Матю Райли
Петимата велики воини (3)

Първа битка
Падането на героя

Южна Африка

17 декември 2007

Денят на втория краен срок

Вторият връх

Под нос Добра надежда

Южна Африка

17 декември 2007, 03:25 ч.

Джак Уест падаше.

Бързо.

Летеше в черната бездна под обърнатата пирамида на Втория връх.

Докато пропадаше шеметно в мрака, погледна нагоре. Гигантската пирамида се отдалечаваше, ставаше все по-малка и по-малка, а назъбените стени на бездната се скупчваха около нея.

Заедно с него пропадаше и Ножа, американският морски пехотинец от японски произход, който секунди преди това бе предал Вълка и едва не провали плана му да постави Втория стълб на полагащото му се място на върха на пирамидата. Оказа се, че японската кръв на Ножа бе по-важна за него от американското му възпитание.

Джак обаче се бе хвърлил в последния момент и след отчаяна схватка над пропастта беше успял да забие Стълба на мястото му, миг преди двамата да паднат от гледащия надолу връх на пирамидата и да полетят в бездънния мрак.

Скалистите стени прелитаха покрай Джак с такава скорост, че се виждаха размазани. Двамата с Ножа падаха непохватно и се въртяха, крайниците им все още бяха преплетени.

Ножа блъскаше, драскаше и замахваше към Джак; накрая успя да го сграбчи за ризата и впи кръвнишкия си поглед в него.

— Ти! — изкрещя с все сили. — Ти го направи! Поне зная, че ще умреш с мен!

Джак парира серията побъркани удари на морския пехотинец.

— Не позна… — И внезапно изрита Ножа право в гърдите, отблъсна се от побъркания самоубиец… и в същото време грабна нещо от кобура на гърба му — нещо, което всеки морски пехотинец от елитните части винаги носеше.

Неговия „магхук“.

Ножа видя устройството в ръцете му и се ококори от ужас. Опита се да го сграбчи, но Джак вече бе извън обхвата му.

— Не! Не!

Джак се завъртя във въздуха — обърна се с гръб към Ножа и с лице към стената на бездната.

Натисна спусъка.

Чу се рязко изсвистяване.

Високотехнологичната захващаща кука излетя от подобното на пистолет устройство, металните й нокти изскочиха, а петдесетметровото въже от подсилен найлон я последва като опашка.

Зъбците на куката удариха стената на бездната, застъргаха по нея в търсене на опора и — хак! — намериха грапавина в скалата и зацепиха. Въжето моментално се опъна и падането рязко и жестоко спря. На Джак му бе нужна цялата му сила, за да се задържи за изстрелващото устройство.

Но успя и докато политаше към вертикалната стена, последното, което зърна зад себе си, бе шокираната, бясна, безсилна, ужасена и победена физиономия на Ножа, който продължаваше да пада в черната пустота. Злата му мисия се оказа провал — провал, който се умножаваше стократно от осъзнаването, че Джак Уест го е надвил с едно от собствените му оръжия и че не му остава нищо друго, освен да умре самичък.

 

 

Джак удари стената на пропастта с такава колосална сила, че сблъсъкът едва не извади лявата му ръка от раменната става.

Тишина.

За момент остана да виси на въжето на магнитната кука и да се поклаща покрай стената на бездънната пропаст, високо над центъра на света и най-малко на триста метра под обърнатата бронзова пирамида на Върха. Въпреки огромните си размери сега тя определено изглеждаше мъничка.

Затвори очи и въздъхна. През живота си не беше изпитвал по-голямо облекчение.

— По дяволите, какво си мислеше, Джак? — прошепна той на самия себе си, затаи дъх и изчака притокът на адреналин да заглъхне.

Плясък на криле го накара да вдигне глава. Един малък кафяв сокол скитник кацна на рамото му.

Хор.

Вярната му птица го клъвна дружески по ухото.

Джак се усмихна уморено.

— Благодаря, Хор. И аз се радвам, че оцелях.

