Патрик Нес
Не пускай ножа (38)

38
Чух девицата как се моли

— «Мой мили Тод» — чете Виола и имитира акцента на Бен колкото може по-добре. Справя се страхотно. — «Мой мили сине».

Гласът на мама. Мама говори.

Скръствам ръце и забивам поглед в разпиляната по земята пшеница.

Започвам този дневник в деня на твоето раждане, в деня, в който ти вече не беше в корема ми, а за първи път те държах в прегръдките си. Навън риташ толкова силно, колкото риташе и вътре, да ти кажа право! Ти си най-красивото нещо, което се е случвало някога в цялата вселена. Със сигурност си най-красивото нещо в Новия свят, а в Ню Елизабет определено нямаш конкуренция.

Чувствам как лицето ми поаленява, но слънцето не се е издигнало достатъчно и никой не може да види това.

Иска ми се татко ти да беше тук да те види, Тод, но Новият свят и Господ на небесата решиха да го приберат след тежка болест още преди пет месеца и сега ние двамата с теб трябва да чакаме, за да го срещнем в отвъдното. Ти приличаш точно на него. Е, бебетата всъщност си приличат просто на бебета, поне отначало, но аз ти казвам, че приличаш на татко си. Ще бъдеш висок, Тод, защото татко ти беше висок. Ще бъдеш силен, защото татко ти беше силен. Ще бъдеш хубав, о, колко хубав ще бъдеш. Момичетата в Новия свят няма и да усетят откъде им е дошло.

Виола прелиства страницата, а аз не я поглеждам. Усещам, че и тя не ме гледа и не ми се иска да зърна усмивка на лицето й точно сега.

Защото се случва нещо много странно.

Думите й не са нейни думи, те излизат от устата й като лъжа, но всъщност оформят една нова истина, създават един различен свят, в който моята майка говори директно на мен, Виола говори с чужд глас, а този различен свят, поне за кратко, е само мой, той съществува само за мен.

Нека ти разкажа за мястото, в което се роди, сине. Нарича се Новият свят и представлява цяла планета, съставена само от надежда…

Виола спира за секунда, после продължава.

Ние кацнахме тук точно преди десет години, търсехме нов начин на живот, чист и простичък, и честен, и добър, и напълно различен от живота в Стария свят, живот, в който хората ще могат да живеят в безопасност и в мир и братска обич, водени от Бога.

Имаше тежки изпитания. Няма да започвам написаното с лъжа, Тод. Тук не беше лесно…

Виола свива устни, но аз не казвам нищо и продължава да чете.

И така, трудности и болести сполетяха Новия свят и Ню Елизабет. На тази планета съществува нещо, наречено Шум и мъжете се борят с него откак сме кацнали, но най-странното е, че ти ще бъдеш едно от момчетата в селището, което няма да знае какво означава да се живее без Шум и ще ми бъде много трудно да ти обясня какъв беше животът преди и защо е толкова трудно сега, но ние правим всичко възможно да се справим.

Един мъж на име Дейвид Прентис — той има син малко по-голям от тебе, Тод, и е един от най-добрите ни организатори, мисля, че беше и отговорник на кораба, ако не ме лъже паметта…

Виола замълчава на това място, но този път аз чакам тя да каже нещо. Но тя не казва нищо.

Той убеди нашия Кмет Джесика Елизабет да основем това малко селище на брега на грамадно блато, така че Шумът от останалата част от Новия свят да не може да ни достигне, освен ако ние сами не му позволим. В Ню Елизабет е Шумно като навсякъде, но поне човек чува все познати хора, все хора, на които може да се довери. Поне на повечето.

Аз обработвам няколко ниви с пшеница във ферма северно от селището. Откак татко ти почина, нашите близки приятели Бен и Килиън ми помагат, те притежават съседната ферма. Нямам търпение да те запозная с тях. Чакай, чакай, ти вече ги познаваш! Те двамата вече те погушкаха и ти казаха «здрасти», така че кой е като тебе, от един ден си на света, а вече имаш двама приятели. Това е добро начало, сине.

