Матю Райли
Петимата велики воини (4)

Частна мисия
Пустинната тъмница

Етиопия — Израел

Декември 2007

Преди и след втория краен срок

Мината на Вълка

Лалибела, Етиопия

11 декември 2007

Една седмица по-рано

Вълка и Мао Гонли излязоха от мината и спряха под ярките лъчи на слънцето.

Беше шест дни преди събитията при Втория връх.

Вълка току-що беше видял как синът му Джак Уест-младши загива от огромна каменна плоча. Несъмнено беше мъртъв. Мечо Пух долу пък щеше да бъде принесен в жертва от фанатичните пазители на мината.

Британката Йоланте ги чакаше спокойно и непринудено. Не толкова непринудено — със закопчани с белезници ръка и крак, кървящ от побоя, със завързани с мръсен парцал очи и проснат по корем на пода на пикапа — чакаше и Стреч.

Вълка застана над него, огледа го преценяващо и каза замислено:

— Лейтенант Бенджамин Коен. Бивш член на Саярет Маткал, прочутата израелска снайперистка част, откъдето е и прякорът ти Стрелеца. Прехвърлен в Мосад през две и трета и малко по-късно натоварен да се внедри в мултинационалния екип на Джак Уест-младши и да следи опитите му за откриване на парчетата от златния Пирамидион на Голямата пирамида. Прегърнал каузата на екипа и станал част от него, което в крайна сметка довежда до ужасно Соломоново решение, когато е трябвало да избираш между новите си приятели и старите си господари. — За момент замълча. — И избра новите си приятели.

Мао изсумтя отвратено.

— Именно заради това старите ти шефове от Мосад са те обявили за държавен враг пета категория, която обикновено е запазена единствено за бивши нацисти и терористични лидери. Обявиха цена за главата ти — шестнайсет милиона долара, които с най-голяма радост смятам да прибера. Направил си грешен избор, лейтенант Коен.

Притиснал глава в твърдия метален под на пикапа, Стреч затвори очи от ужас.

Една-единствена сълза потече изпод превръзката по бузата му.

 

 

Колкото и да е странно, Вълка лично откара Стреч в Израел.

Разбира се, Стреч остана със завързани очи през цялото кратко пътуване, по време на което чуваше как Вълка провежда разговори по сателитния телефон с екипа си, който преследваше Магьосника, Зоуи, Лили и Алби през Руанда и Конго.

Но за последния етап от пътуването към някогашните си господари Стреч бе упоен и светът около него потъна в мрак.

Когато се събуди, откри — за свой ужас — че е окачен в нещо като телефонна будка от подсилено стъкло и че ръцете и краката му са разпънати и вързани с вериги за четирите ъгъла.

Беше гол.

На дясната му ръка бе поставена интравенозна система — малката прозрачна тръбичка се издигаше някъде нагоре. Нещо като катетър, закрепен за слабините му, отвеждаше урината.

До резервоара стоеше Вълка и разговаряше с един възрастен мъж. Стреч го беше срещал само веднъж по време на службата си в Мосад — Мордехай Мюниц, свирепият бивш глава на организацията, сега неин „официален съветник“.

Плешив, тлъст и блед, с безжалостни черни очи, Мюниц бе участвал в групата, отвлякла Адолф Айхман от Аржентина през 1960 г. Освен това бе заловил и главния ръководител на Черния септември, организирал касапницата по време на Олимпийските игри в Мюнхен — при това жив. Оттогава никой не бе чувал нищо за терориста. Мюниц беше легенда в света на шпионските агенции и съвсем заслужено беше получил прякора си Стария майстор.

Стария майстор се обърна към Стреч и изгледа почти разчекнатото му голо тяло като ловец, оглеждащ уловен лъв.

Усмихна се без капка чувство и се видяха пожълтелите му зъби.

— Лейтенант Коен. Добре дошли в родината. Знаете ли, някои са на мнение, че предатели като вас трябва просто да бъдат екзекутирани за престъпленията си. Но ние от висшите ешелони на Мосад смятаме, че смъртта е твърде леко, твърде бързо наказание за такива индивиди — злосторници като вас не понасят последствията от действията си и не се замислят за онова, което са направили.

Докато Мюниц говореше, двама техници се качиха на стълби от двете страни на триметровата стъклена кабина. Единият бръкна отгоре, надяна на Стреч водолазна дихателна маска и я стегна. Маркучът бе свързан с кислородна бутилка, закрепена за стената на резервоара.

Вторият направи нещо много по-стряскащо.

Пъхна дебел пожарникарски маркуч в резервоара на Стреч, дръпна един лост и през маркуча започна да се излива воняща зелена течност. Заплиска бурно около стъпалата на Стреч, бързо се издигна до коленете… после до кръста му… до гърдите…

Тряс!

Двамата техници поставиха върху резервоара дебел стъклен похлупак и започнаха да го заваряват.

Да го заваряват…

Той гледаше объркано. Дихателната маска покриваше лицето му.

Заваряваха го в резервоара!

Противната зелена течност продължаваше да се издига и вече стигаше гърлото му.

— Не, лейтенант Коен, смъртта е прекалено лека присъда за вас. — Гласът на Мюниц сега звучеше бе глух и далечен. — Вашето престъпление заслужава нещо повече — заслужава страдание. Точно тук е моята роля. Повярвайте ми, след няколко години тук долу с мен ще съжалявате горчиво, че не сме ви екзекутирали.

В следващия момент гадната зелена течност покри лицето на Стреч и той задиша бързо и отчаяно през маската.

Светът се размаза, покрит с бледозелена пелена.

Едва успя да види как Мюниц и Вълка си стиснаха ръце, след което Стария майстор подаде на другия някакво куфарче.

После Вълка си тръгна.

А после Мюниц се върна.

Застана със скръстени ръце пред Стреч и просто го загледа — гол, с приковани ръце и крака, потопен в гнусната зелена течност, затворен в заварения резервоар от бронирано стъкло.

Неспособен да помръдне — чуваше само собственото си дишане в тъпанчетата си.

