Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (41)

40.

Това беше най-ужасното пътуване през живота ми.

Видях табела, съобщаваща: „Нюпорт, 110 км“. Шофирах като луд, струваше ми се, че съм изминал поне петдесет километра, после видях нова табела: „Нюпорт, 100 км“. Чувствах се така, сякаш тичам на място, при това потънал до пояс във вода.

Тялото ми се успокои достатъчно и отново започнах да изпитвам болка. Тилът ми бе в отвратително състояние. Кръвта беше спряла, но раната под окото започваше да се подува и да ми пречи да виждам.

Този скапаняк Юън! Приятелят, на когото се доверявах години наред. Изпитвах почти физическа болка при мисълта за него. Чувствах се вцепенен. Чувствах се опустошен. След време тази вцепененост навярно щеше да се превърне в гняв, мъка или нещо друго, но това щеше да е по-късно. В момента си представях единствено лицето на Кели, когато влакът потегляше от гарата, и усмивката на Юън.

Къде щях да отида после? Ония типове не биха се опитали да ми направят каквото и да е, защото знаеха, че файловете са в мен. Ако планът успееше, пратката за Юън щеше да си остане в куриерската агенция, защото нямаше да има на кого да я предадат. Убийството на Симъндс щеше да бъде скрито, независимо по какъв начин. Ако някой усърден полицай започнеше да се приближава към истината, щяха да го очистят. Джон Стоукър не беше първият, с когото се бе случило това, нямаше да остане и последният.

Вече ми беше ясно защо всеки път, щом започнеха мирни преговори, ВИРА или някой, който твърдеше, че представлява ВИРА, убиваше войник или полицай, или пък взривяваше бомба в Кралството. Защото трябваше да поддържат Хаоса.

От нашата страна имаше много хора, които печелеха от конфликти като този в Северна Ирландия. Провинцията навярно има най-добре платените полицейски сили в Европа, ако не и в света. Ако си техен шеф, ти си длъжен да твърдиш, че искаш войната да свърши, но всъщност командваш огромни сили и разполагаш с неограничени средства и власт. В полицията съществуват миниимперии, възникнали единствено заради Хаоса, и всяка от тях получава всички материали и хора, които поиска, за да се бори срещу тероризма.

Даже да си двайсет и четири годишен полицай, женен и с две деца, защо ти е Хаосът да престане? Получаваш достатъчно, за да се радваш на висок стандарт, да имаш хубава къща и да почиваш в чужбина. Защо ти е да искаш мир и съответно — безработица?

Британската армия също не желае край на Хаоса. Провинцията представлява фантастично опитно поле за проверка на оборудването и за учения — а и това означава армията да получава още по-голямо парче от баницата. Всяка година тя трябва да оправдава бюджета си и да се бори с флота, който иска средства за подводни лодки „Трайдънт“, както и с военновъздушните сили, които вдигат врява, че трябвало да им купят „Юрофайтър 2000“ или поне да заменят онзи летящ ковчег „Торнадо“. Докато Северна Ирландия е на дневен ред, армията може да говори за „оперативна неотложност“ — и никой не би оспорил необходимостта от средства за борба срещу тероризма. Що се отнася до обикновените войници, тях ги блазни възможността да прекарват по шест месеца на година в Северна Ирландия срещу по-висока заплата, безплатна храна и квартира. В края на краищата, нали са постъпили в армията, за да участват в операции — същото бях правил и аз и си бях мислил, че е страхотно.

Британската промишленост губеше от примирието огромни печалби. Големите производители на оръжие разработваха оборудване, предназначено специално за силите за сигурност и правеха цели състояния от оперативните условия. Чуждестранните клиенти с готовност купуваха проверена в Северна Ирландия стока. Нищо чудно, че конфликтът беше превърнал Великобритания в една от трите най-големи износителки на оръжие в света, което се отразяваше благотворно на търговския ни баланс.

Сега знаех защо Макгиър, Фаръл и Савидж е трябвало да умрат: заради Енискилън; заради реакцията срещу ВИРА; заради хората, които се подписваха в съболезнователните книги; заради американските ирландци, които бяха прекратили даренията си. Очевидно съществуваше действителна опасност от период на диалог и примирие. Симъндс и неговите приятелчета не можеха да допуснат това. Трябваше да създават мъченици, за да поддържат Хаоса.

