Патрик Нес
Не пускай ножа (21)

21
Широкият свят

— Как е възможно да е толкова далече? — пита Виола. — Няма никакъв смисъл от логическа гледна точка.

— Ако си говорим за смисъл, дали има друга гледна точка, освен логическата?

Тя смръщва вежди. Аз правя същото. Уморени сме и с всеки изминал миг се уморяваме още повече, мъчим се да мислим какво видяхме във Фарбранч, вървели сме вече много, тичали сме и ни се струва, че е изтекла половината нощ, а от реката все още няма и следа. Започвам да се плаша, че сме поели по погрешното разклонение на кръстопътя, но нищо вече не може да се направи, няма никакаво връщане назад.

— Няма никакво връщане назад — поправя ме полугласно Виола иззад гърба ми.

Обръщам се към нея е широко отворени очи.

— Правиш две грешки — казвам. — Първо, това, че непрекъснато подслушваш чуждия Шум, няма да насърчи хората на тази планета да те приемат сърдечно.

Тя скръства ръце и изпъва рамене назад.

— А втората грешка?

— Втората е, че ще си говоря както си искам.

— Да — казва Виола. — Ти и без това така постъпваш.

Шумът ми се надига леко, аз поемам дълбоко въздух, но Виола ме пресича:

— Шшт — очите й бляскат на лунната светлина, докато се взира някъде вдясно от мен.

Шум от течаща вода.

— Река! — лае Манчи.

Хукваме надолу по пътя, правим един остър завой, пързулваме се по един склон, после втори остър завой и ето ти я и реката, по-широка, по-спокойна от последния път, когато я видяхме, но все така пълна с вода, което е най-важното. Безмълвно коленичим на камъните на брега и пием, а Манчи нагазва до корема и почва да лочи.

Виола е точно до рамото ми и докато сърбам, чувствам мълчанието й. Цялата работа, да ви кажа право, е двустранна. Тя може ясно да чува моя Шум, е, поне докато сме сами тук, далеч от друго бъбрене и от Шума на града, но до мене винаги е нейното мълчание, гръмовно като рев, то ме дърпа към себе си като най-страшната тъга, а аз като че ли искам да го посрещна, да се притисна в него силно, силно, да потъна вътре и просто да изчезна завинаги дълбоко долу, в нищото.

Какво облекчение ще бъде да го сторя сега, ето сега. Благословено облекчение.

— Нали знаеш, че не мога да престана да те чувам — казва тя, изправя се и отваря раницата си. — Понеже е тихо и сме само двамата.

— И аз не мога да престана да те чувам — отвръщам. — Независимо как се чувствам след това.

Свирвам на Манчи.

— Излизай от водата. Може да има змии.

Той прикляка под вълничките и започва да маха с опашчица, докато пластирът пада от нея и реката го отнася. После изскача навън и на секундата започва да ближе раната.

— Дай да погледна — казвам.

— Тод! — излайва той и уж се съгласява, но когато се приближавам, свива опашница под корема си, колкото е възможно по-далеч от мен, нищо, че сега тя е доста по-къса. Измъквам я внимателно и я изправям. През цялото време Манчи си мърмори «Опашка, опашка».

— Ами, к'во да ти кажа! — възкликвам. — Пластирите ти действат на кучета.

Виола рови в раницата и измъква отвътре два плоски диска. Натиска ги с палци по средата и те се превръщат в манерки. Тя коленичи до реката, напълва ги с вода и ми подхвърля едната.

— Благодаря — казвам, но не я поглеждам в очите.

Тя изтрива капките от своята манерка. Постояваме около секунда на брега на реката, Виола прибира запаса в раницата и мълчи по един специален начин, а аз вече съм разбрал, че по принцип мълчи така, когато се опитва да каже нещо трудно.

— Не искам да те обидя — почва тя и вдига поглед към мен, — но мисля, че е време да ми дадеш да прочета какво още е написал Бен на онази карта.

