Стивън Ледър
Двоен изстрел (28)

Алан вдигна поглед от „Икономист“, когато секретарката затвори слушалката на телефона.

— Проблем ли има, Джени?

Тя се усмихна и се заигра с опашката си.

— Не, просто една жена от някакъв център за конференции проверява списъка с адресите си.

— Нищо необичайно.

— Постоянно го правят. Рекламите по пощата и по телефона са горе-долу всичко, с което се занимаваме, освен ако господин Вандермайер не е в града. Тогава е лудо тичане, мога да ти кажа.

Мартин седеше на свободното бюро и гледаше с празен поглед през прозореца.

— Гладен съм — каза.

— Винаги си гладен — отвърна Алан.

— Ти искаш ли нещо?

— Ферари. Къща в провинцията. Жена, която ме обича. Нещата, които всеки мъж иска.

— Имах предвид храна — търпеливо каза Мартин.

— Да, знам. Руло със сирене.

Мартин стана.

— За теб, Джени? — запита той.

— Не, на диета съм, но благодаря.

Алан запрелиства списанието, когато Мартин излезе от офиса. Погледна към Джени над ръба на списанието. Тя беше хубава брюнетка, не много над деветнайсет години. Добре оформена беше и очевидно интелигентна — Алан остана впечатлен от увереността, с която излъга, че шефът й е в офиса. Беше инструктирана да казва, че Вандермайер е в офиса, и ако обаждането е по работа, да го прехвърля на неговата яхта.

Джени му се усмихна. Той отвърна на усмивката и отново се зачете. В други обстоятелства би я заговорил, но професионализмът му не позволяваше да смесва работата с удоволствията. Това и фактът, че акцентът й дразнеше също толкова, колкото драскане с нокти по черна дъска.

— Е, Алан — каза тя и изпърха с дългите си мигли. — От колко време си телохранител?

 

 

Джим Смолев заключи вратата на своя „Додж“ и тръгна бавно към хотела. Утрото беше горещо, небето на Флорида — яркосиньо и без облаци, а слънцето пареше безмилостно. Той прокара разсеяно ръка по плешивото петно на тила си. Открил го беше само преди месец, но вече редовно, като ритуал, го гледаше в огледалото на банята всяка сутрин. Петното беше с размер на петаче, но на четиридесет и пет години баща му имаше гола като билярдна топка глава. Смолев беше на тридесет и пет и бе приел факта, че върви в същата посока. Жена му казваше каквото трябва, че косата няма значение, че тя ще го обича също толкова много, дори да няма и едно косъмче по тялото си, и че петното не изглежда чак толкова зле. Смолев знаеше, че това са първокласни лъжи. Тя никога вече нямаше да го гледа със същите очи. Смолев четеше всички обяви за лекарства за косата и дори смяташе да пита доктора си за повече информация за „Рогайн“. Нямаше да загуби косата си без бой.

Мина през рецепцията. Един от агентите от Бюрото в Маями седеше на диван, обърнат към главния вход, и му кимна дискретно. Смолев кимна в отговор и се отправи към асансьора. На задната му стена имаше огледало и след като вратата се затвори, той изви глава и бързо провери плешивото място, като заглади с ръка кичур коса отгоре. Обърна глава наляво-надясно, за да провери как се е справил. Ставаше. Въздъхна дълбоко. Цялото му тяло, изглежда, се бунтуваше. Ходи на зъболекар, за да провери наболяващия си кътник, за да му кажат, че трябва да му вадят нерва. Очилата вече май не коригираха зрението му, както едно време, и жена му казваше да иде на преглед. И като стана от леглото, коленете му бяха изпукали. Макар и тридесет и пет годишен, се чувстваше като старец.

Вратите на асансьора се отвориха със съскане и той тръгна по коридора към апартамента на Франк Диценза. Един агент охраняваше пред вратата.

— Здрасти, Джим, какво става? — попита той.

Казваше се Тед Вериги и беше нов в бюрото в Маями. Носеше ушит по поръчка костюм, очила „Армани“ и имаше, отбеляза си Смолев с лека завист, гъста черна коса.

— Става това, че ми се вдига кръвното — отговори Смолев. — Още ли ти създава проблеми?

— Само се оплаква. Чу ли какво иска?

— Затова съм тук.

— Така ли? По-добре е да си ти, а не аз, Джим — ухили се Верити и прокара ръка през косата си, сякаш за да покаже колко е гъста. — Сводник е грозна дума, нали?

— Моите инструкции са да го убедя да се съгласи на минет от теб — отвърна Смолев.

Усмихна се на гримасата на Верити.

— Шегувам се, Тед. Майтап.

Потупа Верити по рамото, отвори вратата и влезе. Диценза лежеше проснат на един диван с купчина списания и вестници до себе си. На телевизора с голям екран предаваха футбол, но звукът беше намален почти до шепот. Диценза свали крака на пода и седна.

— Е? — запита с блеснали очи.

— Не са много щастливи, Франк — каза Смолев.

— Не ми пука дали са щастливи или не — отвърна Диценза. — Те не седят заключени със списание „Плейбой“ за компания. Казвам ти, Джими, напоследък доста често имам среща с дясната си ръка и другата започва да ревнува. Искам жена, и то веднага.

— Всичко ще свърши след няколко дни, Франк. Снимките вече са в Цюрих. Още няколко дни. Не можеш ли да изчакаш?

— Ти женен ли си, Джими?

Смолев каза търпеливо:

— Да.

— От колко време?

— Осем години.

Диценза удари в бърз ритъм с длани по коленете си.

— Е, аз, за разлика от теб, все още харесвам секса, Джими. Много секс. Обичам секса, харесвам да съм с жена. Два пъти дневно, понякога три пъти. Обичам катерички, колкото са по-горещи и тесни, толкова по-добре. Да ме пазите заключен тук е напълно неестествено. Полудявам, ще експлодирам.

Наведе се напред заговорнически.

— Трябва да ти кажа, Джими, че дори ти почваш да ми изглеждаш доста апетитен. Е, какво казаха?

Смолев с усилие потисна отвращението си.

— Казаха да, щом няма друг начин да те накараме да млъкнеш. Става.

— Вярвай ми, Джими, няма друг начин да ме смълчиш.

На вратата се почука и двамата мъже погледнаха натам, когато Верити влезе.

— Рум сървис — обясни той.

— Чудесно — каза Диценза и се ухили към Смолев. — Гладен ли си? Аз съм си поръчал стек, мога да ти взема нещо. В края на краищата нали Чичо Сам плаща.

Смолев наблюдаваше облечения в бяло сако келнер, който буташе по килима пред себе си отрупана количка. На джоба му се виждаше пластмасова значка и цветната снимка на нея изглеждаше негова. Сервитьорът приличаше на мексиканец, със смугло лице и гъст мустак, който падаше надолу от двете страни на устата му. Смолев погледна Верити и той кимна, че е проверил сервитьора.

— Не, благодаря, Франк. Вече ядох.

Сервитьорът посегна към сребърен капак с облечената си в памучна ръкавица ръка и Смолев почувства как коремът му се свива, но когато капакът се махна, забеляза само голям стек с лук, пържено яйце и пържени картофи. Диценза кимна одобрително и махна с ръка на Верити.

— Разпиши чека, ако обичаш, Теч. И дай на човека десет долара бакшиш.

— Както кажете, господин Диценза — отговори Верити, като едва скриваше презрението си.

На количката имаше две потни бутилки „Будвайзер“ и сервитьорът ловко махна металните им капачки, преди да подаде чека на Верити. Докато той подписваше чека, Диценза взе една от бутилките и пи дълго. Пресуши половината наведнъж.

— Сигурен ли си? — настоя той към Смолев. — Храната тук е страхотна.

— Като знам колко ни струва, съм сигурен, че си прав. Ти се храни.

Диценза занесе чинията и бирата до своя диван.

— Донеси ми кетчупа, моля те — каза.

Смолев се загледа в гърба му и си представи как забива голям касапски нож в него много, много пъти.

— Да, Франк, ще ти го донеса.

Постави паничката с доматен сос на масичката за кафе и Диценза натопи в нея едно картофче. Млясна с устни и започна да реже стека на малки парченца, като майка, която приготвя храна за дете.

— Та кога ще дойдат момичетата?

— Момичета? — повтори Смолев. — Говорим за едно момиче, едно посещение. А аз и на това не съм съгласен.

Диценза поклати глава.

— Моя работа е как се разтоварвам сексуално.

