Матю Райли
Петимата велики воини (8)

Мисия в Британия
Шестият свещен камък

Англия

28 февруари 2008

12 дни преди третия краен срок

Британският музей

Лондон, Англия

26 февруари 2008, 17:00

12 дни преди третия краен срок

Охраната го следеше от мига, в който кракът му стъпи в Британския музей.

Не защото бяха расисти, а просто защото Мечо Пух идеално пасваше на описанието на „човек с близкоизточен произход“. А в тези тревожни времена — особено след атентатите в градския транспорт през 2005 г. — независимо дали си расист, или не, хора с подобна външност се следяха внимателно, когато се появяваха на обществени места с обемисти раници.

И въпреки че раницата му бе минала успешно през детектора за метал, все пак го наблюдаваха.

Което означаваше, че почти не забелязаха другите двама от екипа на Пух, които влязоха в музея след него — двама червенокоси близнаци от Шотландия с тениски „Трансформърс“ (единият със символа на Аутобот, а другият — на Десептикон) под жълто-кафявите градинарски комбинезони. Носеха пластмасови кутии за обяд, пълни с нещо като зеленикав мъх, може би салата.

Именно последното откритие на Алби, направено точно докато Джак заминаваше за Монголия и малко преди самият той да бъде отвлечен от Лешояда и Ятагана, стана причина Мечо Пух, Стреч и близнаците да отидат в Британския музей със задачата да открият шестия и последен Рамзесов камък — Чашата на Рамзес II.

Алби беше направил жизненоважната връзка, която разкриваше местоположението на Чашата — връзка между египетските артефакти и един от петимата воини — Наполеон.

Това бе станало, докато Алби се чудеше защо Розетският камък, който бе може най-прочутият египетски артефакт, откриван някога, беше изложен гордо в Британския музей, след като е бил намерен през 1799 г. от френски войници под командването на Наполеон. Защо, запита се той, камъкът не е в Лувъра?

Отговорът бе, че британците бяха победили силите на Наполеон две години след откриването му и бяха отнели от френския военачалник всичките му египетски находки.

Така Алби се зае със задачата да научи какви други артефакти са отмъкнали англичаните от силите на Наполеон.

Оказа се дълга и мъчителна история, пълна с обвинения в безчестие и кражба от страна на двете държави, в която единственото на пръв поглед вярно твърдение бе, че „невероятният камък от Розета и шестнадесет други сандъка с най-различни други египетски антики“ пристигнали в Лондон на борда на заловения френски военен кораб „Ежиптиен“ през 1802 г.

Сред информацията за тези шестнадесет други сандъка Алби попадна на споменаване на малка каменна чаша, наречена „Чашата на Монтуемхат“.

Затова потърси сведения за Монтуемхат.

Оказа се, че Монтуемхат бил доста колоритен герой от египетската история. Някъде около 660 г. пр.н.е. той бил „кмет“ на Тива и губернатор на целия Южен Египет.

Важното в случая бе, че дворът му се намирал в Рамзеума, някогашния дворец на Рамзес II, и той живеел и управлявал от същите помещения, в което живял и Рамзес Велики 600 години преди него. Беше напълно възможно отдавна изгубената чаша, използвана от Монтуемхат в Рамзеума, да е принадлежала всъщност на Рамзес.

Още повече че на нея нямаше абсолютно никакво споменаване за самия Монтуемхат. Най-вероятно името й бе дадено от някой мързелив френски куратор, смесил я с някакви други находки.

И тогава Алби видя изображението й в интернет…

… и някакъв текст, изписан със Словото на Тот върху устието й. Преведен по-късно от Лили, текстът гласеше: „Пречистващата чаша“.

Беше намерил шестия свещен камък.

И къде се намираше сега той?

В Британския музей, в един скромен ъгъл в Египетското крило, игнориран и незабелязван от тълпите, на двайсет и пет метра от осветената от прожектор витрина, в която се намираше най-големият трофей на музея — Розетският камък.

Именно затова екипът на Мечо Пух бе изпратен в Британия — да открадне Чашата на Монтуемхат.