Стреч гледаше размазаната фигура на Мюниц, вперила поглед в него.

После Стария майстор спокойно отиде при бюрото си, седна и се обади по телефона. И в един момент на чист ужас Стреч внезапно разбра как му е писано да прекара остатъка от живота си на този свят.

Рио де Жанейро, Бразилия

31 декември 2007, 23:58

На Мечо Пух му трябваха почти три седмици и два милиона долара, за да го открие.

„Парите определено правят нещата по-бързи“, помисли си той. Цели шейсет години израелците се опитваха да заловят Волфганг Линстрихт, но напразно. Един убиец на Мосад го беше открил в Буенос Айрес, но Линстрихт го беше пробол с кухненски нож, след като го беше проследил из мръсните улички на аржентинската столица.

Някога, преди много време, Линстрихт бил главен надзирател в прословутия нацистки концентрационен лагер Треблинка. Бил дясната ръка на Франц Щангъл — когато комендантът давал заповед някой да бъде застрелян, нареждането му се изпълнявало именно от едрия, висок близо два метра Линстрихт.

Когато Втората световна война приключила и високопоставените нацисти като Щангъл се пръснали, Линстрихт също успял да се измъкне и да избяга в Южна Америка, след което изчезнал.

Както беше открил Мечо Пух, Линстрихт се движеше непрекъснато из Южна Америка, за да не бъде заловен — от Бразилия в Аржентина, от Аржентина в Чили. Явно отвличането на Адолф Айхман от израелците му беше изкарало акъла. Но, както показваше епизодът с агента на Мосад, дори на 86 години и постоянно прегърбен, за да прикрие височината си, Линстрихт си оставаше смъртно опасен.

И ето го сега тук, точно от другата страна на улицата — старец, приказващ си с дългокрака бразилска проститутка насред фойерверките и празничната новогодишна атмосфера на Рио.

Мечо Пух ги наблюдаваше от сенките как тръгват към хотела на Линстрихт.

 

 

След като преди две седмици се разделиха с Джак на летището в Найроби, Мечо Пух се прибра в Обединените арабски емирства, за да се заеме с основната си цел — да разбере къде израелските тайни служби са прибрали приятеля му Стреч.

Освен това искаше да разкаже на баща си, главния шейх на Емирствата Анзар ал Абас, за гнусното предателство на брат си Ятагана.

По пътя за Дубай обаче научи от един приятел от разузнаването, че баща му внезапно изчезнал ден преди това. Казаха му, че старият шейх бил поканен от Ятагана в Рияд. Малко след това всички контакти с него прекъснали.

Дубай, каза приятелят му, сега се намирал в ръцете на другарчетата на брат му. Връщането там не било здравословно.

Въпреки положението в родината, да си втори син на главния шейх на Емирствата си имаше своите предимства. Мечо Пух имаше връзки в международната разузнавателна общност и солидни собствени суми (няколко милиона долара), които можеше да пилее свободно.

Цяла седмица води телефонни разговори, проучва, дава рушвети и разговаря със законни и не толкова законни наблюдатели от Мосад. Срещу четвърт милион си осигури подслушани от ЦРУ телефонни разговори между висши служители на израелските тайни служби.

След всичко това ключовото му откритие за Бенджамин Коен — някога известен като Стрелеца, но познат на Пух под името Стреч, което му бе дала Лили — бе, че той е „определен като враг пета категория на Държавата Израел заради измяна“.

Списъкът „Категория 5“ бе елитен, запазен за най-големите врагове на Израел.

Но въпреки връзките си с разузнавачи, подслушаните разговори и парите, Мечо Пух не бе в състояние да открие къде се държат заловените врагове от пета категория. Никой не знаеше. По-дребните риби се прибираха във военни затвори или такива със строга охрана. Но не и петаците. Ако ги държаха на топло, никой нямаше представа къде точно, а ако ги екзекутираха, никой не знаеше къде или как се изпълняват екзекуциите им.

Единственото, което се знаеше със сигурност, бе, че ако Израел залови враг пета категория, човекът просто изчезва от лицето на земята.

И така Мечо Пух замисли плана си.

Трябваше да намери държавен враг пета категория и да го предаде на Мосад — но не и преди да направи още едно нещо.

Мишената, която си беше избрал, бе Волфганг Линстрихт.

 

 

Фойерверките експлодираха в небето над Рио.

Десет минути след настъпването на новата година, докато последните празнични огньове пламтяха над града, Мечо Пух изрита вратата на стая номер 6 на занемарения хотел на самия бряг.

Волфганг Линстрихт скочи гол от леглото, изблъска жената от себе си и посегна за пистолета в дрехите си, но Мечо Пух бе по-бърз. Сигурно изглеждаше страховито за стария германец — як, тъмноок, брадат арабин, носещ се към него през мръсната стая. Изрита Линстрихт и го просна на земята, преди той да успее да се добере до оръжието, след което заби електрошоковия тейзър в ребрата му.

Линстрихт се загърчи диво и се свлече на пода. Проститутката изпищя.

— Изчезвай — изръмжа й Мечо Пух.

Тя грабна дрехите си и се втурна навън, а той се наведе над проснатия в безсъзнание Линстрихт в мухлясалата стаичка.

Извади капсулата — беше колкото обикновено хапче за главобол, — пъхна я в устата на Линстрихт и запуши носа му, за да я преглътне.

После се обади в Мосад.

Център за ядрени изследвания Димона

Пустиня Негев, Израел

10 януари 2008, 05:30

Десет дни по-късно Мечо Пух лежеше проснат по корем сред възвишенията на пустинята Негев в безплодното сърце на Израел.

На двеста метра пред него се намираше огромен военен обект, в който доминираше блестящ сребрист купол с височина двайсет метра. Около него имаше петнайсетина сгради с размерите на складове, два високи бетонни комина и грозд сателитни чинии и радиоантени. На всеки ъгъл на базата бяха разположени установки на противовъздушната отбрана — обслужваха се денонощно, както бе забелязал Пух.