Усещам как почервенявам, усещам го дори в тъмното, усещам също, че съм готов да споря.

Но после просто въздъхвам. Уморен съм, късно е, след малко ще трябва пак да тичаме, а и в крайна сметка тя е права. Ако започна да споря, ще е само от проклетия.

Пускам раницата на земята, вадя книгата, измъквам картата изпод горната корица и я разгъвам. Подавам я на Виола, като внимавам да не срещна очите й. Тя изважда фенерчето си и светва върху написаното, като обръща картата, за да види бележката на Бен на гърба на листа. За моя изненада започва да я чете високо и изведнъж, въпреки че чувам само нейния глас, ми се струва, че чувам и гласа на Бен, който кънти надолу по реката, идва сякаш чак от Прентистаун и ме блъсва страшно в гърдите.

«Иди до селището надолу по реката, от другата страна на моста», чете Виола, «То се нарича Фарбранч и хората там би трябвало да ти се зарадват».

— Е, зарадваха се — казвам. — Поне някои от тях.

Виола продължава: «Тод, има някои неща от историята на тукашните земи, които не знаеш, и аз съжалявам за това, но ако ги знаеше, щеше да се намираш в голяма опасност. Невинността ти е единственият шанс, който имаш, за да те приемат където и да било извън Прентистаун».

Чувствам как почервенявам още по-силно, добре, че е тъмно и нищо не се вижда.

«Книгата на майка ти ще ти обясни много неща, но междувременно широкият свят трябва да бъде предупреден, Тод. Прентистаун се готви да нанесе удар. Ударът се планира от много отдавна, просто изчакваха и последното момче в града да стане мъж.» Виола ме поглежда:

— Това ти ли си?

— Аз съм — отвръщам. — Аз съм най-младият. Според закона на Прентистаун официално ще стана мъж след двайсет и седем дни, когато навърша тринайсет години.

Не мога да се спра и за момент се замислям за онова, което Бен ми показа…

Как момчето става…

Скривам всичко зад друг Шум и бързам да кажа:

— Но нямам и най-малка представа защо е трябвало да ме чакат.

«Кметът планира да завладее Фарбранч и кой знае още колко селища. Силиън и аз…»

— Килиън — поправям я. — С «к».

— «Килиън и аз ще се помъчим да протакаме нещата колкото можем по-дълго, но няма да можем да ги спрем. Фарбранч е в опасност и ти трябва да ги предупредиш. Винаги, винаги, винаги помни, че те обичаме като наш собствен син и да те отпратим, е най-тежкото преживяване в живота и на двама ни. Дано стане така, че да се видим отново, но преди това трябва да стигнеш до Фарбранч колкото можеш по-бързо, а когато стигнеш, трябва да ги предупредиш,

Виола ме поглежда:

— Последното изречение е подчертано.

Мълчим цяла минута. Въздухът натежава от вина, но май цялата изтича само от мен.

То човек може ли да разбере нещо, когато си има работа с момиче без Шум?

— Аз съм виновен — казвам. — Само аз и никой друг.

Виола препрочита бележката на ум.

— Те трябваше да ти кажат всичко това — започва тя. — А не да очакват да го прочетеш, след като не можеш…

— Ако ми го бяха казали, целият Прентистаун щеше веднага да го чуе в Шума ми и да разбере, че знам всичко. Нямаше да разполагам с преднината, която имаме сега двамата с тебе — срещам очите й само за миг и отвръщам поглед. — Трябваше да дам на някой да го прочете и нещата щяха да се подредят. Бен е добър човек — гласът ми се пречупва. — Беше добър човек.

Виола сгъва картата и ми я връща. Листът вече е безполезен, но аз внимателно го прибирам пак под горната корица на книгата.

— Аз мога да ти прочета всичко, което е написано тук вътре — казва тя. — Да ти прочета книгата на майка ти. Ако искаш.

