Патрик Нес
Не пускай ножа (24)

24
Смъртта на безполезния убиец

Заслужавам си го. Всичко обърках. Заслужавам си го. Ако можех да си върна ножа, щях сам да се убия с него. Макар че вероятно и това няма да ми стиска да направя, защото съм страхливец.

— И ти си едно чудо, Тод Хюит — казва господин Прентис Младши и разглежда ножа ми в ръката си.

Аз съм коленичил в калта, ръката ми притиска гърлото, още се боря да си поема въздух.

— Беше спечелил схватката и после я проигра просто така — прокарва пръст по острието. — Голяма глупост, да ти кажа.

— Свършвай вече — измърморвам към калта.

— К'во викаш? — казва господин Прентис Младши, усмивката е на лицето му, а Шумът му ярко блести.

— Просто СВЪРШВАЙ! — изкрещявам му аз.

— О, няма да те убивам — отвръща той, а очите му святкат. — Тате никак няма да е доволен, ако го сторя.

Прекрачва до мен и опира ножа в лицето ми. Притиска върха в носа ми, така че трябва да дърпам глава все по-назад и по-назад.

— Но с един нож човек може да направи сума ти работи — казва той, — без да убива другия.

Вече не се озъртам, за да видя дали не мога да избягам по някакъв начин.

Гледам го право в очите, а неговите очи са будни и живи, и предвкусват победата, Шумът му е същият, образи, картини: той във Фарбранч, той във фермата ни, той пред мене, а аз — коленичил в калта.

В моя Шум няма нищо, освен една грамадна яма, пълна със собствената ми глупост и безполезност, и омраза.

Прости ми, Бен.

Моля те, моля те, прости ми.

— Да си дойдем на думата — казва господин Прентис Младши. — Ти не си мъж, нали? — гласът му слиза ниско. — И никога няма да бъдеш.

Мръдва ножа и острието се плъзва по бузата ми.

Затварям очи.

И усещам как вълната на мълчанието ме залива изотзад.

Очите ми рязко се отварят.

— Я гледай ти! — вика господин Прентис Младши и гледа някъде над главата ми. Обърнат съм с гръб към гъстите гори от противоположната на реката страна на пътя и чувствам мълчанието на Виола, застанало пред дърветата, чувствам го толкова ясно, сякаш я виждам с очите си.

— Бягай! — викам, без да се обръщам. — Махай се оттук!

Тя не ми обръща внимание.

— Назад — казва гласът й на господин Прентис Младши. — Предупреждавам те.

— Предупреждаваш ли ме? — вика той и посочва гърдите си с ножа, а усмивката не слиза от лицето му.

После изведнъж целият подскача леко, защото нещо го удря в гърдите и остава забито там. Прилича на снопче жици, а на върха им има нещо, прилично на пластмасова крушка. Господин Прентис Младши пъха ножа под тях и се опитва да ги пререже, но те остават забити. Той вдига очи към Виола и се подсмихва:

— Каквото и да е това чудо, сестро — вика, — не работи, да ти кажа.

И тогава ПЛЯС ФРАС!!

Блясва силна светлина, аз усещам как една ръка ме хваща отзад за яката и ме дръпва така, че малко остава да се задуша. Падам назад, а тялото на господин Прентис Младши се разтърсва от спазъм, той изпуска ножа, искри и проблясъци се посипват от жиците и потъват в гърдите му. Пушек и пара го обвиват, излизат от ръкавите му, от яката му, от крачолите на панталоните му. Виола продължава да ме дърпа назад, а господин Прентис Младши пада на земята с лице надолу в калта, право върху пушката.

Виола ме пуска и аз отпълзявам до края на пътя. Пак се хващам за гърлото и оставам така няколко секунди, като дишам тежко. Искрите и проблясъците спират, а господин Прентис Младши остава в калта, като леко трепка от време на време.

