Матю Райли
Петимата велики воини (6)

Втора битка
Убежището на хана

Монголия

28 февруари 2008

12 дни преди третия краен срок

Въздушно пространство над Западен Китай

28 февруари 2008, 08:00

12 дни преди третия краен срок

(2008 е високосна година)

— В убежището на Чингис хан — разнесе се гласът на Лаклан по високоговорителя в основния салон на „Халикарнас“. — Там се е озовало.

— В убежището му? — повтори Джак.

Той, Лили, Зоуи и Магьосника летяха към Монголия. Бяха предположили, че яйцето се намира в някогашната империя на Чингис хан, и бяха тръгнали натам, докато близнаците проучваха по-подробно проблема.

По пътя се бяха отбили за Лили в Пърт. Докато я вземаха, Алби спомена нещо за откритие, което направил относно Чашата на Рамзес II, затова Мечо Пух, Стреч и близнаците бяха изпратени не къде да е, а в Англия. Даян Касиди се бе върнала в Америка по свои си причини и щеше да им помага от разстояние.

За съжаление на Лили, Алби нямаше да участва в това пътуване. След като се бе прибрал с превързана ръка, майка му категорично отказваше да го пусне където и да било.

— Докато четяхме „Тайната история на монголите“, попаднахме на няколко странни споменавания на нещо, наречено „убежището на хана“ — каза гласът на Джулиъс. — Явно става въпрос за някакво тайно укрепление, вероятно и мястото, където е държал всичките си съкровища, награбени при многобройните му завоевания. Дори синовете му не знаели къде се намирало то и това ги вбесявало невероятно. Местоположението му е една от най-големите загадки на историята.

— Че как иначе — иронично рече Джак.

— Твърди се, че било построено от двадесет и пет хиляди роби от Хорезъм, а когато било готово, всички били избити, за да не издадат местоположението му — каза Лаклан.

— Отколешен ефективен начин за пазене на тайни — отбеляза Магьосника.

— И как смятате да го намерим? — попита Зоуи.

— Иманярите открай време търсят Убежището — каза Лаклан. — Можем да направим само онова, което вече правим — да свързваме на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си точки и да се надяваме, че ще получим представа къде да търсим. Например в монголската литература има съобщения, че след кампаниите си Чингис хан имал навика да се оттегля в затънтеното село Унджин в земите на уйгурите, за да медитира и да се възстановява…

— Или да скъта още малко награбена плячка — довърши вместо него Джак. — Като яйцето.

— Именно — потвърди Лаклан. — Унджин все още съществува, а някогашните земи на уйгурите съответстват на съвременната монголска провинция Баянхонгор. Намира се в югозападната част на страната и включва в себе си голяма част от пустинята Гоби. Отдалечена е, трудно се стига до нея, а почвата в северната половина на района е вечно замръзнала.

— На трийсетина километра западно от Унджин има интересна географска особеност — добави Джулиъс. — Пустинна равнина в подножието на Алтай, покрита с различни по големина метеоритни кратери, общо около тридесет на брой. Навсякъде около тях има десетки погребални могили, някои колкото купи сено, а други с размерите почти на пирамиди.

— Май е подходящо място за начало на търсенето — каза Джак. — Карайте в този дух, Каубои.

— Джак. — Скай Монстър се появи от пилотската кабина и му подаде разпечатка. — Току-що дойде от Пайн Гап.

Пайн Гап бе свръхсекретна комуникационна станция в един затънтен район на Австралия, недалеч от Алис Спрингс. Ръководена съвместно от австралийски и американски военни, базата се използваше от Съединените щати за координиране на сателитните комуникации с Азия и Близкия изток. Американците обаче не знаеха, че днес австралийският оператор в Пайн Гап скришом следи техните предавания.

— Какво е това? — попита Зоуи.

— От моя човек, който държи под око Вълка. — Джак прегледа разпечатката. — Преди половин час в Пайн Гап са уловили кодирана радиовръзка на честотите на американския флот. Моят човек не разполага с ниво на достъп, което да му позволи да разшифрова самия разговор, но може да види откъде идва сигналът — от Югозападна Монголия. Има и GPS координати.

Джак въведе координатите в компютъра.

— Кучият син е напуснал Диего Гарсия. — На екрана се появи карта. — И сега е в провинция Баянхонгор, Монголия, на петнайсет километра западно от село Унджин. Мамка му!

— Близнаците се оказаха прави… — каза Зоуи.

— Да — съгласи се Джак. — Само дето ние се оказахме твърде бавни. Закъсняхме. Вълка е тръгнал по същата следа и вече е там.

— Джак, има и още — каза Скай Монстър и му подаде втора разпечатка.

Джак я прочете бързо…

… и пребледня.

— О, не… не…

— Какво има?

— От Пайн Гап току-що са прихванали втора група шифровани съобщения от абсолютно същия район един час след сигнала по честотата на флота. Само че те можели да бъдат дешифрирани, тъй като не са американски.

— И?

— Криптиращите алгоритми съответстват на онези, които в момента се използват от специалните служби на Японските въоръжени сили — каза Джак. — Две от съобщенията са разчетени. Първото гласи: „Кажете на гарнизона в Йоми да остане на позицията си в залата на Орочи“.

— Йоми? — Джак погледна Зоуи. — Познанията ми по география на Япония не са от най-силните.

— Няма да откриеш Йоми на никоя карта — отвърна тя. — Това е името на подземния свят в японската митология, също като Хадес или Тартар…

— А залата на Орочи?

— Орочи е гигантски осемглав змей, също от митологията. Но никога не съм чувала за негова зала.

— Ясно — каза Джак. — Второто съобщение не е така загадъчно: „Враговете са открили убежището на хана. В никакъв случай не бива да стигнат до яйцето. Направете всичко необходимо“.

— Танка и Братството на кръвта са по следите на Убежището — продължи Джак. — По дяволите, май ще стане доста многолюдно.

— Джак, ти спомена, че съобщенията били кодирани с алгоритъм, използван от японските специални части — каза Зоуи. — Мислиш ли, че Танка се ползва с неофициална помощ от страна на японските военни?

Джак я изгледа.

— Не зная. Възможно е. Така или иначе, ние пак се влачим на опашката. Скай Монстър, закарай ни там веднага!

 

 

„Халикарнас“ спря на бруленото от ветровете плато на трийсет километра северно от затънтеното монголско селище Унджин. На юг от платото се ширеше безбрежната шир на пустинята Гоби.

Гоби е враждебно за човека място — безплодно, сухо, ужасно студено или ужасно горещо — но в края на февруари „ужасно студено“ си беше чистата истина.

Прехвърчаше сняг. Всичко наоколо бе сиво. Хапещи ветрове се носеха през равнината, пронизваха до кости, денем температурата не се качваше над –22 градуса. Съчетанието от ниска температура и високо надморско равнище не позволяваше използването на хеликоптери — роторите просто не можеха да осигурят подемна сила в редкия студен въздух. При липсата на писти пък големите самолети като „Хали“ имаха сериозни трудности — всъщност точно това бе причината да кацнат толкова далеч.

Щом големият черен боинг кацна и спря, от него изскочиха две малки точки и се понесоха през пустинята — два всъдеходни мотора на четири колела.

Джак караше единия, с Магьосника на задната седалка и Лили в скута му. Зоуи управляваше втория, а с нея се возеше Скай Монстър. Непривикналият да пътува под управлението на някой друг як пилот с ужас се бе вкопчил в кръста й. Всички бяха със зимна екипировка — дебели анораци, качулки, очила, ръкавици.

Докато прехвърляха едно ниско възвишение, Джак огледа терена през цифровия си бинокъл.

Намираха се в подножието на Алтайските планини, които минаваха в дълга линия от запад на изток и служеха като северна граница на част от Гоби.

Пустинята беше огромна — простираше се чак до хоризонта на юг, запад и изток, по-плоска и от тепсия, по-безкрайна и от безкрая. През бинокъла Джак видя тесен път, водещ на изток на десетки километри, без да направи нито един завой.

Всичко — планини, път, равнина — бе замръзнало.

А после Джак забеляза нещо в далечината… на пътя… нещо се движеше.

Голям белезникав облак прах.

И се приближаваше към тях.

Зоуи също го забеляза.

— Какво е това…?

Джак понечи да каже нещо за пясъчна буря, но увеличи образа и видя онова, което се намираше пред облака.

Два танка.

Китайски, Тип-90. Зад тях имаше две дълги колони — още танкове и бронирани машини, несъмнено пълни с китайски войници.

Не можеше дори да предположи колко са — спокойно можеха да са и над хиляда. Китай имаше над 1,6 милиона войници — най-голямата армия на света. Стоварването на хиляда души в пустинята Гоби не беше никакъв проблем.

Дали Вълка и китайският му съюзник полковник Мао Гонли командваха тази огромна сила?

За момент Джак се въодушеви при мисълта, че може и да успее да изпревари Вълка и да стигне пръв до Убежището на Чингис хан.

От хълма се откриваше изглед към дълга тясна долина, изпъстрена с идеално очертани метеоритни кратери, покрити със сивкавобял пласт сняг. Между тях бяха пръснати конични хълмчета — погребални могили, повечето високи само по два-три метра, но други се извисяваха на петнайсет и дори на трийсет метра.

