Ридли Пиърсън
Жътварят на сърца (40)

40.

3 часа следобед

Когато Дафи слезе от стълбичката на самолета на сиатълското международно летище, видя Болд и един полицай от охраната. Очакваха я с нетърпение. Бяха застанали встрани, за да не пречат на пътниците. Болд взе дипломатическото й куфарче. Вървяха бързо. Отведе я към чакащия ги минибус, от тези, които сновяха между самолетите и аерогарата. Въздухът беше зареден с напрежение. Времето на Шарън изтичаше.

— Мейбек е в стаята за разпити. Шосвиц иска и ти да участваш. — Изпревари въпроса й и каза: — Окръжната полиция го е арестувала по време на борба с кучета, без да знае, че го следим. Тя стана една… Вдигна се голяма тупурдия.

Качиха се в минибуса и той потегли още преди да успеят да седнат.

— Нали ти е ясно, че нямаме никакво време? — попита тя.

— За по-бързо ще вземем самолет амфибия до езерото Юниън. На шосе номер И-5 се е обърнал камион с ремарке, натоварен с химикали. Движението е отклонено по шосе номер 99. Има задръстване. Закъсняваме най-малко с час. Не ме гледай така, това е идея на Фил.

— Лейтенантът харчи пари? — възкликна тя, опитвайки се да надвика клаксона на минибуса, предназначен за някакви пешеходци.

— Носи се слух, че едно от църковните настоятелства оказва натиск върху кмета за издирването на Шарън. Каквото и да стане, ясно е, че тази работа повече не може да се запази в тайна от обществеността. Окръжното радио е съобщило за намерените кости на брега на река Толт. Опитват се да правят сравнение със случая при Зелената река. Ние настояваме останалата част от разследването да се пази в тайна, но Фил изведнъж се разбърза.

— Крайно време беше.

— Да, така е — съгласи се Болд.

Колата спря при вход А-7, където ги чакаше пилотът на наетия хидроплан. Дафи даде ключовете от колата си на полицая от охраната на летището, който щеше да я върне в Управлението. Болд и пилотът се ръкуваха. Тримата се спуснаха по стълбището и излязоха навън, където самолетът ги очакваше с включени двигатели. Отдолу амфибията имаше комбинация от колела и къси понтони. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с огромните реактивни лайнери.

Когато седем минути по-късно кацнаха направо върху езерото Юниън, Дафи затвори очи от ужас. От пристана се качиха в патрулна полицейска кола. Седнаха отзад в клетката за арестантите. Отвътре вратите нямаха дръжки.

— За седем години никога не съм се возила отзад — каза тя.

В самолета беше прекалено шумно, за да разговарят. Болд й разказа припряно какво се беше случило.

— От компютрите на имигрантската служба излязоха десетки имена. Не можахме да разберем колко са хората, които пътуват всеки ден между двата града. Списъкът е прекалено дълъг и ще бъде ужасно труден за обработка. На всичко отгоре не можахме да получим списък с имената на работещите във ветеринарните клиники, а точно него искахме първо да дадем на имигрантската служба.

— Крачка напред, две назад.

— Това си е полицейският танц — въздъхна Болд.

Колата рязко спря. Бяха пред сградата на Управлението за обществена безопасност. Шофьорът им отвори вратата. Болд още носеше куфарчето й в ръка. От бързането тя се чувстваше уморена и физически. Беше се запъхтяла. Сърцето й биеше силно.

Шосвиц ги посрещна още на партера. Такова отношение от негова страна беше симптоматично. В асансьора явно не искаше да има други хора. Когато влязоха в него, той се обърна към Болд:

— Е?

— Тя би могла да ти разкаже повече подробности.

— Какво ще ни кажеш за Тег? — попита я лейтенантът. — Искам всичко, каквото знаеш — включително предположения, заключения. Имам среща с капитана след… — той погледна часовника си, и натисна стопа, за да не могат вратите да се отварят, — след десет минути. Разказвай!

— Тег е параноик. Бяга от миналото си и иска да се докаже. Смята се за по-умен от другите, но всички са против него. Външно може да е напълно нормален: добър лекар, добър съпруг, добър баща. Но вътре в себе си е параноик. Гледа на всички от високо, понася ги, но само толкова. Винаги е готов да хвърли вината върху другите и има обяснение за всяко нещо. Винаги той е правият, безпогрешният. С течение на времето си е намерил извинение за това, че е убил един човек на име Томас Кент — убил го е по време на операция, но дълбоко в себе си е наясно, че това е лъжа, че лъже себе си, и това не му дава покой.

