Джеймс Грейди
Брутално (1)

1.

Чикагската полиция излъга за тълпата, която изпълваше улица „Норд Сайд“ по обед на този 15 януари, годишнината от рождението на Мартин Лутър Кинг. На пресата съобщиха, че са присъствали 200 души — но цифрата 450 беше по-близо до истината. Тълпата се блъскаше към верандата на голяма къща, на която един мъж с шлифер държеше микрофон.

— Защо ме мразят толкова много хора?

Усиленият му глас премина над развълнуваното множество. Присъстващите носеха палта от „Брукс Брадърс“, военни канадки и профсъюзни якета. Облечена в кашмир жена стоеше до младеж в гангстерски дрехи. Имаше чернокожи лица от Саутсайд и светлокафяви сайгонски физиономии, размесени с гени от Белфаст и Краков, от Милано и Атина. Една жена превеждаше речта на десетина скупчили се един до друг тъмнокафяви мъже, дошли от Веракрус.

— Бели хора. — Ораторът поклати глава и прокара пръсти през късо подстриганата си къдрава коса, също толкова черна, колкото и кожените му ръкавици. — Дали белите хора ме мразят, защото виждат чернокож — още един чернокож — с пари и власт?

Сред тълпата се надигна смях.

— Чернокож, чиято уста е пълна с думи като „ужасът на страданието“. Затова ли ме мразят белите хора?

— Чернокожите — продължи мъжът с кожа като абанос. — Дали ме мразят, защото успехът ми означава, че съм „станал бял“ и съм ги „предал“? Дали моите чернокожи братя ме мразят, защото отказвам да позволя на тях или на когото и да е да ме определят единствено според цвета на кожата?

На верандата зад оратора стояха десетина души, които очевидно работеха в къщата: жени и мъже, бели и чернокожи, латиноамериканци и азиатци.

— Дали евреите ме мразят, защото ги предизвиквам да се откажат от племенните си табута срещу асимилиране и да бъдат още по-търпими в нашата нова епоха? Дали мюсюлманите ме мразят, когато им казвам, че общите им корени с евреите ги правят братя, а не врагове?

Усиленият му от мегафона глас караше прозорците на къщата да трептят.

— Дали политиците ме мразят, защото отказвам да се навра в тази или онази партия, в празни етикети като либерал или консерватор, кандидат или не? Дали елитът на властта от интелектуалните гробища на университетите до залите на Конгреса ме мрази, защото не желая да се боря с него в отдавна остарялата политическа надпревара?

От тълпата се отдели самотна фигура, увита в зимните си дрехи. Двама полицаи с бели каски не й обърнаха внимание. Едно ченге отпи от димящата си пластмасова чашка.

— Мрази ли ме полицията? Мрази ли ме, защото ме е държала в затворите си, а сега никога вече не може да ме хвърли зад решетките?

Пред стълбите на верандата стояха мъже с каменни погледи и разкопчани палта. Един от тях забеляза самотната фигура и отстъпи, за да й направи път. Човекът тихо се изкачи по стъпалата. Незначителното раздвижване не привлече ничие внимание.

— Не. Не ме мразят цветове на кожата или религии, политици или полицаи. Мразят ме хора. Хора като вас. Хора като мен. И знаете ли какво стои в основата на омразата им? Страхът.

Фигурата предпазливо влезе в къщата зад оратора.

— Страхът, който шепне в сърцата им.

В къщата нямаше никой и никой не видя самотната фигура, която бързо се качи на втория етаж.

— Страхът, че може би грешат.

Самотната фигура погледна от прозореца на празния комуникационен център към оратора — виждаше се плешивото му теме.

— Страхът, че може би съм прав.

Фигурата извади изпод широкото си палто компютър с големината на книга, откачи телефонния кабел от най-близкото до прозореца бюро и го включи в машинката си. После за по-малко от две минути написа нещо на клавиатурата.

— И ако си мислите, че те се страхуват сега…

Завършил работата си, скритият зад отблясъците на прозореца човек вкара в компютъра си команда.

