Патрик Нес
Не пускай ножа (31)

31
Наказанието е за грешните

В Прентистаун имаше лодки, но не си спомням някой някога да ги е използвал. При нас също тече река, същата тази, която се плиска под мен, сега и ме люшка насам-натам, но нашият бряг е каменист, течението е много бързо, а когато водата най-после се разлива и успокоява, вече се е превърнала в мочурище, пълно с крокодили. После следва гористото блато. Затова аз никога преди не съм влизал в лодка, а ако на вас управляването на лодка ви изглежда лесно, но не сте пробвали, от мен да знаете, че не сте прави — страшно е трудно.

Чист късмет си е, че тук реката е съвсем спокойна и бавна, има само малко вълнички от вятъра. Лодката се носи надолу по течението, не мога да му се противопоставя и няма никакво значение дали греба или не, затова просто насочвам цялата спестена от кашляне енергия просто да преча на лодката да се върти неконтролируемо и да върви с носа напред.

Трябват ми пет минути, докато я изправя успоредно на брега.

— Мътните да те вземат — мърморя под нос, — ш… чудо.

След известно безплодно пляскане с греблото (и след едно-две пълни завъртания на лодката, добре, де, млъквайте) успявам да му хвана цаката и вече я държа насочена горе-долу в нужната посока и когато вдигам поглед, установявам, че вече съм минал половината път до лагера на Аарон.

Преглъщам, треперя и кашлям.

Планът е следният. Може и да не е идеален, но това е всичко, което измислих със заслепения си треперещ мозък.

С горящата пръчка в уста Манчи, ще заобиколи по суша лагера, ще се приближи до реката от другата му страна, вятърът ще донесе пушека от пламъка право при Аарон и ще го накара да си мисли, че аз съм се настанил надолу по реката под него и също съм запалил лагерен огън. После Манчи ще хукне с всички сили към лагера на Аарон и ще лае като луд, уж че ме предупреждава, че е намерил Аарон и Виола. Това е лесна задача, ще трябва просто да лае името ми, а това той го може, щото бездруго непрекъснато го прави с повод и без повод.

Аарон ще се втурне да го преследва. Аарон ще се опита да го убие. Манчи ще го надбяга, щото е по-бързо от него (тичаш и тичаш, Манчи, тичаш и тичаш). През цялото време Аарон ще вижда пушека от запалената пръчка. Аарон изобщо не се страхува от мене, затова упорито ще търчи към пушека през цялото време, щото много ще му се иска да ме довърши веднъж завинаги.

Аз през това време ще плавам с лодката надолу по течението и ще стигна до лагера по вода точно когато Аарон вече няма да е там, защото ще тича след Манчи сред дърветата да ме търси, и ще спася Виола. После ще изчакам и Манчи, който ще направи пълен кръг сред дърветата и ще се върне в лагера на Аарон, ще взема и него, преди Аарон да го стигне (тичаш и тичаш).

Е, това е то, целият план.

Добре де, знам.

Знам, че ако не сработи, ще трябва да убия Аарон.

А ако се стигне до това, вече няма значение в какво ще се превърна и какво ще си мисли Виола за мен.

Няма да има никакво значение.

Просто ще се наложи да бъде сторено и аз ще трябва да го сторя.

Изваждам ножа.

Тук-таме по острието още има петна засъхнала кръв, моя кръв, кръв от дивака, но там, където няма кръв то блести, искри и трепка, трепка и блести. Върхът му е закривен леко нагоре, прилича на грозен палец, шипчетата от назъбената му страна стърчат хищно, а гладката страна пулсира като вена, пълна с кръв.

Ножът е жив.

Докато го държа, докато го използвам, ножът живее, живее, за да отнема живот, трябва да бъде контролиран, някой трябва да му заповядва да убива, но той и сам го иска, копнее да се хвърля напред, да се забива, да прерязва, да мушка и ръга, но същото трябва да искам и аз, моята воля трябва да се съедини с волята на ножа.

Аз съм този, който позволява убийството и който носи пълната отговорност.

Но когато ножът иска, убийството е лесно.

Ако се стигне дотам, ще се проваля ли?

— Не — прошепва ножът.

— Да — шепне вятърът над реката.