— Мислиш ли, че е опасен? — попита Болд. — Имам предвид за хората ми?

— Дали има склонност към насилие? Съмнявам се, но човек трябва да внимава с него. Той е висша класа и е умен. Има манталитет на учен, което означава, че е логичен и разумен. В мислите си винаги е няколко хода напред — както в работата си като хирург, така и в живота. Има склонност към маниакалност. Почти няма хобита, отдаден е изцяло на работата си. Обича да командва. Милингфорд каза, че медицинските сестри се бояли от него, а това съвпада с мнението ми, че и сега служителите му се отнасят със страхопочитание. Вероятно е човек с изключителен ум и силна воля. От гледна точка на психологията тъкмо в силата му се крие и неговата слабост. Това може да ни е от полза.

Лейтенантът кимна с глава и се обърна към Болд.

— Добре, някакви въпроси?

— Нямам въпроси.

Тя сграбчи Шосвиц за ръката. Не биваше да го прави.

— Времето изтича, лейтенант. Трябва да го заловим, и то бързо.

Шосвиц издърпа ръката си и натисна стопа. Вратите на асансьора се отвориха. Изведнъж срещу тях засвяткаха десетки фотоапарати. Въпросите заваляха от всички страни. Шосвиц и Болд застанаха от двете страни на Дафи и започнаха да си пробиват път през тълпата от репортери.

— Без коментар — отвръщаше Шосвиц с нетърпящ възражение глас.

Стигнаха до отдел „Убийства“, следвани по петите от представителите на средствата за информация. Шосвиц нареди на първия срещнат униформен полицай:

— Не ги пускайте да излизат от стаята на пресслужбата. Нямат работа тук! — Обърна се към Болд: — Ще ви оставя. — После каза на Дафи: — Сега трябва да покажеш на какво си способна, Матюс. Трябва да пречупиш този човек. Да го накараш да ни поднесе Тег на тепсия. Ти сама го каза: на приятелката ти Шарън не й остава много време.

Искаше да го удари за тези думи. Какво беше чакал през цялата седмица?

— Не му обръщай внимание — успокои я Болд, когато Шосвиц се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе.

— Не мисля за него — отговори тя.

Влязоха в стая А на отдел „Разпити“ и застанаха пред стъклената стена, през нея можеше да се вижда само от едната й страна.

— Мисля си какво да правя с този.

От другата страна на стъклената стена седеше Доналд Монро Мейбек.

Болд никога не беше виждал такива зъби. С Дафи наблюдаваха Мейбек през стъклото. Болд каза:

— Той знае само, че е задържан за залагания на борба с питбули. Но другите арестувани бяха освободени веднага под парична гаранция и сега се чуди защо още го държим. Има сиво-кафяви зъби на помияр.

Въпреки надписа „Пушенето забранено“ пушеше цигара без филтър. Задържаше дима толкова дълго в дробовете си, че когато го издишваше, от устата му излизаше само тънка сива струйка.

— Можем да му предявим и други обвинения, но освен за борбата с кучетата за никое от тях няма достатъчно основания и не е много редно. Портативният компютър му беше отнет — цяла тайфа ченгета бяхме свидетели как му го откраднаха. Той или адвокатът му могат да използват това обстоятелство в своя полза. Дори и при наличието на ключовата дума би могъл да твърди, че информацията е вкарана в компютъра, когато не е бил у него. Тези неща трудно се доказват. Сигурен съм, че Проктър няма да се хване на въдицата. Обзалагам се, че тъкмо той е убил Кони Чъ, но все още не можем да го докажем. От лабораторията изследваха спермата в онзи презерватив. Можем да изразим съмнения относно потентността му, да го унижим, да го накараме да опровергава лабораторните изследвания. Но това не е доказателство. Просто съвпадение. Спермата може да е от него, а може и да не е. Искам да го изтощим и да го накараме да си признае всичко — че е убил Кони Чъ и че е съучастник на Тег. Да го разнищим.

— Двамата ли ще го разпитваме? — попита тя. Той кимна. По устните й заигра лека усмивка. — Какво ще кажеш, ако се държа по-предизвикателно? — Разкопча най-горното копче на блузата си.

„Вади тежката артилерия“, помисли си Болд.

