на теб, Дейвид!

— Проблемът е, че скоро ще научат за това. Съвсем скоро.

— И какво от това?

— Ще побеснеят. И може да изпратят някого при теб.

— При мен ли? Защо?

— По много причини. В случай че и ти си участвала. Или за да се доберат до мен. Чрез теб. Защото си репортерка. Няма значение защо. Важното е, че в хотела не си в безопасност.

— А, добре. Имам ли време да си взема душ, преди да побягна?

Забелязах елегантна фигура, която влезе в стаята. Таня Уилсън.

— По-добре тръгни веднага. Имаш ли къде да отидеш?

Таня ми махна, че иска да поговори с мен, усмихна се и отиде да си бъбри с Уестън.

— Да — отговори Джулиан. — Живея в Гринич Вилидж. Мога да стигна дотам пеша.

— Добре, прибирай се у дома тогава — казах. — Съжалявам за обяда.

Уестън отказа да говори с Таня, тя му се намръщи за миг, после отиде до стената и заразглежда железопътните карти.

— Не се тревожи — успокои ме Джулиан. — Ще ти предложа нещо друго. Щом няма да успееш за обяд, какво ще кажеш за вечеря?

— Не мога — отговорих, като погледнах Таня. — Имам планове за довечера.

— Вече? Бързо действаш. Коя е тя? Агентка на ФБР?

— Кой каза, че става дума за жена?

— Хайде де, не можеш да ме излъжеш.

— Служебна среща. Нещо, което обещах да свърша преди известно време.

— Така ли? Само служебна?

— Абсолютно.

Таня внезапно се напрегна и видях как главата й се наклони леко наляво, сякаш вниманието й бе привлечено от нещо важно.

— Така твърдиш сега — каза Джулиан. — А след като пийнеш няколко чаши вино? Какво ще стане тогава?

— Същото — отговорих. — Не е среща. Просто колежка от консулството. Помогна ми за някои неща и обещах да я заведа на вечеря, преди да се върна в Англия. Нищо романтично.

Таня каза нещо на Уестън и му посочи долната карта — онази на целите щати.

— Дължиш на някого вечеря в замяна на услуги? — попита Джулиан. — Престани, Дейвид. Не ти вярвам.

— Репортери — изсумтях. — Винаги прекалено подозрителни.

— Добре де, закова ме. Ще се отдръпна. Но ти ми направи повече от услуга. Спаси ми живота. Дължа ти куп вечери. Какво мислиш? Може ли да вечеряме заедно поне веднъж, преди да напуснеш страната?

— С удоволствие бих го направил, Джулиан. Но мисля, че няма да е възможно. Ако имам късмет, още утре сутринта ще съм в самолета.

— Ами ако нямаш? Ако се наложи да останеш тук по-дълго?

— Добре тогава. Ако остана още една нощ, ще ти се обадя.

— Чудесно. Проблемът е, че си загубих мобифона. Онези типове ми го взеха, когато ме метнаха в багажника. Защо не ми дадеш твоя номер? Ще ти звънна утре следобед и ще проверя дали все още си тук.

Замислих се за миг върху идеята. Нямах личен мобифон, а по никакъв начин не бих дал служебния си номер на случайна позната. Но пък мобифонът, който ми бе дала Лесли, не беше официален. Беше невъзможен за проследяване, а след няколко часа щеше да е на бунището. Нищо нямаше да стане, ако Джулиан се опиташе да звънне на него на следващия ден. А и това бе идеален начин да я накарам да млъкне сега.

— Добър план — съгласих се и й прочетох номера.

Прибрах телефона в джоба си и махнах на Таня да дойде при мен в будката.

— Събранието приключи — каза тя и ме докосна по рамото, преди да седне.

— Уха — промърморих. — Сигурно е нов рекорд.

— Искат да нападнат бърлогата на онази Лесли.

— Наистина ли?

— И искат да отидеш с тях. Да им покажеш къде е.

— Няма смисъл.

— Защо? Бил си там. Познаваш пътя.

— Прекалено е късно. Тя е изчезнала отдавна.

— Възможно е. Но криминолозите им може да открият нещо.

— Нямат шанс. Къщата ще е празна. Тя ще отнесе каквото може, а останалото ще унищожи. Цялото упражнение ще е пълна загуба на време.