Пъхна парче стек в устата си и го сдъвка шумно.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо? — запита той с пълна уста.

— Аз не съм агенция за компаньонки, Франк. Ти искаше жена, ще ти уредя. Но само толкова.

— Исках компания. Женска. Не съм казвал колко искам.

Той потопи шепа картофи в кетчупа и ги напъха в устата си, като оцапа устните си. Изглеждаше, сякаш ги е порязал.

— Не се бъзикай с мен — предупреди го Смолев.

— Това е вариант — отвърна Диценза, — но между нас казано, предпочитам две осемнадесетгодишни.

Сервитьорът излезе, последван от Верити. Смолев отиде до прозореца и погледна към паркинга.

— Тук или е горещо, или ми има нещо — обади се Диценза. Смолев се обърна с лице към него.

— Според мен е добре. Искаш ли да засиля климатика?

Диценза кимна и отпи още една глътка от бутилката „Будвайзер“. Оригна се и остави бутилката на масата. Смолев се огледа за термостат, но не откри. Диценза извади картичка от джоба на сакото си и му я подаде.

— Обади се на този номер. Искам Тери и Аманда.

Смолев взе картичката.

— Франк, има ли край тъпотата ти? — запита той.

Диценза отвори уста. Тя беше пълна с полусдъвкана храна и Смолев извърна очи. Гледката беше отвратителна.

— Сега пък какво има? — запита Диценза.

— Ами това, че си под наша опека за собствената ти защита, а очакваш да се обадя на някакви обикновени проститутки и да ги поканя тук. Не разбираш ли? Човекът, когото търсим, е хладнокръвен убиец. И ако разбере, че си го предал, колко време ще мине според теб, преди той да те потърси?

Диценза преглътна.

— Казахте, че съм на чисто и че англичаните ще го хванат, нали такава беше сделката?

Той отпусна яката си. По бузата му се стече вадичка пот.

— Ако позволиш да те пазим, да, но ако звъниш на курви на повикване, си търсиш белята. — Смолев замълча. — Тери е момиче, нали?

Диценза се намръщи.

— Разбира се, че е момиче, мамка й. Ти за какъв ме вземаш?

Смолев потисна желанието си да му се изсмее. Знаеше точно какъв тип човек е Диценза. Лъжец, мошеник, измамник, човек, готов да заплати за убийството на друг човек, който би направил всичко, за да спаси собствената си кожа. Човек без чест.

— Само проверявам — каза той и се усмихна насила. — Ще ти уредя момичето.

— Момичета — каза Диценза.

— Момиче — повтори Смолев.

Двамата мъже се гледаха няколко секунди. Накрая Диценза се усмихна.

— Руса — каза. — С цици ей дотук.

— Ще видя какво мога да направя — отговори Смолев.

Диценза кимна и пресуши бирата. Остави бутилката и взе другата. Челото му беше влажно от пот. Забоде късче стек с вилицата си.

— Бюрото използва ли някоя агенция за компаньонки? — запита той.

— О, разбира се, имаме открита сметка при „Цици и играчки“ — отвърна Смолев. — Ти какво мислиш, Франк? Че се обаждаме и казваме, че на ФБР му е станала онази работа, та дали биха изпратили някого?

Смолев се върна до прозореца. Един голям камион за доставки на някаква фирма за пране спря на паркинга.

— Господи, колко горещо е тук — оплака се Диценза.

— Не е толкова зле.

— Да, но ти не стоиш затворен тук цял ден.

— Малко остава — рече Смолев, като се обърна. — Както ти казах, снимките са доставени, Вандермайер е на безопасно място и нашият човек го замества. Най-много няколко дни.

Диценза погледна изкосо агента на ФБР.

— Откъде, по дяволите, намерихте такъв глупак, да застане на негово място?

Зъбът на Смолев отново се обади и той разтърка челюстта си.

— Не знам. Англичаните са го намерили.

— Така ли? А той знае ли с какво се захваща?

Смолев сви рамене.

— Това не е моя работа. Аз трябва само да те пазя, докато хванем убиеца.

Диценза навря нова шепа картофи с кетчуп в устата си и ги прокара с бира.

Смолев забеляза термостат на стената до вратата на банята. Настроен беше за шестдесет и пет градуса^[1] и той се чувстваше добре, но го намали.

— Кажи ми, Франк, защо плати за убийството на Вандермайер?

Диценза се изсмя подигравателно.

— Това е само между мен и адвоката ми.

Смолев седна срещу него.

— Хайде, Франк, на мен можеш да кажеш.

Диценза разхлаби вратовръзката и горното копче на ризата си.

— Не би било умно от моя страна да ти кажа, нали?

Отблъсна чинията настрана.

— Нещо не е ли наред с храната?

— Вече не съм гладен. Може би стекът се е развалил.

Смолев вдигна чинията до носа си.

— Мирише ми добре. Тук храната трябва да е първокласна.

— Така ли? Е, може би готвачът има лош ден.

Диценза отпи още от бирата, а после се отпусна на дивана.

— Значи, искаш да разбереш защо поисках да елиминират Вандермайер? Предполагам, няма да ми навреди, ако ти кажа, като знам каква сделка изработи моят адвокат. Обвинението в заговор е снето, нали?

— Такава е сделката, Франк.

— Колко са ти казали?

— На мен? С мен се отнасят като с гъба.

— Гъба ли? — свъси вежди Франк.

— Знаеш де, държат ме на тъмно и ми бутат само лайна.

Отначало Диценза не схвана шегата, но после се разсмя.

— Добре го каза, Джими. Гъба. Добре.

Взе една бяла салфетка и обърса челото си с нея.

— Той уби брат ми.

— Така ли?

— Уби го, или е платил да го убият. Резултатът е един: мъртъв брат.

— И как така?

Диценза разкопча още едно копче на ризата си.

— Заедно разработвахме една сделка във Флорида, за хотели. Вандермайер даваше повечето пари, аз се занимавах с юридическата работа и търсех допълнителни инвеститори и екип мениджъри. Брат ми Рик ми помагаше. Правеше каквото трябва, за да може всички да са щастливи. Още беше хлапе. Двадесет и пет годишен. Тъкмо излязъл от Харвард.

Диценза разтърка гърлото си.

— Боже, колко съм жаден — каза. — Ще ми донесеш ли вода?

Смолев щеше да се възпротиви, но виждаше, че Диценза се измъчва. Отиде в банята и напълни една стъклена кана с вода.

— Защо Вандермайер уби брат ти? — извика той през отворената врата.

— Има си една сътрудничка, азиатка. Китайка или нещо такова. Винаги е с нея, никъде не ходи сам. Нещо като съветничка му е и господ знае какво още. Веднага намрази Рик. Не искаше да има нищо общо с него. Къде е водата?

— Идва. — Смолев подаде чашата на Диценза, като внимаваше да не я разлее.

— Изглежда, тя каза на Вандермайер, че на Рик не може да се има доверие — продължи Диценза, като пое чашата от Смолев и отпи жадно. После я сложи на масичката за кафе. — Странното беше, че излезе права. Дори аз не знаех. Той смяташе да вкара пари на мафията в инвестицията чрез една компания в Бахамските острови. Беше загубил една сумичка на хазарт и някакви доста кофти момчета го натискаха здраво.

Смолев отиде до прозореца и се загледа навън. Камионът от пералнята излизаше от паркинга.

— Значи Вандермайер го е убил?

— Не веднага. Рик отиде да говори с момичето. Нещата излязоха от контрол.

— Излязоха от контрол ли? В какъв смисъл?

— Зависи на кого ще повярваш. Рик каза, че тя го подвела, а тя — че той искал да я изнасили. След два дни Рик изчезна и сделката се развали.

Смолев видя един мъж да излиза от предния вход на хотела. Позна го смътно, но не можеше да си спомни къде го е виждал.

— Знаех, че е Вандермайер, но не можех да ида в полицията, нали? Един приятел в Далас ми даде телефонен номер, каза ми, че някакъв швейцарски банкер може да ми свърши работа за половин милион долара. Джими, не ми е добре. Май ми трябва лекар.

Смолев почука с пръсти по перваза, като гледаше в мъжа, който се отдалечаваше от хотела. Свъси вежди. Изведнъж разбра, че мъжът е сервитьорът, който беше донесъл храната на Диценза. Но сега изглеждаше различно. Косата му беше по-къса и нямаше мустаци. Смолев се извърна. Диценза лежеше по гръб на дивана с отворена уста, гърдите му се повдигаха. Разпенена бяла слюнка течеше от устните му и очите му бяха разширени и оцъклени.

