Стивън Ледър
Двоен изстрел (9)

Кръчмата се намираше малко встрани от „Фолс Роуд“, постройка от червени тухли с метални щори на прозорците и флаг в оранжево, бяло и зелено над входната врата. До вратата стоеше набит мъж с кафяв шлифер, с ръце, заровени дълбоко в джобовете, и с внимателни очи.

— Добър вечер, Дани — поздрави Линч.

— Как си, Дермот? — запита мъжът.

— Оправям се. Има ли хора тази вечер?

— Да, доста.

Мъжът отвори металната врата и Линч дочу звуците на цигулка, на която свиреха с повече ентусиазъм, отколкото умение.

Той направи гримаса.

— Е, това би трябвало скоро да ги разкара — промърмори той и човекът на вратата се засмя.

Няколко души извърнаха глава, когато Линч си проправи път към бара. В далечния ъгъл цигуларят, брадат мъж на около шестдесет години с карирана риза и увиснал панталон, свиреше на цигулката си с увлечение. Зад него се виждаше слабо, почти достигнало състояние на анорексия русокосо момиче с акордеон и мъж на средна възраст с тънка свирка, но те седяха, поставили инструментите си в скута и гледаха изпълнението на стареца.

Двама мъже в сиви якета се отместиха, за да направят място на Линч на бара. Барманът дойде веднага и го поздрави по име. Не бяха много баровете в района на Фолс, където не го познаваха и уважаваха. Поръча си бира „Гинес“ и се огледа за познати лица, докато чакаше да му я налеят. Един сивокос старец с яке от овча кожа и уморено на вид рунтаво куче мелез до краката си кимна в мълчалив поздрав и Линч също отговори с кимане. Група тийнейджъри се смълчаха, когато погледът на Линч премина през тях. Той забеляза един, който беше наглеждал колата, докато пробиваше коленете на онова момче, но не даде знак да го е познал.

Цигуларят седна, съпроводен от вяли аплодисменти, и русото момиче започна да свири с акордеона, като клатеше глава напред-назад съсредоточено върху мелодията и стиснало устни. Барманът постави бирата пред Линч и взе парите. Линч отпи дълго и избърса уста с опакото на дланта си. Пат О’Риордан се появи до лакътя му.

— Това май ти хареса, Дермот.

Линч се усмихна и намигна на О’Риордан.

— Ти ще пиеш ли една бира?

О’Риордан погледна русото момиче с акордеона.

— Хубаво маце, а?

— Малко ми е кльощава — отговори Линч, като привлече погледа на бармана и посочи чашата си, за да покаже, че иска друга бира за събеседника си.

О’Риордан беше женен с четири малки деца и Линч знаеше, че е отдаден на семейството си, но обича да се преструва на женкар. Бирата пристигна и О’Риордан отпи с удоволствие. Цигуларят и онзи със свирката се присъединиха към момичето в една въстаническа песен, която накара част от публиката да тропа с крака и да припява. Двамата мъже слушаха мелодията известно време, доволни от атмосферата в кръчмата и от чувството да знаеш, че си сред приятели. Линч пресуши чашата си и поръча още две бири. Докато ги чакаха да се утаят, О’Риордан даде на Линч лист хартия.

— Това е твоят човек — каза той. — Работи на летището в Дъблин. Брат му е в затвора „Кеш“ за пет години. Предупреден е да очаква посещение от теб.

На листчето имаше два телефонни номера, домашен и служебен.

— Утре сутринта ще ида дотам — каза Линч.

Въстаническата песен завърши с бурни аплодисменти и тропане на крака.

— Не, няма да е утре — каза О’Риордан. — Маккормак иска да свършиш една дреболия.

Линч въздъхна.

— Друго пробиване на колене?

О’Риордан поклати глава.

— По-голямо, Дермот. Много по-голямо.

 

 

Майк Крамър седеше на леглото с гръб до стената. На коленете му лежеше папката с първото убийство, приписано на убиеца. То беше извършено в Маями, почти преди точно две години. Един колумбийски наркобарон седял в нощен клуб с две седемнадесетгодишни приятелки, смъркал кокаин и пиел шампанско. На съседна маса седели трима бодигардове. Папката съдържаше снимки от събитията след това: тримата бодигардове проснати на тъмночервения килим с пистолети все още в кобурите, наркобаронът все още изправен, с трето око посред челото и с кръв по цялата риза.

В нотния клуб имало над сто души и съществуваха почти толкова версии за случилото се. Дори блондинките на наркобарона не бяха единодушни за цвета на хавайската риза на убиеца и за типа на пистолета му. Едно от момичетата смяташе, че е автоматичен, другото твърдеше, че е „Магнум“ калибър 357. Крамър реши, че описанията им не струват нищо. Съмняваше се дали момичетата изобщо знаят нещо за пистолетите, а и в тъмния нощен клуб, сред крясъците и всеобщата паника точното описание на пистолета не беше вероятно.

