Стивън Ледър
Двоен изстрел (15)

Когато Крамър и Алан влязоха в столовата, полковникът вече закусваше с бекон и яйца. Срещу него седеше един нов човек, едър, с ниско подстригана тъмна коса, малко по-нисък от Алан, но със също толкова широки рамене. Представи се като Мартин, втория телохранител и шофьор.

Крамър си взе бъркани яйца и си наля чаша от гъстия чай на госпожа Елиът. Чинията на Мартин беше доста отрупана — яйца, бекон, кренвирши, печен боб, пудинг, домати, а в друга чиния имаше дузина филийки с масло. Усмихна се, като видя малката порция яйца на Крамър.

— Нямаш ли апетит, Майк? — запита той с пълна уста.

Полковникът вдигна поглед към Крамър и той видя как очите му се присвиха. Разбра, че Алан и Мартин не знаят за болестта му. Крамър кимна почти незабележимо, а после се ухили на Мартин.

— Не съм по кльопането рано сутрин.

— Така подстриган си много по-добре — обади се полковникът.

— Да, бива я — съгласи се Крамър.

Алан седна срещу Мартин с чиния, пълна с пържени храни.

— Ти кога пристигна? — запита той.

— Късно снощи. Бях в Лондон да охранявам една холивудска звезда и гаджето му.

— Така ли? И ще ни кажеш ли имена?

Мартин поклати глава.

— Парите, които ми плащат, гарантират поверителност.

Алан се засмя и каза на Крамър имената.

— Не знаех, че е обратен — отговори той.

— Да, и жена му също — обади се Мартин, като захапа парче хляб.

Прекъсна ги шивачът, който влезе забързано с куфар във всяка ръка.

— Добро утро, добро утро — каза той, като вдигна куфарите на едната от масите.

Мартин погледна Алан.

— Шивачът — обясни той. Мартин кимна, сякаш това обясняваше всичко.

Крамър остави вилицата и облече един костюм, а шивачът обикаляше около него, кимаше и хапеше устната си.

— Добре, добре — каза, като забърса раменете на Крамър и клекна, за да провери панталона.

— Отлично ми стоят — каза Крамър с разперени настрани ръце.

— Разбира се — каза превзето шивачът. Помогна му да си облече палтото, а после отстъпи, за да го огледа по-добре.

— Първокласна работа — обади се полковникът. Шивачът кимна ентусиазирано, вдигна празните си куфари и излезе почти тичешком от столовата.

— Тоя дрогиран ли е? — запита Мартин, като клатеше удивено глава.

— Най-бързият шивач на света — каза Крамър, като се разхождаше нагоре-надолу с палтото. — Знае си работата.

— Днес следобед ще правим снимки — обади се полковникът и кимна към издрасканите маратонки на Крамър. — Не забравяй обувките.

— Снимки? — повтори Крамър объркан. — Какви снимки?

— За убиеца — отговори полковникът. — Той ще иска да разбере как изглежда жертвата.

Палтото внезапно му се стори тежко като броня. Крамър го свали и го прегъна върху ръката си. Алан и Мартин наведоха глави над чиниите си и се заеха с храната. Крамър потрепери, сякаш от внезапно течение. За първи път го наричаха жертва.

 

 

Дермот Линч взе такси до летището и купи билет за следващия самолет на „Еър лингус“ до лондонското летище „Хийтроу“. Взе един брой на „Айриш таймс“ и седна да го чете. На предната страница доминираше голяма снимка — мъж на средна възраст, красива блондинка и малко момче. Сет Рийд и семейството му. Бащата и синът убити при сблъсък с камион, пълен с оръжие на ИРА. Жената беше на успокоителни и чакаше роднините си да дойдат от Щатите. Линч прегледа статията.

В нея се срещаха обичайните язвителни цитати от протестантските политици, които порицаваха инцидента, кратко изявление от ИРА-Извънредни, в което се казваше, че съжаляват за смъртта на двамата туристи, но че не са свързани със станалото. Един говорител на ИРА заявяваше, че не им е известно това оръжейно скривалище и че са предприели вътрешно разследване, докато пък неназован говорител на службите за сигурност твърдеше, че явно оръжията са били превозвани, за да бъдат скрити.