— О, мамка му — изстена Смолев.

Изтича при Диценза.

— Тед! — изкрещя. — Ела тук.

Краката на Диценза започнаха да се мятат и Смолев натисна раменете му върху дивана.

— Опитай да лежиш спокойно, Франк. Колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще се разпространи отровата.

Вратата се отвори.

— Искаше ли… — поде Верити, но спря, като видя какво става. — Какво…

— Сервитьорът! — прекъсна го Смолев. — Сега е с къса коса и без мустаци и носи черно кожено яке и дънки. Излезе пеша, но сигурно наблизо има кола. Тръгвай!

Смолев се изправи и отиде до телефона, а Верити изтича по коридора. Каза на едно момиче на рецепцията да се обади за линейка и да провери има ли лекар в хотела. Тресна слушалката върху телефона и се върна при Диценза. Той беше извил гръб и сухожилията на врата му бяха изопнати като стоманени въжета. Диценза изгрухтя и дясната му ръка стисна рамото на Смолев като менгеме. Измърмори нещо неразбираемо.

— Ще се оправиш, Франк — каза Смолев. — Само лежи спокойно.

Диценза ритна с крак и едната бутилка се изтърколи по килима. Смолев осъзна, че отровата трябва да е била в бирата. Наруга себе си, наруга и сервитьора и неговите бели ръкавици. Нямаше пръстови отпечатъци, а описанието щеше да е напълно безполезно. Единствената му надежда беше, че Верити ще задържи мъжа, но знаеше, че тя е напразна. Убиецът беше професионалист. Внезапно Диценза се скова, а после се отпусна върху дивана. Смолев опипа врата му за пулс, но знаеше, че си губи времето. Диценза беше мъртъв. Също като кариерата ми във ФБР, помисли си Смолев.

 

 

Разговорната уредба на бюрото звънна. Крамър погледна Су Мин с очакване, тя дойде и натисна един бутон.

— Да, Джени? — запита.

— Господин Тарланов е тук — каза секретарката.

Крамър стана и издърпа маншетите на ризата си, а Су Мин отвори вратата на офиса. Чу Алан да спори с посетителя и излезе, за да види какъв е проблемът. Един висок мъж в кафяв шлифер стоеше до бюрото на Джени, притиснал алуминиев куфар до гърдите си с разтревожено изражение. Беше към четиридесетгодишен, с дебели вежди, които почти се събираха над носа му. Изглеждаше зле обръснат, лицето му беше изпито и уморено.

Алан стоеше пред него с разперени ръце и блокираше пътя му. Тарланов говореше нещо бързо на руски и клатеше глава. След това каза на английски със силен акцент:

— Не, не. Оставете ме.

— Стойте където сте, господин Вандермайер — каза Алан, като продължаваше да блокира Тарланов.

Мартин се премести и застана между Крамър и руснака.

— Какъв е проблемът? — запита Крамър Су Мин.

Тя каза нещо на Тарланов и той отвърна, очевидно облекчен, че някой говори собствения му език.

— Не иска да отвори куфарчето — каза тя.

— Защо?

Руснакът, изглежда, разбра въпроса, защото отново каза нещо на Су Мин. Тя кимна и погледна Крамър.

— Казва, че ще го отвори само пред теб.

— Трябва да го претърсим, Су Мин — каза Алан. — Кажи му.

Су Мин понечи да преведе, но Тарланов вече клатеше глава.

Крамър разбра, че той разбира поне малко английски.

— Върнете се в офиса и затворете вратата, господин Вандермайер — каза Алан.

— Няма проблем, Алан — отвърна Крамър. — Су Мин, кажи му, че само ще го опипаме, нищо повече. Може да отвори куфара в моя офис, но просто искаме да сме сигурни, че няма оръжие.

Су Мин мина край Мартин и заговори меко на руснака, сякаш опитваше да успокои подплашен кон. Той кимна, все още нервен, но после остави куфарчето на пода и вдигна ръце. Гледаше в Крамър, докато Алан го претърсва.

— Охо, какво е това? — каза Алан и посегна зад гърба на Тарланов.

Ръката му се появи с малък автоматичен пистолет и той го вдигна, за да може Крамър да го види. Мартин избута Крамър назад в офиса и извади своя пистолет.

Тарланов заговори бързо на руски, докато Алан го претърсваше.

— Казва, че това е за самозащита — обясни Су Мин. — Лондон бил опасен град.

Алан извади малък спрей от джоба на руснака. Разгледа го и внимателно го помириса. Сбърчи нос.

— „Мейс“ е — каза той.

Руснакът кимна енергично.

— За защита.

— Говорите ли английски — запита Крамър.

Тарланов се усмихна предразполагащо.

— Малко.

— Това е всичко — каза Алан и отстъпи назад. Избърса очите си, които бяха започнали да сълзят от спрея. Погледна пистолета в дланта си. Малък, автоматичен, не много по-голям от този, който Крамър държеше в презраменния си кобур.

— Може ли? — запита Крамър, като протегна ръка. Алан му даде оръжието. Крамър не разпозна марката, макар че на цевта имаше надпис на руски.

— За самозащита — повтори руснакът.

Крамър извади пълнителя, пъхна го в джоба си и върна пистолета на руснака.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако прегледам куфара — каза Алан на Крамър.

— Не. Само господин Вандермайер — настоя Тарланов със силния си акцент.

— Наблюдавай го, Мартин — каза Алан.

Мартин изръмжа. Той все още държеше автоматичния си пистолет в ръка. Алан кимна на Крамър да се върне в офиса и го последва, като затвори вратата зад себе си.

— Същата стойка горе-долу и не съм сигурен с акцента, освен това има пистолет. Може да е той, Майк.

Крамър направи гримаса.

— Според мен не се преструва. А нашият човек няма просто така да влезе тук, а сигурно щеше вече да е стрелял по теб и Мартин, а след това да ме е гръмнал и мен. Досега не е позволявал някой да го претърсва, просто почва да стреля.

Алан въздъхна дълбоко.

— Не искам да те оставям сам с него.

— Къде ще иде, Алан? Двамата с Мартин ще бъдете от другата страна на вратата. Това ще е самоубийство, а ние знаем, че убиецът не иска да умира.

Алан помисли няколко секунди.

— Добре. Но стой близо до него, внимавай, като отваря куфара и ако предприеме нещо заплашително…

— Да действам първи. Да, знам.

Алан изгледа Крамър в очите, а после се върна и отвори вратата.

— Нека влезе — каза той на Мартин.

Мартин спусна пистолета и отстъпи място на Тарланов. Руснакът взе металното куфарче и го внесе в офиса. Су Мин затвори вратата и застана с гръб към нея. Тарланов кимна и се усмихна на Крамър, като сложи куфара на бюрото му.

— Не очаквах, че говорите английски — каза Крамър.

Тарланов свъси вежди и погледна Су Мин. Тя преведе и той сви рамене.

— Малко — каза.

— От коя част на Русия сте?

Тарланов отново се обърна веднага към Су Мин и Крамър разбра, че руснакът говори съвсем слабо английски.

Су Мин погледна Крамър.

— Мисля, че не трябва да му задаваме въпроси — каза бързо тя, за да не я разбере руснакът.

Крамър вдигна вежди.

— Запитай го откъде е, моля те.

Су Мин си придаде строго изражение.

— Нека не правим сцени — каза Крамър с любезна усмивка.

За момент Су Мин изглеждаше, сякаш е готова да спори, но след това проговори на Тарланов.

— Санкт Петербург — каза тя.

Крамър кимна.

— Добре. Да видим какво има в куфара.

Той посочи куфара и направи движение, сякаш го отваря. Руснакът кимна. Бръкна в джоба на шлифера си и Крамър застана нащрек, макар да знаеше, че Алан го претърси щателно. Ръката на Тарланов се появи с връзка ключове. Разрови я и с един от тях отвори ключалките.

Крамър се премести около бюрото така, че да застане зад руснака. Надникна над рамото му, когато вдигаше капака. Затаи дъх и ръката му се насочи към скрития пистолет.

Капакът се отвори и Крамър забеляза свитък листове. Тарланов ги взе и му ги подаде. Каза нещо на руски и Су Мин преведе:

— Това са документите за технологията и подробности за наличните количества.

Крамър разгърна листовете. Те бяха изцяло на руски и текстът беше изпъстрен с химически символи и уравнения. Той ги даде на Су Мин.