Убиецът бил на дансинга, танцувал сам, отишъл до бара, където изчакал, докато стигне до масата на бодигардовете, преди да извади пистолета. Без да вярва на момичетата, Крамър смяташе, че пистолетът е бил малък, нещо лесно за криене. Според доклада на лекаря пистолетът бил деветмилиметров, но това само намаляваше броя на възможностите, без изобщо да идентифицира оръжието.

Имаше смисъл да се използва деветмилиметров пистолет за такова нещо, той беше стандартното оръжие за антитерористичните групи по света. Основният му недостатък беше, че куршумът пронизва целта. Не като калибър 22, който се завърта и търкаля, и разкъсва вътрешните органи и кръвоносни съдове. Деветмилиметровият куршум пронизва тялото, ако не спре в някоя кост, и така би могъл да създаде някои проблеми в ситуации със заложници. Специалните части използваха разрушаващи се куршуми, изработени от смес от полимери и безоловен метал, които гарантирано се разтрошаваха при удар, но бяха в състояние преди това да преминат през повърхностния слой. Убиецът беше използвал куршуми с пластмасова сърцевина, които при допир се завъртат, като имитират действието и масивните увреждания на калибър 22. Крамър не знаеше защо убиецът си беше правил труда за това — видът на куршума не беше от голямо значение при директен изстрел в лицето.

Убиецът изстрелял общо девет куршума. По един за всеки от тримата бодигардове, два за наркотрафиканта, а после още два в гърдите на единия бодигард, който опитвал да извади пистолета си, въпреки че бил прострелян в гърлото. На излизане убиецът бил спрян от един от облечените във фракове портиери и той го прострелял два пъти. Девет куршума. Определено не е револвер.

Много деветмилиметрови пистолети имаха осем или девет патрона в пълнителя, но Крамър се съмняваше, че убиецът би влязъл в претъпкан нощен клуб и би изстрелял всичките си патрони. Сигурно би искал да се подсигури с повече. Възможно беше да е имал и втори пълнител, но смяната отнема време, през което той би бил уязвим. Крамър би избрал „Браунинг хай пауър“, ефективен до тринадесет метра и с тринадесет патрона в пълнителя, но предполагаше, че убиецът е използвал нещо като „Зиг-Зауер“-Р226, който побираше петнадесет патрона. Всичко това бяха предположения, защото той знаеше, че съществуваха поне още дузина други възможности. Германците от „Хеклер и Кох“ произвеждаха деветмилиметров пистолет с тринадесет патрона П7А13; французите имаха MAB Р15 с пълнител за петнадесет патрона; италианците имаха „Берета“ от серията 92 с пълнители от осем до петнадесет патрона; чехите правеха деветмилиметровия CZ модел 92 с петнадесет патрона; австрийците произвеждаха „Глок“, направен от лек полимер и предлаган с пълнители за петнадесет, седемнадесет и деветнадесет патрона. Повечето европейски страни имаха заводи, от които излизаха мощни деветмилиметрови пистолети, десетки хиляди от които си проправяха път до Щатите, законно или не.

Крамър разтърка нос и премигна. Дори убиецът да е имал любимо оръжие и дори и да разбереше какво е, това нямаше да му помогне. Когато Крамър погледне в цевта на пистолета, какъвто и да е той, ще бъде твърде късно. Бум. Един куршум в лицето. Бум. Вторият в сърцето. И после — мрак.

На вратата на спалнята се почука.

— Влезте, госпожо Елиът — каза той, като затвори папката и я пусна на леглото. Позна я по почукването — два пъти в бърза последователност, както двойните изстрели в стрелбището.

Госпожа Елиът внесе поднос в стаята и го постави на стола до леглото.

— Закуска за вас, господин Крамър. Горещо мляко и сандвичи.

— Благодаря, госпожо Елиът. Не е трябвало да се притеснявате.

Повечето от донасяната от нея храна отиваше в тоалетната, макар той обикновено да изпиваше млякото. Погледът й премина бързо през бутилката уиски, но Крамър усети нейното неодобрение.

— Това не е притеснение, господин Крамър — каза тя и изчезна през вратата, а роклята й изплющя като корабно платно на вятъра.

Крамър наля двойна доза уиски в млякото и сръбна, като отново взе папката. Запита се колко ли е важен фактът, че убийството в Маями е първото. Всички убийства в папките, които беше прочел, имаха като общо само пистолета и двата изстрела. Убийството в Маями беше извършено бързо и ефективно, сякаш убиецът е знаел точно какво прави. Крамър се запита дали всъщност е убивал и преди това, но с друг метод, та убийствата да не бъдат включени в разследването. Убийството изглеждаше прекалено професионално, за да е било първо. Дали е убивал по всевъзможни начини, преди да се спре на предпочитания метод?