Джак огледа долината през високотехнологичния си бинокъл.

До една от по-големите могили видя военни машини — бронетранспортьори и джипове, всичките с червени звезди. Бяха спрели до нещо като тесен тунел, който като че ли водеше в гигантска могила.

„Преден отряд — помисли Джак. — По дяволите! Вълка наистина е стигнал пръв тук. Сигурно е довел по-малкия мобилен екип, към който идва да се присъедини по-голямата китайска сила…“

Но когато увеличи картината, не видя между машините никакво движение. Нямаше дори охрана. Всъщност май нямаше жива душа.

Обхванат от любопитство, Джак увеличи образа още повече и пред очите му се появи ужасяваща картина.

До китайските военни машини имаше… трупове — десетина, всичките проснати по очи в локви кръв.

— Втасахме я — изпъшка той. — Че Вълка е тук, тук е, но май японските ни приятели също са пристигнали.

 

 

Джак, Лили, Магьосника, Зоуи и Скай Монстър стояха до китайските военни машини пред гигантската погребална могила, която се издигаше над тях поне на трийсет метра.

— Лили, стой настрана — каза Джак и тръгна към труповете.

Всички бяха простреляни в главата. Екзекутирани.

— Китайски специални части, както и двама души на Вълка от ГЕСГ — каза той и добави, без да е нужно: — Избити.

— Джак — повика го Зоуи. — Ела да видиш.

Стоеше до тесния тунел, който водеше под могилата.

Джак отиде при нея и видя, че всъщност не е тунел. А тясна цепнатина с поне стотина грубо издялани стъпала, които се спускаха под могилата.

Намръщи се и изгледа Зоуи въпросително.

— Представа нямам — отвърна тя.

— Магьоснико?

— Имам чувството, че тази могила не е никаква могила — отвърна той.

— Скай Монстър, оставаш тук и поддържаш радиовръзка. Зоуи, Магьосник, Лили, след мен — каза Джак, вдигна своя MP-7 и заслиза надолу.

Едва се провираше между тесните стени. Ако погледнеше нагоре, щеше да види небето, но точно в момента погледът му бе насочен право напред, по протежение на цевта на автомата.

Изведнъж стълбището свърши и Джак спря. Пред него се разкри зашеметяваща, наистина зашеметяваща гледка.

Джак гледаше нещо, било някога метеоритен кратер. Само че сега този кратер беше покрит.

А в центъра му, върху висока скала, имаше нещо огромно и черно, изработено сякаш от чугун.

Цялостното впечатление бе за кула с размерите на петнайсететажна офис сграда, построена в средата на дълбока кръгла яма. И беше прекрасна, истинско произведение на изкуството.

Вертикалните каменни стени бяха облицовани с чугунени плочи (някои паднали), но отбранителното съоръжение на върха изглеждаше като излято — масивно и тежко, с плътността на наковалня.

Магьосника спря зад Джак.

— Казах аз, че това не е могила.

— И позна…

Джак огледа „тавана“ на метеоритния кратер. Над черната кула подобно на копие се издигаше яка желязна колона. Не беше декоративна — играеше ролята на централен стълб, поддържащ коничния „таван“, който започваше от върха й и се спускаше към краищата на кратера.

Четири дебели железни поддържащи греди излизаха от кулата и образуваха скелета на покрива; стотици дървени запълваха празнините между тях, така че отвън коничната структура да приеме формата на примитивна погребална могила.

— Хитро — отбеляза Зоуи. — Из цял Китай и Монголия има хиляди могили като тази. И под повечето няма нищо друго, освен нечий труп. Затова правиш тайното си убежище да прилича на една от тях.

До седемстотингодишната цитадела в средата на кратера обаче се стигаше по много по-съвременен начин — по висящ мост от стоманени въжета, който пресичаше широката трийсет метра пропаст.

Стандартен модел на американските военни.

— Вълка — каза Джак.

 

 

Тръгнаха по дългия люлеещ се мост.

Джак пръв стигна платформата на външната страна на обшитата с желязо кула. От нея започваше стръмно стълбище, водещо по спирала нагоре към ниската масивна черна цитадела.

Мостът, платформата и външното спирално стълбище се намираха в обхвата на кулите за стрелци, така че никой натрапник — поне в миналото — не би могъл да влезе с лекота в цитаделата.

Тук имаше още окървавени трупове, както и множество гилзи, говорещи за ожесточена престрелка — само че този път телата бяха на китайци и на американци… плюс най-малкото един мъртъв японски войник, облечен в черен боен екип.

— Господи, как само мразя да пристигам последен — промърмори Джак.

Продължи заедно с Лили, Зоуи и Магьосника към върха, където ги посрещна грамадна зейнала порта от черен чугун, взривена със съвременни експлозиви. Тук лежаха още двама мъртви бойци от ГЕСГ. Кръвта им бе все още топла.

— Очилата — нареди Джак.

Щом тук вече имаше две групи лоши, нямаше намерение да разкрива присъствието си с фенерчета или сигнални ракети. Всички сложиха очилата си за нощно виждане.

— Добре, влизаме.

 

 

В цитаделата на върха на кулата имаше сложна мрежа вертикални шахти. Всяка беше четириъгълна, с облицовани с гладки чугунени плочи стени, без никакви опори за хващане. Всички се спускаха към зловещи черни дълбини.

Тук-там обаче имаше ниски хоризонтални тунели, които свързваха някои от шахтите с други, но винаги оставяха част вертикален мрак под себе си, като по този начин се образуваха ями с гладки стени, от които непредпазливите грабители на гробници не биха могли да се измъкнат, освен ако нямаха въжета, по които да се изкатерят до по-горните нива.

Магьосника се възхищаваше на конструкцията.

— Фалшив покрив, метална обшивка, ями. Чингис хан не е искал никой да открие това място, или ако го открие, да не може да излезе жив от него.

Джак забеляза, че някои от свързващите тунели са запълнени с чакъл и прах. По всичко личеше, че хората на Вълка са си пробивали път с пневматични чукове. А това би трябвало да отнеме време.

Помисли си, че в този случай май е извадил късмет, че е пристигнал последен — изпреварилите го бяха свършили досадното гадаене и черната работа вместо него.

Висящите въжета показваха шахтите, които Вълка беше преодолял успешно; а от време на време попадаха и на светещи пръчки, които показваха правилния хоризонтален тунел, по който да продължат.

Всичко това спомогна за необичайно бързо спускане през системата капани.

След двайсетина минути спускане по въжета и пълзене през тъмната мрежа от шахти и тунели Джак, Лили, Магьосника и Зоуи стигнаха последния тунел. Той също беше запълнен с чакъл и боклуци, но тук бяха изоставени и пневматичните чукове, използвани за създаването на цялата тази каша.

Последният тунел завършваше с украсена желязна врата, пред която лежаха още два трупа на американци…

Внезапна експлозия.

Къса и рязка.

Джак вдигна автомата.

Беше дошла от другата страна на желязната врата.

После се чу вик — гласът бе на Вълка:

— Шибани самоубийци!

Джак се втурна към вратата.

Тайното убежище на Чингис хан

Монголия, 07:00

Един час по-рано

Шейсет минути по-рано от прага на същата врата, при която сега стоеше Джак, Вълка наблюдаваше с мрачно задоволство картината пред себе си.

След като бе изгубил девет часа в мъчително ориентиране през системата вертикални шахти и бе използвал пневматични чукове, за да си пробие път през плътния чакъл, който запълваше някои от тунелите, най-сетне бе стигнал до прочутото убежище на великия хан.

То се намираше в средата на величествена изкуствена пещера, изсечена в земята под кратера.

И то каква пещера.

Черни железни колони поддържаха високия таван, а в пода бяха прокопани дълбоки ровове, които образуваха неравномерна мрежа от препятствия, над които минаваха тесни каменни мостове.

Единственият проблем бе, че всички тези мостове бяха разрушени — в средните им части зееха празнини, които препятстваха достъпа до центъра на пещерата — Убежището.

Правоъгълната структура с размерите на гараж бе изработена от плътно черно желязо и приличаше на колосален сейф.

Беше поставена върху висока скална колона на десет метра над останалата част от огромното помещение, заобиколена от най-широкия ров. Четири моста — стълбища се изкачваха към нея във формата на X и пресичаха рова, но като всички други, те също бяха разрушени в средата.

Напълно омаян, Вълка погледна надолу в рова.

Стотици хиляди човешки кости лежаха на дъното му, на шейсет метра под него. Забеляза, че стените на рова са облицовани с гладки чугунени плочи, също като вертикалните шахти. Паднеш ли долу, изкачване нямаше.

— Жертвоприношения? — попита Рапирата, който бе застанал до него.

— Не. Това са костите на робите от Хорезъм, които са построили това чудо. Двайсет хиляди души. Когато строежът бил завършен, сигурно просто са ги хвърлили в рова и са оставили оцелелите при падането да умрат от глад в мрака и да се изяждат едни други.

Погледна сина си и сви рамене.

— Никога не е хубаво да си от губещата страна във война, но по онова време е било наистина адски зле. Хайде.

