Метаданни
Данни
- Серия
- Пол Бренер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Up Country, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. На север
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2002
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Линче Шопова
ISBN: 954-585-372-7
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от hammster
17.
Появих се на верандата в десет часа. Сюзан вече седеше на една маса с каничка кафе и четеше „Икономист“.
Наоколо закусваха няколко души, всичките бели, затова заключих, че не съм под наблюдението на Министерството на обществената сигурност. Макар че ми се искаше да ме следят, защото за тоя ден не бях планирал противодържавна дейност.
Големите мозъци във Вашингтон ми бяха дали една седмица почивка, седмицата, през която г-н Пол Бренър, ветеран от войната във Виетнам, трябваше да докаже своята невинност като турист. Обичайният театър. Прекалено кратките пътувания до далечни места винаги изглеждат подозрителни на имиграционните ченгета и митничарите. Също толкова подозрителни бяха визите, издадени малко преди сериозно пътуване, както показваше поведението на полковник Манг. Обаче беше много късно да мисля за това.
Седнах до Сюзан.
— Добро утро.
Тя остави списанието.
— Добро утро. Как спа?
— Сам.
Сюзан се усмихна и ми наля кафе.
Носеше панталон цвят каки, също като мен, и морскосин пуловер без ръкави.
Утрото бе красиво, температурата — към двайсет и пет градуса и в небето нямаше нито едно облаче.
Сервитьорката дойде при масата и Сюзан каза:
— Имат само два вида закуска, виетнамска и западна. Супа фо или пържени яйца. Не са чували за бъркани яйца, затова няма смисъл да питаш.
— Яйца.
Сюзан поръча на виетнамски.
— Имаше ли топла вода? — попитах я.
— А, забравих да ти кажа. Над тоалетната има бойлер. Видя ли го?
— Помислих го за част от тоалетната.
— Не. Включваш го и получаваш стотина литра топла вода. Не става много бързо. В десет часа изключват електричеството на бойлерите.
— И без това нямах сапун.
— Ще идем на пазар да ти купим някои неща.
— Мислиш ли, че когато се е свързал с консулството, Бил е споменал, че идваш с мен в Натранг?
Тя запали цигара.
— Мислих за това. От една страна, ако сериозно възнамерява да помага на консулството, би трябвало да им е казал. От друга страна, всички знаят, че ние с него сме… бяхме гаджета, затова може да го е било срам да им каже, че съм избягала с теб.
Кимнах.
— Смяташ ли, че ще имаш проблеми с твоите хора, ако научат, че сме дошли в Натранг заедно? — попита Сюзан.
— Няма да са много доволни, обаче какво мотат да ми направят? Да ме пратят във Виетнам ли?
Тя се усмихна.
— Звучи като нещо, което сте си казвали, докато сте били тук.
— Всеки ден.
— Ами… Съжалявам, ако си имаш проблеми.
— Не мисли за това. — Стига Карл да не ме изпортеше на Синтия. Но той нямаше да го направи — освен ако не извлечеше някаква полза от това.
Донесоха яйцата.
— Мислех за онова, което ти разказах за Сам, за причината да съм тук и така нататък. Не исках да останеш с впечатлението, че съм тук заради мъж.
— Точно с такова впечатление останах.
— Искам да кажа, че той не е причината да съм тук. Сама взех решението. Сам беше катализаторът.
— Ясно.
— Трябваше да докажа нещо на себе си, не на него. Сега смятам, че съм човекът, който искам да бъда, и съм готова да открия подходящия мъж, с когото да живея.
— Добре.
— Кажи ми какво мислиш. Честно.
— Мисля, че снощи, когато беше пияна, изложи всичко както си е. Освен това мисля, че си дошла във Виетнам с намерението да останеш само толкова, колкото пак да привлечеш вниманието на Сам. Ако беше дошъл да те вземе, щеше да се върнеш с него много преди да си докажеш каквото и да било. Обаче за теб е било важно той да дойде и да види, че си способна да успееш сама. Та крайният извод е, че всичко е било заради мъж. Но смятам, че вече си го преодоляла.