Задаваше си и въпроса как е нает убиецът. Да станеш наемен убиец не беше като да си лекар или счетоводител — не можеш просто да отвориш офис и да си сложиш табелка на вратата. Наемните убийци трябва да имат опит, да докажат, че могат да убиват, без да ги хванат, и че може да им се има доверие. Крамър беше чувал за бивши войници, станали наемни убийци, но по принцип такива се обучаваха от мафията, криминални престъпници с доста стаж, преди да се превърнат в самостоятелни изпълнители. Убийците не изникваха просто така, от нищото. Трябваше да се учат, да овладяват техники. Крамър го знаеше, защото той беше убиец, и то обучаван от най-добрите.

Пусна папката на пода и взе следващата. Тя беше няколко пъти по-дебела от тази от Маями и като я запрелиства, Крамър бързо откри причината. Жертвата беше британски член на парламента, шотландец, определен за министерски пост и близък приятел на министър-председателя. Крамър си спомняше смътно, че беше чел нещо за това убийство, но тогава се интересуваше повече от болката в корема си и от мрачните лица на испанските лекари. Зачете се в полицейските досиета. Убиецът бил облечен като полицай с мотоциклет и спрял служебния „Ровър“ на депутата, който отивал към открит наскоро завод за полупроводници. Убиецът спокойно изчакал шофьорът да свали стъклото, след това прострелял телохранителя в рамото и убил народния представител с два изстрела — един в лицето, един в сърцето. Описанията на ранения телохранител и на шофьора бяха повече от безполезни — убиецът бил с шлем, със спуснат затъмнен визьор и носел черни кожени ръкавици. Среден ръст, средно телосложение.

Полицията в Стратклайд започнала предварително следствие, но от лондонската полиция изпратили екип от специалния отдел, който да поеме нещата. Независимо от присъствието на експерти „тежка категория“, следствието не стигнало доникъде. Няколко дни по-късно открили изгорял мотоциклет в една нива край Карлайл, но от него не била извлечена никаква информация за следствието.

Крамър прочете една справка от Специалния отдел на службата за сигурност с молба за разясняване на възможните мотиви на убиеца и отговорът, изпратен два дни по-късно, не се ангажираше да е изчерпателен. Депутатът бил женен, с две деца в юношеска възраст, нямал сексуална връзка извън семейството, бил юрист по образование и нямал конфликт на интереси в деловата сфера.

Службата за сигурност обаче изтъкваше, че депутатът е помогнал при организирането на кампания за спиране разработването на две огромни морски нефтени находища на Иран от една американска нефтодобивна компании. Фирмата тъкмо щяла да подпише договор за милиарди долари, когато депутатът повдигнал въпроса в Камарата на общините. Англичаните тъкмо притискали руското правителство да не доставя на иранците ядрени реактори и народният представител направил вълнуващо изказване, че не е честно да се иска от руснаците да спрат да търгуват с Иран в момент, когато американците са готови да помогнат на тази страна да разработи нефтените си ресурси. Държавният департамент се намесил и сделката била спряна.

„Възможно е — завършваше справката — убийството да е отмъщение за спряния договор.“

Крамър се усмихна. Справката не казваше дали иранците или нефтодобивната фирма са заплатили за удара. Ако се съди от начина на работа на големите съвременни фирми, и двете биха могли да са платили.

Имаше топче кореспонденция между Специалния отдел и ФБР, които си обменяха информация за наемните убийци, готови да убият цел на такова ниво, но следствието определено буксуваше. Едно сведение от Специалния отдел до министър-председателя три месеца след убийството намекваше за това. Министър-председателят не беше отговорил на информацията, а бе написал писмо от седем думи до полковника: „Необходими са незабавни действия. Докладвайте ми направо.“

Неподписаният документ обясняваше нещо, което бе притеснявало Крамър още откакто започна да се занимава с купчината папки. Питаше се защо полковникът и специалните части трябва да водят лова за платения убиец, особено след като, изглежда, е най-активен в Съединените щати. Сега отговорът се изясняваше: не ставаше дума просто за предотвратяване на убийства. Министър-председателят беше възприел нещата лично. Искаше отмъщение за свой убит приятел.

 

 

Мъглата се спускаше от хълмовете около Кросмаглен, студена и влажна, и Линч мръзнеше до костите. Потрепери и погледна към О’Риордан.

— Хубав ден за такава работа.

— Предполагам, че градско момченце като теб не става често преди зората — отговори О’Риордан. Той носеше зелено непромокаемо яке, дебела шапка с увиснала периферия и зелени гумени ботуши. Ако не беше автоматът „Калашников“ в ръцете му, щеше да прилича напълно на обикновен фермер.