Тя изчака да й отвори вратата. Болд натисна дръжката и каза:

— След вас.

 

 

— Изгаси цигарата — нареди тя още с влизането им.

— Ти? — изпусна се Мейбек, когато разпозна в Болд продавача от магазина за заложни вещи.

Тя се забавляваше. Започна да става интересно. Не беше игра, но много приличаше на игра. Мейбек я огледа, изпи с очи всяка извивка на тялото й, вторачи се между бедрата й така, като че ли се канеше да пробие дупка, даваше й да разбере какви са намеренията му. И той знаеше как се играе тази игра. Какво пък? Усмихна се, зъбите му приличаха на ръждясало градинско гребло. Такива като него трябва да бъдат унизявани. Веднага трябва да им се смачка фасонът.

— Хубави зъби имаш — каза тя и се обърна да остави куфарчето си. Не му даде възможност да изрази гнева си с очи. Докато стоеше с гръб към него, разкопча още две копчета и когато отново се обърна, блузата й се беше разтворила така, че човек можеше да се загуби в нея. Познаваше хората от типа на Мейбек, беше работила с такива. Ако мъжете се опитваха да я шокират, изразявайки явно сексуалните си намерения, тя им отвръщаше по същия начин. Когато срещна погледа на Лу и разбра, че и той е смутен, се увери, че е постигнала желания ефект. Това щеше да разсейва Мейбек и да му пречи да се концентрира.

Много евтин трик, но какво пък? Мейбек беше най-долна измет. Беше видяла снимката на Кони Чъ, направена в последния ден от земния й път. Имаше достатъчно основание да се държи по този начин.

— Едно от добрите неща в изправителните домове е, че в тях зъболекарските услуги са безплатни — каза тя, като го гледаше право в очите.

Той изобщо не реагира. Беше по-силен, отколкото си представяше. Трябваше да го подложи на още изпитания. Мейбек стоеше със стиснати устни. Добре — чувства се неловко, дори може би го е срам. Срамът най-много разстройва човека. Погледът му отново се зарея из пазвата й, а тя се наведе напред, за да може по-добре да види какво има в нея.

— Хубави цици за ченге — върна й го той. — С онази си работа ли правиш кариера, а?

Това за малко поразклати самочувствието й. Когато погледите им отново се срещнаха, тя представи Болд:

— Мисля, че не сте се запознавали официално. Сержант Лу Болд от отдел „Убийства“ — каза тя, наблягайки на думата убийства. Видя в очите му това, което очакваше — истинска паника.

Закопча копчетата на блузата си.

— Ще ни разкажеш ли за „Блъдлайнс“, или първо ще потанцуваме малко? — попита го направо Болд.

— Малко си стар за танци — каза Мейбек. — Тя обаче става. Чукал ли си я?

Болд вдигна ръка да го удари, но се овладя. Мейбек искаше точно това — да нарушат закона.

Тя бързо се намеси:

— В затвора зъболечението е безплатно, но там и презервативите са безплатни. Зависи колко те е страх да не се заразиш от СПИН. Някои казват, че тази болест била изнамерена, за да намали броя на затворниците.

— Хайде бе, човек, удряй — държеше се предизвикателно той.

Болд го предупреди:

— Ти трябва да отговаряш, приятелче, а ние ще те слушаме. След това идват адвокатите, а след тях съдиите, съдебните заседатели, свидетелите…

— Може би от сестрата на Кони Чъ ще излезе добър свидетел — подхвърли тя само за да го види как ще реагира.

Болд се приближи.

— Тя ти беше съучастничка. Хубава дупка си й направил — каза Дафи.

Страхуваше се, че въпреки всичко Болд няма да се сдържи и ще го удари. Сержантът трябваше да се прави на добър, а тя на лошата — тъкмо обратното на това, което Мейбек би очаквал. Трябваше да провокира неговата емоционалност. Да обърка напълно представите му, да го разтърси из основи.

Болд я погледна и извърна очи. Тя се надяваше, че е възвърнал самообладанието си. Справяше се по-добре от всеки друг, защото не вярваше в актьорските си способности и това го караше да се старае повече. Дафи беше доволна. Добър ученик. Знаеше как да подхване заподозрения, как да го предразположи, умееше да си служи с жестове и да се прави на безпристрастен.

— Предстои ти да вземеш много важно решение — предупреди той Мейбек. — Както си я подхванал, може да си изкараш много повече години затвор. Години, Мейбек, схващаш ли? Заслужава си да се замислиш.