Това бе центърът за ядрени изследвания Димона, туптящото сърце на израелската програма за ядрено въоръжаване, чието съществуване Израел нито бе потвърдил, нито отрекъл още от шейсетте години на миналия век.

На Мечо Пух му беше добре известно, че Израел притежава ядрени оръжия — всъщност около двеста — и че ги произвежда именно тук, в Димона, поради което обектът бе най-добре охраняваният в страната.

Именно затова му се видя странно, че миниатюрният GPS предавател, който бе пъхнал в гърлото на Волфганг Линстрихт, го доведе на това място. След като прибраха германеца по сведенията на Пух, агентите на Мосад бяха предприели тридневна почти околосветска обиколка, която завърши тук, в Димона.

Според GPS приемника на Пух Линстрихт беше отведен в малка, подобна на бункер постройка, наполовина вкопана в земята в изолирания североизточен ъгъл на базата.

 

 

Пустинята Негев е едно от най-безплодните места на Земята.

Из каменистите й хълмове и долини могат да се открият руините от древни пътни станции, разположени по маршрута на подправките. Освен това често се срещат мини и кариери от римската епоха — огромната солна мина Бакаба на цар Ирод се намира на четиридесет километра от Димона, недалеч от по-малката солна мина Укаба. Единствените забележителности на района са рушащите се скалисти плата и кратери. Това е мъртва земя — огромна и пуста, към която не проявява интерес почти никой. Нищо не вирее в Негев.

На Мечо Пух му бяха нужни четири дни, за да се добере до позицията си недалеч от оградата.

Четири дни предпазливо и бавно пълзене, за да не задейства някой сензор за движение; спане под камуфлажно термоодеяло, което трябваше да скрие топлинната му сигнатура; неподвижно лежане през деня, за да не го забележат патрулите, които периодично обикаляха периметъра на комплекса.

Беше изгубил половин ден в търсене на някаква слаба точка в оградата — и я бе открил във формата на малка ерозирала цепнатина в скалата, която минаваше в основата на оградата на източната страна на комплекса. Втората половина от деня мина в ровичкане на цепнатината, за да я разшири достатъчно, та да се промъкне през нея.

След това се беше оттеглил и бе чакал до сутринта, преди да предприеме следващия си ход.

Причината — според събраните данни предишната вечер Димона трябваше да получи голяма пратка обогатен уран и охраната щеше да бъде засилена.

Сведенията се оказаха верни — през цялата нощ базата бе осветена като футболен стадион. Блестяха прожектори, усилени патрули обикаляха оградата. Към полунощ пред главния портал на западната страна на комплекса пристигна тежкотоварен камион — с покрит с олово контейнер в каросерията и ескортиран от джипове с картечници петдесети калибър, влезе в базата и се насочи към сградата Махон-2, която служеше за съхраняване и обогатяване на ядреното гориво.

Сутринта, след като всичко бе преминало без инциденти, допълнителната охрана бе освободена и Пух бе готов да се обзаложи, че пазачите на базата са се отпуснали и се радват, че всичко е минало по мед и масло. Бдителността им щеше да намалее. Щяха да са по-нехайни.

Мечо Пух погледна към масивния сребрист купол, издигащ се над базата — основния реактор, известен като Махон-1.

„Време е за шоу“ — каза си той.

 

 

На зазоряване Мечо Пух направи следващия си ход.

Промъкна се под оградата и изтича приведен към изолирания бункер. Малко количество експлозив се справи с ключалката на тежката стоманена врата и Мечо Пух беше вътре.

Тъмни бетонни коридори, още по-тъмно бетонно стълбище, спускащо се в земните недра, и изведнъж — странна противна миризма, от която носът му се сбърчи. Миришеше на формалдехид.

Като се движеше бързо и безшумно, стиснал своя MP-7 и воден от мигащия GPS приемник, Мечо Пух излезе в някакво по-широко помещение…

… и челюстта му увисна.

— Аллах милостиви… — прошепна той ужасено.

 

 

Намираше се в древно подземно съоръжение, изградено от римски строители преди повече от две хиляди години — множество арки от пясъчник и украсени колони изпълваха всяка страна от правоъгълното помещение с височина колкото триетажна сграда. От едната страна имаше малък басейн, отдавна останал без вода — някогашна римска баня.

В единия ъгъл имаше голямо бюро и кожено кресло с висока облегалка, обърнато към източника на ужаса на Мечо Пух.

В противоположната страна на помещението, подредени в три реда от по четири, така че да се вместват в римските арки, се издигаха дванадесет резервоара с размерите на голяма телефонна будка.

Всеки резервоар бе пълен догоре със светлозелена течност, в която бяха потопени разпънати хора — голи хора с дихателни маски и интравенозни системи и катетри.

Изведнъж Мечо Пух разбра какво е това.

Стена с човешки трофеи.

Живи човешки трофеи.

Приличаха на дузина Хари Худиновци^[1], провалили се в един и същи опит за измъкване от аквариум. От дихателните маски излизаха мехурчета. Някои от нещастниците примигваха — значи бяха будни и в съзнание в течните си адове.

„Ето значи какво се случва с най-омразните врагове на Израел“ — помисли Пух.

И моментално разбра от какво е противната миризма — зелената течност наистина бе формалдехид, може би разреден, а формалдехидът е чудесно консервиращо вещество. Тези хора бяха живи консервирани в резервоарите.

Призля му.

Тръсна глава, за да прогони ужасната мисъл, и тръгна да търси приятеля си.

В първия резервоар бе Волфганг Линстрихт, потопен в зелената мътилка, със затворени очи, заспал. В следващия имаше друг възрастен бял мъж, непознат, в третия — по-млад, с характерната дълга брада на ислямски екстремист, а в четвъртия…

… Стреч.

Приятелят му бе разчекнат в зелената течност, с клюмнала глава и затворени очи.

Мечо Пух заблъска стъклената стена на резервоара и очите на Стреч се отвориха. Отначало се присвиха в зеления сумрак, но после като че ли Стреч осъзна, че човекът пред него не е онзи, когото вижда обикновено.