Капка пот пада от челото ми върху острието и ножът отново се превръща просто в нож, просто в инструмент, просто в парче метал, което държа в ръка.

Просто нож.

Слагам го на дъното на лодката.

Не съм спирал да треперя. Кашлям още слуз. Оглеждам се, не обръщам внимание на това, че светът се люлее неконтролируемо и оставям вятъра да ме разхлади. Реката започва да прави завой, лодката върви все надолу и напред.

Започва се, мисля. Няма връщане назад.

Вдигам очи и оглеждам дърветата по левия бряг.

Зъбите ми тракат.

Още не виждам пушека.

Хайде, момче, трябва да видя пушека.

Все още не го виждам.

Все още не го виждам.

Реката завива и завива.

Хайде, Манчи.

Все още не виждам пушека.

Трак-трак-трак, зъбите ми. Обвивам ръце около тялото си и…

И виждам пушека! Първо малки облачета, които се издигат над дърветата надолу по реката като малки валма памук.

Добро куче, мисля и стискам зъби, добро куче.

Лодката върви по средата на реката, така че започвам да греба колкото сили имам, за да я доближа до брега.

Треперя толкова силно, че едва държа греблото.

Реката продължава да завива.

Ето го и чепатото дърво, дървото, ударено от гръм, явява ми се отляво.

Знак, че почти съм стигнал.

Лагерът на Аарон е точно зад дървото.

Наближавам.

Кашлям, потя се и треперя, но не пускам греблото. Греба ли, греба, почти се добирам до брега. Ако по някаква причина Виола не може да ходи и да тича, ще трябва да спра лодката до лагера, да отида до нея на брега и да я нося.

Старая се да държа Шума си равен и пуст, но светът ме залива с блясъка си и ме заслепява, така че не се справям добре. Надявам се вятърът да духа достатъчно силно и Манчи да…

— Тод! Тод! Тод! — чувам в далечината. Моето куче лае името ми и примамва Аарон надалеч. — Тод! Тод! Тод!

Вятърът не ми позволява да чуя Шума на Аарон, така че изобщо не знам дали планът с примамката е сработил, но вече подминавам чепатото дърво, така че няма какво друго да правя, освен…

— Тод! Тод!

Хайде, хайде…

Чепатото дърво остава зад мен…

Клякам на дъното на лодката…

— Тод! Тод! — гласът става все по-тих, отдалечава се…

Пукане на клонки…

И тогава чувам «ТОД ХЮИТ!», гърми като рев на лъв…

Лъв, който се отдалечава след примамката, хванал се в капана ми…

— Хайде — шепна си сам, — хайде, хайде, хайде…

Стиснатите ми юмруци треперят, в тях трепери и греблото, и…

Отминаваме завоя и…

Подминаваме дървото и…

Виждам лагера и…

Ето я.

Ето я.

Аарон го няма, а тя е сама.

Лежи на земята насред лагера.

Не помръдва.

Сърцето ми забива страшно, разкашлям се, но дори не усещам, шепна «моля те, моля те, моля те» полугласно, греба яростно и приближавам, приближавам лодката до брега, изправям се и скачам във водата, падам веднага, но се улавям за борда на лодката в последния момент и «моля те, моля те, моля те», изправям се и извличам лодката на пясъка достатъчно навътре, че да не я отнесе водата, пускам я и хуквам, и се препъвам, и тичам към Виола, Виола, Виола…

— Моля те — моля се и тичам, гърдите ми се стяга! — и кашлям, и ме боли, — моля те.

Стигам до нея, ето я пред мен. Очите й са затворени, а устата — полуотворена, слагам ухо на гърдите й, изключвам жуженето на Шума си и воя на вятъра, и лая на Манчи, и крясъците на Аарон, които се носят от гората зад мен.

— Моля те — шепна.

И туп, туп.

Жива е.

— Виола — шепна яростно. Пред очите ми започват да плават светещи петънца, но аз не им обръщам внимание. — Виола!

Разтърсвам я, вземам лицето й в ръцете и я разтърсвам пак, но по-леко.

— Събуди се — шепна. — Събуди се, събуди се, събуди се!

Не мога да я нося. Треперя твърде силно, не мога да пазя равновесие, много съм отслабнал.