Мечо Пух се разходи из великолепните зали на великия музей, през цялото време под наблюдението на охраната.

Влезе в кафето и обядва под зоркия поглед на една огромна статуя от Великденския остров. Статуята, или моаи, неотдавна се бе появила в новините. Била открадната от англичаните от Великденския остров през 1868 г. и жителите на острова отдавна бяха отправили петиция към британското правителство да я върне — което, естествено, било отказано. Когато неотдавна статуята бе преместена да служи за украса на кафето на музея, островитяните се вбесиха и подновиха настояванията си за връщането на моаи.

Докато обядваше, Мечо Пух се обади по мобилния си телефон и се огледа небрежно — знаеше, че го следят.

После — също според плана — отиде в мъжката тоалетна, като остави раницата си без надзор в кафето. На най-близкия служител на охраната му трябваха точно двадесет секунди да чуе тихото „биип-биип… биип-биип“, идващо от нея.

В музея се изправиха на нокти, сякаш предстоеше бомбардировка.

Зарева предупредителна сирена и бе дадено любезно, но твърдо нареждане всички посетители да напуснат сградата.

Потоци хора се събраха на изходите — стотици ученици, туристи, музейни служители и обществени личности.

Щом излезе от мъжката тоалетна, Мечо Пух незабавно бе задържан от четирима мъже от охраната и отведен.

Сред множеството, събрало се в просторния двор пред Британския музей, бяха и двамата рижави близнаци с градинарските комбинезони и тениските на „Трансформърс“.

Бутаха малка количка, в която имаше някаква каменна чаша. Приличаше на орнамент от един от множеството фонтани на музея — още повече, че беше покрита със зелен мъх.

По всичко изглеждаше, че двамата градинари я карат за почистване.

Петдесет минути по-късно сапьорският взвод от Британската армия откри, че бибипкащият предмет в раницата на Мечо Пух е всъщност игрова конзола „Нинтендо D5“, случайно оставена включена. Устройството питаше дали искаш да играеш отново.

Естествено, Мечо Пух бе освободен сред хор притеснени извинения, макар че бе предупреден друг път да не оставя багажа си без надзор на публични места.

Малко след това Британският музей отново беше отворен.

Странното обаче бе, че двамата рижави градинари и покритата с мъх каменна чаша бяха изчезнали. За последен път бяха видени да се отдалечават от събралата се пред музея тълпа към един паркиран микробус, каран от висок мършав израелец.

Източна Русия — Лондон, Англия

9 март 2008, 01:45

2 дни преди третия краен срок

„Халикарнас“ бе кацнал на пистата на изоставена съветска военновъздушна база дълбоко в планините северно от руското тихоокеанско пристанище Владивосток.

След като се измъкнаха от Убежището на Чингис хан в пустинята Гоби и се върнаха при „Хали“, Джак, Лили, Зоуи и Скай Монстър — заедно с пленника си, ранения Танк — отлетяха на изток и кацнаха само на няколкостотин километра от японския остров Хокайдо.

Беше късно. Пълната луна осветяваше мрачните планински върхове около „Халикарнас“. Беше и студено — двайсет градуса под нулата. След петнайсет минути Джак трябваше да се свърже с екипа на Мечо Пух в Лондон.

Все още замаян от загубата на Магьосника (след ужасния сблъсък в Убежището Лили почти не говореше), Джак се мъчеше да държи всички заети с нещо.

Опитаха се отново да се свържат с Алби в Пърт, но не получиха отговор.

— Странно — каза Джак.

— Да. Обикновено вдига при първото позвъняване, толкова иска да участва — съгласи се Лили.

Получиха обаче имейл от Алби: съдържаше часовете на Изгряването на Титан в датите за полагането на Стълбовете, както и теорията на Алби за причиняваните от Тъмното слънце цунамита.

— Теорията си я бива — отбеляза Джак. — Това хлапе е по-умно от половината възрастни, които познавам.