— Вероятно си прав. Но пък Лондон се съгласи, а ти трябва да си оправиш отношенията с тези хора. Така че по-добре се усмихни и действай.

— При едно условие.

— Какво?

— Да резервираш някое хубаво място за вечеря.

— Наистина ли? Не знаех, че говориш сериозно. Имам предвид, след всичко, което се случи. Три години са много време.

— Говорех абсолютно сериозно. Просто направи резервацията за по-късно, в случай че тази дивотия се проточи. Ще трябва да се завлечем дотам, да се изненадаме на празните стаи, а после да се върнем тук. А тези досадници със сигурност ще искат да проведат още някое тъпо събрание, в което да хвърлят вината върху някого.

— Така е. Играта на обвинения вече започна.

— Наистина ли? Кой е потърпевшият?

— Никой не знае кой е предавал информация. Прекалено рано е за това. Но по всичко личи, че нещата сочат към Мичъл Варли.

— Варли? Горкото копеле. Сега и двете страни му имат зъб. Май трябваше да оставя онзи тип просто да го застреля.

— В заседателната зала имаше няколко души, които не биха възразили срещу това.

— Как така? Варли е задник, но как така ще е виновен за всичко?

— Не съм сигурна. Мисля, че е имал определени тайни, но не достатъчно добре скрити.

— Какви тайни?

— Нещо професионално. Започнало с банда фалшификатори тук в Ню Йорк. Преди години. Бюрото се опитало да унищожи бандата. Варли участвал в екипа. Действал в бандата под прикритие. Използвал Лесли, за да се добере до останалите. Така се кръстосали пътищата им. Тогава тя била прост лейтенант, но ми се струва, че сега тя е шефът.

— И какво е станало? Варли разбил групата и Лесли се заклела да отмъсти?

— Не. Нищо такова. Очевидно Бюрото разполагало с достатъчно доказателства срещу бандата и било готово да действа. Но Лесли изпълнила адски гаден номер. Твърдят, че бил запазената й марка. Ритуално обезобразяване. На гениталиите. Пострадал някакъв прост бандит, който бил оплескал нещо.

— Тя все още се занимава с това. Извратена твар.

— Извратена. Но и умна.

— Не е толкова умна. Не е нужно да имаш докторска степен, за да тероризираш хората.

— Не мисля, че го прави само за да тероризира. Изглежда по-пресметлива. Смятам, че е било проверка.

— На какво?

— На хората й. С цел да открие предателите. Или агенти под прикритие.

— Звучи доста пресилено.

— Не е. Прави го винаги, когато наоколо има нови членове на бандата. Знае, че никой човек със съвест няма да е достатъчно корав, за да седи и да наблюдава спокойно.

— По-вероятно е просто откачена.

— Може и така да е. Но Варли се хванал на въдицата.

— Шегуваш се! Провалил легендата си?

— Да.

— Страхотен грях. Ама че идиот. И какво станало?

— Лесли била ранена, но избягала. Другите също. С изключение на кастрирания. Той умрял. Останалите агенти не успели да се отърват. Не знам колко са били, но имали доста приятели. Приятели с добра памет.

— О, боже! Варли си има по-сериозни проблеми, отколкото си мислех.

— Вероятно си прав. Но сега трябва да се задействаш. Искат да се съберете в гаража в девет и половина. Остават по-малко от десет минути, а Росър започва да нервничи.

— Не се тревожи — казах, докато излизахме. — Не могат да тръгнат без мен. Какво беше това е картата, между другото?

— А, това ли? Странна работа. Стори ми се, че познах някого. В края на картите има снимки.

— Така ли? — попитах и се приближих до картата. — Кой? Покажи ми.

Таня ми посочи снимката в горния десен ъгъл. Мъж към четиридесетте. Стрелка свързваше снимката му с точка на железопътната линия южно от канадската граница.

— Кой е? — попитах.

— Не ти ли изглежда познат?

— Не. Трябва ли да го познавам?

— Мисля, че името му е Саймън Редфорд.

— Кой е Саймън Редфорд?

— От кралския флот. Запознахме се в Испания, когато бяхме там заедно. Не го ли помниш? Брат ми също го познаваше. Били са в един и същи полк.

— Не. Определено не го помня.

— Странно. Може пък да съм се запознала с него, преди да пристигнеш.