Но ако се наложи, ще я нося, проклет да съм.

— Тод! Тод! Тод! — чувам как лае Манчи от дълбините на гората.

— Тод Хюит! — крещи Аарон, докато преследва кучето ми.

И тогава някъде под мен чувам:

— Тод?

— Виола? — казвам, а гърлото ми се стяга и от очите ми потичат сълзи.

Тя ме гледа.

— Не изглеждаш добре — казва, гласът й е слаб, а клепачите й сънено се отпускат. Забелязвам, че очите й са насинени и стомахът ми се преобръща от гняв.

— Трябва да станеш — шепна.

— Той ми даде лекарство… — отвръща тя и пак затваря очи.

— Виола? — разтърсвам я пак. — Виола, той след малко ще се върне. Трябва да се махаме.

Не чувам лай.

— Трябва да тръгваме — казвам. — Веднага!

— Много съм тежка — казва тя, а думите й се сливат неясно.

— Моля те, Виола — казвам, но всъщност вече плача. — Моля те.

Тя примигва и отваря очи.

Погледите ни се срещат.

— Ти дойде да ме спасиш — казва тя.

— Да — отвръщам и кашлям.

— Дойде да ме спасиш — повтаря тя, а лицето й се свива болезнено.

Точно в този момент Манчи изхвърча внезапно от храстите и лае името ми така, сякаш животът му зависи от това.

— ТОД! ТОД! ТОД! — вика той и снове от храстите до нас и обратно. — Аарон! Идва! Аарон!

Виола изплаква тихо, блъсва ме така, че малко остава да ме събори, скача на крака, хваща ме в последния момент преди да падна, двамата се държим един за друг и запазваме равновесие, а аз посочвам лодката.

— Ето! — казвам и се мъча да си поема дъх.

И хукваме…

През лагера…

Към лодката и към реката…

Манчи тича напред и се един скок се мята в лодката… Виола се препъва малко пред мен…

И имаме още пет…

Четири…

Три крачки…

И Аарон изскача от гората зад нас…

Шумът му е толкова силен, че няма нужда да се обръщам да го погледна…

— ТОД ХЮИТ!!

Виола се хваща за лодката, издърпва се и се претъркулва вътре…

И две крачки…

И само една…

Аз стигам лодката и започвам да бутам, напрягам всички сили, за да я плъзна обратно във водата…

И «ТОД ХЮИТ!!»

И той приближава…

И лодката не помръдва…

— АЗ ЩЕ НАКАЖА ГРЕШНИТЕ!

И идва още по-близо…

И лодката не помръдва…

И Шумът му ме удря като юмрук…

И лодката помръдва…

Стъпка и стъпка, и вече съм нагазил във водата, и лодката се движи…

И аз падам…

И нямам сили да се кача в лодката…

И падам във водата, а лодката отплава…

И Виола посяга и сграбчва ризата ми, и ме тегли, докато главата и раменете ми се надигат до борда…

— НЯМА ДА СТАНЕ! — реве Аарон…

И Виола крещи и продължава да ме тегли, докато гърдите ми се плъзват през борда вътре…

И Аарон нагазва във водата…

И ме сграбчва за краката…

— Не! — пищи Виола и ме стиска още по-силно, тегли ме с всичка сила…

И аз съм повдигнат във въздуха…

И лодката спира…

И лицето на Виола е изкривено от усилието…

Но в тази игра на теглене ще победи Аарон…

И тогава чувам «ТОД!», излаяно с толкова зловещ глас, че в първия момент помислям, че крокодил се е надигнал от реката…

Но това е Манчи…

Манчи е…

Това е моето куче, моето куче, моето куче, което скача край Виола, усещам как лапите му стъпват по гърба ми и се отделят от мен отново, когато той се хвърля напред и се стоварва върху Аарон с вой и ръмжене, и «ТОД!», а Аарон изкрещява от гняв…

И пуска краката ми.

Виола дърпа ли, дърпа и не ме изпуска, и аз се прекатурвам в лодката право върху нея.

Тласъкът от дърпането отпраща лодката навътре в реката.

Течението я повлича.