Сюзан не отговори и се зачудих дали е ядосана, засрамена или поразена от моето ослепително прозрение.
— Точно така е — накрая каза тя. — Ти си страшно проницателен човек.
— С това си изкарвам хляба. Не давам съвети на нещастно влюбени, а по цял ден анализирам врели-некипели. И не мога да понасям баламосване и оправдания. Всеки знае какво и защо е направил. Или го пазиш за себе си, или го казваш каквото си е.
Сюзан кимна.
— Знаех, че честно ще ми кажеш какво мислиш.
— Въпросът си остава. Какво ще правиш сега? Ако останеш тук, оставаш поради основателни причини. Същото е и ако се върнеш. Изпитвам същата загриженост за вас, госпожо Уебър, каквато изпитвах и за войниците, които не можеха да си тръгнат от тук.
— Ами войниците, които са останали в армията до края на кариерата си?
— Мен ли имаш предвид?
— Да, теб.
— Имаш право. Значи може би зная за какво говоря.
— Защо се върна?
— Казаха ми, че било важно. Казаха, че имали нужда от мен. А аз умирах от скука.
— Какво е толкова важно?
— Нямам представа. Обаче ще ти кажа нещо — когато си замина, някой ден ще се срещнем на по чаша в Ню Йорк, Вашингтон или Масачузетс и тогава ще ти разкажа какво съм открил.
— Нека е във Вашингтон. Дължиш ми една обиколка на града. Но първо трябва да се погрижим да си заминеш от тук.
— Ти вече два пъти го направи.
— Добре. Готов ли си?
— Първо ми кажи откъде разбра, че работя при военните.
— О… някой ми каза. Май Бил.
— Не е имало нужда той да знае.
— Значи е бил някой от консулството. Има ли значение?
Не отговорих.
Сюзан ме погледна.
— Всъщност Бил не ме е молил да направя услуга на консулството. Помолиха ме направо от там. Резидентът на ЦРУ. Съвсем накратко ми скицира положението. Главно биографията ти. Нищо за задачата. Не зная нищичко за нея. Само отделни подробности за теб. Човекът от ЦРУ каза, че си от Криминалния следствен отдел на въоръжените сили и че въпросът бил криминален, а не шпионски.
— Кой е човекът от ЦРУ?
— Знаеш, че не мога да ти кажа. — Сюзан се усмихна. — Той ми даде снимката ти и аз веднага се съгласих.
— Кога стана това? — попитах я.
— Ами… четири дни преди да пристигнеш.
Първия път, когато ме бяха пратили тук, поне ме бяха осведомили два месеца по-рано, бяха ми дали едномесечна отпуска и ми бяха препоръчали да си направя завещание.
Изправих се.
— Закуската включена ли е в цената на стаите?
— Щом не са включили сапун, защо да включват закуската?
— Правилно наблюдение. — Повиках келнерката и й платих сметката — два долара.
Излязохме на крайбрежната улица, където чакаха двайсетина водачи на циклоси. Сюзан избра двама, единия без ръка. Качихме се и тя каза:
— Чо Дам.
Нейният водач бе безръкият.
— Попитай го дали е ветеран — помолих я.
Сюзан го попита и виетнамският й отначало го изненада, после той се изненада, че някой се интересува дали е ветеран.
— Казва, че бил — потвърди тя.
Докато пътувахме по крайбрежната улица, Сюзан продължи да разговаря с него. Казваше му, че и аз съм ветеран, знаех го.
— Служил в Натранг и попаднал в плен, когато комунистите превзели града — каза тя, когато циклосите ни се изравниха. — Целият му полк останал дни наред затворен на тукашния футболен стадион без храна и вода. Раната на ръката му гангренясала. — Сюзан замълча. — Другарите му я отрязали без упойка.
Погледнах водача и очите ни се срещнаха.
— Бил толкова зле, че не го пратили в превъзпитателен лагер и успял да остане в Натранг при семейството си — продължи Сюзан. — Пооздравял.