— … почакайте да открием щаба си във Вашингтон! Тогава ще видите какво е истински страх.

Компютърният екран проблясваше с всяко иззвъняване на далечния телефон. Един път. Още един.

— Големците постоянно ме питат: „Защо отиваш във Вашингтон, щом казваш, че не си политик?“. Ето отговора ми: защото това е следващата крачка в пътуването.

Течнокристалният екран проблесна: „ИМАТЕ ВРЪЗКА“.

— Те казват: „Какъв си тогава, щом не си политик?“.

По телефонната линия в малкия компютър в Чикаго се получи съобщение в момента, в който ораторът заявяваше:

— На онези, които искат да знаят какъв съм, ще отговоря: аз съм жив!

 

 

Вятърът виеше сред боровете край пустия двулентов път в Айдахо. Настилката беше покрита със сняг. Петнайсетина километра нататък снежни преспи бяха затворили планинския проход. До заслона, който щатът затваряше след Деня на благодарността, като часови стоеше стъклена телефонна кабина. До нея бе спряла червена тойота.

Мъжът, който трепереше до бръмчащата кола, беше облечен с черно яке от изкуствена кожа и джинси. Казваше се Крис Харви и носеше правата си руса коса завързана на опашка.

— Нямаше никакъв смисъл да идваме чак дотук — извика той на човека в телефонната кабина.

Другият стоеше съвършено неподвижен. Беше с червена канадка върху черно яке, панталони за ски и топли ботуши. Черните ски ръкавици плътно прилягаха на ръцете му. Лицето му беше гладко като яйце, а тъмната му коса бе късо подстригана. Мъжът държеше малък компютър, който беше включил към телефона, след като отряза слушалката.

— Получи ли го? — духна в голите си шепи Крис.

Човекът в кабината погледна към полученото по имейла съобщение на екрана. Течнокристалните думи се отпечатаха в паметта му като огън. Той изключи връзката, без да запише съобщението. Доказателството за неговото съществуване мигновено изчезна. Мъжът се усмихна.

— Какво да получа?

— Стига си се ебавал с мен! — Крис пристъпи към кабината. — На шушулка станах! Ако не бях аз…

— Нямаше да съм тук. — Другият откачи компютъра от срязания телефонен кабел и го прибра под канадката си.

Крис поклати глава.

— Защо, по дяволите, трябваше да пътуваме чак толкова надалече? Само за да намерим този външен телефон ли? Спокойно можехме да свършим същата работа и от мотела или…

— Изкуството не е нещо „спокойно“. Изкуството е… събитие.

— „Събитие“, дръжки — отвърна Крис. — Знаеш ли колко е студено?

— Не чак толкова, колкото ще стане.

— О, нима? — изръмжа Крис. — И колко студено ще стане, по дяволите?

Спътникът му се завъртя наляво, долепи длани една до друга, после рязко ги раздели. Тъмночервени пръски обагриха снега. Ножът, изваден от канията в ръкава му, бе прерязал гърлото на Крис.

Жертвата залитна напред, блъсна се в телефонната кабина и задраска с нокти по стъклената стена.

— Горе-долу толкова студено. — Убиецът избърса острието на ножа си в джинсите на мъртвеца.

Трябваха му двайсет минути, за да замъкне трупа сред дърветата. Радиото предвиждаше виелица към полунощ. Дотогава тук нямаше да се появи никой — а до пролетта нямаше да остане почти нищо. Това е то изкуството. Изкуството да убиваш.

Той взе портфейла, ключа от мотела и пистолета на убития, изтри със сняг кръвта от лицето си, хвърли окървавената си канадка в колата, качи се и потегли.

 

 

След седемнайсет километра червената тойота стигна до кръстовището на две междущатски магистрали. Наоколо се валяха боклуци. Някакъв пикап беше вдигнат на трупчета. Петнайсет сантиметра сняг покриваха кабината. Цивилизацията тук се представляваше от бензиностанция и единайсет разнебитени мотелски бунгала.