— Разбираш ли нещо?

Докато тя четеше, Тарланов застана отстрани и махна с ръка към отворения куфар. По-голямата му част беше запълнена със сив дунапрен, но в средата, разположена в тясна кухина, се намираше метална бутилка с формата на снаряд, сива в горната част, червена почти до края и с месингова капачка отдолу. Обектът беше около двадесет сантиметра на дължина с руски надписи върху червената част, предимно цифри.

Крамър се наведе над куфара и го разгледа, като се почесваше замислено по брадата. Сигурен беше, че това не е снаряд. Всъщност не приличаше на нито едно от оръжията, които беше виждал.

— Питай го дали мога да го докосна — каза той на Су Мин.

— Мисля, че идеята не е добра.

— Питай го — повтори Крамър с възможно най-любезен глас. Не искаше Тарланов да разбере по гласа му, че има нещо нередно.

Су Мин проговори на Тарланов на руски, изслуша отговора му и каза:

— Не е опасно.

Крамър вдигна енергично бутилката. Тежеше няколко килограма.

— Но казва да внимаваш да не го изпуснеш — добави Су Мин.

Крамър завъртя предмета в ръцете си. Беше гладък, без нитове или винтове и месинговата капачка изглеждаше като завита в червената метална част. Напомняше му на играчка за коледна елха, но много, много по-голяма.

— Откъде е? — запита Крамър.

Когато Су Мин не преведе, Крамър се обърна и я изгледа. Тя го наблюдаваше гневно, скръстила ръце на гърдите си.

— Не това се иска от нас.

— Усмихвай се, хлапе — каза Крамър. — И прави каквото ти казвам.

Руснакът погледна Су Мин с очакване. Тя се усмихна насила и му проговори на руски. Отговорът му се състоеше от една дума:

— Екатеринбург — каза Су Мин. — Това е град в Уралските планини, на около 600 километра от Москва.

Крамър кимна. Тарланов проговори отново и Су Мин се заслуша внимателно.

— Но това е произведено в Красноярск-26, военен град в Зеленогорск — преведе тя.

Крамър не можа да разбере нищо от надписа върху бутилката и затова я върна на мястото й в куфара. Много му се искаше да пита руснака какво има вътре, но това беше невъзможно: очевидно е, че Вандермайер би знаел какво му носят.

— Колко струва? — запита той.

Руснакът отговори с безгрижно свиване на рамене.

— Зависи колко желаете — каза жената. — Базовата цена е четиристотин хиляди долара за килограм.

Руснакът затвори куфара.

— Питай го колко може да осигури — помоли Крамър.

Су Мин се обърна към Тарланов на руски. Той кимна, а после се извърна и тръгна към вратата. Крамър разбра, че Су Мин му е казала, че срещата приключи. Тя се втурна пред руснака, отвори вратата и го изкара, преди Крамър да успее да протестира.

В мига, когато руснакът излезе от офиса, Су Мин затвори вратата и застана с гръб към нея, с гневно бляскащи очи.

— Не трябваше да го питаш нищо — каза тя. — Господин Вандермайер каза, че трябва само да вземеш пратката. Не постъпи както ти е казано.

— Той е твой шеф, не мой.

— Можеше да развалиш всичко.

Крамър сви презрително рамене.

— Това не е мой проблем.

Посочи куфара.

— А това какво е, по дяволите? Какво е толкова важно, че се прави в руски военен град и струва четиристотин хиляди долара килограма?

— Не е твоя работа.

— Грешиш, Су Мин. Грешиш много. Аз се грижа за съдържанието на куфара, каквото и да е то, аз отговарям за него и ако е някакво биологично оръжие, имам право да знам.

— Не е биологично оръжие — каза тя и се нацупи като малко момиченце, което не получава каквото иска.

— Така казваш ти. Ами ако го изпусна, ако колата катастрофира? Да предположим, че съдържанието на бутилката изтече. Можем всички да умрем.

Су Мин поклати глава.

— Безопасно е.

— Откъде знаеш?

Тя размаха печатните листове пред лицето му.

— Защото така пише тук, ето откъде знам. Докато не бъде активирано, е практически инертно.

— Активирано ли? Какво искаш да кажеш? Какво е това, Су Мин?

Тя потупа листовете върху дланта си, докато го гледаше.

— Червен живак. Мостра за проверка от господин Вандермайер.

— Червен живак? — повтори Крамър. — Какво е това, някакъв експлозив ли?

— Не трябваше и това да ти казвам — отвърна жената.

Крамър отиде до нея. Тя изглеждаше толкова дребна пред него. Едва достигаше до рамото му и трябваше да вдига глава, за да го гледа в очите.

— За какво се използва? — настоя той.

Су Мин свъси вежди.

— Предимно за детонатори.

— За бомби ли?

Тя кимна.

— Но има и цивилно приложение. Миннодобивните фирми го използват при извличането на злато от рудата.

Крамър продължаваше да я гледа. Но беше сигурен, че тя не му казва всичко.

 

 

Мери погледна часовника си.

— Дали да сложа още пари в апарата? — запита тя.

Линч протегна ръка пред себе си и отвори и сви юмруци. Въздъхна.

— Да, май трябва.

Почука с пръсти по волана, докато гледаше през оживената улица към сградата с офиса на Вандермайер.

— Покажи се, покажи се, където и да си — прошепна той. Мери излезе от колата, сложи монети в паркинговия апарат и отново седна на мястото си.

— Разбира се, Крамър може и да не е тук.

— Тук е — отвърна Линч. — Сигурен съм.

— Искаш ли нещо за ядене? Сандвич или нещо друго?

Линч поклати глава. Потри се по тила. Изпитваше болка навсякъде по тялото. Имаше чувството, че е седял в колата с месеци.

— Може би едно кафе.

— Уморен ли си?

— Съсипан.

— Пет минава. Офисите скоро ще затварят. Аз ще взема кафе, преди да излезе тълпата.

Посегна към дръжката на вратата, когато Линч се изправи рязко.

— Чакай.

Ръката на Мери отскочи от дръжката, сякаш от електрически удар.

— Какво?

— Виж! — Линч кимна към блока. Там беше спрял един мерцедес и шофьорът, едър мъж в тъмносин костюм и шапка с козирка излизаше от него.

— Това е същата кола, с която бяха в Уелс — каза Мери.

— Същият модел. Друг номер. Но това е шофьорът.

Той запали двигателя.

— Извади картата. Пиковият час не е най-подходящ за следене из лондонските улици.

Линч подкара колата и даде мигач, че ще завие надясно. Искаше да е сигурен, че няма да го блокират в страничната уличка, когато мерцедесът тръгне. Една жена на средна възраст с раздрънкана кола светна с фаровете и Линч вкара своя ровър в трафика. Можеше да паркира само на една двойна жълта линия, но не смяташе, че ще се наложи да чака дълго, затова спря и се вгледа в мерцедеса в огледалото си за обратно виждане. Мери се извърна на седалката, за да наблюдава сградата.

— О, мамка му — каза Линч тихо.

Един чернокож полицай вървеше към тях с бележник в ръка. Намираше се на петдесетина крачки. Вървеше целенасочено към тяхната кола. Мери отвори вратата.

— Какво правиш?

— Ще говоря с него — каза тя.

Излезе от колата и тръгна към полицая, усмихната и с карта в ръка. Каза нещо на полицая и му показа картата. „Умно момиче“, помисли си Линч, но се съмняваше, че ще си спечелят повече от минута-две. Полицаят взе картата от Мери и започна да й обяснява и да сочи надолу по пътя.

Линч се обърна, за да погледне през задното стъкло на ровъра. Вратата на сградата се отвори, но излезе една млада жена.

— Хайде, хайде — промърмори Линч.

Чувстваше се открит и уязвим тук на двойната жълта линия и с полицай само на няколко метра от него. Наблизо нямаше други места за паркиране и ако трябваше да се махнат, щеше да се наложи да се върнат обратно, но в натовареното движение това щеше да им отнеме цели векове. Вратата на сградата отново се отвори и шофьорът излезе. Застана на входа, огледа се наляво и надясно, а после задържа вратата отворена. Излезе още един едър мъж с тъмносив костюм и Линч го разпозна веднага: същият, който се разхождаше с Крамър в училището в Уелс.

