Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (26)

24

— Великан, който в едната си ръка държи лула, а в другата — голям сладолед.

— Имаш фантазията на петгодишно дете! — Лука прихва. Залива го водовъртеж от нежност.

— Ама че тъпотия! Фантазията няма възраст!

И тя става, и гласът й трепери, и лодката се клати, и тя трябва да внимава да не загуби равновесие и да не падне в морето. Макар че няма да е страшно, краят на юни е. Но часът е едва седем и половина. Тя все още е с рокля. Дори не са закусвали.

Лука също се изправя и няколко секунди наблюдава Дора: тя решително забива юмруци в хълбоците си. Готова за нападение. Тогава Лука се хвърля върху нея и двамата падат в морето. С един общ вик. Който обезпокоява само рибите и чайките. Двамата са единствените хора надлъж и нашир между Брач, Хвар и брега. Смеят се и крещят и гълтат солената вода, сякаш е най-доброто вино, с неизвестна година и реколта, с изгубен етикет. Лудеят и се плацикат и се гмуркат и завършват всичко в една прегръдка, където устните им остават слепени едни за други.

— Ти намокри хубавата ми рокля.

— Тогава я съблечи.

— Не мога, лепне!

— Ела, ще ти помогна…

И после има още повече шум и пляскане във водата и викове и потъване и изплуване, и изплюват морето и изтъркват солта от очите си.

А после лежат на палубата и се любят в топлината на ранното утринно слънце.

 

 

— Виж там! Люлка, на която седи плюшено мече.

— Точно така. А ти виждаш ли цигарата между острите му нокти? И празната бутилка бира до него.

Дора го поглежда недоверчиво с ъгълчето на очите си. Лука рисува. От няколко седмици той пак рисува. А вчера Дора му подари боите, които бе поръчала при Кристиан в Париж. Днес те вече се използват. Чудесна гледка!

— Ако искаш да бъдеш оставен на мира и просто да си рисуваш, трябва само да кажеш, няма нужда да ме навиваш.

— Аз никога не те навивам, само те развивам… до голо!

— Всички мъже сте еднакви.

— Обичам те.

Следва дълго мълчание, понеже се целуват.

— Липсва ли ти Париж? — пита Лука, докато рисува. Донесъл си е няколко по-малки платна. За малки водни студии, казва той. Никога не му омръзват. Винаги от крива по нещо ново, някой скрит дотогава нюанс, непозната черта, блясък, който може да се появи само при определени атмосферни условия и да се разкрие.

— Ще имаш ли проблеми? — Наоколо пръска енергично размесена боя.

— Не. Не знам. Не вярвам. Просто ще направя няколко месеца пауза.

— Наистина ли го искаш?

— Не. Обаче искам да съм при теб.

— Тогава съвсем не е зле, че добрият стар крал Лир си счупи крака.

И двамата прихват.

— Да, това помага донякъде.

После пак млъкват, защото има още повече да се казва и да се пита и да се решава и да се върши. Най-вече да се върши. И въпреки че всичко това вътре в тях гори и пари и понякога не ги оставя да спят или да дишат, те се опитват да не мислят за него, колкото се може по-често се опитват, което обаче не е много често, понеже те живеят насред тези въпроси и несигурности и страхове. И хора. Днес обаче, днес е ден на самотата, на самотното интимно уединение на двамата, идеално, за да забравиш онова, да го потиснеш, да го отместиш. И може би точно заради това те не го правят. Защото денят е съвършен. Морето. Слънцето. Въздухът. Небето. Перспективите. И така би трябвало да бъде всичко. Най-вече техният живот. Значи, трябва да говорят. И те говорят.

— Аз още нищо не съм казал на Клара.

— Знам.

— Не мога.

— Защо?

— Всеки път, когато я виждам, детето е при нея.

— Защо винаги казваш „детето“, защо не го назовеш по име?

— Не знам. Не искам да свиквам с нея.

— Това са глупости, ljubavi moja. Тя е твоя дъщеря, трябва да свикнеш с нея.

— Не знам. Мисля, че ме е страх.

Дора го прегръща. Той обича да обляга глава на рамото й. То мирише на сол и слънце и на него и на Дора.

— Можеш да я обичаш и да се грижиш за нея и да напуснеш майка й. Нея не бива да изоставяш, това не трябва да правиш. В никакъв случай.

— Толкова е трудно. Когато съм при теб, всичко е ясно. Когато после се прибера у дома и ти не си там, тогава се обърквам и вече не знам какво да правя, освен да бъда при теб.

Главата на Лука бавно се свлича в скута на Дора.

— Трябва да уредиш това. Аз не мога да го направя заради теб. Тя не е моя жена, не аз съм се оженила за нея, макар да обичам друга.

Дора е ядосана. Избутва тавата му от себе си. Става нетърпелива и постепенно започва да се притеснява.

— Скоро ще станат два месеца, откакто съм тук.

— Знам. Можем да го отпразнуваме!

— Лука, няма да издържа още дълго така.

Лука я гледа как става, изпъва се, а после увесва шава. Той знае, че трябва да каже нещо или още по-добре, да предприеме нещо, правилното нещо, и той го иска, иска го повече от всичко друго на света, иска Дора и само и единствено нея, но е като болен, като парализиран. Като жив погребан в малък ковчег. И ето че започва да брои: едно, две, три, четири, пет… Очите му се затварят натежали и му е добре, рее се над себе си и над всички проблеми…

— Стига вече, престани. Ти си мой, само мой, отвори очи, погледни ме, принце мой, аз ще те спася, още те пазя от огнедишащите змейове и злите вещици и прокълнатите гори, принце мой…

Дора покрива с целувки самодоволното му лице. И те се любят.

И пак нищо не е уредено и решено.