Главата ме пронизва, вие ми се свят, трябва да стоя на четири крака, за да пазя равновесие, но се надигам, колкото мога, надвесвам се от лодката и викам:

— Манчи!

Аарон е паднал по гръб на мекия пясък на брега, робата се е заплела в краката му. Манчи е върху лицето му, дере и хапе, лае и ръмжи. Аарон се опитва да го събори от себе си, но Манчи го захапва за носа и разтърсва глава.

И откъсва носа на Аарон от лицето му.

Аарон изревава от болка, всичко е в кръв.

— Манчи! — крещя диво аз. — Бързо, Манчи!

— Манчи! — вика и Виола.

— Хайде, момче!

И Манчи вдига глава от Аарон, чува, че го викам и се обръща да ме погледне…

И Аарон се възползва от това.

— Не! — изпищявам аз.

Аарон сграбчва Манчи за козината и кожата на врата и го вдига нагоре, като едновременно с това се изправя с едно движение.

— Манчи!

Чувам плисък и смътно разбирам, че Виола гребе и се опитва да спре лодката, опитва се да попречи на течението да ни отдалечава още нататък, а светът блести и пулсира, и…

И Аарон е хванал кучето ми.

— ВЪРНИ СЕ ВЕДНАГА ТУК! — крещи Аарон и държи Манчи за кожата във въздуха на една ръка разстояние от себе си. Манчи вече е твърде тежък, за да го държат така и затова джафка от болка, но не мога да видя добре главата му, скрита зад ръката на Аарон.

— Пусни го! — викам.

Аарон свежда лице надолу.

От дупката, където доскоро беше носът му, силно тече кръв, и макар че разкъсаната му буза е позаздравяла, през нея все така се виждат зъбите, и цялата тази зловеща физиономия повтаря, вече почти спокойно думите, които излизат сред бълбукане на кръв и гной:

— Върни се при мен, Тод Хюит.

— Тод? — жално лае Манчи.

Виола гребе яростно, за да ни държи извън течението, но е твърде слаба от това, което й е дал Аарон, и ние се отдалечаваме и отдалечаваме.

— Не — чувам я как си повтаря, — не.

— Пусни го! — пищя аз.

— Момичето или кучето, Тод — вика Аарон, вече съвсем спокоен и затова още по-страшен. — Ти избираш.

Измъквам ножа и го протягам пред себе си, но толкова силно ми се вие свят, че го изпускам на дъното на лодката и главата ми се люшва и се удря в борда.

— Тод? — вика ме Виола, продължава да гребе срещу течението, а лодката се върти ли, върти.

Аз сядам, усещам вкус на кръв, а светът се люлее толкова силно, че малко остава да падна пак.

— Ще те убия — казвам, но съвсем тихо, само на себе си.

— Последна възможност, Тод — вика Аарон, но вече не звучи толкова спокоен.

— Тод? — лае Манчи жално. — Тод?

И не…

— Ще те убия — но гласът ми е само шепот.

И не…

И нямам избор…

И лодката излиза в течението…

И аз поглеждам Виола, която продължава да гребе срещу него, а от брадичката й капят сълзи…

Тя ме поглежда в отговор…

И нямам избор…

— Не — казва тя задавено. — О, не, Тод, не…

И аз слагам длан върху ръката й, за да й кажа да спре да гребе.

Шумът на Аарон изревава червен и черен.

Течението ни поема.

— Прости ми! — викам аз, а реката ни отнася надалеч, думите ми са късчета от самия мене, гърдите ми се свиват на топка и не мога да дишам. — Прости ми, Манчи!

— Тод? — лае той объркан и уплашен, и ме гледа как го изоставям. — Тод?

— Манчи! — пищя аз.

Аарон посяга със свободната си ръка към кучето ми.

— МАНЧИ!

— Тод?

И Аарон извива ръце и се чува ПУК и изпищяване, и последното излайване пресича недовършено и разкъсва сърцето ми завинаги, завинаги.

И болката е твърде силна, твърде силна, твърде силна, ръцете ми са обхванали главата и аз се дърпам назад и устата ми е отворена в един безкраен безмълвен вой, през който изтича цялата чернота, която е вътре в мене.

И аз пропадам в нея.

И повече не знам нищо, само реката ни отнася надалеч, надалеч, надалеч.