— Боях се… — казва Виола между задъханите вдишвания, — … с всичката тази вода… — вдишване — … че токът ще ни хване и нас с тебе… — вдишване — … но той щеше да ги пререже…

Изправям се, без да кажа и дума, Шумът ми е концентриран и събран, очите ми са върху ножа. Тръгвам право към него.

— Тод… — казва Виола.

Вдигам ножа и заставам над господин Прентис Младши.

— Мъртъв ли е? — питам Виола, без да я поглеждам.

— Не би трябвало — отвръща тя, — пуснах му само колкото…

Вдигам ножа.

— Тод, не!

— Дай ми една добра причина да не го сторя — казвам, ножът е високо във въздуха, очите ми са приковани върху тялото в калта.

— Ти не си убиец, Тод — казва тя.

Извъртам се, а Шумът ми изревава като звяр срещу нея.

— Не КАЗВАЙ ТОВА! НИКОГА НЕ КАЗВАЙ ТОВА!

— Тод — започва тя, а ръката й се протяга успокоително напред.

— ЗАРАДИ МЕНЕ сме в тая каша! Те не търсят ТЕБ! Търсят МЕН! — обръщам се към господин Прентис Младши. — А ако мога да убия дори и само един от тях, може би ние с тебе…

— Тод, не, чуй ме — казва тя и пристъпва към мене. — Чуй ме!

Поглеждам я. Шумът ми е толкова грозен, а лицето ми е толкова изкривено, че тя се поколебава за миг, но прави още крачка към мен.

— Чуй да ти кажа нещо.

После от нея се изливат повече думи, отколкото изобщо съм я чувал да казва откак се познаваме.

— Когато ти ме намери в блатото, аз вече от четири дни бягах от онзи мъж, Аарон, и ти беше вторият жив човек, когото видях на тази планета, и дойде към мене със същия нож в ръка, а аз не можех да допусна, че си различен от Аарон.

Ръцете й още са вдигнати във въздуха, сякаш пред нея стои конят на господин Прентис Младши, който трябва да бъде успокоен.

— Но преди още да разбера каква е тази работа с Шума и с Прентистаун, и с цялата ваша история, аз те познах, Тод. Хората се познават. И аз, а после и Аарон, видяхме, че няма да ни нараниш. Защото не си такъв.

— Ти ме удари по главата с клон казвам.

Тя слага ръце на кръста си.

— Ами ти какво очакваше? Дойде при мене с нож в ръката. Но не те ударих толкова, че да те нараня лошо, нали помниш?

Нищо не отвръщам.

— И се оказах права — продължава тя. — Ти превърза раната на ръката ми, когато ме поряза. Спаси ме от Аарон, въпреки че нищо не те задължаваше да го сториш. Изведе ме от блатото, защото там ме чакаше смърт. Защити ме от онзи мъж в овощната градина. Дойде с мен, когато трябваше да бягаме от Фарбранч.

— Не — казвам аз тихо. — Не разбираш какво точно се случи. Трябваше да бягам, защото не можех…

— Не, мисля, че всъщност най-после разбрах какво точно се случи, Тод, разбирам какво се случва и в момента — отвръща тя. — Защо те преследват толкова ревностно? Защо цяла армия те гони през градове и реки, и долини, и през цялата тъпа планета? — посочва господин Прентис Младши. — Чух го какво каза. Не се ли чудиш защо си им притрябвал чак толкова?

Ямата в мене става още по-грамадна и черна.

— Защото аз съм онзи, който не се вписва.

— Точно така!

Очите ми се разтварят широко.

— А това нещо хубаво ли е? Цяла армия иска да ме убие, само защото не съм убиец!

— Грешка — отвръща тя. — Цяла армия те преследва, защото иска да те направи убиец.

Примигвам.

— К'во?

Виола пристъпва още крачка към мен.

— Ако успеят да те превърнат в онзи мъж, който искат да си…

— Момче — поправям я. — Не съм мъж още.

Тя махва раздразнено с ръка.

