Патрик Нес
Не пускай ножа (33)

33
Карбонел Даунс

Завежда ме в кухнята, която е чиста и светла като спалнята. Реката все така плиска отпред, птичките шумят, музиката все още…

— Каква е тази музика? — казвам и отивам до прозореца да надникна навън. От време на време ми се струва, че разпознавам мелодията, но когато се заслушам внимателно, слоеве музика се наслагват върху други слоеве, усукват се и се оплитат един в друг.

— Пускат я по високоговорители в главното селище — отвръща Виола и вади чиния със студено месо от хладилника.

Сядам на масата.

— Някакъв празник ли има?

— Не — продължава тя с тон тип «дръж се да не паднеш». — Няма никакъв празник.

Вади хляб и някакъв оранжев плод, който никога преди не съм виждал, после ми налива и някаква червена напитка, която има вкус на горски плодове и захар.

Нахвърлям се върху яденето.

— Разкажи ми.

— Доктор Сноу е добър човек — започва тя, сякаш се налага първо да ми съобщи този факт. — Толкова е мил и кротък, и толкова се постара да те излекува, Тод, наистина.

— Хубаво. После?

— Музиката свири по цял ден и по цяла нощ — отвръща Виола и ме наблюдава как ям. — Тук в къщата е по-тихо, но в селището не можеш да си чуеш мислите.

Спирам да дъвча, устата ми е пълна с хляб.

— Като в кръчмата.

— Каква кръчма?

— Кръчмата в Прент… — млъквам. — Те откъде си мислят, че сме дошли?

— От Фарбранч.

Въздъхвам.

— Ще се постарая да не ме хванат — отхапвам от плода. — В кръчмата в родния ми град непрекъснато свиреше музика, за да заглуши Шума на мъжете вътре.

Тя кимва.

— Точно така. Питах доктор Сноу защо пускат музиката, а той отвърна: «За да могат мъжете да пазят мислите си за себе си».

Свивам рамене.

— Е, шумотевицата става ужасна, но като се замислиш, има логика. Определено е начин да се справят с Шума.

— Мъжете да запазят мислите си, Тод — прекъсва ме Виола. — Мъжете. Да знаеш, старейшините също са само мъже, а и, както може би си забелязал, ще дойдат тук, за да искат само твоя съвет. През главата ми минава кошмарна мисъл.

— И тук ли всички жени са измрели?

— О, не, има жени — казва Виола и върти един нож за масло между пръстите си. — Те чистят и готвят, и раждат бебетата, и живеят в едно голямо общежитие извън селището, стоят си там, за да не се бъркат в мъжките работи.

Оставям вилицата с набоденото на нея парче месо.

— Докато те търсех, минах край още едно подобно място. Мъжете спяха в една постройка, а жените — в друга.

— Тод — казва Виола и вдига очи към мен. — Те не ме слушат. За нищо. Не обърнаха внимание на нито една моя дума, когато им разказах за армията. Все ме наричаха «малко момиченце» и едва ли не ме потупваха по проклетата глава, само и само да не им се мотая в краката — тя скръства ръце. — Единствената причина, поради която искат да разговарят с теб сега, е фактът, че по пътя край реката започнаха да се точат кервани с бежанци.

— Уилф — казвам.

Очите й шарят по лицето ми, претърсват Шума ми.

— О — казва тя най-после. — Не, него не съм го виждала да минава.

— Чакай, чакай — глътвам още малко от питието. Чувствам се така, сякаш не съм пил нищо от години. — Как сме успели да изпреварим армията с толкова много дни? Как така още не са дошли да прегазят това селище?

— Плавахме в лодката ден и половина — отвръща тя и чопли с нокът нещо, забито между дъските на масата.

— Ден и половина — повтарям и размишлявам. — Сигурно сме минали километри.

— Километри и километри — потвърждава тя. — Аз спрях да греба и оставих реката просто да ни носи и носи напред. Страх ме беше да спирам в селищата, край които минавахме. Няма да повярваш какви неща… — тя поклаща глава и замълчава.

Спомням си предупрежденията на Джейн.

— Голи хора и стъклени къщи, а? — питам.

Виола ми хвърля странен поглед.

— Не — отвръща и свива устни. — Само бедност. Просто ужасна, ужасна бедност. Хората на някои места изглеждаха така, сякаш биха ни изяли в мига, в който ни докопат, така че аз се оставих на течението и все продължавахме напред, а ти се разболяваше все повече и повече, а после, на втората сутрин видях доктор Сноу и Джейкъб да ловят риба до водата, по Шума разбрах, че мъжът е лекар, а и колкото и странно да се държат с жените тук, поне е чисто.

Оглеждам чистата, твърде чистата кухня.

— Не можем да останем повече — казвам.

— Не, не можем — Виола подпира брадичка на ръцете си. — Толкова се тревожех за теб — гласът й е искрен. — Толкова се тревожех и че армията е наблизо, но никой не ми обърна внимание — тя изведнъж удря по масата от яд. — А и ми е толкова мъчно за…

Млъква. Лицето й се сгърчва и тя се извърша настрани.

— За Манчи — казвам името му за първи път, откакто той…

— Толкова съжалявам, Тод — отвръща тя, а очите й са пълни със сълзи.

— Не си виновна за нищо — изправям се бързо и избутвам рязко стола си назад.

— Той щеше да те убие — казва тя, — а после щеше да убие и Манчи просто ей така.

— Моля ти се, нека да не говорим за това — отвръщам, излизам от кухнята и се връщам в спалнята. Виола върви по петите ми. — Ще се видя с тия старейшини — продължавам, вдигам от пода раницата й и започвам да пъхам вътре останалите изпрани дрехи. — А после си тръгваме. Колко е далеч от тук до Хейвън, как мислиш?