Откъм Върха се чуха викове и Джак погледна нагоре. Хората на Вълка явно бяха открили, че Стълбът е поставен на мястото му, и сега пращаха група да се добере до него.

Въздъхна. Нямаше никакъв шанс да се изкачи навреме, още по-малко да им попречи. Може и да беше спасил света и живота им, и да бе убил предателя сред тях, но сега лошите щяха да грабнат плячката — наградата на Втория стълб, загадъчната концепция, известна само като топлина.

Нищо не можеше да направи, за да ги спре.

Обърна се към Хор.

— Идваш ли?

Отново погледна пирамидата високо горе, пое дълбоко дъх, нави въжето на магнитната кука, закрепи се за грубата повърхност на стената и започна дългото катерене обратно.

 

 

Нужен му бе почти цял час, за да изкатери стената на бездната — изстрелваше магнитната кука нагоре, изкачваше петдесетте метра въже, след което отново я изстрелваше.

Упражнението бе бавно, тъй като в по-голямата си част стената бе гола и гладка и понякога куката нямаше къде да се захване и просто падаше надолу към него.

Но след петдесетина минути катерене Джак най-сетне се прехвърли през ръба на пропастта и остана да лежи задъхан по гръб. Хор леко кацна до него.

Джак погледна великолепния подземен град, построен като допълнение към обърнатата пирамида, с неговите кухи кули и улици от черна като мастило течност. През гората от мостове и сгради се виждаше огромният зикурат, който се издигаше в центъра му. Цялата сцена бе озарена в кехлибарено от угасващите сигнални ракети на Вълка.

Естествено, цялата суперпещера вече беше пуста — екипът на Вълка отдавна се беше изтеглил.

Джак с тъга отбеляза, че са си тръгнали и неговите спътници, близнаците Адамсън и Морския рейнджър. Явно го бяха взели за мъртъв и с всички основания бяха забързали по дългия подводен проход, който водеше към открития океан и подводницата на Морския…

Движение.

Джак рязко се извъртя и закова поглед във върха на зикурата, който едва се виждаше между всички тези кули.

— Боже мой… — ахна той, когато разбра кого вижда.

Там, седнало съвсем само на върха на могъщото съоръжение, с клюмнала глава и едната ръка на превръзка, седеше малко момче. Най-добрият приятел на дъщеря му — Алби Калвин.

 

 

Оставен самичък в това огромно пусто място, с болки в раненото рамо и с очуканата пожарникарска каска на Джак Уест в скута, Алби беше изгубил всякаква надежда за спасение и чакаше последните сигнални ракети да угаснат със съскане. И изведнъж чу вика.

— Алби! Албииии!

Рязко вдигна глава — по бузите му отново течаха сълзи — и видя мъничка фигура до ръба на пропастта. Махаше му.

Джак.

Очите на Алби едва не изхвръкнаха от орбитите.

 

 

Джак бързаше през подземната миниметрополия към зикурата в центъра, като използваше дъсчените мостове на Вълка там, където можеше, и се прехвърляше с магнитната кука над по-широките улици, когато се налагаше.

Черната субстанция, изпълваща улиците на града, имаше вид на гъста тиня, полутечна и лепкава. Паднеш ли в нея, излизане нямаше.

Опита да се свърже по радиото.

— Морски рейнджър, обади се. Чуваш ли ме?

Отговор не последва.

Малката радиостанция нямаше достатъчно силен сигнал, способен да достигне подводницата на Морския рейнджър.

Джак забърза през подземния град по лъкатушещия си път.

Накрая се озова в подножието на зикурата, изкачи стъпалата, стигна върха, клекна до Алби и го прегърна, сякаш му бе роден син.

Алби прехвърли здравата си ръка през врата му и затвори очи. По бузите му продължаваха да се стичат сълзи.

— Мислех си, че ще умра тук, съвсем самичък в тъмното… — изхлипа той.

— Не бих позволил подобно нещо, Алби. — Джак пусна момчето от прегръдката си. — Прекалено добър приятел си на Лили… и мой. Освен това майка ти направо щеше да ми откъсне главата.