 

 

Поставиха върху разрушените стари мостове леки платна, по които можеше да се мине над мрежата ровове и да се стигне до югозападния мост — стълбище, водещ нагоре до Убежището.

След като приключиха с полагането им, Вълка включи радиостанцията.

— Охрана, докладвайте.

— Сър. Докладва екипът от повърхността, при транспорта. Тук всичко е чисто. Регистрираме единствено китайските ни подкрепления — пристигат от базата си на границата.

— Сър. Докладва екипът на кулата, при висящия мост. Всичко е чисто.

Специално платно с опори за краката бе спуснато върху разрушената част от моста — стълбище, който водеше към Убежището.

Когато всичко беше готово, Вълка за момент се загледа в ниското черно съоръжение, кацнало на скалната си кула над него.

Кимна доволно.

После тръгна по възстановения мост и стана първия човек от над седемстотин години, влязъл в Изгубеното убежище на Чингис хан.

 

 

Вдигнал над главата си светеща пръчка, от която се лееше кехлибарена светлина, Вълка пристъпи в претъпканото помещение.

Всевъзможни съкровища и трофеи бяха натрупани на безразборни купчини покрай черните стени — златни корони, проблясващи скъпоценни камъни, бокали и потири, мечове и щитове, стоманени и дори бронзови шлемове и наколенници.

Всичко това бе награбено от покорени владетели и разбити армии — колосална плячка от войните, водени от един от най-великите воини на всички времена.

Вниманието на Вълка обаче бе грабнато от предмета, поставен гордо в самия център на помещението.

Там се издигаше великолепен каменен олтар, изработен от цял блок черен мрамор. Беше покрит с дълбоко изрязани символи, всички инкрустирани със злато. Сам по себе си олтарът бе безценен, но въпреки това служеше просто като пиедестал на онова, което се намираше върху него.

Във вдлъбнатина с формата на купа в горната част на олтара имаше голям яйцевиден предмет с размерите на футболна топка.

Не, поправи се Вълка.

Не яйцевиден. Беше си истинско яйце.

Вкаменено яйце на динозавър.

Вдигна светещата пръчка и се загледа във фините резби и рисунки по заоблената, подобна на стъкло черупка. Резби на Света на Тот и великолепни рисунки на пейзажи и брегови линии, планини и водопади.

Рисунките му напомняха за средновековното японско изобразително изкуство — бяха изненадващо живи, с ясни очертания и триизмерна дълбочина. Внезапно Вълка осъзна, че може би японските художници дължат много на откриването на това яйце от шогуна.

Подобно на първородния си син, Джак Уест-старши все още можеше да се възхищава на находки като тази. Вперените му очи и плувналото в пот лице блестяха на светлината на светещата пръчка, докато се взираше във великолепието пред себе си.

А после видя две изображения, които го сепнаха — някакво пирамидално скално образувание в пустиня, което разпозна като скалните острови с форма на пирамиди в Абу Симбел в Египет, както и грамадна планина с плосък връх, надвиснала над обрасъл в растителност бряг. Това можеше да е единствено Тейбъл Маунтън в Кейптаун.

— Първите два Върха… — ахна той.

Огледа и останалите четири пейзажа върху яйцето — те показваха местоположението на другите четири Върха.

— Господи, това нещо наистина е златна жила. Рапира! Донеси апаратите и лазерния скенер и веднага сканирай помещението!

След минута Рапирата се появи с цифров фотоапарат и лазерния скенер. С него дойде и д-р Феликс Бонавентура, археологическият съветник на Вълка от Масачузетския технологичен институт, който наред с Макс Епер бе един от водещите експерти в света по Машината.

Бонавентура се загледа благоговейно в яйцето през кръглите си очила.

— Абу Симбел и Кейптаун. Това нещо можеше да ни е много полезно миналата година.

— Без майтап? Фотографираме и сканираме помещението с находките, както са по местата си, после вземаме всичко — каза Вълка, отстъпи настрани и вдигна радиостанцията до устата си. — Охрана, докладвайте.

Чу се само пращене.

Никакъв отговор.

Вълка се намръщи.

— Охрана. Докладвайте.

Пак никакъв отговор.

— Какво, по…

Шляп!

Главата на войника от ГЕСГ, стоящ на входа до Вълка, експлодира и той се свлече на пода като парцалена кукла.

Шляп-шляп-шляп-шляп-шляп!

Заглушен автоматичен огън се изсипа върху чугунените стени около Вълка, куршумите рикошираха и вдигаха хиляди искри. Още двама от хората му се строполиха, направени на решето.

Вълка се метна на пода и намери прикритие до входа.

До него Рапирата бързо извади своя „Зиг Зауер“, но той излетя от ръката му, избит от куршум, който едва не му отнесе и пръстите.

Вероятно тъкмо загубата на оръжието му спаси живота. Войникът от ГЕСГ до него вдигна карабината си да отвърне на огъня точно когато на входа на Убежището се появиха две облечени в черно фигури, въоръжени с автомати „Щаер-АУГ“ със заглушители. Моментално пратиха войника на оня свят, но само взеха под прицел Рапирата, Вълка и Бонавентура, които бяха невъоръжени.

Това изясни някои неща на Вълка — тези мъже бяха достатъчно добре обучени и дисциплинирани, за да правят разлика между заплаха и невъоръжени хора в разгара на битката.

Нападателите влязоха в помещението с уверени стъпки и вдигнато оръжие и Вълка успя да ги разгледа по-добре. Бяха с черни бойни екипи, с хокейни каски и черни предпазители, които скриваха устата им. На коланите им имаше пистолети „Глок“ и стоманени звезди за мятане, а към предпазителите на китките им бяха прикрепени компактни, но смъртоносни арбалети. Виждаха се единствено очите им — очи, в които се четеше смъртна заплаха.

Японски очи.

Автоматите „Щаер“, предпазителите на устата, звездите на нинджа и арбалетите — всичко това ги издаваше като членове на Първа десантна бригада на Японските въоръжени сили — специални ударни части, съвременни нинджа.

След двамата убийци влезе по-възрастен японец. Вълка го разпозна моментално.

Беше Танака Танка.

 

 

Танка хвърли съвсем бегъл поглед на блестящите съкровища и нареди на единия от хората си:

— Скенерът и твърдият диск. Унищожете ги.

Скенерът и твърдият му диск бяха направени на пух и прах.

— Цифровият фотоапарат също — каза Танка, когато видя как Бонавентура се мъчи да скрие устройството.

То му бе отнето и също пръснато на милион парчета. Бонавентура се мръщеше.

Танка застана пред великолепното древно яйце върху каменния олтар и го изгледа преценяващо.

— Наистина е прекрасно. И е изпълнено с толкова много познание.

Хвърли тържествуващ поглед на Вълка, прикрепи малко взривно устройство към горната част на яйцето и включи часовниковия механизъм на детонатора.

Отстъпи назад.

— Спокойно можете да гледате, полковник Уест, експлозивът не е голям. Само внимавайте с летящите парчета.

Взривното устройство издаде рязко пиукане. После…

Бам!

Взривът бе кратък и рязък. В мигновения ярък проблясък яйцето просто изчезна, пръсна се на безброй стъклени фрагменти, които полетяха във всички посоки, удариха се във всички стени и изпопадаха със звън на пода.

Яйцето, украсено от високоразвитата древна цивилизация, с цялата безценна информация, способна да спаси света, вече не съществуваше.

— Шибани самоубийци! — извика Вълка.

Танка изобщо не се трогна.

— Честта е много по-чиста мотивация от алчността, полковник. Именно тя мотивира онзи млад човек, когото внедрихме в екипа ти.

— И който пищя по целия си път към смъртта — озъби се Вълка.

— Тя мотивира цялата японска нация — каза Танка. — Знаем за Третия връх на брега на Хокайдо. Знаем за него от векове. Той е свещен за народа ни, най-святото място в нашата страна. В момента се пази от японски военни кораби. Няма да влезете в Третия връх, още по-малко — да откриете Стълба в него.

— Какво, да не смяташ да ме убиеш? — присмя му се Вълка.

— Да, смятам — отвърна Танка, извади мълниеносно пистолета си и стреля.

Бам!

Вълка бе улучен право в гърдите и отлетя назад, размахал ръце и крака. Блъсна се в купчина златни бокали и урни и остана да лежи неподвижен на пода.

Рапирата изрева, скочи право срещу дулото на пистолета и…

— Йобу, какво правиш? — чу се кротък глас.

Танка се завъртя — стреснат, че чува истинското си име — и видя на входа човека, когото най-малко предполагаше, че може да срещне на това място.

Магьосника.

До него стоеше Джак Уест с MP-7 в ръце и държеше на прицел двамата японски войници от специалните части, които бяха влезли в Убежището с Танка. Другите двама нинджи, които бяха слезли с тях, лежаха в безсъзнание на стъпалата непосредствено до входа. Като видя живия Джак, Рапирата се опули.

— Макс? — каза невярващо Танка.

— Къде е яйцето, Йобу?

— Вече го няма. Унищожих го.

— Унищожил си го? Не…

— Съжалявам, че така и не ти казах истинската цел, поради която изучавах Машината с теб, Макс.