Журналистите от вестника бяха влезли във връзка с няколко висши американски политици, които единодушно изразяваха своя гняв и мъка. Говорител на Туристическия съвет на Северна Ирландия предупреждаваше, че тази смърт може да причини на провинцията загубата на милиони лири. Вече имало няколко прекратени резервации от американци, които се опасявали от възобновяване на жестокостите от миналото.

Във вестника не се споменаваше нищо за ареста на Поли Куин или пък за убиването на брат му. Линч се питаше колко ли време ще мине, преди момчето да проговори. И по-твърди мъже от Поли Куин се прекършваха при разпит. Той пусна вестника в едно кошче за боклук и отиде към коридора за качване в самолета.

 

 

Крамър стоеше изправен пред огледалото в цял ръст. Дори и в добре скроения костюм и свободното кашмирено палто си личеше, че е загубил от теглото си. Дрехите криеха колко е болен и най-малкото, не го правеха да изглежда прекалено мършав. Очите му винаги бяха дълбоки и още от момче изглеждаше сякаш се нуждае от хубав сън, независимо колко си е почивал. Алан беше свалил огледалото от спалнята и го бе поставил в гимнастическия салон, за да може Крамър да се упражнява във вадене на пистолета. Не беше лесно. Крамър нямаше проблеми да стреля с валтера. Под напътствията на Алан беше станал толкова ловък с този пистолет, колкото с предпочитания си „Браунинг“ и стрелбата му от десет метра беше на най-доброто му ниво в специалните части. Но не успяваше да ускори изваждането на пистолета. Това действие му се струваше напълно неестествено, ръката му трябваше да се вдигне нагоре, а после навътре, пръстите му трябваше да достигнат дръжката, показалецът му да се плъзне под скобата на спусъка и трябваше да го изтегли, без да го закача в дрехите.

Крамър изправи рамене и усети как презраменният кобур стяга гърдите му. Имаше едно предимство в това да се упражнява с палто: когато накрая го свали, откри, че му е далеч по-лесно да вади пистолета. Взря се в очите си и оголи зъби.

— На мен ли говориш? — запита отражението си. Отражението отговори с усмивка.

— На мен ли говориш? — отново запита, но този път с по-силен глас.

Ръката му се стрелна под сакото и измъкна пистолета, но очите му не се отклониха от изражението. Насочи пистолета към огледалото с пръст на спусъка.

— Питах, на мен ли говориш?

Алан се засмя някъде зад него.

— Ставаш по-добър. Но аз бих се отказал от имитацията на Де Ниро.

Крамър се изправи и върна пистолета в кобура.

— Все още съм много бавен, нали?

— Може би — призна Алан. — Зависи.

— Зависи? От това дали той ще забрави да си завърже връзките на обувките и ще се препъне в тях, а?

Обърна се и застана с лице към Алан, като в същото време приглаждаше яката на палтото си.

— От това дали ще може да мине край Мартин и мен.

Крамър въздъхна и кимна бавно.

— Да, все забравям, че вероятно ще опита първо да убие вас.

— Той винаги е отстранявал телохранителите, преди да се заеме с целта — съгласи се Алан.

Крамър го потупа по рамото.

— Благодаря!

Алан го погледна с изненада.

— За какво?

— За обучението. За това, че ме тласкаш.

— Майната му, Майк, това ми е работата. Аз обучавам хората. Ти си просто поредната задача.

Той се ухили.

— Но само да се осереш в онзи ден, и ще се закълна, че не съм имал нищо общо с теб.

Крамър се засмя и се обърна към огледалото.

— Да опитаме пак — каза. Отново изпъна раменете си, но след това се спря, като разбра, че в салона е влязъл нов човек. Момиче. Азиатка с къса черна коса, която гледаше към Крамър любопитно с тъмнокафявите си очи. Той не беше чул вратата да се отваря, нито пък я бе усетил да се движи по дървения под. Като се обърна към нея, видя, че и Алан е объркан.

— Търсите ли нещо, госпожо? — запита Алан.