Обръщам й гръб и пъхам книгата в раницата.

— Трябва да вървим — казвам. — Изгубихме достатъчно време тук.

— Тод…

— Преследва ни цяла армия — отвръщам. — Нямаме време за четене.

Тръгваме отново и се стараем да тичаме колкото можем повече, но когато изгрява слънцето, бавно, мързеливо и студено, ние все още не сме спали, а пък предния ден сме се скъсали от работа, така след един момент вече едва можем да поддържаме бърза крачка, забравили сме дори за армията зад нас.

Въпреки всичко не спираме. Пътят все така следва реката, точно както се надявахме, земята става все по-равна, от двете ни страни се ширват грамадни долини, покрити с трева, в далечината стигат до едни хълмчета, а зад хълмчетата има по-високи хълмове, а на север зад по-високите хълмове се издигат планини.

Всичко е напълно диво. Няма огради, няма посеви, няма знаци, че наблизо има селище, или други хора, единственият знак за съществуването им е прашният път под краката ни. Което от една страна е добре, но от друга те кара да се чувстваш странно.

Ако войната не е заличила останалите селища в Новия свят, то къде са всички хора?

— Това струва ли ти се нормално? — питам най-после Виола, след като сме взели поредния прашен завой и пред нас се е проснал отново пуст път с още много и много прашни завои. — Смяташ ли, че вървим в правилната посока?

Виола изпуфтява замислено.

— Моят татко винаги казваше: «Посоката е само напред, Ви, напред и нагоре».

— Посоката е само напред — повтарям.

— Напред и нагоре — добавя тя.

— Какъв човек беше той? — питам. — Татко ти?

Тя свежда очи към пътя и отстрани виждам, че се усмихва.

— Ухаеше на топъл хляб — казва и продължава бързо напред, без да добави и дума повече.

Сутринта преминава в следобед, пейзажът си остава непроменен. Когато можем, бързаме, когато не можем да бързаме, само крачим и си почиваме единствено в краен случай. Реката е все така широка и спокойна, прилича на зелено-кафявата земя, която се простира от двете й страни. Виждам във висината сини ястреби, вият се и дебнат плячка, но други признаци на живот не се забелязват.

— Това е една пуста планета — казва Виола, когато спираме за бърз обяд и хапваме, облегнати на едни високи камъни като на тераса, вперили очи в равнините.

— О, не е съвсем пуста — казвам, докато дъвча парче сирене. — Повярвай ми.

— Вярвам ти. Мисълта ми беше, че разбирам защо хората са поискали да се заселят тук. Необятна плодородна земя, безкрайни възможности за нов живот.

Аз дъвча.

— Хората са направили грешка.

Виола се почесва по врата и поглежда Манчи, който души около камъните, навярно надушва земеровките в дупките под тях.

— Защо за да станеш мъж тук, трябва да навършиш точно тринайсет години? — пита тя.

Поглеждам я изненадан.

— Моля?

— Спомних си бележката — продължава тя. — Как градът чакал и последното момче да стане мъж.

Тя вдига поглед към мен.

— Защо им е трябвало да чакат?

— Ами така стоят нещата в Новия свят открай време.

Има го и в писанията, или поне така мисля. Аарон винаги се увличаше, когато разказваше как един ден символично ще ядеш от Дървото на познанието и ще преминеш от невинност към грях.

Виола ме гледа подигравателно.

— Много тежко ми звучи.

Свивам рамене.

— Бен казва, че една малка група хора, на изолирана планета, има нужда от всички възрастни индивиди заради многото работа, затова е решено, че когато навършиш тринайсет години, вече започваш да поемаш отговорности — мятам един камък в реката. — Не ме разпитвай повече. Само това знам — че трябва да навършиш тринайсет години. Тринайсет цикъла от по тринайсет месеца.

— Тринайсет месеца? — пита тя и вдига вежди.

Кимвам.