— А аз съжалявам, че така и не видях омразата в теб, Йобу.

— Сега се бием на противоположни страни, приятелю.

— Не мисля, че вече съм ти приятел.

— Щом яйцето е отишло по дяволите, нямаме работа тук — прошепна Джак на Магьосника. — Скоро ще цъфне половината китайска армия. Трябва да тръгваме…

Магьосника огледа Убежището и като че ли забеляза нещо.

— Още не…

Така и не завърши изречението си.

Защото в същия момент Танка измъкна от колана си граната, дръпна халката, вдигна я над главата си и изкрещя: „Банзай!“…

… в мига, когато Вълка се надигна от пода зад него с убийствен поглед — черната защитна жилетка се виждаше през неравната дупка от куршума в якето му — и „Зиг Зауер“ в ръка.

Стреля, като първо свали най-опасните мишени — двамата японски нинджи. Те се строполиха, улучени в челата и с пръснати черепи.

Без да престава да дърпа спусъка, Вълка насочи оръжието към Танка и го улучи три пъти в гърба. Танка рухна на колене… и изпусна задействаната граната.

Тя заотскача от пода с глухи изкънтявания, въртеше се бясно.

Джак я гледаше.

Вълка я гледаше.

Рапирата я гледаше.

Гранатата избухна в затвореното помещение на древното Убежище.

От ударната вълна стените потрепериха и от входа изригна облак дим.

Точно в мига на детонацията Джак избута Магьосника навън, грабна някакъв стар железен монголски щит, подпрян до входа, и го вдигна между себе си и огнената топка, която се носеше към него.

Силата на удара го отхвърли заедно с щита и той за частица от секундата изпита удовлетворение, че бе решил да остави Лили при входа на пещерата със Зоуи.

В Убежището Вълка и Рапирата се хвърлиха зад мраморния олтар, който до днешния ден бе служил за постамент на прочутото яйце, и също се спасиха от смъртоносния взрив. Спътникът им Феликс Бонавентура пък клекна зад някаква обкована ракла и покри главата си с ръце.

В крайна сметка само Танка изпита цялата сила на взривената граната. Тялото му отлетя, блъсна се с ужасна сила в металната стена и се свлече неподвижно на пода.

В ъглите на помещението горяха пламъци. Вълка и Рапирата се изправиха и се въоръжиха с автоматите на мъртвите японски войници.

— Твоят апарат още ли е у теб? — извика Вълка на Рапирата.

— Да! — Рапирата вдигна втория цифров апарат, прост модел „Сони“, който Танка не бе забелязал.

— Колко снимки на яйцето направи? — попита Вълка.

— Шест или седем. От всички страни.

— Това ще ни свърши работа — каза Вълка. — Феликс! Ставай! Време е да се махаме оттук!

 

 

Все още проснат по гръб на каменните стъпала непосредствено до Убежището, Джак видя как Вълка и Рапирата вземат автоматите на убитите японци.

Трябваше да мисли бързо.

Вълка и Рапирата срещу него и Магьосника бе абсолютно неравностойна битка.

„А щом не можеш да се биеш, трябва да бягаш.“

Погледна към възстановения мост зад себе си — водеше към входа на пещерата, където ги чакаха Зоуи и Лили.

— Зоуи! Скрийте се някъде! — каза Джак по радиото, докато преценяваше собствените си възможности.

Можеше да тръгне към възстановения мост, но това щеше да е първото място, по което щеше да открие огън Вълка, щом излезе от Убежището. Двамата с Магьосника щяха да бъдат застреляни в гръб, докато бягат.

Затова Джак помъкна Магьосника в обратната посока, около ниската постройка на Убежището, все така хванал автомата си и новопридобития железен щит.

Заобиколи чугунената постройка и видя разрушения мост — стълбище на североизточния ъгъл, който се намираше точно срещу възстановения път в югозападната част.

Ако успееха да прескочат дупката, можеха да потърсят убежище между колоните на подобната на остров платформа отсреща.

Магьосника сякаш прочете мислите му и погледна пропастта в средата на моста — беше широка около четири метра.

— Джак, не мога да скоча толкова далеч…

— Намираме се по-нависоко, което прави разстоянието по-малко.

— Въпреки това не мисля…

— Налага се, приятелю, иначе умираш.

Стигнаха до стъпалата на разрушения мост и забързаха надолу.

Сграбчил щита и автомата, Джак скочи пръв, без изобщо да забавя крачка.

Прелетя над пропастта и се приземи успешно върху прашната долна част на моста.

Обърна се и махна на Магьосника.

— Давай, Макс!

Магьосника като че ли се поколеба, после прехапа устни, засили се и скочи.

Полетът на възрастния мъж далеч не бе така грациозен колкото този на Джак, нито толкова атлетичен.

Макс се блъсна с гърди в първото горно стъпало на долната част, пръстите му задраскаха отчаяно в търсене на опора, краката му увиснаха над шейсетметровата пропаст и костите на дъното на рова.

Джак го сграбчи за китката и задърпа, за да го измъкне.

— Нали ти казах, че ще се справиш.

— Трябваше вече да съм научил, че не бива да се съмнявам в теб, Джак…

— А би трябвало да се съмнява, Джак — разнесе се друг глас, който накара и двамата да погледнат нагоре. — Да, би трябвало.

Над тях, на горния край на разрушения мост, с насочен към тях японски арбалет, стоеше Вълка.

 

 

Джак и Магьосника бяха абсолютно незащитени — Джак лежеше по корем на стъпалата, хванал Магьосника, който висеше от разрушения мост с гръб към Вълка.

Вълка гледаше надолу към тях.

— Вече два пъти се връщаш от оня свят, синко. Ловците май са трудни паяци за мачкане.

Джак не отговори. Беше прибрал оръжието си, за да помогне на Магьосника, а преметнатият на гърба му щит не му осигуряваше защита. Остана да лежи неподвижно, без да пуска Магьосника. Търсеше с поглед Рапирата, но от този ъгъл не можеше да види къде е.

Вълка се ухили.

— За жалост, времето е от значение и се налага да тръгвам. Но ако не мога да смажа живота ти, Джак, може би ще успея да премажа духа ти.

Вдигна арбалета и Джак зачака края, приготви се за острата болка от забилата се в главата му стрела…

Вълка стреля.

Джак видя как стрелата изхвърча от арбалета, но тя летеше твърде бързо, за да я проследи, и зачака удара…

Магьосника внезапно се замята свирепо и хватката му около китката на Джак отслабна. В същия миг Джак осъзна, че Вълка изобщо не се е целил в него. А в Магьосника. В гърба му.

Насълзените очи на Магьосника срещнаха неговите.

— Джак…

— О, господи, не! — изпъшка Джак и от очите му също бликнаха сълзи.

Магьосника изведнъж стана по-тежък, хватката му се отпусна и Джак трябваше да напрегне всички сили, за да го задържи.

Над тях Вълка се обърна да си върви, като хвърли последен поглед към жалката картина — сина си с мъртвото тегло на стареца.

Вълка отстъпи настрани и зад него се показа Рапирата. Държеше автомат „Щаер“ със заглушител.

Джак видя оръжието и очите му се изцъклиха, защото Рапирата свали предпазителя. Джак събра всичките си сили, залюля Магьосника, издърпа го на моста и го бутна надолу. После се хвърли след него.

Рапирата откри огън.

Куршумите отскачаха от дебелия щит на гърба на Джак, докато той тичаше приведен по моста и се мъчеше да прикрие и Магьосника.

Накрая стигна до него, сграбчи го и го издърпа зад най-близката колона в основата на моста.

Още куршуми обсипаха масивната колона. Джак клечеше под прикритието й, притискаше Магьосника към гърдите си и по бузите му се стичаха сълзи.

Внезапно градушката от куршуми спря и пещерата се изпълни с тишина. Зловеща тишина.

А после Джак чу вика на Вълка:

— Ето ти и един безплатен съвет, синко! Не можеш да победиш. Не можеш, защото не си достатъчно добър! Бива те, но не си идеален. Успяваш да оцелееш заради съобразителността си, но рано или късно този късмет ще свърши.

Джак не каза нищо. Но слушаше.

Вълка продължи да вика:

— Биеш се заради кекавите си приятелчета. А аз се бия, за да победя. Както откриваш много добре в момента, не си от класата ми! Не си герой, така че спри да се опитваш да станеш герой! Духът ти вече е пречупен, синко!

Гласът млъкна, последваха бързи отдалечаващи се стъпки.

На Джак не му оставаше друго, освен да стои свит зад колоната, сграбчил Магьосника, и да се взира в нищото. Стъпките на Вълка се отдалечаваха все повече. Накрая заглъхнаха и в изпълнената с миризма на барут от стрелбата пещера се възцари абсолютна тишина.

 

 

Вълка, Рапирата и Бонавентура излязоха от грамадната кула над Убежището след половин час и не забелязаха Зоуи и Лили, които се криеха в тъмната долна част на вертикалната шахта при входа към пещерата.

Минаха по висящия мост, измъкнаха се от скрития кратер, излязоха в равнината и отидоха при Мао Гонли, който чакаше на километър и половина от могилата начело на огромната си военна сила.