Алби го зяпна.

— Току-що падна в пропаст с човек, който се опитваше да избие всички по целия свят, а се страхуваш от мама?

— И още как. Стане ли въпрос за теб, майка ти става доста страшничка.

Алби се ухили. После вдигна пожарникарската каска на Джак от скута си и му я подаде.

— Това е твое, нали?

Джак я взе, нахлупи си я и стегна каишката. Само слагането на каската беше достатъчно, за да се почувства отново цял.

— Благодаря. Липсваше ми това чудо.

Кимна към превръзката на момчето.

— Какво стана?

— Простреляха ме.

— Боже мили, майка ти наистина ще ме убие. Кой?

— Онзи, дето падна с теб в пропастта. В Африка, в царството на неета.

— Може би все пак има справедливост на този свят — рече Джак. — Да се размърдаме, приятелче, това още не е приключило. Трябва да настигнем Морския рейнджър и близнаците.

Вдигна Алби на крака.

— И как ще го направим? — попита момчето.

— По старомодния начин — отвърна Джак.

 

 

Забързаха обратно през града към североизточното пристанище, като минаваха тичешком по мостовете или се прехвърляха с куката — в този случай Алби яхваше гърба на Джак.

След двайсетина минути пътуване по този начин стигнаха до склона и каменните стъпала, които се спускаха към закритото пристанище.

— Надявам се все още да не са излезли от тунела в открито море — каза Джак, докато сваляше каската и нагазваше до коляно във водата.

После заблъска металната каска в първото каменно стъпало под нивото на водата.

Разнесоха се глухи метални удари. Три къси, три дълги, после отново три къси.

Морзовата азбука, досети се Алби.

Джак поблъска каската в камъка още известно време, като този път предаваше нещо друго.

— Да се надяваме, че дежурният на сонара не я е забравил — каза накрая.

— Как ще разберат, че си ти? — попита Алби. — Може да си помислят, че е капан, че Вълка се опитва да ги накара да се върнат.

— Дадох им сигнал: „S.O.S. КАУБОИ, ВЪРНЕТЕ СЕ“. Близнаците получиха прозвищата си съвсем скоро и Вълка няма как да ги знае.

— А как ще разбереш дали са те чули?

Джак седна на горното стъпало и загледа мократа каска.

— Не мога да разбера. Остава ни само да чакаме и да се надяваме, че още не са се отдалечили прекалено много.

 

 

Чакаха, седнали на стълбището, изкачващо се от древното защитено пристанище, под умиращата светлина на сигналните ракети на Вълка.

Накрая ракетите започнаха да съскат и гаснат и сенките се удължиха. Величественият подземен град и господстващата над него пирамида, чакали в мрака векове, скоро отново щяха да се потопят в непрогледна тъмнина.

Когато и последната ракета започна да примигва, Джак прегърна Алби през рамото.

— Съжалявам, хлапе.

Ракетата угасна.

Мракът ги погълна.

 

 

Миг по-късно въздухът се изпълни със страховито свистене, последвано от плясък и звука на стичаща се вода по корпуса на…

Бам!

Лъч на прожектор разсече мрака, откри Джак и Алби на стъпалото и ги освети в кръг рязка бяла светлина. Беше толкова ярка, че трябваше да закрият очите си.

Във водата пред тях се извисяваше руска подводница тип „Кило“, черна и огромна.

До външния прожектор се отвори люк и от него излезе Джей Джей Уикам, Морския рейнджър, дългогодишен приятел на Джак и капитан на „Индийски нападател“. С него бяха близнаците Лаклан и Джулиъс Адамсън, експертите по математика и история на екипа.

— Джак! — възкликна Морския рейнджър. — А ти трябва да си Алби — Джак ми разказа за теб. Хайде, качвайте се! Влизайте! Тъкмо бяхме насред чудно измъкване, когато ни повика обратно. Махнем ли се оттук, можеш да ни разкажеш как си се спасил от сигурна смърт. А сега се размърдайте!

Джак не можа да сдържи усмивката си. Хвана ръката на Алби и двамата скочиха във водата и се покатериха по подводницата.