— Прогнозата беше за слънце — каза Линч, като триеше ръце, за да се стопли.

О’Риордан направи гримаса.

— Тук времето е непредсказуемо. Мени се всяка минута. Трябваше да си вземеш непромокаемо яке.

— Да, навреме ми казваш.

Линч носеше черно кожено яке с яка от овча кожа, която вече беше напълно мокра, и сини дънки, които попиваха влагата като сюнгер. По брадата и мустаците му се виждаха капки роса, а по врата му се процеждаше вода на ручейчета.

Двамата мъже стояха до ланд ровъра на О’Риордан, паркиран под един кестен, който не им служеше много добре като заслон, защото влагата ги обгръщаше отвсякъде като плащ. Линч погледна часовника си. Малко преди пет. О’Риордан имаше право — рядко ставаше преди десет и мразеше сутрините.

Дейви и Поли Куин скочиха от каросерията на опръскан с кал камион наблизо, а после посегнаха и извадиха от там големи лопати.

— Да им помогнем ли? — запита О’Риордан.

Линч се ухили.

— Работата ще им се отрази добре.

— Ти не им ли заръча да си донесат ръкавици? Преди да са свършили, ще имат мазоли колкото топка за голф.

— Не се сетих — отговори Линч. Седна на капака на ланд ровъра и изохка. — Господи, как мразя сутрините.

Дейви се приближи, метнал лопатата на рамо.

— Е? — каза весело той.

О’Риордан застана с гръб до едно дърво и отброи двадесет крачки. С петата си надраска влажната пръст.

— Тук е съкровището, момчета — изръмжа.

— Колко дълбоко е? — запита Поли, застанал до брат си.

— Метър и осемдесет, може би малко повече. Хайде, момчета. Нямаме цял ден.

Когато братята започнаха да копаят, О’Риордан се върна при Линч. Той отново погледна часовника си.

— Ще се справим — каза О’Риордан. — Половин час, след това петнадесет минути да натоварим и петнадесет да запълним дупката. Ще се махнем след един час.

— Просто не ми харесва да съм така на открито.

Линч вдигна очи към розовеещото небе. Разни птици вече започваха да поздравяват приближаващата зора.

О’Риордан облегна автомата на колата и вкара глава през прозореца на шофьорската врата. Извади термос.

— Кафе?

 

 

Майк Крамър лежеше по гръб, загледан в тавана. Мислеше за смъртта. Собствената си смърт. Не се боеше да умре. Обикновено самият акт беше по-малко болезнен и стресиращ, отколкото онова, което водеше до него. Често пъти смъртта беше желано освобождение, бягство от болката, изход. Дясната му ръка галеше изпъкналия белег на корема и си спомни колко сигурен беше, че умира, когато лежеше на пода на хеликоптера с подгизнали от кръв панталони и хванал червата си в ръце.

Хеликоптерът беше стигнал до болницата в Белфаст за двадесет минути и той остана в съзнание всяка секунда от това време. Двама бойци опитваха да спрат кръвта, но не знаеха какво да правят с червата, освен да покрият раната с марля. Болката беше изненадващо слаба и затова Крамър си бе помислил, че умира.

Затвори очи и потрепери, като си припомни смъртта на Мик Нюмарч. Смъртта при него дойде трудно, но пък Мери Хенеси беше искала точно това. Отряза пръстите му с клещи за тел и спря кръвотечението с нагорещено до червено желязо, за да не умре от загубата на кръв. Мъчи го с часове, както котка играе с мишка, а след това го кастрира и наблюдава как умира от обезкървяване. След това бе дошъл неговият ред да бъде завързан за разпит на кухненската маса в къщата, заобиколена от въоръжени хора на ИРА. Спомни си как тя се намръщи, когато чу хората й да казват, че трябва да тръгват, че специалните части идвали, и си спомни усмивката й, когато му показа ножа, проблеснал на флуоресцентната светлина, преди да го прободе в стомаха и да го разпори.

— Умри, гад! — беше просъскала при вида на течащата му кръв, а после излезе, без да се обърне назад. Но Крамър не умря. Бойците го натъпкаха в хеликоптера и стояха с него, като го караха да остане в съзнание над града, а после лекарите го бяха оправили и закърпили възможно най-добре. Шест месеца по-късно напусна полка. Напиване в клуба „Полдрин“ — барът на 22-ри полк от специалните въздушнодесантни части в казармата в Херефорд, — два абзаца в „Марс и Минерва“, списанието на полка, и живот на цивилен човек. Човекът с отминалата слава.

Не, смъртта изобщо не плашеше Майк Крамър. Не и сега. Гледал я беше в очите и имаше готовност да я посрещне с отворени обятия. Сега го интересуваше единствено начинът, по който щеше да дойде тя. И полковникът му даде начин — да умре с чест в боя.