Предполагам, че това е виетнамският еквивалент на разказ с щастлив край. Може би трябваше да престана да се возя на циклоси или поне да престана да разпитвам тия привидения за военната им служба.
— Кажи му, че с гордост съм служил рамо до рамо с южновиетнамските войници — помолих Сюзан.
Тя преведе и виетнамецът за миг пусна кормилото и бързо отдаде чест.
Моят водач слушаше разговора и после заговори Сюзан.
— Казва, че бил моряк в залива Камран и когато комунистите приближили, имал възможност да избяга с кораб, но се върнал в селото си край Натранг — преведе тя. — По пътя го пленили северновиетнамски войници и прекарал четири години в превъзпитателен лагер.
— Кажи му, че… Америка все още помни своите южновиетнамски съюзници. — Което беше пълна глупост, обаче звучеше добре.
Продължихме по красивата крайбрежна улица под лазурното небе. Миришеше на море. Возехме се пред тези човешки останки от една изгубена кауза.
Пътят водеше до портала на пазара. Слязохме от циклосите и дадох на всеки водач по петарка, което страшно ги ощастливи. С това темпо щях да се разоря до другата седмица, но тъжните истории ме разнежват. Освен това, струва ми се, изпитвах угризенията на оцелелия — случваше ми се за пръв път.
Обиколихме пазара и си купих калъп загадъчен сапун, увит в тоалетна хартия, и шише американски шампоан, чиято марка май бяха престанали да произвеждат през 1968-а. Сюзан ми купи хошимински сандали, направени от автомобилни гуми, а аз й върнах жеста с тениска с надпис „Натранг е прелестен плаж — разкажете на близките си в родината“.
Кой ги пише тия неща?
Сюзан си избра и две копринени блузи и каза:
— Тук е по-евтино от Сайгон. Фермите за копринени буби и фабриките са в този район. Трябва да идвам тук на пазар.
— За фабрики ли?
Сюзан се засмя.
Около час се мотахме сред сергиите и тя си купи ароматична свещ, бутилка оризово вино и евтина найлонова торба, за да носи боклуците. Жените обожават да пазаруват.
Стигнахме до цветята и Сюзан купи цъфнали клонки, завързани с връв.
— За твоята стая — каза тя. — Чук мунг нам мои.
Прибрахме се в хотела с циклоси, проверихме за съобщения — нямахме — и се качихме в моята стая.
Сюзан завърза клонките за мрежата против комари на леглото ми.
— Това ще ти носи късмет и ще гони злите духове.
— Обичам зли духове.
Тя се усмихна. Постояхме няколко секунди, вперили погледи един в друг.
— Искаш ли да идем на плажа? — попита Сюзан.
— Дадено.
Тя извади сапуна и шампоана ми от чантата си и ми ги подаде.
— Когато се приготвя, ще почукам. — Поколеба се, после излезе. Обух си банските, навлякох спортна риза и нахлузих чисто новите си хошимински сандали.
Прибрах портфейла, паспорта, визата, резервациите и самолетните билети в найлонов плик. Чудех се дали служителят на рецепцията ще ми ги пази, или ще замине с тях за Америка.
Седнах на стола и се загледах в пълзящия по стената гекон[1]. Докато го зяпах и чаках Сюзан, прехвърлях някои неща в главата си.
Сюзан Уебър. Навярно бе такава, за каквато се представяше: американка, занимаваща се с бизнес във Виетнам. Обаче бях забелязал признаци, че има и друга работа. В страни, в които нашите разузнавателни средства са ограничени, но нуждите ни са големи и постоянно растат, е нормална практика да вербуваме приятели от средите на американския бизнес или постоянно пребиваващите, за да правят по някоя дребна услуга на Чичо Сам.
Поне три институции можеха да извършват такова вербуване: Разузнавателната служба на външното министерство, Военното разузнаване и Централното разузнавателно управление.
После идваше самата „Американ-Ейжън“. Компанията си изглеждаше съвсем нормална, само че имаше всички особености на параван на ЦРУ.