 

 

След час „Индийски нападател“ излезе от древния тунел и се насочи към Индийския океан, като се измъкна на косъм от фрегатата на южноафриканските военноморски сили, изпратена да провери водите около нос Добра надежда.

Щом се озоваха в безопасност, Морския рейнджър отиде в каютата на Джак. Откри го с Алби — Уест превързваше огнестрелната рана на момчето.

— Имаш късмет, че куршумът е излязъл — тъкмо казваше Джак. — Откъснал е парченце от рамото ти. До месец и половина пак ще можеш да го движиш съвсем свободно.

— А какво да кажа на мама? — попита Алби.

Джак зашепна заговорнически:

— Мислех си дали да не ти гипсирам ръката и да й кажем, че си я счупил при падане от дърво.

— Става.

— Ъъъ, Джак — прекъсна ги Уикам. — Сега какво правим?

Джак вдигна поглед.

— Прегрупираме се. Веднага щом се озовем в безопасна за радиовръзка територия, свържи се с останалите на „Халикарнас“ и им кажи, че срещата ни е на Края на света.

— Края на света ли? Мислех си, че е изоставен.

— Беше изоставен, което за момента е идеално за нас. Зоуи и Магьосника знаят координатите.

— Ще се погрижа — каза Уикам и излезе.

Джак остана загледан умислено след него.

Алби се размърда.

— Господин Уест?

— Да? — излезе от унеса си Джак.

— Онзи тип, Вълка, разполага с първите два Стълба, напълно заредени, а също така с Огнения камък и Философския камък. Онази английска дама, Йоланте, държи Четвъртия стълб. Ние нямаме нито свещени камъни, нито Стълбове, нищо. Изгубили ли сме битката?

Джак заби поглед в краката си и след известно мълчание отговори:

— Алби, нашата игра е различна от тяхната. Те искат власт, сила и богатства. А ние просто желаем светът да продължи да съществува. И щом още дишаме, значи сме все още в играта. Никоя битка не приключва преди нанасянето на последния удар.

Кейптаун, Южна Африка

17 декември 2007, 06:00

Патрулният катер на южноамериканските военноморски сили влезе в пристанището в сянката на Тейбъл Маунтън.

Веднага щом подвижното мостче се спусна на кея, Джак Уест-старши — бащата на Джак и негов яростен противник в това начинание — слезе на брега и се качи в лимузината. Известен като Вълка, наближаващ шейсетте, той бе едър и як и изглеждаше точно като Джак Уест-младши с обветреното си лице и сините като лед очи, само че с двайсет години по-стар.

С Вълка беше петчленният му антураж — смесена група, представяща коалицията от нации и организации, подкрепящи участието му в начинанието да положи шестте Стълба на шестте Върха — Китай, Саудитска Арабия, европейските кралски фамилии, както и собствената му военнопромишлена клика — групата „Колдуел“.

Китай се представяше от полковник Мао Гонли. Известен като Касапина от Тянанмън, той осигуряваше китайски оръжия и човешка сила за каузата. Мъртвешките му очи не издаваха никакви чувства дори когато застрелваше някого в тила.

Наред с Вълка представител на групата „Колдуел“ бе вторият му син, хладнокръвен агент от ГЕСГ, бивш боец от Делта Форс, с прозвище Рапирата.

Представител на Саудитска Арабия бе мъжът, който вече беше предал екипа на Джак Уест-младши — кльощав и кокалест, с дълъг като на плъх нос, агент на прословутата саудитска Кралска разузнавателна служба, с прозвище Лешояда.

До Лешояда пристъпваше красив млад капитан от Обединените арабски емирства с прозвище Ятагана. Той беше първи син на главния шейх (и съответно брат на Мечо Пух), бе се присъединил към Лешояда в предателството към Джак и Мечо Пух и дори бе стигнал дотам да остави брат си да умре в една етиопска мина.

Последният член на антуража на Вълка беше жена — прекрасна и готова за действия дама към трийсетте — госпожица Йоланте Комптън-Джоунс, Пазител на Личния кралски архив на дома Уиндзор.