Момичето продължи да разглежда Крамър. Тя беше малко над метър и петдесет, макар че черните боти с висок ток й добавяха няколко сантиметра. Носеше черни дънки и черно яке върху бяла тениска, а на врата си имаше златна верижка. Крамър не можеше да прецени възрастта й; тя имаше мека, гладка кожа като на тийнейджър, но се държеше като жена на около тридесет.

— Изобщо не прилича на него — каза тя.

Полковникът влезе през вратата и тупна с бастуна си по пода.

— Не е необходимо — каза той. — Много малко са хората, които знаят как изглежда.

Полковникът се обърна към Крамър:

— Това е Су Мин, сътрудничката на Вандермайер.

Крамър не знаеше как да се обърне към момичето. Пристъпи напред и подаде ръка, но вместо да я стисне, тя я обърна нагоре с дланта. Ръцете й бяха като на дете, меки и гладки, но ноктите — дълги и лакирани в пурпурночервено. Контрастът между детските пръсти и този атрибут на възрастните имаше обезпокоително въздействие и гърлото на Крамър се сви. Тя погледна дланта му и бавно проследи линиите с показалец, а нокътят й драсна кожата. Крамър потрепери.

Полковникът се приближи и застана зад момичето, което разглеждаше дланта на Крамър. Стъпките му отекнаха в огромната зала и едва тогава Крамър осъзна, че въпреки ботите си Су Мин не беше вдигнала никакъв шум при влизането си.

— Виждате ли нещо, което ви харесва? — пошегува се той, но тя не отговори. Прокара пръст по основата на палеца. Докосването беше чувствено и при други обстоятелства той би си помислил, че флиртува с него, но тя беше напълно съсредоточена.

Полковникът подсмръкна нетърпеливо, но Су Мин не му обърна внимание и продължи да гледа дланта. Крамър виждаше горната част на главата й. Косата й беше гарвановочерна и лъскава и блестеше на флуоресцентните лампи. Изведнъж тя вдигна поглед и той срещна очите й.

— Гадаете на длан, така ли? — запита той.

— Разгадавам хората — отговори тя с пълен с презрение глас. Пусна ръката му и се извърна към полковника. — Няма да се получи.

Полковникът вдигна вежди.

— Какво искате да кажете?

Момичето наклони глава настрани и сбърчи нос.

— Губите си времето. Този човек е неподходящ.

— Неподходящ? — повтори Крамър смаян. — Какво значи неподходящ?

— Сержант Крамър е добре обучен войник — обади се полковникът. — Имам му пълно доверие.

Момичето не отговори, но едва забележимо вдигна рамене, което можеше да означава всичко. На Крамър му се струваше, че е презрение: по някаква причина момичето се отнесе презрително към него от първия миг.

— Можете ли да ми кажете защо смятате така? — тихо запита полковникът.

— Господин Вандермайер никога не иска да му обяснявам мислите си — каза Су Мин. — Аз само давам констатации. Ваша работа е да реагирате според тях.

Крамър погледна дланта си, сякаш мрежата от линии и бразди можеше да му разкрие какво я разтревожи.

— Какво видяхте? — запита той.

Момичето се обърна към него. Отново хвана ръката му и прокара пръстите си по дланта. Крамър усети студ по гръбнака си и потрепери. Изведнъж повярва, че Су Мин знае какво не му е наред, че някак си е доловила растящия вътре в него рак. Крамър преглътна. Устата му беше суха. Тя вдигна поглед към него и той разбра, че на устните й стоеше думичката смърт и че тя щеше да я произнесе на висок глас. Прокашля се.

— Какво виждате? — повтори въпроса си той.

По лицето й не се четяха никакви чувства. Тя вдигна поглед към него с толкова съчувствие, колкото би показала на някаква машина, студена и безстрастна като манекенка на подиума. Наклони главата си малко назад и устните й се разделиха и разкриха идеално бели зъби. В салона цареше пълно мълчание. Крамър не можеше да свали очи от момичето, но чувстваше как полковникът и Алан се напрягат, за да чуят какво ще каже тя. Су Мин кимна, сякаш решила да му каже, но проговори чак след още една-две секунди.

— Тъга — каза. — Виждам голяма тъга.