Ококори се, като позна Мечо Пух. От дихателната му маска излезе порой мехурчета.

— Дръж се — каза Мечо Пух, макар че Стреч едва ли можеше да го чуе. — Ще те измъкна…

И в същия миг усети ужилване в тила. Пресегна се и напипа малка стреличка.

После ръката му внезапно се отпусна. Заля го ужас, когато си даде сметка, че не е в състояние да движи крайниците си.

Свлече се на пода пред резервоара на Стреч. Цялото му тяло изведнъж бе престанало да му се подчинява.

Чу глас.

— Човек не бива да влиза в паяжината, освен ако не е съвсем сигурен, че паякът няма да се върне да си нагледа мухите.

В полезрението на Мечо Пух се появи възрастен мъж, плешив, тлъст и блед, с гадна усмивка. До него застана израелски войник с упойващ пистолет в ръка.

— Здравей, Захир ал Анзар ал Абас — жизнерадостно каза старецът. — Аз съм Мордехай Мюниц. Вече два дни те наблюдаваме с топлинните камери. Осигури невероятно забавление на мен и на охраната на базата. Наистина си коварен курвенски син. Това, че стигна чак дотук, е наистина впечатляващо. Глупаво, но впечатляващо.

Стария майстор се ухили.

— Харесваш ли живата ми човешка украса? Разреденият формалдехид действа добре — великолепен консервант е, макар че след десетина години канцерогенните му свойства си казват своето и предизвикват у гостите ми наистина много болезнени тумори. Научих тази техника на „живо затворничество“ от един руски приятел, бивш съветски генерал, който си има своя собствена колекция. Двамата с него водим дружеско съревнование кой ще събере по-впечатляваща колекция от човешки същества.

Мечо Пух не можеше да помръдне.

Мюниц сви рамене.

— Като се има предвид дългият мълчалив живот, който очаква приятеля ти, днес ти му поднесе рядък дар — събитие. Поздравления. Лейтенант Коен ще гледа как умираш пред очите му.

Мечо Пух лежеше безпомощен на пода, с широко отворени очи и безполезни крайници.

И в един внезапен момент на откровение видя часовника си — същия, който му бе дал Джак на летището в Найроби, когато се бяха разделили. Часовникът, който според Джак имаше алармен GPS предавател, който Пух можеше да задейства, ако бъде заловен или се озове в опасност.

Насочи цялата си воля към това дясната му ръка да се пресегне към лявата китка, към часовника, но колкото и да се напрягаше, колкото и отчаяно да фокусираше мисълта си върху нея, ръката не искаше — не можеше — да помръдне.

Часовникът, единственото му средство да съобщи на някого къде се намира, си оставаше мъчително близо, но недосегаем.

Отпусна безсилно глава върху твърдия мраморен под и в този момент разбра, че спасителната операция е приключила, че е била едно доблестно, но глупаво начинание, обречено на провал.

Затвори очи, отвратен от себе си…

… и в същия миг някъде отвън се чу глух разтърсващ тътен, който изненада както Мечо Пух, така и Мордехай Мюниц.

 

 

Навсякъде из Центъра за ядрени изследвания Димона виеха сирени и проблясваха тревожни светлини.

Огромен облак черен дим се издигаше от единия край на Махон-2, склада за съхраняване на уран до главния купол на реактора, Махон-1. Овъглените останки на гигантския камион, който бе докарал пратката уран миналата нощ, лежаха на димяща купчина при товарното отделение на сградата.

Хора с униформи и цивилно облекло тичаха с все сили колкото се може по-надалеч от дима. След минута към катастрофата забързаха две пожарни и три джипа с войници, облечени в жълти защитни костюми.

Въпреки външната си неугледност Махон-2 бе всъщност най-важната сграда в целия комплекс. По време на серията вече сдобили се с позорна слава посещения на американски ядрени експерти в периода 1962 — 1969 г. израелците бяха построили фалшива стена и изцяло фалшива контролна зала, за да скрият четирите подземни нива под сградата — нивата, в които произвеждаха ядрените си устройства.

Инцидент на това място означаваше истинска катастрофа.

 

 

В бункера си Стария майстор вдигна телефонната слушалка.

— Какво става!

— Имаме ситуация четвърто ниво, сър — развълнувано отговори гласът от другия край на линията. — Целият персонал трябва незабавно да се евакуира. Моля, явете се на мястото за преброяване.

Мюниц затвори и хвърли поглед към Мечо Пух, който все така лежеше на пода на помещението.

„Не — помисли си. — Арабинът е пламенен, не може да му се отрече, но не му стига акъл да подготви подобно нещо.“

Кимна на личния си телохранител.

— Да вървим.

Двамата забързаха навън от украсения с трофеи кабинет на Мюниц, изкачиха стълбището и отвориха тежката стоманена врата на леговището на Стария майстор. В следващия миг войникът бе свален с два изстрела от пистолета „Дезърт Игъл“ на Джак Уест-младши.

Джак беше с яркожълт защитен костюм, със свалена на гърба качулка.

Бърз като змия, Мюниц извади оръжието си, но Джак го простреля в ръката и пистолетът отлетя настрани. Стария майстор изрева, хвана се за ръката и стисна зъби по-скоро от ярост, отколкото от болка.

— Добро утро, генерале. Аз съм Джак Уест-младши. Дойдох да прибера приятелите си.

 

 

Джак блъсна закопчания с белезници и със запушена уста Мюниц в подземното му леговище и влезе след него.

— Е, това си е наистина малко страшничко… — каза, когато видя редиците резервоари с враговете на Израел.

Закрачи право към Мечо Пух и коленичи до него. Мечо Пух едва дишаше — парализата започваше да го обхваща.

— Джак… — изпъшка той. — Как…

— После ще ти разправям — каза Джак, извади спринцовка от бойния си екип под защитния костюм и бързо и точно я заби право в сърцето му.

Мечо Пух рязко седна, дишаше тежко и пресекливо. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите.