Мери все още разговаряше с полицая. Линч не искаше да рискува и да натиска клаксона, въпреки че улицата беше претъпкана с коли и пешеходци. Светна с фаровете два пъти и тя му махна, преди да види двамата мъже. Мери взе картата от полицая, каза нещо и след това бързо тръгна към колата. Линч не отделяше очи от огледалото. Излезе и трети човек. Линч присви очи. Крамър беше. Носеше алуминиево куфарче.

Мери влезе в колата и затвори вратата. Полицаят продължаваше да върви към тях. Мери свали стъклото и му отправи широка усмивка.

— Благодаря ви за помощта — извика тя и размаха картата към него.

Той отмина, но погледна към тях през рамо.

— Трябва да тръгваш — каза Мери. — Гледа ни.

— Престори се, че ми даваш указания — отвърна Линч.

Мери се наведе и демонстративно вдигна картата пред него, докато той продължаваше да гледа в огледалото. Тримата мъже се качваха в мерцедеса. Двамата едри мъже действаха бързо и Линч осъзна колко умно охраняваха Крамър. Младата азиатка излезе от сградата и сама отвори задната врата на колата. Мери продължи да сочи картата и да кима. Линч поклати глава, сякаш съгласен с нея. В огледалото видя, че полицаят се отдалечава.

— Добре, тръгва — каза Линч.

Мерцедесът се отдели от бордюра. Като се изравни с ровъра, Линч обърна глава настрани. Пропусна две коли и след това се включи в движението. Мери държеше картата отворена в скута си и продължаваше да я гледа, докато Линч следваше мерцедеса. Движението беше бавно и Линч не се притесняваше, че мерцедесът ще му се измъкне, но искаше да е близо до него, в случай че го задържат някои светофари.

Едно такси се навря пред него и той изпсува.

— Завива наляво — каза Мери.

Линч даде мигач и последва мерцедеса по страничната улица. Мерцедесът направи още два завоя бързо един след друг. За момент Линч се замисли дали шофьорът не ги е забелязал, но след това изминаха почти цяла миля в права посока. Линч остави да го надминат две коли, но гледаше да не изостава.

— Фулъм — обади се Мери. — Тръгнали са към Фулъм. Сигурно ще пресичат реката.

— Ако ще се връщат в Уелс, ще ме ядосат страшно — отвърна Линч през зъби.

— Не, отиват на североизток. За Уелс трябва да поемат на запад по шосе М4.

Минаха край антикварни магазини, пълни с позлатени мебели и екстравагантни осветителни тела, а след това край един футболен стадион.

— „Челси“ — каза Мери. — Тук играе „Челси“.

Трафикът се поразреди и Линч изостана, като остави доста място до мерцедеса. Нямаше голяма вероятност да го загуби — шофьорът спазваше ограничението на скоростта с религиозна точност.

 

 

— Мисля, че ни следят — каза Мартин, като погледна в огледалото.

Су Мин понечи да се обърне, но Крамър протегна ръка и хвана нейната.

— Не се обръщай.

— Сигурен ли си? — попита той Мартин.

— Забелязах ги преди пет минути, но това е най-хубавият път за Челси Харбър и сигурно е съвпадение. Двама души, едната е жена, струва ми се.

— Нашият човек обикновено работи сам — каза Алан.

— Да, но невинаги — отвърна Крамър. — Помниш ли убийството в Киприано? Наблизо е имало моторница, която го е взела. Има и други случаи, при които негов човек кара колата, с която избягва.

Алан обърна глава и леко завъртя страничното огледало така, че да вижда зад мерцедеса.

— Металносивият ровър ли?

— Точно той — отговори Мартин. — Не е някой от нашите, нали?

— Не, не е, мамка му. А ако беше наш, щях да им откъсна топките и да ги сложа на препечена филийка. Можеш ли да разчетеш регистрационния номер?

— Много далече са — каза Мартин. — Да им се измъкна ли?

Алан го погледна с укор.

— Ако им се измъкнем, ще знаят, че сме ги открили. А не това опитваме тук, нали?

— Шегувах се, Алан — каза Мартин.

— Забавѝ, за да видя дали мога да им взема номера.

— Предполагам, че трябва да го направя, без да натискам спирачките, нали?

Мартин се усмихна на Алан и вдигна крак от газта.

Алан наблюдаваше ровъра в огледалото.

— И той забавя.

Шофьорът на черното такси зад тях натисна нетърпеливо клаксона си. Мартин отново ускори.

— Карай към апартамента — каза Алан. — Не могат да направят нищо, докато сме в колата. Да видим какво ще стане, като стигнем Челси Харбър.

Крамър се усмихна на Су Мин.

— Всичко ще бъде наред.

Жената кимна неубедително. Крамър разбра, че все още държи ръката й. Пусна я и скръсти ръце.

— Може да не е той.

— Още са там — обади се Мартин.

Крамър стисна ръцете си. Усещаше как пистолетът притиска ребрата му, но това не го успокояваше.

Мартин сви по пътя към Челси Харбър, като местеше бързо очи между огледалото и пътя напред.

— Дава мигач — каза той. — Да, идва. Все още е прекалено далеч, за да видя регистрационния му номер.

Минаха край хотел „Конрад“ към високия блок с апартаментите със сините балкони и подобния на пирамида покрив. Мартин сви наляво, за да мине около паркинга.

— Фалшива тревога — обади се Алан. — Спират пред хотела.

Крамър опита да се отпусне. Освободи ръцете си, облегна глава на седалката и въздъхна. Сърцето му биеше бързо и дланите му се бяха изпотили.

— Добре ли си? — запита Алан, като влязоха в подземния гараж и спряха пред вратата за блока.

Крамър кимна мълчаливо. Мартин и Алан излязоха от колата и отидоха до вратата. Районът пред входа беше чист, но двамата мъже застанаха като защитна преграда, докато го съпровождаха към входа. Портиерът им кимна.

Те взеха асансьора до приземния етаж и тръгнаха през фоайето с мраморния под. Дежурният портиер не беше същият от сутринта, когато излязоха. Беше по-млад, със слабо лице и бледосини очи. Крамър премести металния куфар в лявата си ръка. Портиерът махна за поздрав на Алан, а после бръкна под плота на гишето. Крамър застана нащрек и сви пръстите на дясната си ръка.

— Спокойно — каза Алан с крайчеца на устата си. — От нашите е.

Портиерът измъкна един плик и го подаде на Су Мин, докато Алан и Мартин вървяха от двете страни на Крамър към асансьора.

 

 

Мери отвори вратата на ровъра и седна със зачервено от вълнение лице.

— Влязоха в жилищния блок, високия. Двамата едри мъже стояха съвсем близо до него, когато влизаха.

— Телохранители са значи — отговори Линч.

— За какво му е на Крамър телохранител? — запита Мери. — Смяташ ли, че знаят, че го търсим?

— Не виждам откъде могат да знаят — каза Линч. — Освен това няма логика. Ако се опитват да го пазят, ще го скрият някъде. Англичаните могат да му дадат нова самоличност, нов паспорт и билет за всяка точка в света. Нямаше да го излагат на показ така. Може би Вандермайер е в апартамента. Какво направиха с колата?

— Шофьорът излезе след няколко минути и я паркира.

— Значи ще поостанат, а? И кое е момичето с тях?

Мери сви рамене.

— Не знам. Но телохранителите определено не пазят нея. Тя ги следва.

Линч цъкна с език. Имаше този навик, когато беше нервен, и не осъзнаваше, че го прави, докато Мери не почна да го имитира.

— Извинявай — каза той. — Винаги правя така, когато мисля, още от дете. Адски ядосвах учителите по време на изпит.

— Сигурно. За какво мислиш?

— Какво да правим?

— Какви възможности имаме?

Линч наведе глава настрани, като се вгледа в Мери.

— Можем да продължим да го следваме и да разберем какво прави. Или да се оттеглим, да видим дали телохранителите са постоянно с него. Или пък можем да нападнем сега.

Мери сложи ръка на рамото му.

— Знаеш ли аз какво бих направила?

Линч се вгледа в очите й.

— Да. Знам какво искаш.

Въздъхна и потри ръце по лицето си.

— Скапан съм — каза той. — Каквото и да правим, трябва да си починем малко.

Мери кимна към хотела.

— Е, намираме се точно където трябва.

 

 

Веднага щом влязоха в апартамента, Су Мин изчезна по коридора към спалнята с металното куфарче. Крамър чу да се затваря една врата и реши, че навярно тя слага куфарчето в сейфа на Вандермайер. Мартин отиде към кухнята и Крамър и Алан го последваха.