— Аз пък мисля, че ще е по-добре да ми извикате адвокат.

— Нали ти беше разрешено да се обадиш по телефона. Не се опитвай да ме будалкаш, приятелче. Пак ти повтарям: за теб ние сме най-добрата възможност.

Мейбек се обърна към Дафи:

— Не ми приличаш много на ченге.

— А ти май не си от най-умните, г-н Мейбек — отвърна му тя. — Дано да греша. Имаме доказателства какво си правил в „Блъдлайнс“ и какви са били отношенията ти с Кони Чъ. Можем да докажем, че имаш пръст и в онази работа с данните в компютъра. Двадесет и седем жътви. Знаеш ли, че три от жертвите са мъртви? Смели добре това с хубавите си зъбки.

— Няма да говоря повече — каза внезапно той. Личеше, че започва да губи търпение. Беше добър признак. Маската на безразличие, която си беше надянал се пропукваше.

— Ако не говориш, с теб е свършено — стресна го още повече тя.

Болд пак му напомни:

— Дойдат ли адвокатите, нещата вече не са в наши ръце, ясно ли ти е? Да си чул някога адвокат да е търсил просто решение?

— Ако се правиш на глупак, значи си такъв — каза Дафи.

— По-добре говори пред нас — подкани го Болд. — Разкажи ни за Тег. Дай ни Тег и може би ще се отървеш от тази работа.

Мейбек гледаше ту към единия, ту към другия. Това беше най-добрият знак до момента. В очите му се четеше нерешителност, а това говореше, че е уязвим, и Дафи трябваше да смени тактиката.

— Значи си готов ти да отговаряш за престъпленията на Тег, така ли? — Тя се обърна към Болд: — Не знам… може би ще трябва да изчакаме адвоката му, защото, както я кара, сигурно ще има нужда от него.

— Разговорът не се записва на магнетофон — поясни му Болд. — Нали виждаш?

— Той няма толкова ум в главата да схване това. Нали ти казах, че е тъпо лайно. Знам ги такива, Лу. Отпиши го.

— Вие разчитате на мен? — попита недоверчиво Мейбек.

— Разчитаме, е силно казано — поправи го тя. — Сержант Болд е от отдел „Убийства“, изглежда, че още не си го разбрал. Да не би да си мислиш, че е дошъл тук да си говори с теб за кучешки борби? А бе на теб кога ще ти дойде умът в главата?

— Разкажи ни за „Блъдлайнс“. Ти си намирал донори на Тег. Предлагал си им пари срещу техните бъбреци и те са се съгласявали. Предавал си ги на Тег. Нали е така? Защото, ако е така, трябва да се замислиш, Дони. Нали нямаш нищо против да те наричам Дони? Трябва да знаеш, че от това има отърване. Дори адвокат с една година практика ще те измъкне от това, разбираш ли? Обаче за отвличане, за пренасяне на крадени предмети от един щат в друг попадаш под ударите на федералните закони. Ще си имаш работа с ФБР. Раираният костюм не ти мърда. Знаеш в какво се забъркваш. А струва ли си? По-добре да говориш пред мен, Дони. Поразмърдай си мозъка. Хайде, говори!

— Не и този — каза Дафи. — Много е тъп. Я му виж зъбите! Това не ти ли говори нещо? В главата си има лайна вместо мозък. Следващото нещо, което ще чуе, е удар на желязо в желязо. Дран! За него вратата на затвора ще се затвори за много, много дълго време.

— Да ти го начукам — каза той.

— Няма да можеш, особено пък от голямата къща, колкото и да ти се иска. На теб ще ти го начукат с тая голяма уста и никак няма да ти хареса.

Това вече му дойде прекалено. Болд се беше изчервил. Мейбек отвори уста и показа зъбите си.

— Обзалагам се, че ти харесват — каза той.

Тя му удари една плесница по бузата. Мейбек се усмихна.

— Не забравяй, задник такъв, че това е неофициален разпит — викна ядосано Дафи.

Усмивката изчезна от лицето му.

Болд каза:

— Според закона престъпленията на Тег са и твои престъпления. Важно е да си наясно по този въпрос. Да виждаш някъде магнетофон, Дони? Този разговор е неофициален. Даваме ти възможност да се откажеш от показанията си. Това е шанс за теб. В момента ни е нужно само малко сътрудничество от твоя страна.