— Сдоби ли се с яйцето? — попита Мао.

— Не, но направихме снимки — отвърна Вълка. — Мао, блудният ми първороден син е вътре. Приеми го като подарък — оставям го на теб. Прави с него, каквото си решиш.

Мао се усмихна.

— Благодаря. Ще си направя трофей от главата му.

— Тъй да бъде — рече Вълка. — Аз трябва да стигна до Хокайдо.

 

 

Една самотна фигура наблюдаваше тази среща от горния край на стълбището към кратера — Скай Монстър.

Зоуи го беше предупредила по радиото, че Вълка излиза от могилата, и Скай Монстър се беше скрил зад един от изоставените камиони.

Видя как Вълка и хората му си тръгват, а внушителната сила на Мао поема към кратера.

— Ох, мамка му! — изруга той и забърза надолу.

 

 

Джак бе коленичил зад колоната и държеше треперещия Магьосник.

Окървавеният връх се подаваше от гърдите на Магьосника и от него висеше оръфано парче плът. Стрелата на Вълка беше минала почти цялата през тялото.

Магьосника дишаше плитко и на пресекулки и говореше с трескава бързина:

— Ох, Джак, Джак… щитът му… щитът… и олтарът… видя ли… не е, това не е… — И после сякаш изведнъж излезе от делириума си. — Ох, Джак. Надявах се, че няма да свърши по този начин.

— Няма да свърши — каза Джак. — Ще те измъкна.

— Не и този път, приятелю. Не и този път…

Старецът се закашля, гърдите му се свиха конвулсивно и от устата му бликна кръв. Стрелата беше пронизала белия дроб.

— Макс, дръж се! Трябва да се бориш. Това е делото на живота ти…

— Не, Джак. — Магьосника бе странно спокоен. — Сега това търсене вече е твое. Твое, на Зоуи и на Лили.

По бузите на Джак потекоха сълзи. През всичките му приключения Магьосника бе негов верен приятел и ментор — от откриването на новородената Лили във вулкана в Уганда до конструирането на невероятната му изкуствена ръка; до отглеждането на Лили с пъстрия му екип в Кения; до времето, когато Магьосника, макар да бе ужасен шофьор, бе спасил изпадналата в безсъзнание Лили от Абу Симбел, като гонеше „Халикарнас“ и в същото време бягаше от десетки неприятелски преследвачи; до равносметката след ужасната екзекуция на съпругата му Дорис от ръцете на Маршал Джуда.

— Не мога да го направя без теб — изломоти Джак.

— Напротив, можеш. Винаги си можел. И баща ти не е прав за теб. Ти си много по-добър от него не защото си смел и ловък, а защото те е грижа. Грижа те е за хората и това те прави герой в моите очи. Джак, за мен бе чест да бъда на твоя страна през всичките тези години.

В този момент дойдоха Зоуи и Лили.

— Господи, Макс… — изпъшка Зоуи, като видя стрелата и кръвта.

— Магьоснико! — изпищя Лили. — Не!

— Лили. — Гласът на Магьосника бе ведър и спокоен. — Сладката Лили. Ти си като внучката, с която така и не бях ощастливен. Обичам те.

Лили го прегърна и се разрида.

— И Зоуи. — Магьосника се усмихна и се видяха окървавените му зъби. — Храбрата Зоуи. Вече ти ще трябва да се грижиш за Джак… и Лили…

— Ще се грижа, Макс.

— Знаеш ли… — Магьосника се намръщи. — Джак се… Джак се канеше да ти предложи да се ожените навремето.

— Ей… — започна Джак.

Зоуи се обърна към Джак и го изгледа ококорено.

— Беше… — още един свиреп пристъп на кашлица — малко след мисията за Пирамидиона. Но тебе те извикаха в Ирландия, а той замина за Пърт. И като изпусна момента, изгуби кураж. Никога не го бях виждал това — Джак Уест да изгуби кураж.

Зоуи все така гледаше Джак.

Магьосника се изкиска.

— Това беше единственият случай. И съм доволен. Защото е доказателство, че е човек…

Изкашля се свирепо още три пъти. От устата му потече още кръв.

Погледна нагоре към тримата. Очите му бяха тъжни, но също така спокойни и умиротворени.

— Джак, Лили, Зоуи. Направете го. Спечелете. Спасете този ужасен, отвратителен свят. Аз трябва… трябва да тръгвам и да видя отново моята мила Дорис…

И с тези думи очите му се затвориха, тялото му се отпусна и в тъмната подземна кухина на Джак, Лили и Зоуи не им оставаше друго, освен да коленичат до падналия си приятел и да сведат глави.

Джак затвори очи, за да задържи сълзите си.

Мисли за Магьосника изпълниха ума му — милата му усмивка, търпеливият начин на обясняване, жаждата му за знания. Представи си свят без него и го заля неописуема мъка.

После се събуди гневът — дълбока ярост към Вълка, който знаеше много добре какъв удар за Джак ще е смъртта на Магьосника. Вълка му беше правил много ужасни неща, но това надхвърляше всичко.

Докато Джак стоеше на колене, свел глава и с все още затворени очи, в слушалката му се разнесе глас.

— Ловецо… — Беше Скай Монстър. — Не знам какво става там долу, но горе ситуацията адски бързо се сговнява.

Джак примигна и рязко се изтръгна от унеса си, сякаш бе събуден от дрямка. Войникът в него отново застана на първо място.

— Какво има?

 

 

Скай Монстър стоеше на кулата при висящия мост, който минаваше през кратера, и бързо развиваше болтовете му. Последният се освободи и големият люлеещ се мост полетя надолу и увисна вяло край другата страна на кратера.

— Кратерът скоро ще бъде нападнат от малка армия — докладва той.

Секунди след като мостът се удари във външната страна на кратера, на платформата се изсипаха първите китайски войници и откриха огън.

— Събори висящия мост — нареди Джак.

— Вече е направено. — Скай Монстър забърза по спиралните стъпала по външните стени на кулата. — Сега какво ще…

Така и не довърши изречението, защото точно в този миг някакъв снаряд улучи покрива над кратера и последва гигантска експлозия.

Покривът се разтърси ужасно…

… и започна да се разпада.

Огромни дървени и чугунени греди с размерите на цели дървета се посипаха в кратера, като една прелетя на косъм от Скай Монстър. Последваха ги грамадни снежни преспи.

В кратера проникнаха снопове слънчева светлина и го осветиха великолепно.

После втори — и трети, и четвърти — снаряд улучи коничния покрив и го унищожи. Цялата структура рухна в кратера и откри небето над кулата за първи път от седемстотин години.

Докато покривът се сипеше около него, Скай Монстър си мъкнеше задника нагоре по спиралното стълбище. Когато стигна чугунената цитадела на върха на кулата — и се озова малко над нивото на околния терен — видя пълния ужас на положението си.

Хиляда и петстотинте души на Мао — редици и редици мъже, танкове, артилерия, бронетранспортьори и снегомобили — стояха покрай целия ръб на кратера и го заобикаляха напълно.

— Да си го начукам… — изпъшка Скай Монстър. — Никога не сме загазвали чак толкова.

 

 

Джак покри безжизненото лице на Магьосника с якето му. Лили тихо хлипаше.

— Хайде, Джак — нежно каза Зоуи. — Трябва да действаме.

— Искам да го вземем с нас.

— Не можем. Ако оцелеем от тази лудница, може да се върнем за него. А и, честно казано, сигурно би бил щастлив да почива тук с Чингис хан.

Джак рязко се обърна към нея.

— Какво каза?

— Казах, че сигурно би бил щастлив да знае, че е погребан заедно с Чингис хан.

— Това не е гробницата на Чингис хан — рече Джак. — Тя така и не е била открита. Това е убежището му, неговата съкровищница.

Зоуи сви рамене.

— Онзи саркофаг ей там навежда на други мисли.

— Какъв саркофаг?

— Онзи мраморният, дето е плеснат в средата на помещението. Да не искаш да кажеш, че не си го видял?

Джак си спомни солидния мраморен олтар в центъра, върху който беше положено древното яйце. Зоуи обаче не го беше видяла като олтар — а като…

В ума му прозвучаха брътвежите на Магьосника: „щитът му… щитът… и олтарът… видя ли… не е, това не е…“.

— Не е олтар — бавно каза Джак. — А ковчег. Зоуи, ти си гений.

И два пъти по-голям гений, защото с Лили бяха прескочили разрушената част от моста, за да стигнат при Джак и Магьосника, Зоуи се бе привързала с въже. Сега тримата го използваха, за да се прехвърлят обратно при Убежището.

Джак забърза към чугунената постройка.

— „Атакувай свирепо, но винаги имай план за отстъпление“ — повтори той великата военна максима на Чингис хан.

Спря пред солидния мраморен олтар в центъра на Убежището, само дето сега го погледна по напълно различен начин…

… и внезапно „олтарът“ наистина му заприлича на нещо съвсем различно — на грамаден каменен саркофаг.

Саркофагът на Чингис хан.

— Джак — обади се гласът на Скай Монстър. — Какво правите долу?

Джак не откъсваше поглед от грамадния каменен ковчег.

— Май намираме начин да се измъкнем оттук, Монстър. Какво става горе?