Другият въпрос беше привързаността на Сюзан Уебър към Пол Бренър. Човек може да имитира много неща в живота — жените имитират оргазъм, мъжете имитират всякакви чувства, обаче ако наистина не губех проницателността си, Сюзан искрено си падаше по мен. Нямаше да е за пръв път да се случи такова нещо и тъкмо затова разузнавателните служби хранят инстинктивно недоверие към хората си и обичат шпионските си сателити.
Във всеки случай Сюзан Уебър и Пол Бренър бяха на ръба на сексуална връзка, която не се вписваше в първоначалния сценарий и можеше да доведе само до неприятности.
На вратата се почука.
— Влез — извиках аз.
Сюзан влезе и аз се изправих.
Носеше тениската, която й бях купил — „разкажете на близките си в родината“, — стигаше й до коленете. Беше по сандали и държеше новата си найлонова торба.
Тя се усмихна.
— Сандалите ти са страхотни. — Извади от чантата си пластмасова чаша, пълна с бял прах. — Това е борова киселина. Поръси с нея около леглото и багажа си.
— Ами после? Да се моля за дъжд ли?
— Киселината ще пропъжда гадинките. И главно хлебарките.
Оставих чашата на нощното шкафче и излязохме от стаята.
— Всичките ми ценни вещи са в тази найлонова торбичка — казах, докато слизахме по стълбището. — Мога ли да ги оставя на рецепцията?
— Естествено. Аз ще се погрижа.
Слязохме във фоайето и Сюзан отиде при служителя на рецепцията. Оказа се, че ще трябва да инвентаризираме всичко, включително парите и паспорта на Сюзан. Докато го правехме, попитах:
— Имаш ли нещо против да надникна в паспорта ти?
Тя се поколеба за миг.
— Нямам. Снимката е ужасна.
Естествено снимката не бе чак толкова ужасна и забелязах, че документът е издаден малко повече от три години преди това от Главната паспортна служба, което съответстваше на пристигането й в страната. Косата й беше много по-къса и в изражението й имаше нещо много тъжно и невинно — но може би просто си въобразявах заради онова, което ми бе разказала. Във всеки случай жената до мен изглеждаше много по-самоуверена от момичето на паспортната снимка.
Прелистих страниците и видях, че има три входни печата за Съединените щати, два за Ню Йорк и един за Вашингтон. Това не отговаряше напълно на твърдението й, че никога не е била в столицата — но можеше да е просто входящ пункт за полет до някой друг град, например Бостън.
Виетнамската й виза се различаваше от моята и навярно беше работна, а не туристическа. Бяха я подновили веднъж, преди година, и аз си я представих да изправя на нокти всички в отдел „В“ на министерството на държавната сигурност, вече на втората година от престоя си във Виетнам.
Освен това беше ходила в Хонконг, Сидни, Банкок и Токио, или като туристка, или в командировка. Тук нямаше нищо странно. Обаче тая работа с Вашингтон намирисваше.
Оставих паспорта на рецепцията и служителят ни даде разписка, която трябваше да подпишем. Накрая Сюзан му бутна един долар.
Прекосихме улицата и стигнахме на плажа, който бе почти пуст. Избрахме два шезлонга и ни връхлетяха стотина хлапета — предлагаха всичко на света. Взехме два надуваеми дюшека и хавлии, два обелени ананаса на клечка и две коли. Сюзан даде пари на децата и ги разкара.
Съблякох си ризата и Сюзан си свали тениската. Носеше оскъден бански в телесен цвят и имаше невероятно сексапилно тяло с чудесен равномерен загар.
Тя забеляза, че я наблюдавам — всъщност, че я зяпам. Обърнах се към водата.
— Хубав плаж.
Седнахме на ръба на шезлонгите и изядохме ананасите.
Покрай нас минаваха улични търговци, които продаваха храна, напитки, карти, рисунки върху коприна, знамена на Виетконг, плажни шапки и неща, чието предназначение не можех да отгатна. Купих туристическа карта на Натранг.
Отидохме при водата. Сюзан остави чантата си на шезлонга — там според нея щяла да е на сигурно място.