— Не ни трябваш ти, а Тег — обясни тя.

Мейбек процеди през гнилите си зъби:

— Оттук усещам как смърдиш.

Дафи с усилие се овладя.

— Тег те използва. Той използва всеки, знаеш това. — Тя опита друга тактика: — Колко ти плаща? Колко ти е казал, че струва един бъбрек? Знаеш ли колко плащат за бъбреци в Аржентина, Египет и Индия? Между пет и петнадесет хиляди! — Тя видя, че това направо го съкруши и заложи на алчността му. — Колко получаваше ти от тези суми? А какво ще му дадеш срещу това? Остатъкът от живота си? Защото, както изглежда, така ще се развият нещата.

— Какво, според теб, предвижда законът за операция, без да имаш разрешение? Тег знае много добре какво предвижда. Ние дори не сме сигурни дали можем да го подведем под съдебна отговорност. Защо мислиш, че кара теб и такива като теб да вършат мръсната работа? Кой мислиш, че ще загази сега, когато разкрихме работата? Той ли? Няма начин. Защо мислиш, че разговаряме първо с теб? Ами защото обвиненията срещу теб са по-сериозни.

— Слушай какво ще ти кажа — намеси се Дафи. — Тези, които имат ум в главата, говорят. Може и да не си убеден в това, но е така. Тъпите лайна отиват в затвора с две кутии презервативи и се молят на тамошните горили да им дойде наум да ги използват от време на време. Ти не си лежал в затвора на този щат, Доналд. Знаем това. От портативния компютър взехме отпечатъци от пръстите ти. Знаем, че преди четири години си работил за Северозападната електрическа компания. Знаем също, че не си плащал данъци за доходите си. — Изведнъж тя се усети и спря. Мейбек беше станал блед като платно. Коя беше причината — споменаването на затвора или неплатените данъци?

— Бъркате ме с някой друг — промълви той.

Тя веднага го засече.

— Какво има, Дони? Какво се опитваш да скриеш?

— Нали имам право на адвокат? Тогава извикайте ми адвокат. Нямам какво да ви кажа.

— Кой е човекът, когото Тег използва за куриер на органите до Ванкувър? — попита Болд.

Силно почукване по вратата изненада и тримата. Мъжът, който отвори, имаше абсолютно делови вид — адвокат от главата до петите, сякаш идваше направо от адвокатската къща „Брук Брадърс“. Подаде ръка първо на Болд, а после и на Дафи. На нея това никак не й хареса.

— Хауард Чамбърленд — представи се той.

Самият Чамбърленд? Откъде боклук като Мейбек имаше пари за такива хонорари? Тя не можеше да повярва. Само преди минута Мейбек искаше служебен адвокат. Какво ставаше тук?

Чамбърленд мъмреше Болд.

— Чувал съм толкова добри неща за вас. Не очаквах такава евтина постъпка. Малко забавление, някаква си кучешка борба. Та вие сте лейтенант от отдел „Убийства“.

— Сержант — поправи го Болд.

— Предполагам, че сте разговаряли с него. — Той възмутено поклати глава. — Разбира се, сега ще забравите за този разговор и това ще бъде най-умното, което можете на направите. Борба на питбули ли казахте? За какво е тази шумотевица — за някаква си глоба от сто долара и конфискация на животните. За кого се мислите? Кажете де? Каквито и да са намеренията ви, първо ще трябва да поговорите с Боб Проктър. Аз също ще се срещна с него веднага, след като приключа тук. Имате ли други обвинения срещу моя клиент?

— Вашият клиент? — попита Болд. — При хонорарите, които вземате? Да не би да се занимавате с благотворителна дейност?

— Моите отношения с Доналд имат конфиденциален характер.

— Сигурно е така — намеси се Дафи. — Той не обича това име. Някой изобщо направи ли си труда дори да ви запознае? — Тя се обърна към Мейбек, но наблюдаваше реакцията на Чамбърленд. — Обадил си се по телефона на Тег, нали?

Лицето на адвоката остана напълно безизразно. Заслужаваше си хонорарите. Ядът я стисна за гърлото. Бяха толкова близо! Какво оставаше на Шарън сега!

— Само преди минута вашият клиент настояваше за служебен адвокат, г-н Чамбърленд. Сигурен ли сте, че това е вашият човек?

— А вие сигурен ли сте, че е вашият? — попита го адвокатът, докато държеше вратата отворена, очаквайки ги да излязат.