 

 

Скай Монстър гледаше с ужас как малката армия на Мао докарва огромни 155-мм оръдия към ръба на кратера и ги насочва директно към чугунената цитадела.

— Всеки момент ще ни пратят по дяволите.

 

 

Джак и Зоуи се напънаха, бавно повдигнаха грамадния каменен олтар/саркофаг и видяха, че наистина е кух.

Като внимаваха да не повредят намиращото се под него, наклониха големия кух мраморен блок назад, така че той легна под ъгъл 45 градуса върху два пълни със съкровища сандъка. И видяха…

… разпадащ се скелет с пълна монголска броня — шлем, нараменници и наколенници. Върху гърдите на скелета беше положен украсен петоъгълен щит и меч.

— Чингис хан… — прошепна Лили.

Изпълниха се с благоговение. Пред тях бе Чингис, великият хан, може би най-великият военачалник в историята. За момент видът на останките му, лежащи тук в абсолютен покой, напълно ги хипнотизира.

Погледът на Джак падна върху щита на гърдите на скелета.

За разлика от повечето монголски щитове, които бяха кръгли, този бе петоъгълен и изработен от желязо. В метала бяха инкрустирани великолепно изработени изображения, покрити със злато и сребро.

Джак моментално разпозна две от изображенията, в долната част на щита — хълмовете с форма на пирамиди в пустинята при Абу Симбел и Тейбъл Маунтън в Кейптаун.

Местоположението на първите два Върха.

Този щит обаче имаше шест изображения. Показваше входовете на всички Върхове.

— Чингис е заповядал да копират изображенията от яйцето върху щита му… — възкликна Джак.

И взе петоъгълния щит от скелета.

— Вече няма да му е нужен, а като тип, който винаги си има план за отстъпление, вероятно е осигурил изход и от това място.

Внимателно отмести скелета на Чингис хан от плочата и видяха кръгла, подобна на тръба шахта.

За съжаление — пълна с чакъл почти до ръба.

— Това място е било крепост, преди да се превърне в гробница — каза Джак. — Крепост, проектирана специално в случай на обсада. Така че в нея би трябвало да има спасителни тунели, подобно на този. Предполагам, че когато е заповядал това място да бъде преустроено в бъдещата му гробница, Чингис хан е наредил всички тунели да бъдат запечатани, запълнени с чакъл. Това някога е било тунел за бягство. И сега ще го използваме ние.

— Джак — рече Зоуи, — всеки момент ще ни нападне половината Китайска народна освободителна армия. Няма начин да махнем пълнежа, преди да пристигнат.

Джак се изправи. В очите му отново гореше огън. Отиде до входа на Убежището, погледна пневматичните чукове на Вълка при входа към пещерата и каза:

— Ще защитавам този замък. А Скай Монстър ще слезе и ще ти помогне да разкопаете тунела.

Без фалшивия покрив чугунената цитадела вече бе изложена за стихиите. Духаше пронизващ вятър, валеше сняг, небето бе сурово и сиво.

От позицията си на върха на цитаделата Джак гледаше яростната китайска армия, обградила кратера. Имаше повече от хиляда войници, много танкове, три гаубици. В днешната епоха на въздушни битки това бе огромно количество въоръжени сили, струпани на едно място.

Джак застана до Скай Монстър, който също зяпаше страховитата гледка.

— Откъде се събраха чак толкова бе! — изръмжа пилотът.

— Имаме късмет, че е твърде студено за въздушно нападение — отвърна Джак. — Иначе сигурно щяха да докарат и хеликоптери.

— И какъв е планът, безстрашни командире?

— Ти слизаш долу и помагаш на Зоуи да разкопае един стар тунел, който може би ще ни отвори заден изход, а аз оставам тук и задържам тези типове.

— И как смяташ да го направиш? Един срещу хиляда?

— Монстър, това място е замислено да издържи обсада — отвърна Джак. — Не може да издържи вечно, особено при съвременните оръжия, но да се надяваме, че ще успее да ги задържи достатъчно, за да прокопаем тунела и да се измъкнем. Млъквай и слизай да помагаш на Зоуи.

Докато Скай Монстър слизаше надолу, Джак забърза към бойниците на най-горното ниво на цитаделата.

Покрай него засвистяха куршуми, рикошираха от чугунените бойници. Джак погледна надолу и видя на ръба на кратера китайски войници.

Отиде до требушета в най-близкия ъгъл на цитаделата. Четири ъгъла, четири железни требушета. На по-долното ниво на цитаделата имаше още четири.

Требушетът е като катапулт, но има по-голям обхват поради по-голямата си противотежест и подобната на хамак прашка, която изстрелва снаряда.

Джак обиколи требушетите и зад всеки откри чугунени куполи, в които имаше хитроумна система от рампи, улеи, лостове и натрупани снаряди — големи кръгли камъни, по-малки железни гюлета, овързани на гроздове, дори няколко дървени коша, пълни освен с железни топки и с подпалки.

Дръпна първия попаднал му лост и грозд седемстотингодишни гюлета се спусна с грохот по един улей и спря в очакващата прашка на требушета.

— Жестоко… — възкликна Джак.

Изведнъж се разнесоха три оръдейни гърмежа и Джак залегна. Снаряди улучиха чугунената цитадела.

Изригнаха пламъци. Вълна свръхнагорещен въздух се понесе около Джак. Цитаделата обаче пое ударите, както наковалнята поема удара на чука. Когато димът се разнесе, ниската каменна крепост беше, колкото и да изглеждаше странно, абсолютно непокътната.

Джак бързо се залови за работа, почна да върти зъбни колела и да дърпа лостове — действия, които едновременно зареждаха требушета и го завъртаха към най-близкото китайско оръдие.

Сграбчи лоста за стрелба.

— Хайде, Чингис, дърт кучи сине. Да видим дали наистина си бил толкова добър, колкото разправят.

Дръпна лоста.

За негово изумление древният требушет проработи. Заскърца и запука, а после хвърли заряда си. Стегнатият грозд гюлета полетя в редкия въздух… пропусна с цели двадесет метра оръдието, в което се целеше Джак… улучи един китайски танк и огъна бронята му, след което се разпадна и стокилограмовите гюлета се затъркаляха по земята.

Китайците се втурнаха да търсят прикритие. Един джип също беше улучен и преобърнат.

— Благодаря ти, Чингис.

От другата страна на пропастта Мао Гонли изруга и заповяда:

— Огън по катапултите!

 

 

И така избухна най-шантавото сражение — обсаждаща китайска част, стреляща със съвременни снаряди по стара монголска цитадела, а Джак Уест-младши отвръщаше от укреплението на огъня със средновековни оръжия.

Всеки от требушетите можеше да стреля няколко пъти, преди китайците да го унищожат със съвременната си артилерия. И всеки изстрел на катапултите причиняваше някакво поражение — преди всичко по китайските превозни средства, приближаващи тясното стълбище, по което се влизаше в кратера.

Джак съсредоточи огъня си тъкмо върху това стълбище.

И за късмет — пряко попадение върху някакво гъсенично превозно средство точно до него. Тежкият камък преобърна машината и тя падна с колелата нагоре точно върху входа, с което временно го блокира.

Джак зареди един от кошовете и, както биха направили стрелците на Чингис хан преди седемстотин години, запали подпалките и стреля.

Горящият снаряд полетя и се стовари право върху преобърнатата гъсенична машина. Резервоарите й моментално пламнаха и експлодираха, запратиха огнени пипала през входа и по тясното стълбище и принудиха китайските войници да отстъпят.

Мигове по-късно требушетът беше улучен от снаряд, но Джак вече тичаше към следващия, за да нанесе още поражения и да спечели още време.

— Зоуи! — извика той по радиото. — Напредвате ли долу!

 

 

Долу в пещерата Зоуи разбиваше пълнежа от чакъл, който задръстваше тунела под вече обърнатия саркофаг на Чингис хан.

Отвесната шахта бе тясна, така че се налагаше да разбива няколко минути и да излиза, та Лили и Скай Монстър да извадят отпадъците с една древна — и вероятно безценна — златна купа, вързана за въже.

Работата беше бавна и след половин час бяха покрити от глава до пети с пот и прах.

— На двайсет метра надолу сме! — извика Зоуи на Джак. — Плътно е. Много плътно. И кой знае докъде стига!

— Продължавайте да копаете! — нареди Джак. — Да се надяваме, че ще успеете да се справите, преди тези типове да се доберат дотук.

 

 

Въпреки усилията на Джак с требушетите китайските сили продължаваха да напредват.

Избутаха димящата машина с танкове от входа на тясното стълбище. После същите танкове го прикриваха, докато двайсетина китайски пехотинци забързаха през тесния проход към кратера.

През това време войниците по ръба на кратера не спираха да стрелят по цитаделата. Намираха се доста по-ниско и нямаха големи шансове да улучат Джак, но постоянният им огън го караше непрекъснато да се движи приведен.

А след това от редиците им в небето полетяха куки с въжета и затракаха по цитаделата. Щом някоя се захващаше, войниците опъваха въжето и се получаваше трасе, по което бързо започваха да се катерят китайски щурмоваци.