— Умирам от глад — каза Мартин. — Отвори вратата на хладилника и надникна вътре. — Исусе Христе, та тук има храна за цял полк!

Свали сакото си, закачи го на облегалката на един стол, разкопча кобура си, после си свали ризата, под която се разкри тъмносинята му бронирана жилетка. Откачи залепящите я ленти, измъкна я и я пусна върху масата. Масата се разклати.

— Значи ще ти стигне до утре — обади се Алан и включи електрическата кана.

Мартин си облече ризата, взе от хладилника една кора яйца, пакет бекон в найлонова опаковка, пакет кренвирши и бучка масло.

— Виждате ли някакъв хляб? — попита той.

Крамър посочи голяма кутия от неръждаема стомана с гравиран отстрани надпис „ХЛЯБ“.

— Гадая, но според мен хлябът е там.

Мартин натрупа продуктите върху дъската до печката и отвори кутията за хляб.

— Идеално — каза и извади самун хляб „Ховис“. — Обичам пържен хляб.

От една кука на стената висеше голям тиган и Мартин го взе.

— Едно яйце или шест? — запита Алан.

— Две. Пържени. Черни отдолу, рохкави отгоре, както винаги ги правиш.

— Майк?

Крамър поклати глава.

— Ти хич не се тревожиш за нивото на холестерина, а? — запита Мартин. — Тази Су Мин май те накара да се замислиш за здравето си.

— Да, и истински се интересува от теб — добави Алан.

— Стига де — каза Крамър. — Тя просто си върши работата.

Мартин отвори със зъби опаковката бекон и пусна резените в тигана. Те започнаха да цвърчат и Мартин ги побутна с пластмасова бъркалка.

— Някой от вас двамата чувал ли е за червен живак? — запита Крамър, като се облегна на кухненската врата.

— Измама е — каза Алан.

Отвори един от кухненските шкафове, погледна вътре и отново го затвори.

— Какво искаш да кажеш?

— Измислица. Няма такова нещо.

Алан отвори друг шкаф и извади буркан кафе. Сне капачката. Хартиеният уплътнител под нея беше недокоснат.

— От години се говори, но според Министерството на отбраната такова нещо няма.

Крамър прокара ръка през косата си.

— А какво би трябвало да представлява?

— Нещо свързано с ядрените оръжия. Предполага се, че ги прави по-ефективни или нещо такова. Би трябвало да е тайно руско оръжие, имаше слухове, че са го изобретили малко преди края на Студената война.

— А ти защо казваш, че е измислица?

— Защото още никой не го е пипнал. — Алан сипа с лъжичката кафе в три чаши. — Непрекъснато се появява по някой посредник, който твърди, че има от тази стока, но винаги се оказва, че е нещо друго. Руската мафия прави състояние, като будалка арабски купувачи.

— Да бе, чалмалиите купуват всичко — съгласи се Мартин и пусна кренвирши в тигана. — Освен пясък, мисля.

— Е, ако е измислица, защо продължават да го купуват?

— Защото — отговори Алан — винаги има вероятност да съществува и силните на деня да лъжат.

— А те защо биха лъгали? — запита Крамър.

— По навик — отговори Мартин, но Алан и Крамър не му обърнаха внимание.

Алан наля гореща вода в чашите и разбърка кафето.

— Аз чух, че ако това нещо е както руснаците го рекламират, то с него може да се направи атомна бомба колкото грейпфрут.

— Значи опитват да го спрат?

— Ако съществува — каза Алан. — И то с адски голямо „ако“. Руското правителство казва, че няма такова нещо.

— Да, те биха казали такова нещо, нали? — подхвърли Мартин.

Премести ловко с вилицата кренвирши и бекон в две чинии, а след това започна да чупи яйца с една ръка върху горещата мазнина.

— Да, но ако съществува и ако руснаците го имат, биха го продали на янките, или янките биха платили, за да го махнат от пазара.

— Да, май е така.

Крамър не изглеждаше да е много убеден и Алан вдигна поглед от чашите за кафе.

— Хей, чакай малко. Да не казваш, че това е съдържанието на куфарчето? Вандермайер купува червен живак?

— Така ми каза.

— Е, губи си времето — отвърна Алан и подаде едната чаша на Крамър.

— Има и документация — каза Крамър.

— Предполагам, на руски.

Крамър кимна.

— Значи може да е и друго?

— Да. — Крамър остави чашата върху дъската до печката. — Но Вандермайер не ми прилича на човек, който би се хванал на такава въдица.

Мартин извади пържените яйца от тигана с пластмасовата бъркалка и постави на тяхно място две филии кафяв хляб.

— Е, това не е наш проблем, нали?

— Май си прав — каза Крамър. — Ти откъде знаеш толкова по този въпрос, Алан?

— Знам само каквото съм чел от вестниците. И мисля, че „Нюзуик“ писа нещо преди време. Хей, Мартин, аз искам пържена филия, не кремирана.

Той застана зад Мартин и надникна над рамото му в тигана и цвърчащото му съдържание.

— Малко въглен не вреди — отвърна Мартин и обърна филията.

— Важното е, че Вандермайер ми предложи пари, за да не допусна никой да не пита за куфара.

— Колко пари?

— Много.

— Ами вземи ги — каза Алан.

Бръкна в тигана, взе едната филия с пръсти и я пусна в чинията си. Изгледа намръщено Мартин.

— Той не би го направил, освен ако не е сигурен, че става въпрос за истинска стока, нали?

— По дяволите, Майк, не знам. Може би има повече пари, отколкото разум.

Алан занесе чинията си в хола. Крамър го последва. Алан седна в един от фотьойлите от кожа и стомана и започна да се храни от чинията, която сложи в скута си.

— На твое място бих взел парите, бих предал куфарчето и не бих му мислил — каза той.

 

 

Линч отиде до прозореца и погледна към жилищния блок.

— Отлично.

По-долу виждаше входа на блока, макар и от прекалено голям ъгъл, за да може да надникне във фоайето.

— Стаята е съвсем наред — каза Мери и пусна чантата си върху голямото легло. — И така трябва, за тази цена.

— Аз имах предвид гледката — обади се Линч.

Мери отиде при него. Облегна глава на рамото му, загледана в блока отсреща.

— Той е там — прошепна тя. — Копелето, което уби родителите ми, е там.

Потрепери, сякаш усетила течение.

Линч се питаше на кой ли етаж е Крамър. Не можеше да надникне в апартаментите, защото или прозорците бяха леко оцветени, или пък вечерното слънце се отразяваше в стъклото. Както и да е, прозорците на блока гледаха Линч празни, като очите на мъртвец. Той се обърна настрани.

— Трябва да взема душ.

Банята беше луксозна, със златни аксесоари и безупречен мрамор. Линч се съблече и пусна водата. Огледа се в огледалото над мивката. Изглеждаше уморен, бялото на очите му беше изпъстрено с червени жилчици, а косата му бе мазна и рошава. Притесняваха се, че с разтревожения си и уморен външен вид ще предизвика въпроси на рецепцията, и затова Мери беше говорила с хората и използва собствената си кредитна карта, за да плати за стаята. На него му трябваше единствено да се измие и да поспи няколко часа. После щеше да измисли как да продължи.

Пристъпи под душа и остави димящата гореща вода да се плиска по лицето и врата му. Насапуниса се със затворени очи, докато водата падаше върху уморените му мускули.

Не чу Мери да влиза в банята и подскочи при допира на ръцете й около кръста му.

— Успокой се, момче — каза тя и се притисна към гърба му.

Ръката й се спусна между краката му и го хвана за члена. Линч понечи да се обърне, но Мери го стисна по-силно и му каза да не мърда. Той вдигна ръцете си и се облегна на плочките, докато Мери продължаваше да го гали.

Тя го целуна между лопатките, а меките й гърди се притискаха в гърба му, докато го възбуждаше с ръце.

— Кажи ми какво ще правиш, Дермот?

Ръцете й се свиха още и той изохка. Тя отпусна захвата си и го разтри агонизиращо бавно, възбуждащо, докато го накара да полудее от желание.

— Кажи ми, Дермот. Кажи ми какво ще правиш?

Линч отново опита да се обърне, но тя го притисна към стената на душа, без да го пуска.

— Ще го убия — изохка той. — Ще го застрелям като бясно куче.

Мери го пусна и той бързо се извърна. Грабна я и я вдигна. Тя се отблъсна от него със суров поглед.

— Обещаваш ли? Заклеваш ли се, че ще го направиш?