Пред бунгало №9 бяха спрели две коли. Убиецът паркира пред №4. Същият номер бе изписан на ключа на жертвата.

„Сутринта тези две коли ги нямаше“ помисли си мъжът. Часовникът му показваше, че в Айдахо е време за обедна почивка. Две коли с регистрационни номера от този окръг, обедна почивка. Нечий съпруг, нечия съпруга. Не представляваха проблем за сигурността му. Тяхната тайна им затваряше очите.

Мъжът, който гледаше шоуто на Опра Уинфри в бунгало №4, бе огромен. Копчетата на пъстрата му хавайска риза всеки момент щяха да се скъсат — така я бе опънал. По татуираните му ръце танцуваха електрически призраци от телевизора. Когато вратата се отвори, той скочи от стола и грабна от масата един „Магнум .375“.

— Прибрах се, скъпа! — каза убиецът и затвори вратата.

— Защо се забави толкова много, по дяволите? — изръмжа татуираният.

— Че закъде бързаме?

Стаята миришеше на лъчисто отопление и уиски. На стената бяха опрени ски и раница. Убиецът погали ските с ръкавиците си, като в същото време наблюдаваше с периферното си зрение как другият мъж оставя магнума на масата.

Татуираният погледна към вратата.

— Къде е Крис?

— Чака те. — Убиецът го застреля в гърдите с оръжието на Крис — 22-ри калибър, който първата му жертва беше носила, за да се чувства като детройтски професионалист.

Малокалибреният куршум улучи обутия в рокерски ботуши мъж и той раздра ризата си с огромните си ръце. Той погледна надолу: мъничка дупчица като червено…

Убиецът го простреля с втори куршум — в челото. Татуираният се строполи на пода и другият стреля още един път в черепа му, просто за да е сигурен. После прибра портфейла му, взе ските и раницата и заключи вратата на излизане.

Навън напълни резервоара на тойотата и две двайсетлитрови пластмасови туби от мотелската колонка. Носеше скиорски очила, за да скрие лицето си, но собственикът виждаше само цвета на парите.

На пет километра от мотела тойотата остави магистралата и пое по затрупан от снега чакълест път. На пет пъти убиецът трябваше да разрива снега пред автомобила. Шосето прехвърли един хълм, от който се разкриваше гледка към сивкавата повърхност на замръзнало езеро. В облак бял прах тойотата се спусна надолу и спря на петнайсетина метра навътре в езерото. Ледът простена, но издържа.

Мъжът изключи двигателя и отнесе ските и раницата си на брега. После огледа района с бинокъл. Безброй ели, от чиито клони се сипеше бял прах. Нямаше жива душа. Над полюляващите се дървета се носеше ястреб.

Убиецът обля тойотата с бензин от пластмасовите туби, после отвинти капачката на резервоара и направи бензинова следа до брега. Драсна клечка кибрит, почака пламъкът да се разгори и я хвърли върху греещата в цветовете на дъгата бензинова пътечка.

Към езерото пробяга огнена диря. После огнена топка погълна колата. Към небето се заиздига черен дим — големият риск, основното „ами ако…“: какво щеше да се случи, ако забележеха дима?

Резервоарът на тойотата експлодира. Автомобилът се завъртя по леда и от него се надигна пара, за да се смеси с черния дим. Ледът под горящите останки се пропука и със съскане погълна колата.

Водата се развълнува, после се успокои.

Докато метне раницата на гърба си и си сложи ските, над дупката вече се беше образувала ледена коричка. Той заби щеките в снега и пое към градчето, в което „нечий съпруг и нечия съпруга“ водеха тайния си живот. Преди залез-слънце отново щеше да се присъедини към скиорската група, с която бе дошъл тук. Плащаше в брой, държеше се скромно и използваше чуждо име. Никой не го познаваше.

Убиецът се поправи: никой от тях все още не го познаваше.