— Ако могат да изтръгнат добрата част от тебе, частта от тебе, която не би убила никога, то победата е тяхна, как не разбираш? Ако могат да сторят тази злина на теб, то могат да я сторят на всеки. И победата е тяхна. Победата е тяхна!

Застанала е до мене и слага длан върху ръката ми, върху онази ръка, която държи ножа.

— Ще ги надвием — казва. — Ти ще ги надвиеш, ако не се превръщаш в онзи, който те искат да си.

Стисвам зъби.

— Той е убил Бен и Килиън.

Тя поклаща глава.

— Не, той само каза, че ги е убил. А ти му повярва.

Поглеждам онзи в краката ми. Той вече не трепка и парата над него се е разнесла.

— Познавам тоя тип момчета — казва Виола. — Имахме си ги и на кораба. Той е лъжец.

— Той е мъж.

— Би ли престанал да го повтаряш! — сопва ми се тя. — Как може все да мислиш как той бил мъж, а ти не? Каква е разликата, а? Само някакъв си тъп рожден ден? Ако беше оттам, откъдето съм аз, ти вече щеше да си на четиринайсет години и един месец!

— Аз не съм оттам, откъдето си ти! — крясвам. — Аз съм оттук, а тук нещата стоят така!

— Е, тук нещата са погрешни! — тя пуска ръката ми и коленичи до господин Прентис Младши. — Ще го вържем. Ще го вържем здраво и после се махаме оттука, разбра ли ме?

Аз не пускам ножа.

Никога няма да пусна ножа, независимо какво казва тя, независимо как го казва.

Виола вдига поглед.

— Къде е Манчи?

О, не.

Намираме го в храстите. Ръмжи срещу нас без думи, ръмжи като животно. Лявото му око е затворено, муцуната му е кървава. Чак след няколко опита успявам да го хвана, а Виола вади от чудните пластири. Държа го, а тя му дава да глътне едно хапче, от което той се отпуска, после Виола изважда счупените зъби от устата му и намазва окото му с мехлемче. Слага отгоре му пластир, а Манчи изглежда толкова мъничък и пребит, когато казва «Фод?» и ме гледа с едното си око, и е толкова уморен, че аз само го прегръщам, гушкам го здраво до мене и сядам за минутка под храстите, пазя го от дъжда, Виола стяга нещата и завързва здраво раницата ми.

— Всичките ти дрехи са мокри — казва. — Храната е съсипана. Книгата обаче си е в найлоновата торбичка. Нищо й няма.

Мисълта, че мама би могла да разбере в какъв страхливец се е превърнал синът й, ме кара да поискам да изхвърля книгата в реката.

Но не го правя.

Вързваме господин Прентис Младши със собственото му въже и виждаме, че заради спазъма от електрическия заряд е пречупил приклада на пушката си. Което е лошо, защото можехме да я вземем с нас.

— Какво беше това електрическо нещо? — питам, докато с пуфтене отмъкваме безжизненото му тяло встрани от пътя. Хората в безсъзнание са много тежки.

— Това е устройството, което показва на кораба-майка къде точно се намирам — отвръща тя. — Отне ми сума ти време да го разглобя.

Изправям се.

— А сега от кораба как ще разберат къде си?

Тя свива рамене.

— Да се надяваме, че в Хейвън ще измислят нещо по въпроса.

Проследявам я с поглед как отива до раницата си и я вдига от земята. Надявам се Хейвън да оправдае поне половината от надеждите й.

Тръгваме. Господин Прентис Младши беше прав за това, че е ужасно глупаво да пътуваме по пътя, така че сега вървим на двайсет-трийсет метра вдясно от него от противоположната на реката страна, мъчим се да стоим скрити откъм пътя. Редуваме се да носим Манчи, а нощта преваля.

Не си говорим.