Виола ми се усмихва лекичко.

— Два дни път.

Аз рязко се изправям.

— Толкова надолу по реката ли сме слезли?

— Толкова.

Подсвирвам тихо. Два дни. Само два дни път. Два дни до Хейвън, каквото и да се крие там.

— Тод?

— Да? — отвръщам и премятам раницата през рамо.

— Благодаря ти — казва Виола.

— За какво?

— За това, че дойде да ме спасиш.

Възцарява се пълно мълчание.

— Няма нищо — отвръщам, усещам, че лицето ми пламва и обръщам поглед настрани. — Всъщност, ти добре ли си? — питам, без да я гледам. — Пострада ли, след като той те отвлече?

— Ами аз всъщност не си… — започва тя, но тогава чуваме как се затваря външната врата и напевното тати, тати, тати се понася по коридора към нас. Джейкъб се хваща за рамката на вратата и ни гледа, без да влиза в стаята.

— Тати поръча да дойда да ви викна — казва.

— Така ли? — вдигам вежди. — Трябва да се явя пред старейшините, а?

Джейкъб кима с много сериозно изражение.

— Идваме, щом е така — нагласям раницата и поглеждам Виола. — А после се махаме оттук.

— Точно така — казва Виола и от начина, по който го казва, ми става много приятно. Понечваме да последваме Джейкъб по коридора, но той ни спира на вратата.

— Само ти — казва, без да сваля очи от мен.

— Какво само аз?

Виола скръства ръце.

— Иска да каже, че само ти трябва да отидеш да говориш със старейшините.

Джейкъб повторно кима, все така сериозен. Поглеждам Виола, после пак се обръщам към него.

— Виж сега — казвам и клякам, за да го гледам в очите. — Защо не отидеш да кажеш на тати, че двамата с Виола ще дойдем след минутка? А?

Джейкъб отваря уста.

— Но той поръча…

— Изобщо не ме интересува какво е поръчал — казвам кротко. — Тръгвай.

Детето ахва и хуква навън.

— Мисля, че ми писна разни мъже да ми казват какво да правя — казвам и се изненадвам колко е слаб гласът ми и в този миг чувствам, че мога да се върна в леглото и да спя още пет дни.

— Ще имаш ли сили да стигнеш до Хейвън? — пита Виола.

— Само се опитай да ме спреш — отвръщам и тя ми се усмихва.

Отправям се към входната врата.

И за трети път днес очаквам Манчи да се втурне след нас.

Отсъствието му е толкова могъщо, че аз се чувствам така, сякаш той е още до мен, но всичкият въздух излиза от дробовете ми и трябва да спра, и да дишам дълбоко, и да преглъщам.

— Божичко — казва сам на себе си.

Последното му «Тод?» виси в Шума ми като рана.

Да ви кажа още нещо смешно за Шума. Всичко, което някога ти се е случвало, се запечатва в него и той го повтаря вечно.

Навън виждам праха, който са вдигнали крачетата на Джейкъб, докато е тичал по една пътека между дърветата към главната част на селището. Оглеждам се наоколо. Къщата на доктор Сноу не е кой знае колко голяма, но преминава в кей, надвиснал над реката. От него започва нисък мост, който свързва пътя, идващ от центъра на Карбонел Даунс зад гърба ми, с главния път край реката, който се простира на отсрещния бряг. Този път, пътят, по който толкова дълго вървяхме с Виола, е скрит сред дърветата, подминава селището и се отправя напред, към Хейвън.

— Господи — промълвявам, — в сравнение с останалата част от Новия свят, тук е направо райско.

— Няколко хубави къщи не правят едно място райско — отвръща Виола.

Продължавам да разглеждам. Доктор Сноу има добре поддържана градина, която опира в пътя, водещ към селището. Надниквам сред дърветата и виждам няколко сгради, чувам и музиката.

Странна музика. Непрекъснато се променя, предполагам, за да не позволи на хората да свикнат с нея. Не познавам мелодията, но тук отвън се чува по-силно и мисля, че вероятно се предполага никой да не познава мелодията, но мога да се закълна, че когато се събудих, чух нещо познато…

— На средата на селището музиката е непоносима казва Виола. — Повечето от жените изобщо не си правят труда да слизат от общежитието — после се намръщва. — А това, предполагам, е и целта.

— Жената на Уилф ми разказа за селища, където всички…

Млъквам, защото мелодията се променя.

Но всъщност не се променя.

Музиката от селището си остава същата, хаотична, бъбрива, оплетена в самата себе си като маймуна.

Отвъд нея, обаче, има още нещо.

Отвъд нея има друга музика.

И тя става все по-силна.

— Чуваш ли това? — питам.

Обръщам се.

Пак се обръщам. Виола също се обръща на всички страни.

Опитваме се да осъзнаем какво чуваме.

— Може би някой е пуснал още един високоговорител на отсрещния бряг на реката — предполага тя. — За да не им хрумват на жените разни неблагоразумни мисли за бягство.

Аз, обаче, не слушам гласа й.

— Не — прошепвам. — Не, не може да бъде.

— Какво? — пита Виола с променен глас.

— Шшт — пак се заслушвам, като се мъча да укротя Шума си, за да чувам по-ясно.

— Идва от другата страна на реката — прошепва Виола.

— Шшт — повтарям аз, защото гърдите ми се повдигат все по-бързо, Шумът ми зажужава толкова силно, че става напълно неизползваем.

Защото там, отвъд плисъка на реката и Шума на птичките има…

— Песен — казва Виола съвсем тихо. — Някой пее.

Някой пее.

И той пее така:

Ра-ано една сутрин, когато слънцето изгря-ява…

И Шумът ми бликва още по-силен, когато казвам името.

— Бен.