— Да — изпъшка той.

Мери вдигна крака и той я натисна до стената и проникна в нея толкова силно, че почти я накара да изпищи.

 

 

Крамър вървеше към своята спалня. Изпод вратата на кабинета на Вандермайер се виждаше светлина. Той спря и се заслуша, но не чу нищо и почука леко. Су Мин запита кой е.

— Аз съм.

— Какво искаш?

Крамър се замисли за няколко секунди. Не беше сигурен, че иска нещо или пък защо беше почукал на вратата.

— Влез — каза тя накрая.

Крамър отвори вратата. Су Мин седеше на черен кожен диван в другия край на стаята, свила крака под тялото си. До себе си имаше малка купчина хартия и в ръце държеше един лист. За своя изненада, Крамър забеляза, че тя носи очила с овални стъкла и тънка телена рамка. Тя ги свали, когато вдигна поглед към него.

— Какво има, Майк Крамър? Не можеш ли да спиш?

Той отиде до прозореца. Стаята беше колкото голямата спалня, с изглед на север, към хотела с извитите балкони и бели каменни стени, и към тухлените офиссгради на Челси Харбър. Между блока и хотела имаше малко пристанище за яхти с канал към Темза. Яхтите в пристанището бяха големи, скъпи модели, от онези, с които човек трябва да се покаже, а не да плава. От лявата и дясната страна на пристанището имаше жилищни блокове, чиито стени се белееха и блестяха като яхтите във водата.

— Съжалявам за онова, дето стана по-рано — каза Крамър. Тръгна из стаята. Стената в другия край беше облицована с огледални плочки, от което офисът изглеждаше два пъти по-голям от реалните си размери. Той загледа Су Мин в огледалната стена. Тя приличаше на ученичка, която учи за важен изпит.

— По-рано?

— Онази работа с руснака. Нещо не бях наред.

Тя не отговори и той се обърна с лице към нея. Су Мин го наблюдаваше с развеселена усмивка.

— Ти беше като дете, на което са казали, че все още не може да отвори коледния си подарък.

Крамър се ухили виновно.

— Да, държах се като дете, нали?

— Не си от хората, които обичат тайните. Но си прав, държа се зле. Можеше да ни злепоставиш. Господин Вандермайер изразходва много време и пари, за да се свърже с господин Тарланов.

Крамър посочи към листовете, които тя четеше.

— Това ли са документите, които той остави?

Су Мин кимна.

— Езикът е много технически. Имам затруднения с някои термини.

— Удивен съм, че изобщо говориш руски.

Тя направи гримаса.

— Езиците не са чак толкова трудни. Граматика и думи, това е. Като научиш два-три езика, забелязваш характерните неща и остава само да запомняш.

Крамър се приближи до голямото бюро, което доминираше в другия край на стаята, срещу огледалната стена. Върху него нямаше нищо, с изключение на един компютър, монитор и два телефона. На стената отзад имаше голяма карта на света. Крамър се загледа в нея. Англия изглеждаше толкова малка и незначителна в сравнение с общата земна маса на света. Имаше нещо егоцентрично в начина, по който страната беше поставена право в средата, сякаш всичко друго се върти около нея. Това може да е било вярно преди, когато повечето от страните на картата са били оцветени в розово и когато Англия е имала империя, но сега тя представляваше само малък остров на ръба на Европа.

— Да не се опитваш да откриеш себе си, Майк Крамър?

Той се усмихна. Тя грешеше много. Майк знаеше точно къде се намира и накъде върви. Обърна се.

— Ти често ли ходиш в Ню Йорк? — запита той.

— Доста често. През последната година повечето време бяхме в Далечния изток. Там са най-бързо развиващите се пазари.

— Ами червеният живак? Според теб шефът ти иска ли да го продава там?

— Възможно е. Защо?

— Той се използва за направата на бомби, казваш?

Тя събра ръце като дете, което се кани да си каже молитвата.

— Да, това е едно от приложенията, но става и за много други неща.

— Но не ми каза, че се използва за направата на ядрени бомби.

Ако Су Мин беше изненадана от новите познания на Крамър, не го показа.

— Червеният живак не е бомба. Той е химикал. С много начини на използване.

— Използва се за ядрени оръжия, да или не?

— Искреният отговор е, че не знаем. Никой не знае. Все още никой не е детонирал ядрена бомба, в която има червен живак.

— Все още?

— Искам да кажа изобщо. Не се е случвало и може би няма да се случи никога.

— Ами тези документи? Какво пише в тях?

Тя махна с ръка към листовете.

— Според раздела, който четях, може да се използва за стартиране на ядрени реактори за цивилни нужди и нищо по-злокобно. Има и един раздел, в който се описва покритие, което позволява всяка боядисана с него вещ да става практически невидима за радари.

Крамър се приближи към нея. Масичката за кафе беше изсечена от блок черно-сив мрамор, способна да издържи много по-тежки неща от него, и затова той седна върху нея с лице към Су Мин. Преплете пръстите на ръцете си и се наведе към нея.

— Значи господин Вандермайер иска просто да стартира ядрени реактори и да помага за чистите небеса на приятелските страни, така ли?

— Господин Вандермайер е бизнесмен. Занимава се с всякакъв бизнес.

— Кажи ми за какво още може да се използва това.

Су Мин направи гримаса, сякаш току-що бе вкусила нещо неприятно.

— Казах ти за детонаторите. Може да се използва за задействане на бомби. Всякакви бомби, не само ядрени. Не разбирам точно как, но от него ядрените бомби стават по-ефективни.

Тя потупа купчинката хартия до себе си.

— Не разбирам химическата реакция, но е някакъв катализатор.

— И шефът ти ще го продаде на онзи, който даде най-много?

— Разбира се.

— Дори ако са терористи?

— Терористи? Не, господин Вандермайер не би търгувал с терористи.

— Сигурна ли си?

Тя свъси вежди, сякаш обмисля въпроса му, а после кимна.

— Да, сигурна съм.

Крамър поклати глава удивен. Не разбираше живота на Вандермайер — да обикаля света и да продава инструменти на смъртта на всеки, който може да си ги купи.

— А мострата, която ни даде Тарланов? Как е направена?

— Защо питаш?

Крамър сви рамене.

— Просто съм любопитен.

Су Мин го гледа известно време, а после взе листовете и ги запрелиства. Сложи си очилата и погледна към него над тях.

— Започва като живачно-антимониев окис.

Тя се зачете в листа няколко секунди, като движеше устата си беззвучно.

— Да, окис с кубична пирохлорна структура. — После му се усмихна. — Нямам представа какво означава това.

Крамър отвърна на усмивката.

— Аз също.

— Вземат кислорода и го разтварят в живак, а после го облъчват три седмици.

— Значи това в куфара е радиоактивно?

— Леко. Не се притеснявай, защитено е.

— Така ли? И Чернобил беше защитен.

— Сериозно говоря, Майк Крамър. Ако червеният живак ще се използва в ядрени оръжия, трябва да се добави плутоний и отново да се облъчва. След това става радиоактивен, но може да се съхранява само тридесет дни. Нашата мостра е инертна.

— И какво се надява да купи шефът ти? Инертния материал или радиоактивния?

— Не знам.

Крамър присви очи.

— Наистина — каза тя. — Не знам.

Крамър кимна към топчето хартия.

— Какво още пише там?

— Повечето е на прекалено технически език.

Тя разгледа листа.

— Тук се обяснява действието на червения живак — нещо във връзка с начина, по който променя атомното тегло на изотопите, което прави ядрения материал по-ефективен. Разбираш ли какво казвам?

Крамър поклати глава.

— Обърках се още при кубичната структура.

Су Мин се усмихна.

— Аз също не го разбирам. Мога да го преведа, но това не означава, че го разбирам. Господин Вандермайер има специалисти, които ще му обяснят смисъла. — Тя отново свали очилата си. — Не е нещо, за което трябва да се тревожиш. Повече се вълнувай за човека, който се опитва да те убие.

Крамър сви рамене.

— Мога само да чакам.

Су Мин го изгледа няколко секунди, а после изведнъж се наведе напред и го целуна нежно по бузата, близо до устните. Докосването беше леко, почти нищожно, но накара Крамър да настръхне. Той остана с отворена уста, а тя се отдръпна и сложи очилата си.

— Това за какво беше? — запита той.

Су Мин не го погледна. Отново се зачете.

— Просто съм любопитна — каза.