— Това ще прогони сутрешната сънливост — рече Джак.

Докато Пух идваше на себе си, Джак вече отиваше към резервоара на Стреч. Спря пред него — само за момент, който обаче му се стори цяла вечност — и погледна приятеля си, потопен в зеления разтвор, обгърнат от утробна тишина, поддържан жив от системата — жив дишащ трофей.

После вдигна пистолета и стреля два пъти в дебелото стъкло, като се целеше така, че куршумите да не улучат тялото на Стреч.

Предният панел се напука и се пръсна под натиска на течността. Зелен водопад рукна навън и се заплиска около краката на Джак, докато пред него не остана само празен резервоар без предна стена и висящият в него Стреч, все още прикован и с дихателната маска на лицето.

Гледаше ги замаяно.

Джак му кимна отсечено.

— Добре дошъл на собственото си спасяване. Това беше половината операция. Време е да започваме втората половина.

Пресегна се и свали дихателната маска. Стреч се закашля и се задави, след което пое дъх с пресъхналото си гърло. Джак свали системата и се зае с болезненото махане на катетъра. След това простреля четирите вериги и Стреч залитна свободен от резервоара, все още с оковите на китките и глезените, сякаш си беше надянал някакви зловещи гривни.

Джак се наведе напред и го пое върху раменете си, сякаш спасяваше пострадал от пожар.

После затича към стълбите с пистолета в едната ръка и Стреч на гърба.

— Ами останалите? — попита Мечо Пух, докато пъхтеше след тях. — Онези в другите резервоари?

— Днес ме е грижа само за един от тях — мрачно отвърна Джак. — За разлика от Стреч, онези другите са вършили ужасни неща. Така че ако все още са им останали приятели, те да си ги спасяват. Хайде. Трябва да се измъкваме.

 

 

— Как ме намери? — попита Мечо Пух, докато тичаха нагоре по стълбите. — Така и не натиснах алармата на часовника.

Джак отговори, без да се обръща:

— Бутонът задейства активна аларма, но часовникът праща постоянен пасивен GPS сигнал, както и информация за пулса. Май пропуснах да ти го кажа.

— И е предавал през цялото време…

— Измина много километри през последния месец, приятелю. — Джак хвърли бърз поглед към Мечо Пух. — Тел Авив, Хайфа, Буенос Айрес. И Рио за Нова година, макар да не ми се вярва да си отишъл там заради фойерверките. Станал си ловец на нацисти. Когато те видях да се появяваш в Негев до най-важния ядрен център на Израел и да оставаш тук дни наред, разбрах, че си го намерил. Задържахме се, искахме да видим как ще се справиш. Но когато преди малко видяхме, че пулсът ти се ускорява, решихме, че малко помощ ще ти е от полза.

— Ние? — попита Пух. — Кой е с теб?

В този момент изскочиха навън. Една израелска военна линейка наби спирачки точно пред тях. Зад волана беше Зоуи, също с жълт защитен костюм.

— Всички — отвърна Джак и сърцето на Пух подскочи от радост.

— Как изобщо успяхте да влезете в базата? — попита Мечо Пух, докато се качваха в линейката.

— Че как иначе? — Джак го изгледа. — С пратката уран. Откъде мислиш, че Израел си осигурява висококачествена уранова руда?

— Не знам. Откъде?

— От най-големия производител на уран на света — Австралия.

 

 

Разбира се, нещата бяха малко по-сложни.

Казаното от Джак за ръчния часовник бе истина. Първо от остров Малък Макдоналд, а след това и от щабквартирата на Специалните въздушни части във Фримантъл, Джак бе следил движението на Мечо Пух по целия свят.

Когато видя, че Пух отива в Негев и остава в района — в района на Димона, известен на всяка военна организация на света — Джак разбра, че арабинът е открил къде Мосад държи Стреч.

Въпросът беше дали Пух ще може сам да измъкне приятеля им.

След няколко обаждания Джак откри, че от Австралия за Димона пътува пратка уран. Вече беше преполовила Индийския океан и пътуваше към израелското пристанище Елат на Червено море.

Джак уреди със Зоуи да пресрещнат пратката и двамата долетяха на кораба под прикритието на нощта преди три дни заедно с двама доверени военни инженери и един генерал-лейтенант, чиито заповеди никой не можеше да отмени.

По облицования с олово контейнер, в който се превозваше урановата руда, бяха направени някои бързи промени: отвън той бе двадесет и седем метра, но след намесата им вътрешната дължина се скъси на двадесет и пет; в единия край беше направена малка кухина — малка, но достатъчно голяма, та Джак и Зоуи да могат да се вмъкнат в нея.

Иронията, че щяха да минат през охраната на Димона, използвайки същия трик, който бяха използвали самите израелци срещу американските инспектори през шейсетте, не остана незабелязана от Джак.

Бяха взети и други предпазни мерки. Морския рейнджър беше на позиция, а Скай Монстър бе изпратен в Западен Ирак да се срещне с някои бивши колеги на Джак от австралийските Специални въздушни сили. Лили и Алби останаха в дома на Алби в Пърт — тази мисия бе твърде опасна, за да вземат и тях.

Така Джак и Зоуи влязоха в Димона, скрити в контейнера с урана, наблюдаваха пулса на Пух и чакаха. Ако Пух успееше да влезе и да се измъкне жив, просто щяха да се махнат с празния контейнер на следващия ден. Но ако пулсът на Пух изведнъж се променеше…

 

 

— Намери ли ги? — извика Джак на Зоуи, докато качваше Стреч във военната линейка и го слагаше да легне на носилката.

Зад волана Зоуи се обърна да му отговори, но се сепна, когато видя Стреч — гол, блед като смъртник, целия мокър от някаква зелена течност.

— Господи… Да! Намерих две! — И потупа двете дебели сребристи куфарчета на седалката до себе си.

— Тогава да се разкарваме оттук! — каза Джак и затръшна задната врата.

Линейката подскочи и полетя напред.

 

 

В Димона цареше истински пандемониум.