Влязохме до шия в морето. В бистрата вода се виждаха пъстри тропически рибки.
— Спомням си, че целият бряг беше в огромни медузи. Отровни.
— Същото беше във Вунг Тау. Трябва да внимаваш. Могат да те парализират.
— Навремето хвърляхме във водата гранати. Те зашеметяваха медузите и стотици риби, които изплуваха на повърхността. Децата ги събираха. Ядяха сепиите живи. Струваше ни се отврат. Сега давам по двайсет кинта за сурова сепия в ресторант за суши.
Сюзан се замисли за миг.
— Гранати, казваш?
— Да. Обаче не осколочни. Хвърлят се в бункери и изобщо в затворени пространства, например в тунели. Някой беше открил, че стават за ловене на риба. Струваха на Чичо Сам по двайсетина долара парчето, но бяха една от малкото забавни страни на работата. — Прибавих: — Да храниш хората с експлозиви.
— Ами ако после ти потрябват?
— Поръчваш още. Боеприпасите са единственото нещо, което не свършва. Свършва ти волята.
Заплувахме. Сюзан плуваше добре и беше издръжлива, но и аз не оставам по-назад, така че киснахме в морето около час и си прекарахме страхотно.
Върнахме се на шезлонгите и докато се бършехме с хавлиите, уличните търговци отново се появиха. Бяха адски досадни, обаче не крадяха нищо, защото съвсем скоро и без това ти измъкваха всички пари.
Приближиха се няколко млади момичета с шишета масло и хавлии.
— Не са те масажирали от хотел „Рекс“. Нека те черпя един масаж.
— Благодаря.
Направиха ни масаж на плажа. Пак започвах да се чувствам като Джеймс Бонд.
Отпуснахме се на шезлонгите — Сюзан си сложи тъмните очила и се зачете в някакво бизнес списание, аз съзерцавах морето и небето.
Някой ден трябваше да се върна тук без държавна намеса. Може би Синтия щеше да дойде с мен и да разглеждаме страната поне месец. Естествено, ако при сегашното си заминаване от тук не станех персона нон грата или персона в ковчег.
Обърнах се към Сюзан и я погледах, докато четеше. Тя усети, че я наблюдавам.
— Хубаво е, нали?
— Да.
— Радваш ли се, че дойдох с теб?
— Да.
— Мога да остана още няколко дни.
— Ако утре се върнеш в Сайгон, може би ще успееш да изгладиш нещата с Бил.
— С кого?
— Ще те попитам нещо лично. Защо изобщо си имала връзка с Бил, щом мнението ти за него е толкова лошо?
Тя остави списанието.
— Основателен въпрос. Разбира се, възможностите за избор в Сайгон са доста ограничени. Много от мъжете са женени, останалите се чукат до скъсване с виетнамки. Бил поне беше верен. Нямаше любовница, не ходеше по проститутки, не се друсаше, нямаше лоши навици — освен мен.
Като се замислех, по време на кратката ни среща с него Бил Станли не ми се беше сторил чак такова ангелче. Трябваше да го имам предвид.
В шест часа тръгнахме обратно за хотела.
Когато стигнахме, си взехме вещите от рецепцията и се разбрахме в седем да се срещнем на верандата.
Качих се в стаята си, изкъпах се със студена вода и портокалов сапун и подремнах, както си бях гол. Събудих се в седем без петнайсет, облякох се и слязох на верандата. Сюзан я нямаше, обаче Луси бе там и ми донесе студена бира.
Сюзан се появи след няколко минути, облечена в една от новите си копринени блузи, розова, и с къса черна поличка. Изправих се.
— Блузата ти стои чудесно.
Тя седна.
— Благодаря ви, господине. А вие изглеждате почернял и отпочинал.
— Нали съм в отпуска.
— Радвам се, че това е отпускарската част от посещението ти тук. — И прибави: — Ще се тревожа за теб.
Не отговорих.
— Мислех си… Трябва да отида в командировка в Ханой. Навярно можем да се срещнем там. В „Метропол“. По-следващата събота. Съгласен?