Провери списъка на часовете, които Алби бе добавил към датите, взети от Жертвения камък на маите:

3-ти стълб — 11 март (00:05 ч. — Япония)

4-ти стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

5-и стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

6-и стълб — 20 март (18:00 ч. — Маи/Мексико, двойното равноденствие)

Третият стълб трябваше да бъде положен на 11 март. След два дни.

Джак обмисли онова, което знаеше за Третия връх — на златната плоча при Първия връх той се наричаше „Огнен лабиринт“; Третият стълб бе скрит някъде там, в онзи вътрешен лабиринт; и според близнаците целият комплекс се намираше някъде по северозападния бряг на Хокайдо.

Прехапа устни.

— Ако лабиринтът е толкова голям, колкото казва шогунът, ще ни е нужно време да минем през него. Не бива да стигаме до целта си прекалено късно. А в този момент Вълка е единственият, който може да пречисти Третия стълб и да го постави на мястото му, тъй като разполага с Философския камък и с Огнения камък.

— И какво ще правим? — попита Зоуи.

— Единственото, което можем да правим в момента, е да наблюдаваме. Да наблюдаваме отдалеч. Намираме се само на час полет от брега на Хокайдо. Ще следим напредъка на Вълка от разстояние и ще се надяваме, че ще успее да намери входа и да се справи в лабиринта.

— Мислиш ли, че може? — попита Лили.

— Той е абсолютна гадина, но е умен. Достатъчно умен, за да се справи — отвърна Джак. — И за разлика от японското Братство на кръвта, не е склонен към самоубийство. Баща ми иска да владее света и за да го направи, трябва да положи Стълба.

Точно тогава зад тях Танка изстена и дойде на себе си.

Беше завързан с меки белезници за една седалка. Лицето му бе изгорено и покрито с мехури от взрива на собствената му граната в Убежището на Чингис хан. Бузите и челото му блестяха под слоя антисептичен крем, с който Джак беше намазал изгарянията.

Старият японски професор се събуди, примигна и се огледа. После усети, че е вързан, и погледна остро Джак, Лили и Зоуи.

— Провали се, Танк — каза му Джак.

Танка не отговори.

— Унищожи яйцето, но Чингис хан е копирал изображенията му върху щита си. — Джак вдигна великолепния петоъгълен щит.

Танка продължаваше да мълчи.

— Стигнахме до заключението, че Третият връх е на брега на Хокайдо. И благодарение на този Щит знаем как изглежда входът. Само въпрос на време е Вълка да го намери, а този път ние, за разнообразие, разполагаме с малко свободно време.

Танка изсумтя презрително. Гласът му бе дрезгав и грачещ шепот.

— Нямате време.

— Какво?

— Времето ви изтече. — Изгореното лице на Танка се ухили. — Още не разбирате, нали? Аз и моите братя по кръв не действаме сами в нашата мисия да ви попречим да положите Стълбовете. Ние сме само върхът на един много по-дълъг меч.

Джак се намръщи.

— Императорите на Япония отдавна знаят къде се намира Върхът на нашата нация — каза Танка. — Това е най-таченото светилище на нашия народ и местоположението му се предава от император на император от времето на посещението на Великия хан. Джак, глупако, разбери! Аз не съм представител на някаква група застаряващи фанатици, твърдо решени да унищожат света от чисто желание за отмъщение. Аз представлявам цялата японска нация, решена да поправи най-голямото оскърбление към нашата чест. Ако тръгнеш към Хокайдо сега, ще откриеш брега охраняван от бойните кораби на Имперския флот на Япония. Ще откриеш, че сушата се пази от най-добрите ни специални части. През цялата тази мисия аз действах по изричната заповед на моето правителство и моя император. Ти няма да се изправиш само срещу мен и събратята ми, Джак Уест, а срещу цяла Япония.

Джак посърна.

Зоуи се обърна към него.

— Морска блокада на крайбрежието? Вълка как ще мине през това нещо?

Джак мислеше бързо.

— Не зная, нямах…

— Джак — обади се Скай Монстър от горния край на стълбата. — Мечо Пух се обажда от Англия.

