Джеймс Грейди
Брутално (32)

32.

Събота следобед. Снежни преспи покриваха тихите дворове на Шото, Монтана. До три часа всички съседи на втората къща от края на града на улица „Гътри“ №111 бяха напуснали домовете си по тайнствени задачи: майки с ревящите си бебета, старци, потропващи с бастуни, млади двойки, впили поглед право пред себе си, докато се отдалечаваха с автомобилите си от къщите, в които изобщо не се надяваха някога да живеят без ипотека. В 15:15 часа в дерето зад улица „Гътри“ №111 лежаха снайперисти в камуфлажни униформи. Мъже с автомати и черни бойни униформи се притискаха до отсрещните стени на къщите от двете страни на улицата.

Когато колата на Кол и Ник стигна до микробуса, изпълняващ ролята на команден пункт, слънцето висеше ниско над хоризонта. Командирът на групата за спасяване на заложници каза на инспектора:

— Готови сме да атакуваме, сър.

— Заповядайте на хората си да останат по местата си — отвърна Кол.

— Сър, чакаме отдавна. Слънцето ще залезе след двайсет и седем минути. Всички са премръзнали. Не може да нападат в тъмнината.

— Знам. Има ли още бронирани жилетки?

Заместник-командирът се затича към микробуса с екипировка.

— Тайно евакуирахме всички цивилни от вероятните огневи зони — съобщи командирът.

— В град като този — рече Ник Шърман, — ако успееш да направиш каквото и да е „тайно“, значи си чудотворец.

— Откъде знаете, че е вътре? — попита Кол.

— Колата му е пред къщата. Накарахме една агентка да позвъни, да каже, че е грешка, и да затвори.

— Разпознахте ли гласа му? — попита инспекторът.

— Да, сър — отвърна местният полицай. — Оттогава никой не е влизал или излизал. По дяволите, никой никога не влиза там. Кърт Ванс е голям саможивец.

— Имаме ли снимка? — попита Кол.

— Не — отвърна командирът. — Кърт Ванс не си е вадил паспорт, няма и шофьорска книжка.

— По дяволите, нали кара кола — рече ченгето.

— Малък град — подметна Ник. — Всички се знаят, никой не проверява.

— Ами застраховка? Регистрация?

— С това се занимава банката — отвърна полицаят. — Кърт Ванс осиротя на петгодишна възраст. Старците му имаха някаква ферма. Не богата, но достатъчна, за да се издържа спокойно. До осемнайсетата си година живя при различни местни приемни семейства.

— После отиде в колеж, нали? — попита друго ченге.

— Поне винаги така съм смятал — сви рамене първото. — Ама кой знае къде е ходил, по дяволите?

— Какво всъщност ви е известно за него? — попита Кол.

— Живее сам открай време. Затворен е. Странен.

— Нищо — каза вторият полицай. — Когато се върна от колежа, чух, че имал стомашни проблеми, които не му позволявали да работи. Изчезва, пътува много. Никой не знае къде. Един ден е тук, после го няма месец-два. Но по дяволите, не мога да повярвам, че е наемен убиец на наркокартелите.

— Какво са ви казали? — попита Кол командира на ГСЗ.

— Че Ванс е труден обект. Че задачата ми е лично поверена от заместник-директора.

— По какви обвинения?

— Казаха ми, че по въпроса ще ме осветли командващият операцията инспектор Кол. Известно ми е, че Ванс е сериен убиец, извършил федерално престъпление. Въоръжен и много опасен. Казаха ми също — прибави той, като внимателно произнасяше всяка дума, — че според нашите правила на работа Ванс е опасен противник.

— Искам го жив, не мъртъв — отвърна Кол.

— Когато тръгваме срещу тип като този, най-важни са моите хора — това е единствената ми гаранция. Това не противоречи на политиката на Бюрото. Или на особеностите на работата ни, инспекторе. — Той се наведе към Далтън и прошепна: — Ние с хората ми имаме съвест, господин Кол. Не сме убийци.

Заместник-командирът на ГСЗ се приближи тичешком с бронираните жилетки.

— Слънцето залязва. Ще действаме ли?

— Инспектор Кол иска да гарантираме живота на нашия човек.

— Да не сте луд? Какво да направим? Да влезем вътре и да го помолим да излезе да си побъбрим ли?

— Да — каза Кол и разкопча шлифера си.

Ник също започна да се съблича. Двамата си сложиха жилетките.

— Моите уважения за куража ви, инспекторе — рече командирът на ГСЗ, — но ако отидете там, натиснете звънеца…

— Той не ни очаква — прекъсна го Кол. — Ще отвори вратата.

Ник подаде на партньора си същия револвер с пет патрона, който му беше дал, за да влезе в щаба на АА. Кол стисна пистолета в голата си длан и пъхна ръка в джоба на шлифера си.

— Имате ли цивилна кола за мен? — попита Ник. — С автоматична предавка?

Заместник-командирът кимна.

Детективът спусна 45-калибровия си пистолет по левия си ръкав, докато ударникът не опря в дланта му. Колкото и да бяха големи лапите му, долната част на дръжката остана да стърчи навън. Ник постави ръце на корема си като Буда.

— Не го виждам — каза командирът на ГСЗ. — Но не можете да стоите така.

— Мога. Ще стоя и ще чакам вратата да се отвори.

— И после какво?

— Не знам, по дяволите — отвърна Ник.

— Ето какво — каза на командира Кол. — Влизаме вътре, започваме да го разпитваме и ще ви повикаме по клетъчния телефон. Напишете номера си на дланта ми. Ако не ви се обадим до петнайсет минути, бройте двама агенти по-малко. Пряката ми заповед е следната: независимо от всичко, Ванс трябва да бъде заловен. Един опасен противник ни спестява втори.

— Това е срещу…

— Политиката на Бюрото ли? — усмихна се инспекторът. — Днес аз съм политиката на Бюрото.

— Трябва да сте доста смел, за да го направите. — Командирът написа с химикалка телефонния си номер на лявата длан на Кол.

— Не е нужно да си смел — отвърна той. — Въпросът е „или-или“.

Двамата оставиха командира да се почесва по главата и се насочиха към колата.

— Какво мислиш? — попита Кол, докато вървяха към колата. Замръзналата пръст хрущеше под краката им.

— Всичко, което казаха за него, съответства на типа, когото търсим — отвърна Ник. — Вълк единак. Тук, в този малък град никой не задава прекалено много въпроси, защото смята, че знае отговорите. Той е съвършен лъжец, има съвършено скривалище. На семинара за серийните убийци в академията на ФБР много от тези типове се описваха като дебнещи ловци, като акули, като вълци.

— Ние преследваме политически убиец — каза Кол, докато се качваше на колата, — а не сериен убиец маниак.

— О, да, онова с момчетата от Айдахо наистина изглеждаше работа на политически убиец. — Ник запали двигателя. — Ако Ванс е нашият човек, а аз смятам, че е той, твоите специалисти ще трябва да напишат цял нов учебник само за него.

Слънцето потъваше зад далечната планина. Към двуетажната къща на улица „Гътри“ в края на града се приближи син форд. От него слязоха двама мъже. Мъжът с шлифера тръгна пръв по тротоара към верандата. Приятелят му носеше каубойски ботуши и държеше ръцете си скръстени на корема. Двамата се качиха на верандата. Мъжът с шлифера протегна ръка към звънеца…

Къщата избухна. Прозорците се пръснаха на парчета. Предната врата се огъна и експлозията с рев отхвърли двамата във въздуха.