Из базата летяха пожарни. Виеха сирени. Мъже в защитни костюми тичаха с все сили към димящата грамада на Махон-2. Медицински екипи товареха кашлящи хора в линейки и ги откарваха на пълна скорост.

Когато три такива линейки се понесоха към главния портал на Димона, четвърта военна кола изскочи от една странична уличка и се включи в малкия конвой.

На изхода четирите коли бяха спрени от охраната. Пух се беше скрил под носилката на Стреч, а Джак и Зоуи бяха сложили качулките на жълтите си костюми, така че през противогазите се виждаха само очите им.

Пазачът погледна Стреч — завързан за носилката, с кислородна маска, мокър, блед и гадно зеленикав, направи отвратена гримаса и извика:

— Давай! Давай!

Зоуи натисна педала до дупка и линейката излетя от Центъра за ядрени изследвания Димона.

 

 

— Предполагам, че имаме двайсетина минути, докато разберат кои сме и какво сме взели — каза Джак.

Носеха се на запад след трите други военни линейки.

— Което означава тридесет минути, докато ни открият с хеликоптери — рече Зоуи.

— Къде отиваме? — попита Мечо Пух, който бе коленичил отзад до Стреч. — Нали все пак имате някакъв план за измъкване?

— Да, но не е така оригинален, какъвто бе планът за влизане — отвърна Джак. — А ти как смяташе да се измъкнеш?

— По същия начин, по който се вмъкнах. Бавно и с търпение.

— Е, нашият план определено не е такъв.

— И все пак, къде отиваме?

— Тези линейки отиват на запад към Биршеба, ако може да се вярва на плана за аварийно евакуиране на Димона. Трябва да завием на юг и да стигнем до Ароам, това е недалеч от Укаба.

— А колко далече е оттук?

— Към четиридесет километра — отвърна Джак. — Което означава, че ще е малко напечено.

 

 

След пет километра конвоят линейки стигна до едно разклонение и трите първи коли завиха надясно към Биршеба. Линейката на Джак обаче зави наляво и моментално даде газ по пустинната магистрала. Огромната пустош на Негев профучаваше от двете им страни.

Точно петнадесет минути по-късно на хоризонта зад тях се появиха първите преследващи хеликоптери — американски „Апачи“.

Щурмови вертолети.

Джак ги видя в страничното огледало, после погледна напред… и видя възвишението, на което се намираха прашните развалини на Ароам — руините, до които искаше да се доберат, преди хеликоптерите да ги настигнат…

… линейката изкачи възвишението и Джак се обнадежди, когато видя какво ги чака — прекрасен черен „Боинг 747“, стоящ на празната пустинна магистрала до купчина по-малки развалини, с прибрани криле и високо вдигната опашка. Черен самолет, който можеше да бъде единствено „Халикар…“

… но точно тогава един от преследвачите се появи отдясно, зави, увисна ниско точно пред линейката с насочени към тях оръжия и им отряза пътя за спасение!

Отляво имаше черен страничен път и Джак извика на Зоуи:

— Завий!

Линейката поднесе, зави наляво, даде газ и вдигна облак прах, който се завихри около увисналия „Апачи“.

Малко по-нататък пътят стигаше до порутени каменни развалини — римските останки от Ароам.

Щом видяха внезапния завой на линейката, другите три хеликоптера ускориха, настигнаха я и я заобиколиха в широк кръг.

Зоуи наби спирачки, колелата се плъзнаха и линейката спря.

Радиостанцията в кабината изпращя.

— На вниманието на линейката! Знаем кой сте, капитан Уест! Няма начин да се измъкнете. Излезте от колата с вдигнати ръце или ще бъдете унищожени!

— Джак… — каза Зоуи.

— Момент. — Джак взе радиото и натисна бутона за говорене. — Израелски вертолетен патрул. Чувам ви, но ви съветвам да се оттеглите на разстояние два километра и да поддържате тази дистанция.

— Ама че тъпа шега — отвърна израелецът.

Вместо отговор Джак грабна едното сребристо куфарче от седалката между него и Зоуи, слезе от линейката и го вдигна високо над главата си, за да могат от обкръжилите ги хеликоптери да го видят добре.

— Това да ви е познато? — попита той по радиостанцията. — Казах: два километра, и нито сантиметър по-малко. Веднага.

В ефира настъпи мълчание, последвано от:

— Това е… Мамка му. Разбрано, капитане. Изпълняваме.

Мечо Пух следеше размяната на реплики отначало с любопитство, а после с изумление.

— Какво има в куфара, Ловецо?

— Със Зоуи не прекарахме цялата нощ в контейнера, Пух. Когато си оставен в Махон-2 за дванайсет часа, можеш да се сдобиеш и с други неща, които да ти помогнат да се измъкнеш. Това куфарче — добави Джак — е израелска преносима атомна бомба.

— Преносима атомна бомба?! — възкликна Мечо Пух.

— Говори се — каза Джак, — че израелците са скрили подобни бомби на тайни места във всички големи градове на света — Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Москва, Париж — както и в градовете на ключовите си врагове — Дамаск, Техеран и Кайро. Те са върховната застрахователна полица на Израел. Малки ядрени устройства. Мощност четиридесет килотона, радиус на поражение два километра, минимално радиационно замърсяване — но всичко в рамките на този радиус се изпарява. Хубаво нещо, което да споменеш мимоходом на неприятелите си.

— И какво ще правим? — попита Пух. — Не можем да стигнем до „Халикарнас“. Положението е патово.

— Точно това целя — отвърна Джак.

Положението наистина бе патово — безизходица насред пустинята.

Римските руини при Ароам някога са били станция по древния път на подправките. Единствената им забележителност е дълбокият кладенец. Днес дори туристите не си правят труда да спират тук.

След двадесет минути на сцената се появиха останалите израелски преследвачи.

Още шест хеликоптера, както и конвой превозни средства по магистралата — командни микробуси, камиони с войници, противовъздушни джипове.

В главния команден микробус, със зачервено от ярост лице, седеше Мордехай Мюниц.