Потресени, Джак, Зоуи и Лили тръгнаха към горната палуба, за да отговорят на повикването.

На един от мониторите на горната палуба на „Хали“ Джак видя Мечо Пух в Лондон.

Той, Стреч и близнаците седяха в някаква евтина хотелска стая недалеч от гара „Ватерло“.

Джак им съобщи за смъртта на Магьосника в Монголия.

— О, не… — изпъшка Мечо Пух.

— Беше истинска катастрофа — рече Джак. — Японското Братство на кръвта беше там, Вълка също, както и огромен китайски контингент. Баща ми уби Магьосника.

— Джак, съжалявам — каза Стреч.

— А мисията? — меко попита Пух.

— Получихме, каквото ни трябваше — отвърна Джак. — Не се добрахме до яйцето, но разполагаме с изображенията върху него — изображения на входовете към всичките шест Върха. Чингис хан ги е прерисувал върху щита си. В момента Зоуи ви изпраща снимката.

— Получихме я — каза Джулиъс зад компютъра и заразглежда изображението на щита. — Ихааа, прекрасен е…

— А вие, момчета? — попита Джак. — Сдобихте ли се с Чашата?

— Да — отвърна Пух.

— Но се надявахме да говорим с Магьосника за следващата ни стъпка — добави Стреч. — Лили каза, че последните три Стълба трябва да бъдат пречистени два пъти — с Философския камък и с Чашата в чистите води на извора на Черната топола. Разполагаме с Чашата, сега трябва да намерим въпросния извор, каквото и да представлява той.

— Освен това се нуждаем от Четвъртия стълб, който пречистихме в базата на остров Мортимър, когато пречистихме и Първия стълб и онази кралска мацка, Йоланте, беше на наша страна — каза Джулиъс. — Предполагам, че той все още е у нея.

— Но как да я намерим? — попита Лаклан.

— Може би отговорът е да я накараме тя да ви намери — рече Джак. — Съжалявам, момчета, ще трябва сами да измислите останалото, защото тук ни предстои доста тичане. Третият връх е по-силно охраняван, отколкото очаквахме. В момента наблюдаваме Вълка. Ще му се наложи да мине през плътна японска морска блокада на Хокайдо само за да се добере до лабиринта, който охранява Върха.

— Значи — рече Зоуи — по-добре да се размърдаме…

В този момент лаптопът й иззвъня. Прозорецът на видеовръзката примигваше, а на иконата пишеше „РОН“.

— Това е Алби! — възкликна Лили и моментално щракна върху иконата.

В Лондон Мечо Пух направи същото и установи конферентна връзка.

Джак и Лили се наведоха над екрана и видяха…

… тъмното, подобно на клюн лице на Лешояда.

— Здрасти, шарани — каза саудитският агент, отстъпи настрани и зад него…

Алби и Лоуис бяха със запушени уста и завързани, охраняваше ги Ятагана. Намираха се в някаква бежова кабина — най-вероятно вътрешността на частен самолет. Лоуис беше в безсъзнание. Очите на Алби бяха разширени от ужас.

— Вижте какво си намерих — изсъска Лешояда. — Знаеш ли, Ловецо, казват, че децата били способни да издържат невероятно количество болка. Често съм се питал колко мъчения може да понесе едно малко момче — мъчения върху него, или може би върху майка му, пред очите му. Какво искам ли? Искам вниманието ти, Ловецо. И мисля, че го имам.

Връзката прекъсна.

Лили избухна в сълзи.

Зоуи се обърна към Джак.

Джак затвори очи.

Лешояда и Ятагана държаха Алби и майка му. Едно беше да вземат за заложник някой, скъп на Джак. И съвсем друго — някой, скъп на дъщеря му.

„По дяволите…“

— Джак. — Скай Монстър се появи от кабината. — Вълка току-що започна атаката си срещу Хокайдо и изглежда така, сякаш е избухнала Третата световна война. Ако искаш да държиш нещата под око, трябва да тръгваме веднага.