Като се привеждаше под непрестанния огън, Джак тичаше напред-назад по горното ниво на цитаделата и режеше въжетата с ножа си.

От време на време проверяваше екипа долу, където се беше намирал висящият мост. Те също изстрелваха куки през бездната и се опитваха да се прехвърлят по тях и да издърпат моста. Джак знаеше, че щом успеят, ще нахлуят, прикривани от масирана стрелба, и с отбранителната му позиция ще е свършено…

Изведнъж стрелбата спря и се чу глас:

— Капитан Уест! Капитан Джак Уест-младши!

Гласът бе усилен от мегафон.

Джак погледна към ръба на кратера и видя Мао Гонли, застанал до огромен танк.

— Капитане, бъди наясно — не идваме да те заловим, а да те убием! Но колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнена ще е смъртта ти! Ако се предадеш веднага, ти обещавам бърз куршум в главата!

— Да бе, големият бонус… — измърмори Джак.

Опита се да стреля по китайските пехотинци долу на моста, но подновената вълна огън от войниците по ръба на кратера го принуди да потърси прикритие.

Щурмовият екип вече беше закрепил две въжета и започваше да се прехвърля по тях през пропастта.

— Мамка му!

Времето му вече наистина изтичаше.

Щяха да са при него след минути.

 

 

Долу в пещерата, дълбоко във вертикалната шахта, Зоуи разбиваше пълнежа. Внезапно пневматичният чук проби чакъла в краката й, той подаде и тя пропадна почти два метра и се озова в тъмен хоризонтален тунел.

Освети тунела с фенера на каската си. Като че ли водеше на запад. Краят му не се виждаше.

— Джак! — обади се тя по радиото. — Пробих! Намирам се в някакъв тунел. Май води на запад.

— Тръгвайте по него! — отвърна Джак. — И вземете щита! Китайците всеки момент ще проникнат в кулата! Идвам веднага след вас!

— Разбрано.

И тъй, следвана от Лили и Скай Монстър и с щита на Чингис хан, преметнат през рамо, Зоуи се втурна по хоризонталния спасителен тунел.

Пробягаха около осемстотин метра и изведнъж — по дяволите! — се озоваха пред стена плътен чакъл.

— Не… — изпъшка тя.

— Прословутата задънена улица — каза Скай Монстър. — В капан сме.

— Може би…

— Какво?

— Шахтата под саркофага на Чингис хан беше изцяло запълнена с чакъл. Но не и този тунел. Може би са запушили с чакъл само двата края на спасителния изход. Може да сме само на метри от спасението…

Скай Монстър се втурна обратно по тунела.

— Ей сега ще донеса чука!

 

 

Още един снаряд удари старата черна цитадела. Изригнаха пламъци.

Джак надникна надолу и за свой ужас видя, че пехотинците са успели да поставят висящ мост в кратера.

Бяха проникнали.

Край на ариергардните му действия.

Време беше да се маха.

Полетя по системата от шахти, спускаше се по провесените в тях въжета.

Оставяше гранати със закъснител пред гредите в горната част на всяка шахта и ги детонираше, щом стигнеше края й. Щом Мао смяташе да го последва и да го убие, той пък смяташе да го забави тоя кучи син колкото се може повече.

Стигна до пещерата, изтича по възстановения мост — като не забрави да го взриви след себе си — и спря пред Убежището.

Спря само за момент — колкото да погледне тялото на Магьосника в ъгъла на пещерата, отчасти скрито зад дебелата колона.

— Сбогом, Макс — прошепна Джак. — Почивай в мир.

После влезе в Убежището и отиде до малката кръгла дупка, която бе останала скрита векове наред от тялото на Чингис хан.

Погледна скелета му — надарен водач, проницателен владетел, несравним воин.

— Радвам се, че се срещнахме, старче.

Отговори му стон.

Джак рязко се извъртя.

И видя окървавения Танк — лежеше по лице на пода и стенеше от болка. Макар и прострелян и обгорен от взривената граната, Танка бе все още жив — но на ръба на смъртта.

През наносекундите, необходими за работата на мозъка, Джак прецени възможностите си — помисли си за Танка и за познанията, които имаше (много), за заплахата, която можеше да представлява за тях (малка), и за проблема, който можеше да се създаде, ако го вземе с тях…

— Добре, Танк — прошепна Джак. — Но ако не се задействаш, ще те зарежа и ще те оставя да се оправяш сам с китайците.

Нагласи почти изпадналия в безсъзнание японски професор на гърба си и се пъхна в шахтата.

Хвана внимателно балансирания каменен саркофаг, дръпна го и той се стовари на мястото си и скри него, Танка, скелета и спасителната дупка в пода.

За всеки, който влезеше в Убежището, саркофагът щеше да изглежда почти по същия начин, по който го бе открил Вълка — огромен каменен олтар в средата на пищно украсена подземна зала, заобиколен от обгорени от гранатата съкровища. Единственото, което, липсваше, беше яйцето, което бе лежало върху него векове наред.

 

 

Горе китайците щурмуваха цитаделата.

Изсипаха се в нея по висящия мост и въжетата от ръба на кратера.

Втурнаха се вътре и заслизаха във вертикалните шахти, като си помагаха с картата, която им бе оставил Вълка.

 

 

Джак тичаше по хоризонталния тунел с Танка на гръб. Скоро стигна при Зоуи, Лили и Скай Монстър.

Зоуи пробиваше стената от чакъл, все още преметнала стария щит на Чингис хан на гърба си, а Лили и Скай Монстър изхвърляха отломките назад в тунела, за да не пречат.

— Какво е положението? — попита Джак.

— Пробихме вече петнайсет метра — отвърна Зоуи. — Кой знае още колко остават.

Джак погледна назад. Почти очакваше да види светлините на фенерите на преследващите ги хора на Мао.

— Или ще се измъкнем, или ще умрем — мрачно рече той.

 

 

Точно четиридесет и пет минути по-късно хората на Мао влязоха в Убежището. Не им отне много време да се сетят да преобърнат мраморния саркофаг и да открият тунела под него.

— Бързо! Слизайте долу! Веднага! — изрева Мао.

Войниците му се спуснаха в шахтата, след което забързаха по дългия хоризонтален коридор, включили фенери и с вдигнати за стрелба автомати.

Постепенно стените на тунела от гладки станаха неравни, а подът бе покрит с чакъл, сякаш жертвите им са били принудени да си прокопават път през земята.

След един завой китайците рязко спряха.

Бяха стигнали до края на тунела. Ярките лъчи на фенерите им осветиха…

… зейнала в скалата дупка и захвърлен до нея пневматичен чук. Оттатък отвора имаше естествена пещера, в която се виждаше слаба дневна светлина.

Джак Уест и екипът му бяха изчезнали.

 

 

Докато в Монголия се случваше всичко това, по света се разиграваха други събития.

Учените от НАСА съобщиха за безпрецедентни събития във външните региони на Слънчевата система.

Исполински бури в атмосферите на четирите газови гиганта Юпитер, Нептун, Уран и Сатурн бяха предизвикали най-шантавите небесни картини след 1994 г., когато кометата Шумейкър-Леви 9 се сблъска с Юпитер.

На всяка от гигантските планети се виждаха огромни спирали газ. Сякаш и четирите бяха атакувани от някаква невидима свирепа сила.

Никой от учените, появяващи се по сутрешните телевизионни програми, не можеше да обясни внезапното избухване на планетарните бури.

В същото време Националната метеорологична служба съобщи за необичайни промени във времето по целия свят — жестоки наводнения в Бразилия, пясъчни бури в Китай, циклони в Тихия океан, дори едноседмични валежи в Сахара.

Метеоролозите бяха объркани.

Сякаш целият свят бе полудял.

 

 

На военния фронт Китай разкри последните си добавки към набъбващия си флот — два колосални самолетоносача.

Вече цяло десетилетие западните страни следяха нервно как Китай методично усъвършенства флота си, като добавя ядрени балистични и щурмови подводници, както и високотехнологични разрушители клас „Луджоу“. Преди три години американски спътници бяха засекли първия самолетоносач, докато се строеше в корабостроителницата на Далиан. От известно време всички очакваха появата на бойна група модерни китайски самолетоносачи.

Но появата на втория кораб беше пълна и смущаваща изненада.

Никой не беше подозирал, че китайците строят не един, а два.

В същото време бяха направени важни дипломатически изявления, че Китай ще отпусне огромни помощи на различни страни. Макар че в новините се говореше най-вече за обичайните разбойнически режими в Судан и Зимбабве, най-големите суми, колкото и да бе странно, отидоха за Чили.

Така или иначе, когато на 22 февруари двата самолетоносача бяха пуснати на вода, правителствата от Вашингтон до Москва и Лондон бяха потресени.

Корабите бяха номерирани 001 и 002 и носеха простите имена „Китай“ и „Мао Дзедун“.

 

 

Накрая, на 28 февруари — деня, в който Джак Уест-младши водеше своята война с китайските сили на Мао Гонли в Монголия — по време на свирепа буря в океана малко цунами удари североизточния край на най-големия японски остров Хоншу.

Цунамито се състоеше от четири вълни с височина около три метра. Щетите бяха минимални благодарение на бързото му засичане от разположената в океана японска система за ранно предупреждаване и бетонните „стени против цунами“ в района.