Крамър я гледаше, зашеметен от внезапната целувка, и колкото повече седеше с преплетени пръсти, толкова повече му се струваше, че си е въобразил. Су Мин отметна кичур коса зад ухото си, докато разглеждаше печатния лист с набръчкано чело в опит да разбере техническата информация. Крамър искаше да я притисне, да я накара да му каже защо го целуна, но някак си въпросът не изглеждаше уместен. Стана и потърка мястото, където устните бяха докоснали кожата му.

— Е, аз ще ида да си легна.

— Лека нощ — отвърна тя, без да вдига поглед.

Крамър я остави на дивана. Затвори вратата зад себе си и бавно отиде в стаята си. Когато си легна и се загледа в тавана, вече не можеше да си спомни какво изпита от целувката.

 

 

Полковникът разглеждаше своя компютър за шах с набръчкано от размисъл чело. Настроил беше машината на най-високото ниво, което означаваше, че трябваха почти петнадесет минути между ходовете, и след два часа игра компютърът го беше поставил в почти безизходна ситуация. Той си помисли, че компютрите отнемат почти всичко забавно в шаха. Сега, когато можеха редовно да побеждават гросмайсторите, какъв смисъл имаше да се играе? Той се облегна и направи гримаса. Щеше да е мат след четири, най-много пет хода, освен ако не пропуска нещо. Един от трите телефона на бюрото иззвъня и разби съсредоточението му. Продължи да гледа черно-белите фигури и вдигна слушалката. Обаждаха се от чужбина.

— Полковник? — акцентът беше американски.

— Да.

— Обажда се Дан.

Дан Грийнбърг, свръзката на полковника в главната квартира на ФБР във Вашингтон.

— Какъв е проблемът, Дан?

Не можеше да не усети напрежението в гласа на Грийнбърг.

— Диценза е мъртъв.

— Предполагам, излишно е да се надявам, че причината е естествена.

— Убийство. Отрова.

Полковникът се отпусна в стола си.

— Това ми е най-малко необходимо сега, Дан.

— И на мен. В момента, докато си говорим, хвърчат глави.

Полковникът затвори очи и потърка костта на носа си. Ако Грийнбърг беше от неговите хора, полковникът щеше да го сдъвче. Нямаше извинение за загубата на човек под полицейска защита. Никакво. А за Диценза отговаряше именно Грийнбърг: ако ще пада глава, то трябва да е неговата.

— Знаем ли кой го е направил?

— Бял мъж, малко над тридесетгодишен, около метър и осемдесет, с кафяви очи. Влязъл е като сервитьор. Имал е необходимите документи, Диценза тъкмо си бил поръчал храна в стаята…

— И истинският сервитьор се оказал мъртъв?

Полковникът отново отвори очи. Погледна през прозореца към хотел „Конрад“ от дясната му страна. Седеше в неизползвано жилище, реквизирано поради близостта си с жилищния блок, в който се намираше апартаментът на Вандермайер. В една съседна стая седяха двама бойци от специалните части, в кожени якета и дънки, пиеха кафе и гледаха телевизия с намален звук. Друг боец стоеше на кърмата на голяма моторна яхта в пристанището отдолу.

— В един склад. Удушен с гарота.

— Колко от твоите хора са го видели?

— Двама.

— И това е единственото описание, така ли?

— Носил е фалшиви мустаци и перука — оправда се Грийнбърг. — Дори не сме сигурни за цвета на очите му. Един от агентите го помислил за мексиканец, но това може да е заради мустаците. Мислиш ли, че е нашият човек?

— Колко се е доближил до Диценза?

— Стоял е до него, защо?

— Защото, ако е бил толкова близо и ако е нашият убиец, би използвал пистолет. Изстрел в лицето, изстрел в сърцето. Рутина. Друг пострадал ли е?

— Не. Вкарал количката, отворил две бири и си излязъл. Две минути по-късно Диценза умрял. Ще идентифицираме отровата до утре.

— Не ми изглежда да е човекът, когото търсим — каза полковникът. — Доколкото ми е известно, не е използвал отрова.

— Знаеш какво значи, ако е бил той.

— Да, Дан. Знам какво означава това.

Ако убиецът е открил, че Диценза го е предал, то операцията се проваляше.

— Диценза имал ли е други врагове?

— Като кучето бълхи. Ядосал е доста кофти типове в Маями.

— От онези, дето са готови да убият човек под опеката на полицията?

— Възможно е.

— Възможно или вероятно?

Настъпи дълга тишина, след което Грийнбърг въздъхна.

— Не съм сигурен какво искаш да кажа. Оплескахме се. Не знам кой е убил Диценза. Може да е бил убиецът, може да е бил човек, нает от хора в Маями, по дяволите, може дори да е някой от друг град. И като гледам как се развиват нещата, мисля, че няма да разберем нещо повече, не и с това описание. Ти трябва да кажеш какво да правим. Ако искаш да прекратиш операцията, ще те разберем.

Полковникът почука слушалката по ухото си.

— Не, продължаваме — каза той. — Ситуацията е такава, че ще смятаме смъртта на Диценза за настъпила в неподходящ момент. Ако убиецът не опита да очисти Вандермайер до две седмици, явно, че знае всичко.

— Става — каза Грийнбърг.

— Можеш ли да не разгласяваш ситуацията, поне за две седмици?

— Няма проблем. Правим аутопсията в наша лаборатория и никой не знае, че Диценза е мъртъв.

— Добре — каза полковникът. — Не искам да излезе, че уча баща си как се правят деца, но опитай да разбереш откъде убиецът е узнал къде се намира Диценза.

— Погрижихме се за това — отвърна Грийнбърг. — Ако открия нещо, първо на теб ще кажа. О, да, накарах нашите момчета да проверят дали в предишни убийства е използван същият метод. В Куантико вече са правили такова проучване, но аз извърших своя вътрешна проверка, за да съм сигурен сто процента.

— И?

— И както ти казах, няма съвпадение. Или поне не наскоро. Има един човек отпреди десет години, който е убивал жертвите си с изстрел в главата и един в сърцето, но той е в затвор с максимална сигурност. И е психар. Измъчвал е жертвите си с телени окачалки за дрехи. Невъзможно е да е нашият човек. Добре документиран е от аналитиците.

— Можеш ли да ми изпратиш досие?

— Разбира се. Ще ти пратя подробности по факса, но ще си загубиш времето. Питай Джакман. Мисля, че той е бил във ФБР, когато са го разпитвали. Как се справя Джакман?

— Каза, че заминава за Южна Африка, за да разследва убийството там. Даде ни малко информация, преди да замине.

— Помогна ли?

— Честно казано, не. Информацията му беше интересна от академична гледна точка, но на нас ни трябва описание, а не психологически портрет.

— Да, знам какво искаш да кажеш. Но залагам месечната си заплата, че като хванем оня, ще видиш, че напълно отговаря на профила според Джакман. Той е сред най-добрите. Момчетата от Куантико наистина го харесват. Късметлии сме, че го наехме за случая.

— Е, сигурен съм, че неговата цена отразява способностите му — сухо отговори полковникът.

— Не става въпрос за парите — каза Грийнбърг. — Джакман дойде при нас и ни предложи помощ, не ние сме го търсили. Работи по една книга за серийни убийци и предполагам, смята, че публичността от този случай ще го вкара в списъка на бестселърите. После, има и професионална гордост. Иска да бъде най-добрият или поне да бъде признат за такъв. Знаеш ги този тип хора. Сякаш трябва да доказва нещо.

— Да, познавам този тип хора.

Специалните части бяха пълни с такива хора, които трябваше да докажат, че са най-добрите. Майк Крамър беше такъв, желаеше да се напряга извън границите на нормалната човешка издръжливост само за да демонстрира, че го може. И Крамър беше приел предложението не само заради смъртната си болест. Желанието му да се изправи срещу убиеца се дължеше и на подтика да докаже, че е все така добър, да се върне към дните на своята слава. Да, Крамър и Джакман имаха много общо, независимо че опитът на Крамър вероятно щеше да завърши със собствената му смърт, а Джакман рискуваше само професионалната си репутация.

Полковникът се загледа в компютъра, когато върна слушалката върху телефона. Проклетата машина го беше натикала в ъгъла, а полковникът не мразеше нищо повече от това някой друг да му налага решения. Изгледа жлъчно фигурите и потърка многократно чупения си нос отстрани. Играта вече не му доставяше удоволствие. Вече не беше забавна, дори не предлагаше интелектуално предизвикателство. Сега беше война.