Джак се изправи, овладя се и каза:

— Мечо Пух, намерете онзи извор. Наистина трябва да се размърдаме.

Въздушното пространство над Арабско море

В плюшения салон на частния „Гълфстрийм-IV“ Лешояда се извърна, от компютъра, усмихна се на Алби и махна парцала от устата му.

— Благодаря, Албърт. Част от всяка битка е психологическата война, а ти отново се оказа много полезен в нея.

— Отново? — Алби се намръщи.

До него майка му изстена в неспокойния си, предизвикан от опиата сън.

— Ама разбира се, ти не знаеш… — Лешояда се отпусна в едно широко кожено кресло. — Спомняш си, че миналата година капитан Уест бе подложен на едно неприятно нахлуване във фермата му в пустинята, нали?

— Бях там.

— Знаем къде си бил. — Лешояда се ухили на Ятагана, който отпи голяма глътка уиски. — Именно ти ни отведе до фермата на Ловеца, Албърт.

— Какво?!

— Ловеца е опитен, хитър и не прави грешки. Разбира се, следяхме Лили, но той се беше погрижил тя да е добре защитена в училище. И никога не се връщаше във фермата си по един и същи път, дори когато я взимаше от училището ви в Пърт. Затова така и не успяхме да открием фермата му и Огнения камък, който се пазеше там. Но после ти се сприятели с момичето. Така че започнахме да следим теб, защото най-неочаквано Ловеца направи грешка. Понеже ти, младежо, не притежаваш уменията на един професионалист. И когато замина за фермата им за един уикенд, те наблюдавахме по целия път дотам. Именно ти отведе нашите съдружници Вълка, Мао и военната му част до дома на Джак Уест в пустинята. Да, Албърт, ти беше неговата най-голяма грешка.

Алби с ужас си помисли, че това може би е вярно. Нима наистина беше отвел враговете на Лили право до тайния й дом?

— Знаем много неща за теб, Албърт — каза Лешояда, който явно се наслаждаваше на смущението на Алби. — Знаем колко много те обича майка ти, как брат ти не ти обръща внимание и как баща ти те отбягва, понеже е ужасен от склонността ти към книгите и е убеден, че си лигльо.

Очите на Алби започнаха да се пълнят със сълзи.

Ятагана хвърли поглед към него.

— О, я стига! Напомняш ми собствения ми некадърен брат.

И Ятагана извади от колана си блестящ нож. Беше необикновено оръжие, дълго и остро, с изящен златен ефес, инкрустиран със скъпоценни камъни.

— Виждаш ли това? Подарък от баща ми за тринадесетия ми рожден ден. Подарък от мъж на мъж. Досега баща ми не е дал такъв нож на Захир… защото Захир не е мъж. Защото не се е показал достоен за подобен дар.

— Мечо Пух е два пъти по-голям мъж от тебе…

Ятагана скочи към него с изненадваща скорост и преди Алби да се усети, острието на ножа вече студенееше на гърлото му. Лъхна го топъл, миришещ на уиски дъх.

— Кажи го още веднъж — изсъска Ятагана. — Само го кажи още веднъж…

— Ятаган! — излая Лешояда. — Нападат ни!

Два силни гърмежа накараха всички да се завъртят.

На Алби му заприличаха на гърмежите на свръхзвукови самолети…

Погледна навън и видя два изтребителя МИГ. Бяха толкова близо, че виждаше как визьорите на руските пилоти проблясват на слънцето.

— Нареждат ни да ги последваме, или ще ни свалят! — извика саудитският пилот от кабината.

Лешояда изглеждаше едновременно вбесен и объркан.

Единият изтребител изстреля откос трасиращи куршуми пред носа на самолета.

— Какво да правя!? — тревожно извика пилотът.

— Нищо не можем да направим — отвърна Лешояда. Мислите му кипяха от неочаквания обрат на събитията. — Отиваме там, където ни наредят.

И така частният „Гълфстрийм“ зави надясно и се отклони от първоначалния си курс, ескортиран от двата руски изтребителя.