Сеизмолозите от Хаваите обясниха вълните с изригване на подводен вулкан на около петстотин километра от брега на Хоншу.

Според тях обаче необичайното в случая било, че това подводно изригване не било предшествано от „предупредителните трусове“, които обикновено съпътстват активирането на вулканите.

Изригването бе странно спонтанно — сякаш, както се изрази един коментатор, „Тихият океан внезапно е получил спазъм“.

 

 

Всичко това — нестабилното време, китайските военни кораби, цунамито — беше наблюдавано от един самотен човек, седящ в затънтената си щабквартира.

Беше търпелив. Невероятно търпелив. Можеше да надвие с търпението си дори и най-големия инат, изпречил се срещу него.

Разбираше болката — голите стоманени плочи на мястото на лявата му челюст, пример за назадничавата хирургия в родината му, му причиняваха хронични болки, но това бе агония, която издържаше като ежедневен тест на качествата си.

Но най-много от всичко той бе човек, който ценеше информацията, защото информацията му даваше власт.

Благодарение на някогашния си пост в държавната сигурност на страната си той имаше достъп до системите за събиране на информация — подслушваше подводните американски и британски комуникационни кабели, шпионските спътници, за които отдавна се смяташе, че са излезли от употреба, разполагаше с кодовете за достъп до секретните военни радиоканали, използвани от всяка държава от Китай до Япония и от Америка до Израел.

Вече от много време той следеше премеждията на Джак Уест-младши. Знаеше всичко за досегашните му мисии, също както знаеше и за неприятелите му — от Вълка, Лешояда и Мао до Йоланте и дори до японското Братство на кръвта — и техните оплетени и двулични съюзи.

Знаеше дори за двете дръзки спасителни мисии на Джак, онази в Гуантанамо и втората, в стаята за трофеи на Стария майстор в пустинята Негев. Стария майстор, с когото мъжът водеше мрачното си съревнование, беше много разстроен от случилото се.

Но най-вече този мъж, мъжът с оголената стоманена челюст, знаеше за Тъмната звезда, Стълбовете, Върховете и Машината.

И сега, докато гледаше как светът започва да трепери, той разбра, че е време да направи своя ход.

Пърт, Австралия

28 февруари 2008

12 дни преди третия краен срок

Докато цунамито удряше Япония и Джак се сражаваше с армията на Мао в пустинята Гоби, Алби Калвин работеше тихо в стаята си в Пърт.

Подобно на стаите на повечето дванадесетгодишни момчета, тя бе пълна с постери и играчки, само че постерите в неговата изобразяваха планетите и Слънчевата система, имаше и телескоп, а над бюрото му се мъдреше портрет на Айнщайн и прочутите му думи:

„Великите духове винаги са се сблъсквали със свирепата съпротива на посредствените умове.“

След конферентното обаждане от екипа в Занзибар Алби изцяло се беше посветил на проучванията си. Лили и останалите му липсваха, липсваше му постоянната тръпка от приключенията, но винаги бе знаел, че в един прекрасен момент ще трябва да се върне към обикновения живот вкъщи. Проучванията обаче запълваха времето му и го караха все още да се чувства част от екипа.

А работата, която вършеше днес, беше важна.

Изчисляваше точното време на Изгряването на Титан в дните, през които последните Стълбове трябва да бъдат положени на техните Върхове.

Отне му известно време, но в крайна сметка получи всичките резултати и ги прибави към списъка на датите за полагането на Стълбовете, които Магьосника бе взел от жертвения камък на маите:

3-ти стълб — 11 март (00:05 ч. — Япония)

4-ти стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

5-и стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

6-и стълб — 20 март (18:00 ч. — Маи/Мексико, двойното равноденствие)

Тъй като вече знаеше, че Третият връх се намира някъде в Япония, Алби бе изчислил местното време за Изгряването на Титан. За следващите два Върха използва времето по Гринуич, защото не знаеше къде са. А за последното, което всъщност не бе Изгряване на Титан, а рядкото двойно равноденствие, реши да използва часовия пояс на маите — този на съвременно Мексико.

След като приключи с това, Алби се потопи в японската история и най-вече в историята на най-северния остров Хокайдо, за да се опита да открие някакво споменаване за местоположението на Връх.

Колкото повече четеше за Япония и културата й на воини, толкова по-често си спомняше думите на Йоланте — че японците са изключително горди хора.

Но това бе гордост, която се проявяваше във форми, които объркваха и ужасяваха западняците.

От смъртоносните пикирания на пилотите камикадзе до ритуалното самоубийство на японски войници на Окинава и Иво Джима през Втората световна война.

Или това как съвременните японски учебници не споменаваха японската атака срещу Пърл Харбър. Там ясно се заявяваше, че агресорът във войната е Америка.

По-добре смърт, отколкото безчестие.

По-добре каквото и да било, отколкото безчестие.

Танка бе казал на близнаците, че именно унижаването на Япония в края на Втората световна война е причината сега японците да искат да унищожат целия свят.

Алби поклати глава. Странно нещо са хората.

Около него бяха пръснати разпечатки и бележки, както и няколко изображения на Тот, които Магьосника бе фотографирал при Първия връх и които бяха разчетени от Лили.

Погледна превода на Лили върху една от снимките на Първия връх.

Рязко се изправи и прочете текста на глас:

— Приближи последните четири храмови светилища много предпазливо, защото в дните преди Завръщането, призовани от Тъмния близнак на Ра, самите води на Земята ще се надигнат в тяхна защита.

— „Самите води на Земята ще се надигнат в тяхна защита…“ — повтори той.

— Каза ли нещо? — попита майка му и спря на вратата с кошница пране в ръце.

— Какво е онова, което Япония има най-много в сравнение с всяка друга страна на света? — попита я Алби.

— Какво?

— Цунами. Грамадни вълни.

— Много хубаво, скъпи. — Майка му тръгна по коридора.

Алби се замисли над превода. „Самите води на Земята ще се надигнат в тяхна защита“.

Възможно ли бе завръщането на Тъмната звезда да предизвика цунами? Като онова, което бе ударило Япония?

Смяташе се, че повечето цунами се причиняват от подводни земетресения или вулканични изригвания. Но имаше и една друга теория…

Започна да пише имейл на Лили, в който очерта теорията си.

„Здрасти, Лили,

Имам нещо за Джак. Нека го обмисли, щом е решил да се добере до Третия връх.

Мисля, че Върхът на Хокайдо може би е защитен от цунами или серия цунами.

Ето теорията ми: всички знаем как Луната въздейства на приливите и отливите на Земята, като се приближава и се отдалечава от планетата ни. Малцина обаче знаят, че именно движението на Луната се смята за причина за изригването на вулкани, като «издува» повърхността на Земята.

Луната приближава Земята от едната страна и заради гравитационното й привличане тази страна се издува към нея. Надигат се не само водите на най-близките океани, а и самата земна кора. Ако това стане в слабо място в кората, със сигурност може да се получи вулканична активност.

А сега си представи същото, но в мащабите на Тъмното слънце.

Това е огромно тяло от антиматерия, най-голямата сила, известна на науката. Ако тя предизвика едно или две цунамита, това ще е нищожен страничен ефект от присъствието му. Може би именно то предизвиква в момента невероятните бури на газовите гиганти Юпитер, Нептун, Уран и Сатурн.

Като навлиза във външните предели на Слънчевата система, Тъмното слънце създава ефект на издуване на Земята и по този начин предизвиква цунамита и необичайните метеорологични феномени.

Както и да е, това е просто теория.“

Алби

Изпрати имейла и се облегна в стола. Вече се беше стъмнило и къщата бе притихнала. Баща му и брат му Джош бяха излезли, май бяха отишли на кино. Майка му шеташе в кухнята.

— С приближаването на Тъмната звезда Слънчевата система започва да се разпада — каза той на нищото. — И ще става все по-зле…

Внезапен трясък и писък откъм кухнята го накараха да подскочи. Какво ставаше?

Някаква тъмна фигура изникна на вратата на стаята му.

Мъж със скиорски очила и автомат MP-5 със заглушител. Зад него се материализира втори — държеше в хватката си съпротивляващата му се майка.

Алби замръзна.

И тогава се появиха още двама — мъже, които познаваше. И двамата бяха араби. Първият — висок и красив, вторият — прегърбен и с нос като муцуна на плъх.

Ятагана и Лешояда.

— Здрасти, Албърт — със зловеща усмивка рече Лешояда. — Радвам се да те видя отново.

 

 

Час по-късно Алби и майка му бяха изкарани от страната с частен самолет, собственост на саудитската кралска фамилия — самолет, който, доколкото Алби можеше да прецени, пътуваше към Индийския океан.

Естествено, Лоуис бе изпаднала в истерия, изпълнена със страх и ярост едновременно, така че Ятагана й би успокоително. Когато тя потъна в дълбок сън, Алби седна до нея и хвана ръката й.

Лъскавият частен самолет се носеше над Индийския океан.

Но не се измъкна незабелязано.

Високо над Земята един шпионски сателит, за който отдавна се смяташе, че е излязъл от строя, го наблюдаваше.