— Възможно е. Но защо пък ще е тук? Всички тези типове са били убити от сериен убиец. Нещо, свързано с влаковете.

— Не знам. Но Саймън и брат ми работят някъде навън. Може да са къде ли не.

— Като цивилни?

— Не. Започнаха работа за частна охранителна фирма. В Ирак.

— И мислиш, че това е Саймън?

— Не съм сигурна. Но наистина прилича на него.

— Попитай този тип — предложих и кимнах към Уестън. — Той работи по случая. Би трябвало да знае имената на жертвите.

— Попитах го — отговори Таня. — Отказа да говори с мен.

— Така ли? — изсумтях. — Може би аз трябва да го попитам.

Уестън работеше на лаптопа си и се преструваше, че не ни подслушва. Продължи да играе ролята си, когато застанах зад него.

— Агент Уестън — казах, наведох се над рамото му и затръшнах капака на лаптопа върху пръстите му. — Вероятно бихте искали да проявите малко професионална учтивост към колежката ми?

Той се опита да си измъкне ръката, но аз натиснах капака здраво.

— Разбира се — най-после процеди той през зъби. — Какво иска колежката?

— Говори с нея — казах. — Стои точно тук.

— Искам име — каза Таня. — Името на мъжа от снимката, която ти посочих.

— Трябва да го проверя — отвърна Уестън.

Вдигнах капака и оставих на Уестън цяла минута, за да намери файла.

— Дмитрий Блохин — каза той най-после. — Нелегален имигрант от Украйната. Дезертьор от тяхната армия.

— Видя ли? — усмихнах се. — Не беше толкова трудно, нали?

— И е само Украйна — добави Таня, — не Украйната. Те мразят грешките, неграмотно прасе.

 

 

Изпитах нужда да посетя тоалетната на път надолу, затова спрях на първия етаж. Не бързах много и стигнах до гаража чак в 9:41. Росър и Варли вече бяха там. Стояха до един от черните фордове, които придружаваха кадилака при пристигането им. Росър имаше вид на изпълнен с нетърпение. Варли просто изглеждаше ядосан.

— Първо подраняваш с един час — каза той. — Сега пък закъсняваш.

— Ей, някои хора са вечно недоволни — отвърнах спокойно.

— Имаме задача за теб — обади се Росър. — Ако искаш да получиш червена точка, изпълни я, без още някой да умре.

— Зависи каква е задачата — отвърнах. — Може и да не успея.

— Отвън ни чакат два екипа — обясни ми Росър. — Искам да ги заведеш до мястото, където си заловил заподозрения в убийството на Раб.

— Защо просто не им обясня къде е?

— Искам да ги заведеш там. Лично. Да изчакаш навън, докато те повикат. Да влезеш вътре и да огледаш. Ти си единственият, който е бил там. Искам да знам всичко, което липсва или не е на мястото си.

— Надявам се да разполагаш с много хартия. Списъкът ще е дълъг. Лесли ще е имала поне два часа преднина, докато стигнем дотам.

— Така да е. Просто свърши работата.

— Е, след като ме молиш толкова мило… Сам ли ще пътувам, или ще си имам гувернантка?

Варли отстъпи настрани и видях Уестън зад волана.

— Добре — казах. — Поне пътуването ще мине в мълчание.

Първият екип на ФБР нахлу в къщата на Лесли през гаража. Вторият, в който се включи и Уестън, все още издокаран в костюм, влезе през предната врата. Останах в колата и се зачудих дали Лесли е разположила в къщата мини и бомби.

Изминаха цели двадесет минути, през които не избухна нищо. Уестън излезе от къщата и тръгна към мен. Придружаваха го двама агенти в пълна бойна екипировка. Между тях агентът приличаше на отвлечен от извънземни.

— По-добре ела вътре — каза той. — Трябва да видиш нещо.

Оказа се, че съм сбъркал. Къщата не бе напълно празна. В кабинета на Лесли бе оставено нещо. Металната количка, към която бяха вързали Сирил. В нея имаше стъклен буркан. Капакът му бе свален и силната миризма на формалдехид тровеше въздуха. На буркана бе залепен етикет.

Думите бяха написани на ръка със зелено мастило.

ДЕЙВИД ТРЕВИЛИЪН.