Всъщност, аз съм сигурна, че ти ще се справяш много добре в живота, защото дойде при мен две седмици по-рано. Решил си, че си чакал достатъчно и вече искаш да видиш какво има да ти предложи този свят. И си бил напълно прав. Небето е толкова просторно и синьо, дърветата са така зелени, а тази планета е свят, в който животните ти говорят, наистина говорят, а ти можеш да им отговаряш, има толкова чудеса, които да извършиш, толкова неща, които те чакат, Тод, че нямам търпение, ще ми се всичко прекрасно да ти се случи точно сега, не искам да се налага да чакаш, за да видиш всички възможности, всички неща, които можеш да извършиш.

Виола поема дълбоко въздух и казва:

— Тук написаното свършва, прескочени са няколко реда, след това пише «По-късно», сякаш са я прекъснали — после вдига очи към мен. — Добре ли си?

— Да, да — кимам аз набързо, ръцете ми са още скръстени. — Продължавай.

Става все по-светло, слънцето вече истински изгрява. Отвръщам се малко встрани от Виола.

Тя чете.

По-късно.

Извинявай, сине, спрях за малко, защото ни дойде на гости нашият приятел Аарон.

Пак пауза, Виола облизва устни.

Такъв късмет имаме, че той е сред нас, макар че трябва да призная, че напоследък говори разни неща за местното население на Новия свят, с които аз не съм напълно съгласна. Местните се наричат диваци, между другото, те също бяха една ГОЛЯМА изненада, защото са толкова плахи, че никой от анализаторите в Стария свят не ги беше предвидил и нито една от совалките за предварително разузнаване не ги беше засякла, така че изобщо не знаехме, че те живеят тук!

Диваците са прелестни същества. Различни са от нас, по-примитивни, нямат нито говорим, нито писмен език, поне не сме попадали на такъв, но аз не съм съгласна с някои от хората тук, че са повече животни, отколкото интелигенти създания. А Аарон напоследък проповядва, че Бог е начертал разделителна линия между нас и тях и…

Е, всъщност това не е най-интересното, за което да си говорим през твоя първи ден на света, нали? Аарон вярва дълбоко и отдадено, той беше опора за нас през всичките тези години и ако някой намери моя дневник и го прочете, то нека знае, че беше чест да имаме Аарон сред нас, а за мен беше привилегия, че той те благослови още в първия ти ден. Това е.

През първия ти ден на света искам още да кажа, че властта е примамлива и ти трябва да научиш това преди да си пораснал много, властта е онова, което разделя момчетата от мъжете, но по един особен, непознат за повечето хора начин.

Това е всичко, което ще кажа. Има много любопитни очи.

О, сине, на света има толкова чудни неща! Не позволявай на никого да ти казва, че това не е така. Да, животът тук, в Новия свят, беше труден и аз дори ще ти призная — защото нашето общо начало трябва да бъде честно начало — че почти бях изпаднала в отчаяние. Ситуацията в селището е сложна по начин, който не мога да обясня тук, а има и неща, които ти сам скоро ще научиш, независимо дали ти се иска или не, имаше затруднения с храната, имаше болести, беше достатъчно трудно още преди да изгубя татко ти, а когато го изгубих, почти се бях предала.

Но не се предадох. Не се предадох заради теб, мое красиво, красиво момче, не се предадох заради моя прекрасен син, който ще остави следа в този свят, моя син, който обещавам да отглеждам само с обич и надежда, и който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто. Кълна се.

Защото, когато те прегърнах за първи път тази сутрин и те храних от тялото си, усетих към теб такава обич, толкова силна, че приличаше на болка, толкова силна, че ми се стори, че не мога да я издържа и минута повече.

Но само ми се стори така.