Разбира се, вече беше станало ясно, че експлозията в Димона не е причинила изтичане на радиация. Заложеният от Джак взрив бе разрушил само външната стена на Махон-2, но на място като Димона при каквато и да било експлозия трябваше да се спазват пълните спешни процедури.

Но сега израелците бяха доволни — бяха успели да отрежат пътя на Джак до самолета му. Всеизвестно е, че обсади като тази завършват в полза на силата, на чиято страна е времето и запасите. А израелците разполагаха с цялото време на света.

 

 

Генерал Мордехай Мюниц вдига бинокъла си.

Видя големия черен „Боинг 747“ на четиристотин метра зад развалините на ниското възвишение. През изминалия половин час сцената не се беше променила. От време на време сред руините се забелязваше движение — някоя фигура минаваше пред вход, подаваше се глава.

— Какво ще правим със самолета им? — попита един лейтенант. — Вертолетите очакват инструкции.

— Не го унищожавайте — спокойно рече Мюниц. — Трябва да си мислят, че имат шанс да се измъкнат.

Доближи радиостанцията до устните си.

— Капитан Уест. Капитан Джак Уест-младши. Обадете се. Искам да поговорим.

След малко се разнесе гласът на Джак. Връзката не беше добра и говорителят пращеше.

— Сделка ли предлагате, генерале?

Мюниц завъртя очи.

— Що за въпрос, капитане! Кажете ми честно, какво се надявате да постигнете тук? Спасителната ви операция, колкото и доблестна и изобретателна да бе, се провали. Не можете да се измъкнете.

— Не си и помисляйте да атакувате руините. Видя ли някой да приближава на по-малко от два километра, ще детонирам атомната бомба.

— Какво искате? — хладно попита Мюниц.

— Искам достъп до самолета ни и свободен коридор до сирийското въздушно пространство. Не си представям, че ще направите опит да свалите самолет с ядрен заряд над израелски населени места, нито пък някоя от бомбите ви да гръмне над Сирия.

— Няма да стане.

— Смятате да ни изтощите с обсада ли, генерале?

— Капитан Уест, дайте да си говорим сериозно. Дори да се качите в самолета, ще ви сваля веднага щом излетите. Тогава куфарчето ви ще се превърне просто в мръсна бомба, а мръсните бомби са от нищожно значение тук, в пустинята.

— Тогава какво ще кажете просто да гръмна бомбата точно тук, в този момент, и да умрем заедно? Ударната вълна ще е достатъчна, за да ви унищожи заедно с нас.

— Не сте такъв, Уест. Чел съм профила ви. Няма да убиете онези, които обичате. Тъкмо обратното, предпочитате да рискувате собствения си живот за тях.

— И аз знам нещо за теб, Стари майсторе. Не искаш да умреш. Да видим кой ще мигне пръв.

— Не блъфирам, капитане.

— Аз също.

И точно в този момент, час след началото на обсадата, се случиха няколко неща едновременно.

 

 

— Сър! — обади се ефрейторът от свързочната конзола. — Току-що се обади въздушен патрул две! Наблюдават самолета в съседната долина. Някой току-що е изтичал от втората група развалини към него! Самолетът рулира по магистралата…

— Какво прави…? — Мюниц се намръщи.

— Сър! — До командния микробус дотича друг войник с някакви планове в ръце. — Развалините, където са се окопали! Те са древен вход към солната мина Укаба, която минава под това плато.

— Солна мина… — Мислите на Мюниц запрепускаха.

„Нима под това плато е имало солна мина?“

— Къде са другите входове и изходи на мината?

— Огромна е, сър. Има над десет входа, някои са на цели петнайсет километра оттук. Най-близкият е в съседната долина, точно до самолета им. При втората група развалини.

Мюниц изруга: най-после проумя плана на Джак.

Изобщо не го бяха сгащили в Ароам. Той беше искал да дойде тук, точно до тези руини. Искал беше хеликоптерите да го настигнат. Искал беше да създаде безизходното положение тук и да се измъкне през тунелите на мината до самолета си, докато си губят времето да преговарят…

— Спрете самолета, веднага… — изръмжа Мюниц.

— Сър! — тревожно извика трети войник, който седеше зад конзолата за следене на радиацията. — Сър! Гайгеровите броячи и пасивните уреди току-що полудяха! Бомбата е в работен режим! Току-що я е активирал…

— Можем ли да се доберем навреме до нея? — попита Мюниц.

— Не. Основната фаза за задействане е пет минути, не можем да стигнем и да я обезвредим за толкова кратко време. Ще гръмне!

— Всички назад! — изрева Мюниц. — Колкото се може по-надалеч. Взривът няма да ни засегне, но ударната вълна ще ни достигне. Бързо, бързо, бързо! Този тип е ненормален.

Израелските военни се оттеглиха обратно на север с цялата скорост, която можеха да развият колите им.

В същото време големият черен „Боинг 747“, който бе прикован в съседната долина, се издигна в небето, направи завой и полетя право към най-близката граница — тази с Египет.

След пет маломощната, побираща се в куфар атомна бомба се взриви.

Проблясъкът бе ослепителен.

Последва колосален гръм, земята се разтърси, след което в небето на пустиня Негев се издигна огромен облак с формата на гъба, подобно на някаква отвъдна сила, освободена от хилядолетен плен.

За петте минути, с които разполагаха, Мюниц и хората му успяха да се отдалечат на дванадесет километра от епицентъра. За тях атомната гъба изглеждаше като небостъргач, издигащ се на южния хоризонт. Поради компактния размер на устройството електромагнитният импулс успя да наруши комуникациите им само частично.

Дълго време Мордехай Мюниц просто се взираше във високата осемдесет етажа гъба, растяща от земята.

— Сър. Какви са заповедите ви? — попита лейтенантът.

Мюниц стисна зъби.

— Вдигнете по тревога изтребители. Да настигнат боинга и да го свалят!

 

 

Двата изтребителя F-15 излетяха от намиращата се недалеч база и след двайсет минути прихванаха „Халикарнас“, който летеше над Синайския полуостров, доста навътре в египетското въздушно пространство.

