Джеймс Грейди
Брутално (20)

20.

Сутрешният самолет от Айдахо ги откара във Вашингтон преди обед. От летището двамата взеха таксита: детективът до секретната квартира, инспекторът — до щаба на Фарън.

Сали го посрещна в предния коридор.

— Очаква те. — Тя понижи глас. — Бързо свършвай с него и иди в оперативната стая на втория етаж.

— Какво…

Гневният й поглед го накара да замълчи.

Зад него се разнесе гласът на Лорън.

— А, вкъщи се върна ловецът, както се казва в стихотворението.

Носеше кафеникав костюм. Косата й блестеше на слънчевите лъчи, нахлуващи през стария църковен витраж.

— Никога не съм мислил за себе си като за ловец — излъга Кол.

— Лорън! — извика една доброволка от коридора. — Можем ли да поговорим за малко?

— Не си отивай — каза му Лорън. — Ще те заведа при Фарън. Чудеше се къде си.

Кол я проследи с поглед, докато вървеше към стаята на доброволката. Можеше да чуе небрежния им разговор.

— Трябва да се срещнем преди един! — прошепна Сали.

Лорън се върна да го вземе.

— Готов ли си?

Качиха се по стълбите. Парфюмът й ухаеше на пролет. Глезените й бяха стройни и гладки. Той докосна възела на вратовръзката си и премести поглед от бедрата й към часовника си — 12:32.

— Задъхах се — каза Лорън. — Трябва да спортувам.

— Изглеждаш ми в добра форма — отвърна Кол.

— Толкова лесно ли се заблуждаваш? — Тя почука на затворената врата и отвътре се чу приглушеният глас на Фарън:

— Влез!

Кол я остави сама в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Къде бяхте? — попита Фарън иззад бюрото си.

— Издирвах хората, които искат да ви убият.

— И вече се върнахте? Тези хора, те…

— Мисля, че не — отвърна Кол. — Поне този път.

— Е, и утре е ден. Нещо ме тревожи — продължи Фарън. — Нещо във вас.

— Вижте, нали сам ме избрахте. Вече е прекалено късно да…

— Не, нямам нищо против вас. Даже Лорън ви харесва. Не се притеснявайте! Тя все още не знае какво всъщност правите тук.

— А какво знае?

— Вие я забавлявате — отвърна Фарън.

— Не съм имал такова намерение. — Оставаха двайсет и две минути. — Какво…

— Двамата със Сали не сте единствените, които ме охраняват, нали?

След кратко мълчание Кол отвърна:

— Не.

— Дадох съгласието си само за вас. Вие настояхте да вземете и нея. Предполагам, че работите и с другите от ФБР.

— Деветдесет и девет процента от тях не знаят истината по случая — каза инспекторът. — Спазихме тази част от уговорката.

„И запазихме престъпленията си в тайна.“

— Но има и някой друг — продължи Фарън. — Двамата със Сали работите отвътре. Навън трябва да има и някой друг.

— Защо?

Фарън сви рамене.

— Защото е логично. Защото можете.

— Да, имаме още един човек. По целия случай работим само ние тримата.

— Искам да се запозная с него.

Оставаха двайсет минути. Кол въздъхна.

— Добре. Ще уредя…

— Искам да се запозная с него веднага.

— Не. Той трябва да остане навън под прикритие, за всеки случай.

— Чудесно, тогава да излезем навън — веднага.

— Не можете да…

— Мога. Искам да сте наясно по въпроса — прекъсна го Фарън. — Сключих сделка с Белия дом да ви оставя да направите каквото искат те. Когато включихте в сделката Сали, не възразих. Сега признавате, че вие и хората от Белия дом сте излъгали, че въпреки уговорката ни сте позволили на цялото ФБР, на ЦРУ и на кой знае кого още да се рови в делата ми и…

— Искаме да ви спасим живота. Не мога да го направя с…

— Сделката ни може да бъде развалена за стотни от секундата.

— Да, толкова трябва и на куршума да свърши работата си.

— Или на мен да ви изхвърля и да разкрия сделката на пресата.

— Това може да ви прати в гроба.

— Или да уплаши убиеца. Не ви ли е идвало наум?

— Възможността беше отхвърлена като прекалено рискована — отвърна Кол. „Рискована за нас, заради скандала с подслушването.“

— Или веднага ще ме запознаете с тази трета сянка, която се рови в живота ми, или ще телефонирам в Белия дом и…

Нямаше друг избор. Кол погледна часовника си: седемнайсет минути.

— Добре.