И ти изпях една песен, която моята майка ми пееше, а преди това на нея я е пяла нашата майка и в песента се пее така:

Тук Виола запява.

Наистина запява.

Кожата ми настръхва, гърдите ми не могат да дишат. Сигурно е чула цялата мелодия в Шума ми, а и, разбира се, Бен също я пя, но ето я, песента излиза от нея като звън от камбана.

Гласът на Виола, който превръща света в гласа на моята майка, пее песента.

Рано една сутрин, когато слънцето изгрява,

Чух девицата как моли в долината там пред мен:

О, не ме предавай, о, никога не ме оставяй,

как можеш тъй девица да измамиш ти?

Не мога да я погледна.

Не мога да я погледна.

Обхващам глава с ръце.

Това е една тъжна песен, Тод, но и едно обещание. Никога няма да те предам и никога няма да те оставя, обещавам ти това днес, за да можеш един ден ти да обещаеш същото на други и да знаеш, че обещанието е истинно.

О, я чуй, Тод! Ти плачеш. Плачеш в кошчето, защото си се събудил от първия си сън на първия си ден, събудил си се и искаш светът да дойде при теб.

За днес оставям дневника.

Ти ме викаш, сине, и аз ще дойда…

Виола замълчава и остава само Шумът ми и плисъкът на реката.

— Има още — казва Виола след малко, тъй като аз не вдигам глава, и прелиства страниците. — Има още много — после ме поглежда. — Искаш ли да ти чета още? — очите й се връщат към книгата. — Искаш ли да ти прочета края?

Края.

Да прочете последното нещо, което мама е написала в последния ден преди…

— Не — отвръщам бързо.

Ти ме викаш, сине, и аз ще дойда.

В Шума ми, завинаги.

— Не — повтарям. — Нека спрем засега.

Поглеждам Виола и виждам, че лицето й е тъжно точно като моя Шум. Очите й са пълни със сълзи, а брадичката й трепери, съвсем леко, просто леко трепкане в слънчевата светлина на зората. Тя ме вижда, че я гледам, вижда, че Шумът ми я гледа и се обръща с лице към реката.

И тогава, онази утрин, пред новата зора, аз разбирам нещо.

Разбирам нещо важно.

Толкова важно, че когато го осъзнавам напълно, трябва да стана прав.

Знам какво си мисли тя.

Знам какво си мисли тя.

Дори и като гледам гърба й, знам какво си мисли, знам какво чувства, знам какво става в нея.

Начинът, по който е извърнала тялото си, начинът, по който държи главата и ръцете си, и книгата в скута си, начинът, по който гърбът й е леко скован от това, което чува сега в Шума ми…

Мога да я разчитам.

Аз мога да я разчитам.

Защото сега тя мисли за своите родители, които също са дошли тук с надежда, точно като мама. Чуди се дали има надежда в края на пътя или и тя е фалшива, като онази надежда, която мама е имала в последния ден преди смъртта си. Взема думите на мойта майка и ги слага в устата на своите татко и мама и ги чува как й казват, че я обичат и че им липсва, и че й желаят само най-доброто. После взема песента на мама и я вплита в своите мисли така, че песента става едно тъжно късче от самата Виола.

Изпитва и болка, но това е добра болка, но все пак боли, но е добра, но все пак боли.

Нея я боли.

Аз знам всичко това.

Знам, че то е истина.

Защото мога да я разчитам.

Мога да разчитам Шума й, нищо че тя дори няма Шум.

Познавам я.

Аз познавам Виола Ийд.

Вдигам ръце до главата си, за да задържа всички мисли.

— Виола — прошепвам, а гласът ми трепери.

— Знам — отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си, все така обърнала поглед встрани от мен.

А аз я гледам как седи, взряна отвъд реката, и двамата чакаме, докато зората изгрее напълно и всеки от нас знае.

Всеки от нас познава другия.