Ами аз? Навярно бях просто незначителен дефект в иначе добре смазаната машина. А Северна Ирландия сигурно беше само една от графите във фирмените им сметки. Доколкото знаех, тези типове също бяха провокирали убийствата и безредиците в Хеброн, бяха вдигнали хърватите срещу сърбите и дори бяха уредили убийството на Кенеди, защото искаше да сложи край на Виетнамската война. Както бе казал Симъндс, това си е просто бизнес. Не можех да направя нищо, за да ги спра. Но в момента това не ме интересуваше. Имаше ли някакъв смисъл? Бях успял да отмъстя единствено за смъртта на Кев и Пат.

 

 

Отбих от магистралата и потеглих по двулентовия път за Абъргейвъни. Къщата на Юън се намираше на петнайсетина километра след града. Вече не валеше, но знаех, че често затварят за ремонт един участък от пътя.

Изпреварвах неправилно, другите шофьори крещяха след мен и надуваха клаксони. После видях в далечината червени стопове; ами да, онзи участък! Намалих скоростта, влях се в трафика за града и накрая окончателно спрях. Задръстването се дължеше на поставянето на нова настилка и опашката се виеше поне километър и половина.

Подкарах по тротоара. Това вбеси другите шофьори. Работниците, които поставяха асфалта, започнаха да викат и да се опитват да ме спрат, като жестикулираха към знака за ремонтни работи. Изобщо не им обърнах внимание. Надявах се само, че няма да се появи полиция. Минах на ниска предавка, набрах скорост и после отново превключих.

Стигнах до Абъргейвъни и продължих по главния път. Наредих се на дълга опашка пред светофар, но отново я изпреварих по тротоара.

Когато излязох от града, пътят стана еднолентов. Настъпих газта и подкарах със сто и трийсет километра в час, като използвах цялото платно. Забелязах ляв завой и се прехвърлих в крайната дясна част на пътя. Чувах стърженето на храстите по ламарината на колата. От това място виждах голяма част от пустошта надолу. Без да си правя труда да натискам спирачка, превключих на втора точно преди завоя. После отново превключих на четвърта и продължих напред.

След около километър и половина видях бавно движещ се камион, който заемаше по-голямата част от пътя. На огромното двуетажно ремарке, пълно с овце, имаше стикер, който ме питаше дали смятам, че шофирането е нормално — в противен случай ми предлагаше да телефонирам в главния им офис. Имах достатъчно време да го прочета, докато се влачех зад този тип с трийсет километра в час.

Пътят постоянно лъкатушеше, шофьорът ме виждаше в огледалата си, но нямаше начин да ме пусне да мина. Паднах на двайсет и пет километра и си погледнах часовника. Беше девет и трийсет и пет. Вече пътувах почти три часа.

Постоянно се приближавах към него, после отново изоставах. Дори овцете вече гледаха към мен. Шофьорът се кефеше — погледите ни се срещнаха в страничното му огледало и го видях, че се смее. Познавах този път — ако не ме пуснеше да мина, бях обречен на няколко километра тътрене зад камиона. От двете страни на пътя имаше шейсетсантиметрови ивици кал, после дървета и храсти. Настилката беше мокра и хлъзгава и отстрани се стичаха ручейчета вода. Трябваше просто да рискувам и да се надявам, че насреща ми не идва никой.

Шофьорът на камиона се приготви за следващия завой и превключи на по-ниска предавка. Аз профучах покрай него по другото платно. Ако зад завоя имаше друга кола, и двамата щяхме да сме мъртви. За първи път днес извадих късмет. Пътят бе чист и скоро оставих камиона далеч зад себе си.

Четвърт час по-късно бях на отбивката за долината на Юън. Завих наляво и след сто метра пътят постепенно се стесни, за да премине само в едно платно. Имаше опасност да попадна на трактор или селскостопанска машина, но късметът отново не ми изневери. Още двайсет минути, и стигнах до долината. Когато наближих хребета на хълма, видях виещия се дим.