Крамър измъкна ръката си и я пъхна дълбоко в джоба на палтото, сякаш за да я скрие от нея. Тя продължи да се взира дълбоко в очите му и този път Крамър установи, че вижда в тях нещо друго, което обезпокоително много приличаше на съжаление.

Тя изведнъж се извърна и се отдалечи, без обувките й да издадат и звук по дъсчения под. Тримата мъже я гледаха. Чак когато вратата се затвори зад нея, Алан се обърна и погледна Крамър.

— Не знам за теб, Майк, но аз не бих й простил.

Крамър не се засмя.

 

 

Поли Куин крачеше из килията си като животно в клетка. Не беше спал отчасти заради светлината, но и защото някой удряше по вратата на килията му през нередовни интервали. Не бяха му давали нищо за ядене и пиене и го мъчеше пулсиращо главоболие. Освен това се страхуваше, страхуваше се, както никога досега. Осъзна, че полицията не беше нахлула в дома им заради стария револвер. Трябва да са разбрали, че е свързан със смъртта на туристите. Чакаше го смъртна присъда. Доживотен затвор. Започна да крачи все по-бързо. Живот зад решетките. Той беше едва на осемнадесет години. Дали доживотен значи, докато е жив? Наистина ли щяха да го държат в затвора, докато умре? Не беше честно. Той само беше изкопал нещата и бе седял в каросерията на камиона.

Поли се зачуди дали Линч и О’Риордан също са арестувани. Спря да крачи, когато го озари мисълта, че някой от тях е дал името му на полицията. Очите му отново се наляха със сълзи. Дочу стъпки отвън, а после шум от резета. Вратата се отвори рязко. Двама мъже в кожени якета и дънки влязоха устремно.

— Искам адвокат — каза Поли, но мъжете не му обърнаха внимание. Стиснаха го за ръцете и го извлякоха навън. В коридора чакаше трети мъж, по-стар, със сивееща коса и червеникави бузи. В ръцете си държеше черна качулка, която метна на главата на Поли.

— Искам да се обадя по телефона — запротестира Поли. Повлякоха го по коридора и го въведоха в някаква стая. Тласнаха го назад и той опита да запази равновесие, но вместо да падне на пода, се строполи върху един стол. Чу трясък на врата и след това качулката се смъкна рязко от главата му.

На една маса седеше мъж с тъмнокафяв костюм, поставил пред себе си бележник и стиснал писалка в ръка. На вратовръзката му имаше малки патета. Поли примигна и разтърси глава. Почувства се зле, повърна малко и усети горчивина в устата си.

— Кой беше с теб, Поли? — запита мъжът. Той беше към тридесет и пет годишен, с тъмнокафява коса, която непрекъснато падаше над очите му, и с вирнат нагоре, почти женствен нос.

— Кои сте вие? — запита Поли.

— Кой беше с тебе?

Поли осъзна, че в стаята имаше още един мъж, застанал с гръб към вратата, и погледна през рамо. Другият беше малко по-възрастен от онзи с писалката, и носеше дебело зелено сако и черен панталон. В ръката си държеше качулката.

— Искам адвокат — каза Поли.

— Не, не искаш — отговори мъжът до вратата.

— Искам да позвъня на мама.

— Мамино детенце, а? — обади се мъжът с писалката.

Поли се изчерви.

— Тя ще се тревожи за мен.

— Тя ще се тревожи още повече, когато разбере какво си направил.

— Нищо не съм направил. Вие полицаите ли сте?

Мъжът с писалката се усмихна и записа нещо в тефтера си.

— Знаем, че брат ти е бил с теб. Кой друг?

— Не знам за какво говорите.

— Камионът. Оръжието. Кофти неща, Поли. Много кофти.

Поли преглътна. Все още усещаше горчивината в устата си и изхърка в опит да прочисти гърлото си.

— Не знам нищо за никакво оръжие.

— Знаеш ли, че умря едно дете, Поли?

Младежът вдигна рамене.

— Ние знаем, че си помагал, Поли. Не търсим теб. Търсим големите. Искаме имената им.

— Знаете какво правят с доносниците, нали?