„Може би Уест си въобразява, че ще е в безопасност, щом прекоси границата — помисли си Мюниц. — Сигурно смята, че изтребителите ще се върнат, след като се намира над суверенна египетска територия.“

Не го направиха.

Израелските изтребители просто навлязоха в египетското въздушно пространство и водещият изстреля две ракети „Сайдуиндър“ към бягащия самолет.

И двете улучиха целта.

И големият черен боинг просто експлодира в небето, разцепи се по средата, изкоруби се, оранжеви пламъци лумнаха по корпуса му и той полетя с бясна скорост към земята, оставяйки след себе си дълга черна опашка, и се заби в скалистия склон на някаква планина в Синай.

С „Халикарнас“ беше свършено.

 

 

По-късно от службите на египетските ВВС, които наблюдаваха този район, щяха да докладват за три обекта, навлезли незаконно в египетското въздушно пространство онази сутрин — два изтребителя F-15 и голям цивилен лайнер.

Двата изтребителя напуснаха района малко след навлизането в него, докато лайнерът просто изчезна от радарите. Беше направена проверка, но не бяха открити съобщения за изчезнали пътнически самолети.

Интересното обаче беше, че точно преди двата изтребителя да настигнат лайнера, египтяните бяха забелязали миниатюрна сигнатура, отделила се от големия самолет и спуснала се под него.

Сигнатурата бе много малка и твърде слаба, за да е някакво летателно средство — по-скоро приличаше на призрачен сигнал, който оставя скочил парашутист. Дежурните я взеха за шум и не й обърнаха внимание.

 

 

В пустинята Негев, на петнайсетина километра източно от черната атомна гъба, издигаща се на мястото, където доскоро се намираха развалините на Ароам, Зоуи, Мечо Пух и Стреч пътуваха към границата с Йордания.

Караха стар джип от времето на Втората световна война, който Джак и Зоуи бяха оставили тук преди това — автомобил без електроника, която да излезе от строя заради електромагнитния импулс.

Подобната на лабиринт солна мина под развалините наистина беше огромна и тунелите й се разклоняваха във всички посоки. Един от тях вървеше на юг към долината с черния боинг, а друг — на изток. Когато Джак тръгна на юг, за да го видят как се качва на самолета — и в същото време разговаряше с Мюниц по радиото, — останалите отдавна бяха влезли в мината и бяха забързали на изток, с което получиха близо час преднина.

Единствените неща, които бяха останали при развалините на Ароам по време на експлозията, бяха линейката, няколко грубо направени манекена с човешка форма, които Джак на всеки няколко минути помръдваше, за да създават впечатление за активност, и, разбира се, самата бомба.

След няколко часа джипът пресече границата с Йордания и се озова пред море от пясъчни дюни. Когато изкачи първата, ченетата на Стреч и Мечо Пух увиснаха.

Защото долу ги чакаше „Халикарнас“.

Големият черен боинг се извисяваше гордо на асфалтовия път между гигантските дюни. Черният брониран корпус и монтираните на крилете картечници му придаваха особено застрашителен вид. До него, също тъй гордо, стоеше Скай Монстър.

— Привет, народе — жизнерадостно каза той.

— Но как… — запъна се Мечо Пух. — Мислех, че…

Скай Монстър се ухили.

— Спомни си как Джак се сдоби с „Халикарнас“ — той бе един от няколкото спасителни самолета, разположени от Саддам Хюсеин на различни места в Ирак. Един от няколкото. Приятелчетата на Джак от специалните части в Западен Ирак намериха преди време един от тях и Джак им се обади да им каже, че му трябва.

Скай Монстър им подаде слушалки и микрофон.

— Обадете се.

— Измъкнахте ли се? Добре — каза гласът на Джак. — А сега, ако нямате нищо против, някой ще бъде ли така добър да ме прибере? Катапултирах насред едно проклето нищо! Някъде в Синай съм…

— Стига си циврил, Уест, тъпият план си беше твой. — Скай Монстър се ухили. — Ще се видим на мястото за среща, както се уговорихме. Ще трябва да се добереш дотам на собствен ход.

— Ясно — отвърна Джак. — А, Пух и Стреч… радвам се, че отново сте с нас.

Стреч и Мечо Пух се усмихнаха.

— Джак — изграчи Стреч.

— Да?

— Благодаря.

Занзибар

14 януари 2008

Два месеца преди третия краен срок

След четири дни Джак се събра с групата си в леговището на Морския рейнджър, скрито на източното крайбрежие на Занзибар под един отдавна изоставен морски фар, и веднага отиде да види Стреч.

Стреч — вече възстановил се и отпочинал — седеше в леглото с лаптоп в скута.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза Стреч. — Имам предвид там.

— Отвори ми се дупка в графика — отвърна Джак. — А и всъщност Мечо Пух вече беше свършил цялата мръсна работа.

— Това татко ли е? — обади се глас от лаптопа.

Стреч обърна компютъра, за да може Джак да види Лили на екрана. Тя все още бе в дома на Алби в Австралия и досега не бе имала представа за мисията за спасяването на Стреч.

— Можеше да ми кажеш какво ще правиш — нацупи се тя.

— Не можех — отвърна Джак. — Беше прекалено опасно дори да ти казвам. Съжалявам.

— Но… — Тя се поколеба. — Бях ужасна. Извинявай, тате.

— Не се извинявай, хлапе. Беше права — каза Джак. — И инстинктите ти също бяха прави. Не изоставяме никой от приятелите си. Измъкваме ги — или умираме, докато се опитваме. Съжалявам, че трябваше да те държа настрана.

Лили се усмихна.

— Гордея се с теб, тате.

— Харесва ми да те карам да се гордееш. Благодаря. — Джак се обърна към Стреч. — Страхотно е, че пак си тук, приятел. Хапни и събирай сили, защото нещата ще станат напечени.

— Защо? Сега пък какво има?

— Сега трябва да отгатнем къде са другите Стълбове и Върхове и да ги намерим.