Щото Виола може и да е права, сещате ли се? Да, окей, може би армията ме преследва точно по тази причина, може би, ако могат да ме накарат аз да се присъединя към тях, то след това ще могат да накарат всеки друг да се присъедини. Може би аз съм някакъв тест, кой знае, може целият Прентистаун да е толкова откачен, че да вярва в нещо подобно.

Ако един от нас падне, падаме всички.

Но първо на първо, това не обяснява защо и Аарон ни преследва, и второ на второ, вече чух колко изкусно Виола може да лъже, нали така? Думите й звучат много добре, но кой може да каже дали изрича истината, или си я измисля?

Защото аз никога няма да се присъединя към армията и на Кмета Прентис това би трябвало да му е известно, не и след всичко, което са сторили с Бен и Килиън, щото не се знае дали Шумът на господин Прентис Младши лъжеше или не, така че Виола може и да греши, и то да греши страшно. Каквото и да искат от мене, каквато и слабост дълбоко вътре да не ми позволява да убия човек, дори и ако си го заслужава, аз ще трябва да я преодолея, за да стана мъж. Трябва да я преодолея, защото как иначе ще мога да ходя с високо вдигната глава?

Минава полунощ и аз ще стана мъж след двайсет и пет дни и милион години отгоре.

Защото ако бях убил Аарон, той нямаше да каже на Кмета Прентис къде ме е видял за последно.

Ако бях убил господин Прентис Младши във фермата, той нямаше да доведе хората на Кмета при Бен и Килиън и нямаше да доживее толкова, че да нарани Манчи така лошо.

Ако бях убиец, щях да остана да помогна на Бен и Килиън да се защитят.

Може би ако бях убиец, те двамата щяха да са живи сега.

Ако можех да върна времето и да направя тази сделка, щях да го сторя без да се замисля.

Ще стана убиец, каквото и да ми струва това.

Само гледайте.

Теренът става все по-пресечен, е все повече високи склонове, реката отново потъва надолу в някакъв каньон. Почиваме си малко под една скала и изяждаме последната храна, останала използваема след схватката с господин Прентис Младши.

Слагам Манчи в скута си.

— Какво хапче му даде?

— Мъничко парченце от човешко обезболяващо — отвръща тя. — Надявам се дозата да не е била твърде голяма.

Прокарвам ръка по козината му. Топъл е, спи, но поне е още жив.

— Тод… — почва Виола, но аз я прекъсвам.

— Искам да вървим, да не спираме докато можем — казвам, — знам, че трябва и да спим, но ти предлагам да вървим, докато не усетим, че не можем повече.

Тя помълчава минута и после казва:

— Добре.

След това вече не си говорим и изяждаме всичко в мълчание.

Дъждът не спира цяла нощ, а ние вървим. Няма по-неприятно нещо от това да вървиш в гора под дъжд, защото още милиард капки падат от милиард листа право върху тебе, реката реве и бучи, калта пляска под краката ни. От време на време чувам Шум в далечината, може би са разни горски създания, но никога не виждаме нищо обезпокоително, Шумът винаги изчезва, когато го доближим.

— Дали в тази гора живее нещо, което може да ни нападне? — пита Виола високо, за да надвика дъжда.

— Сума ти работи — казвам.

Посочвам Манчи в ръцете й.

— Той събуди ли се вече?

— Още не — отвръща тя с разтревожен глас. — Надявам се да не съм…

Разправям ви всичко това, за да разберете колко сме неподготвени, когато заобикаляме една скала и се озоваваме насред малък лагер.

Двамата спираме като заковани и за миг поглъщаме онова, което се разкрива пред очите ни.

Гори огън.

Над него виси прясно уловена риба и се пече.

Един човек се е навел над нисък камък и чисти люспите на друга риба.

Човекът вдига очи, когато ни чува да пристъпваме.

Нужен ми е пак само за миг, миг като онзи, в който разбрах, че Виола е момиче, без никога да съм виждал момиче през живота си, в секундата, която ми трябва да измъкна ножа, в същата секунда аз осъзнавам, че това пред нас не е човек.

Това е дивак.