Когато шестимата се настаниха в лимузината, която трябваше да ги откара до военното летище на Кейптаун, Вълка извади от раницата си един блестящ Стълб и го подаде на Лешояда.

— Както се бяхме спазарили, саудитецо. Щом се добера до Втория стълб, напълно зареден, ти ще получиш Първия, също така зареден.

Лешояда взе Първия стълб, зареден на Първия връх в Абу Симбел, и го заразглежда с едва прикрито възхищение.

Когато отговори, очите му внимателно следяха Вълка.

— Пазарлъкът наистина беше такъв, полковник Уест. Благодаря, че спазихте уговорката. Желая ви успех в останалата част от мисията ви. Ако ви е нужна допълнителна помощ от кралство Саудитска Арабия, достатъчно е само да се обадите.

Лимузината стигна военната база, мина през портала, без я спрат за проверка, и спря до два частни самолета „Гълфстрийм-IV“, паркирани един до друг.

Лешояда и Ятагана се качиха в единия и незабавно излетяха.

Вълка, Рапирата, Мао и Йоланте останаха да гледат след отдалечаващата се машина.

— Нямам никаква вяра на саудитците — каза Мао. — Имат пари, но честта им е колкото на банда пустинни разбойници.

— Свършиха работа — сви рамене Йоланте. — Използвахме ги.

— И се справиха отлично — рече Вълка.

— И сега какво? — попита Мао.

— Сега си спечелихме отлагане с около три месеца, до март догодина — отвърна Вълка. — Това време ще ни е нужно, за да разберем местоположението на останалите четири Стълба и Върха.

— Вече разполагам с Четвъртия стълб — каза Йоланте. — За Третия се предполага, че е собственост на японската императорска фамилия. Доколкото разбрах, след Втората световна война бил изпратен екип американски агенти, които да се доберат до него, но акцията се провалила. Това вярно ли е?

Вълка кимна.

— По време на войната Хирохито го е скрил. Така и не го намерихме. Предполагаме, че все още се намира някъде в Япония.

Помълча и продължи:

— Което означава, че разполагаме с Втория и Четвъртия стълб. Тепърва трябва да намерим Третия, Петия и Шестия. Наред с това и четирите останали Върха трябва да бъдат открити преди завръщането на Тъмното слънце през март следващата година. Учените ми са работили върху данните за Стоунхендж, докато обикаляхме Африка. А и предполагам, че новият ни африкански приятел, шаманът на неета, също разполага с уникално знание.

— Ами онази коалиция от дребните нации? — изръмжа Мао. — Групата, водена от първия ти син, австралиеца.

— Вече не ги води — каза Вълка и си представи падащия в бездната Джак. — Без него те са отслабени, но не и унищожени. Ирландката е страховит противник, както се убедихме в Африка, професор Епер също е жилав. В краткосрочен план трябва да се окаже натиск върху господарите им.

— А в дългосрочен? Ами ако пресекат пътя ни?

— Тогава ще ги смажем с превъзхождаща сила — отвърна Вълка.

— Добре — рече Мао. — Най-сетне.

Въздушно пространство на Намибия

17 декември 2007, 06:45

„Халикарнас“ се носеше с рев в небето, като правеше драматични виражи, за да избегне трасиращите куршуми, свистящи във въздуха около него. Стреляше преследващият ги F-15 на южноафриканските военновъздушни сили — първият от четирите изтребителя, които ги гонеха по петите.

Големият черен „Боинг 747“ летеше на запад. Пресече границата между мрачната Намибийска пустиня и Атлантическия океан и продължи над огромната синя шир.

Бягаха вече почти час, откакто южноафриканците (всичките им разходи бяха поети от саудитците) бяха вдигнали по тревога въздушен патрул, който да ги свали; през последните десет минути, когато изтребителите настигнаха големия самолет, бягството се бе превърнало във въздушно сражение.

„Халикарнас“ отвърна на огъня на водещия F-15 с една от 50-милиметровите картечници, монтирани във вътрешните секции на крилете.