Мъжът с писалката се усмихна леко.

— Те и без това ще ти го сторят, Поли. Ако не ни помогнеш, все едно че си мъртъв.

Челюстта на Поли увисна.

— Не можете да ме държите тук — каза той.

— О, можем — обади се мъжът до вратата. — Освен това тук си за свое собствено добро.

— За какво говорите бе?

— Те са наясно, че си при нас, Поли — каза онзи с писалката. — И знаят, че ще проговориш. Ти си мислиш, че ще повярват, че си мълчал? Момче като тебе? — Мъжът поклати глава. — Не, Поли. Те си мислят, че точно сега си казваш всичко. И колкото повече те държим, толкова повече ще бъдат сигурни, че говориш.

— Вие не сте ли от полицията?

Поли знаеше, че не са полицаи, защото полицията водеше арестуваните доброволци на ИРА в своя следствен център в Касълриа. А това място можеше да е всяко друго, но не и Касълриа. Нямаше камери, които да записват разпита, а Поли знаеше, че полицията трябва да записва всичките си въпроси.

— Не, не сме. Но имаме правото да те разпитваме преди полицията. А когато това стане, ще разбереш, че е станало, защото ще те арестуват и онези ще те налетят като обрив. По-добре е да говориш с нас, повярвай ми. Но ако искаш да те предадем на полицията, ще го сторим.

Поли се намръщи озадачен.

— Ще го направите ли?

Мъжът се облегна на стола си и тупна с писалката по бележника.

— Да. Можем да го уредим още сега.

Поли стана.

— Добре. Точно това искам.

Комбинезонът висеше свободно около краката му, а ръкавите висяха от ръцете му.

— Уверявам те, че до дванадесет часа от предаването ти на полицията ще умреш.

— Ще умра?

— ИРА няма да рискуват да те оставят жив, Поли. Гарантирам ти го. Те ще защитават големите момчета.

— Глупости. Не знаете какво говорите — каза Поли, като повиши глас. — Впрочем кои сте вие?

Мъжът с писалката се усмихна.

— Петицата — тихо отговори. — Контраразузнаването.

Поли усети как краката му омекнаха. Седна и прокара ръце през мръсната си немита коса.

 

 

— Как е сега? — извика Крамър, застанал с ръка на дръжката на вратата на блестящия сив „Мерцедес“ 560 SEL.

— Прекалено позьорско — отговори фотографът от прозореца на втория етаж. — Погледни надясно, а после бавно завърти глава в обратна посока.

Крамър постъпи както му казаха, последван от поредица щракания и жужене от моторчето на фотоапарата.

— По-добре е — извика фотографът. — Су Мин, сега можеш да излезеш от колата.

Су Мин отвори вратата и излезе с отегчена физиономия. Фотоапаратът щракна отново.

Полковникът стоеше на входа на сградата и наблюдаваше, облегнат на бастуна си. Алан застана пред Крамър, сякаш го прикрива. Апаратът щракна отново, като автоматично оръжие, поставено на скоростна стрелба. Полковникът излезе на настланата с чакъл пътека и вдигна поглед към фотографа.

— Хвана ли и шофьора? — извика той. — И гледай Су Мин да е на всички снимки.

— Да, шефе — отговори фотографът.

Мартин седеше на мястото на шофьора с ръце на волана. Излезе от мерцедеса и застана до Крамър и Алан. Су Мин ги последва. Над главата на полковника фотоапаратът продължи да щрака. Жизненоважно беше снимките да изглеждат сякаш направени отдалече и без знанието на обектите.

Двамата телохранители носеха леки противокуршумни жилетки под ризите си. Едва се виждаха, но полковникът знаеше, че убиецът е професионалист. Щеше да разбере, че носят жилетки и да стреля по съответния начин. Полковникът не беше споменал този факт на Алан и Мартин, но и те бяха професионалисти и знаеха какви са рисковете. Ушитите по поръчка костюми стояха добре на Крамър — с тях изглеждаше като човек за съвещателната зала, а не за болнично легло. Крамър не носеше противокуршумна жилетка. Нямаше смисъл. Първият изстрел на убиеца винаги беше в лицето на целта.