— Откъде знаеш за това?
— Прегледах ти документите, докато ти ми преглеждаше паспорта.
— Трябва да забравиш какво си видяла.
— Ще забравя всичко друго, освен „Метропол“. По-следващата събота.
— Ще остана там само една нощ.
— Няма проблем. Просто искам да съм там, когато пристигнеш.
Тази жена знаеше всички подходящи думи и започваше да ме обсебва.
— „Метропол“ — отвърнах аз. — Ханой, по-следващата събота.
— Ще те чакам.
Изпихме още няколко бири докато се стъмни, после се качихме на циклоси и отидохме в града.
Намерихме ресторант с градина отзад и една красива сервитьорка в ао дай[2] ни настани на една от масите.
Ухаеше на цъфнали дървета и приятният ветрец разнасяше цигарения дим.
Поръчахме риба, защото в менюто нямаше нищо друго, и си поговорихме за това-онова. Сюзан повдигна въпроса за полковник Манг и аз споменах, че се е наложило да му напомня за новата епоха във виетнамско-американските отношения и че трябва да върви в крак с промените.
Тя като че ли се замисли, после рече:
— Предишното ни посолство е било в Сайгон. На трийсети април седемдесет и пета американският посланик бил на покрива на посолството с националното знаме в ръце, а генерал Мин бил в двореца и чакал да предаде Южен Виетнам на комунистите. Сега имаме нов посланик, този път в Ханой, готвим се да открием консулство в Сайгон с отдел за икономическо развитие, търсим да купим подходяща сграда, когато Ханой ни даде разрешение. Тази страна пак ще е важна за нас и никой не иска да провали новите отношения. Говоря за милиарди долари инвестиции в петрол и полезни изкопаеми. Затова не зная защо си тук, нито кой всъщност те праща, но моля те, внимавай.
Погледнах я. Тя имаше по-добра представа от геополитика, отколкото ме беше подвела да смятам.
— Е, аз зная кой ме праща, обаче не съм сигурен защо. Но повярвай ми, причината не е достатъчно важна, нито пък аз съм достатъчно важен, за да проваля нещо, което вече е постигнато.
— Не бъди сигурен. Много хора в Ханой и Вашингтон не искат двете страни да установят нормални отношения. Някои от тях са хора от твоето поколение, ветераните и политиците от двете държави, които никога няма да простят и забравят. И мнозина от тях сега са на власт.
— Известно ли ти е нещо, което не зная?
Сюзан ме погледна.
— Не, но усещам нещо… ние сме част от историята на тази страна, но не сме се поучили от нея.
— Според мен сме си взели урок. Но това не значи, че няма да допуснем нови грешки.
Тя смени темата и аз не настоях. Струваше ми се, че е загрижена като човек на бизнеса. Тук обаче имаше нещо повече от бизнес — ако ставаше въпрос само за бизнес и за едно неразкрито убийство, нашият нов посланик в Ханой щеше да поиска помощ от виетнамското правителство, за да намери свидетеля на извършеното от американец престъпление. Ето защо проблемът бе друг и онези във Вашингтон нямаха намерение да го съобщят на Ханой. Нямаха намерение да го съобщят дори на мен.
След вечеря слязохме на плажа и тръгнахме пеш към хотела. Никой повече не повдигна въпроса за Виетнам.
Изпратих Сюзан до стаята й и влязох. На пода нямаше съобщения, нито ясни сигнали за мен от страна на госпожа Уебър.
— Прекарах чудесен ден — казах аз.
— И аз. С нетърпение очаквам утрешния.
Уговорихме се пак да се срещнем на закуска в осем.
— Не забравяй за боровата киселина и бойлера — напомни ми Сюзан.
Върнах се в стаята си и поръсих пода около леглото и багажа си. В истинските първокласни хотели друг прави тия неща вместо теб.
Слънцето и морето ме бяха изтощили и веднага се строполих на леглото.
Последната ми мисъл бе, че май не бях видял преспапието върху нощното шкафче на Сюзан.