Зад картечницата на дясната палуба, с гръб към пилотската кабина на носещия се с рев самолет, бе Зоуи Кисан. Прицели се в следващия ги F-15 и го обсипа с унищожителен залп от едрокалибреното оръжие.

Южноафриканският пилот се оказа доста умел — завъртя самолета си в свредел и излезе от обстрела.

— Скай Монстър! — извика Зоуи по радиото. — Това е все едно да се целиш с топ по мухи! Какъв е планът!

— Може и да са по-малки и по-бързи от нас, но ние можем да летим по-далеч от тях — отвърна гласът на Скай Монстър от пилотската кабина. — Горивото им би трябвало да е на привършване. Така че планът е следният — продължаваш да ги държиш на разстояние, докато не навляза колкото се може по-навътре в океана и докато не решат, че керосинът им свършва и трябва да се връщат. Ще ги бием с обхвата.

Оказа се прав.

След няколко минути водещият южноафрикански изтребител пусна една ракета въздух — въздух AIM-9 „Сайдуиндър“, отказа се от преследването и обърна към континента с приятелчетата си.

Зоуи се погрижи за ракетата с директен микровълнов лъч, който буквално опече монтираната на върха й инфрачервена насочваща система. „Сайдуиндър“-ът се заби в океана, без да навреди на никого.

Въздушното сражение бе приключило. Зоуи уморено тръгна към пилотската кабина на самолета; там, освен Скай Монстър седяха Магьосника и Лили.

И колкото и да бе шантаво, се хилеха. Лицата им направо сияеха.

— Зоуи — каза Магьосника. — Току-що получихме съобщение от Морския рейнджър. Джак е жив и Алби е с него. И двамата са в подводницата. Искат да се срещнем на Края на света.

— Слава богу — въздъхна с облекчение Зоуи. — Давай натам.

Остров Малък Макдоналд

Индийски океан

20 декември 2007

3 дни по-късно

В долната част на Индийския океан, в един от най-затънтените райони на света, има група голи скалисти острови.

Островите Кергелен се управляват от Франция, докато островите Принц Едуард са собственост на Южна Африка. Най-далеч на юг обаче, изложена целогодишно на ледените антарктически ветрове и бурните вълни, е островната група Хърд. Тя се администрира от Австралия.

Един от островите Хърд е Малък Макдоналд. На него не живеят животни и растителността е съвсем оскъдна. Човек буквално няма абсолютно никаква причина да ходи там. Може би именно затова през Втората световна война е бил използван от австралийския военноморски флот като снабдителна база с резервоари за гориво, складове и дори къса самолетна писта.

В началото на 90-те необходимостта от тази база отдавна бе отпаднала и в края на 1991 година тя бе затворена. На острова бяха оставени запаси консервирана храна и гориво, през изминалите шестнайсет години не бе открадната дори една консерва. Просто не си струваше усилията да се ходи дотам.

Именно затова никой на света не забеляза подводницата клас „Кило“ и черния „Боинг 747“, които пристигнаха на остров Малък Макдоналд два дни след драматичните събития при Втория връх.

 

 

Събирането на Джак и екипът бе весело събитие. Лили скочи в прегръдките му, прегърна го силно, после изтича при Алби и го прегърна още по-силно.

Зоуи и Джак също се прегърнаха и останаха прегърнати цяла минута.

— Алби ми каза за неета — тихо каза Джак. — Явно си била невероятна.

Зоуи не отговори.

Просто захлипа на рамото му и скри лице във врата му — отприщи насъбралия се стрес и емоции, които бе задържала в себе си, особено след кървавата среща с изгубеното племе африкански канибали.

Най-сетне каза през сълзи:

— Хайде следващия път да оставим на някой друг да спасява света.

Джак се разсмя и я погали по косата.

Над рамото й видя Магьосника и археоложката и специалист по неета Даян Касиди. До тях стоеше младият неета Оно, който им беше помогнал да избягат от затънтеното в джунглите племе.

Магьосника се усмихна.

— Май колкото и отвисоко да паднеш, това не те убива, Джак.

— Позна — отвърна Джак.

— Ей — обади се Лили и се огледа разтревожено. — Къде са Мечо Пух и Стреч?

 

 

Топлеше се вода за душове, отваряха се и се опустошаваха консерви. Джак разказа какво му се е случило, преди да пристигне в Кейптаун.

Разказа им накратко за събитията в мината в Етиопия, за предателството на Лешояда и Ятагана, за това как са го разпънали на кръст, за бягството им с Мечо Пух и за прощалния дар, който бяха получили от етиопските роби — прочутата двойна плочка на Тутмос.

Извади двете каменни таблички от раницата си: по време на събитията при Втория връх тя бе останала в подводницата.

Като ги видя, Магьосника ахна. После каза невярващо:

— Ако Тутмос наистина е Моисей… това означава, че тези плочки са Десетте за…

— Да — каза Джак.

— Господи…

— Колкото до Стреч — продължи Джак, — Вълка не го доведе в мината. Предал го е на Мосад в Израел, за да получи наградата от шестнайсет милиона долара за главата му.

— О, не! — изплака Лили.

— След като избягахме от мината, с Мечо Пух тръгнахме на юг към старата ферма в Кения — каза Джак. — Аз продължих към Занзибар да намеря Морския рейнджър, а Мечо Пух отиде да опасява Стреч от тъмниците на Мосад. Това беше преди девет дни. Оттогава нямам никакви вести от него.

Възцари се тежко мълчание.

Наруши го Лили.

— Когато бяхме във Висящите градини, Стреч се опълчи срещу взвод израелски войници и спаси живота ми. Избра нас пред тях и сега те го карат да си плати за това.

Ясно си спомни как попаднаха в плен на плаващите пясъци, как се бе качила на раменете на Стреч, за да подаде носа и устата си над повърхността, а той използваше цевта на снайпера си като шнорхел и дишаше през нея.

— Какво прави Мосад с израелски войници, които минат на противниковата страна? — попита Алби.

Джак хвърли поглед към Зоуи и Магьосника. Зоуи мълчаливо кимна. Магьосника сведе глава.

Отговори Джак. Гласът му бе тих, лицето — сериозно.

— Мосад не са известни с милостта си към враговете. Предатели като Стреч получават най-суровото наказание. Чувал съм истории за строго охранявани затвори в пустинята — местоположението им е засекретено. Там държат опасните престъпници под денонощна охрана и ги… малтретират… с години.

— Малтретират? — повтори Лили.

— С години? — обади се Алби.

— Дори Мечо Пух да успее да открие къде държат Стреч, спасяването му ще е невъзможно — каза Джак. — Все едно да проникнеш в базата „Гуантанамо“ и да се измъкнеш с някой терорист.

— Веднъж вече си го правил, тате — рече Лили. — Не можем ли да отидем и да помогнем на Мечо Пух?

Джак я погледна тъжно.

— Лили. Миличка. Има операции, които дори аз не бих се осмелил да опитам, и тази е една от тях. Съжалявам, наистина съжалявам, но ще трябва да оставим Мечо Пух да се оправя сам и да се съсредоточим върху основната мисия. Никак не ми е лесно да взема това решение, наистина никак, повярвай, но като претеглям възможностите и вероятността за успех, трябва да го направя. Съжалявам.

Сведе глава, но не и преди да забележи как го изгледа Лили. Никога не бе виждал такова изражение на лицето й — на ужасно дълбоко разочарование. Изпита омраза към самия себе си.

— И как ще се съсредоточаваме? — кисело попита Лили.

— Първата ни работа е да върнем Алби при майка му в Пърт — каза Джак. — Направо ще побеснее, като му види ръката. А след Коледа те пращам при него. По-добре е двамата да стоите настрана от опасностите за известно време.

— Какво!? — запротестира Лили. — Ами вие?

— Ние ще се опитаме да открием останалите Стълбове и Върхове, преди през март догодина да настъпи краят на света.