— Но в годината има само дванайсет месеца.

— Не, не е така. Не дванайсет, а тринайсет.

— Може би тук са тринайсет — поправя се тя, — но там, откъдето идвам аз, годината има само дванайсет месеца.

Примигвам.

— Една година в Новия свят се състои от тринайсет месеца — повтарям и по някаква причина се чувствам като пълен тъпанар.

Виола вдига поглед нагоре, сякаш обмисля нещо.

— Мисля си, че… е, то наистина зависи от това колко са дълги денят и месецът на тази планета, но аз смятам, че ти вече трябва да си навършил четиринайсет години.

— Не, тук нещата не стоят така — казвам малко остро, защото тая сметка хич не ми харесва. — Аз ще навърша тринайсет години след двайсет и седем дни.

— На четиринайсет години и един месец си — продължава тя, без да ме слуша. — Това не те ли кара да се замислиш как, всъщност, определяме на каква възраст изобщо е някой…

— До рождения ми ден остават още двайсет и седем дни — отрязвам я аз. Ставам и мятам раницата на гръб. — Хайде. Сума ти време изгубихме в приказки.

Чак когато слънцето започва да пада зад върховете на дърветата, виждаме първия знак за съществуването на цивилизацията: една изоставена воденица на брега на реката с покрив, изгорял преди сума ти време. Бяхме вървели толкова дълго, че вече отдавна бяхме престанали и да си говорим, бяхме престанали дори да се оглеждаме за приближаващи опасности, така че сега просто влизаме, хвърляме раниците до стената и рухваме на пода, сякаш е най-мекото легло на света. Манчи, който никога не се уморява, се заема да търчи наоколо и да вдига крак до всички растения, покарали през цепнатините между дъските на пода.

— Ох, краката ми — казвам, събувам обувките си и преброявам пет, не, шест пришки.

Виола е седнала до отсрещната стена и изтощено въздъхва.

— Трябва да поспим — казва тя. — Пък каквото ще да става.

— Знам.

Тя ме поглежда.

— Нали ще ги чуеш, когато наближат? — пита. — Ако въобще дойдат?

— О, ще ги чуя — отвръщам. — Ще ги чуя със сигурност.

Решаваме да спим на смени. Казвам, че аз ще пазя пръв, а Виола едва има сили да ми каже «Лека нощ» и потъва в сън. Гледам я как спи, не откъсвам очи от нея, докато светлината на деня постепенно гасне. Бяхме се изкъпали в дома на Хилди, но сега от това не е останал и помен. Виола изглежда така, както сигурно изглеждам и аз, с лице, покрито с прах, с тъмни кръгове под очите, с черна мръсотия под ноктите.

Замислям се.

Познавам Виола само от три дни, представяте ли си? Три ш… дни от целия ми живот, но се чувствам така, сякаш нищо от случилото се преди да се запознаем изобщо не се е случвало, всичко преди Виола прилича на голяма лъжа, която само е чакала да я разкрия. Не, не «прилича», то си е една голяма лъжа, която е чакала да я разкрия, а това днес е истинският живот, а той тече без сигурност и отговори, само тече, само тече винаги и винаги.

Пийвам вода и слушам как щурците скърцат СЕКС, СЕКС, СЕКС и се чудя какъв ли е бил животът на Виола преди последните три дни. Например какво е да израснеш на космически кораб? Място, където никога не се появяват нови хора, място, което никога не можеш да напуснеш.

Сега, като се замисля, сигурно много е приличало на това да израснеш в Прентистаун, където, ако изчезнеш, никога повече не се връщаш.

Отново вдигам поглед към момичето. Но тя се е измъкнала от капана, нали? Трябвало е да изкара седем месеца с майка си и татко си навън, на малкия кораб, който се беше разбил.

Защо ли са тръгнали въобще?

— Защото най-напред се изпращат разузнавачески кораби, които да огледат местния терен и да набележат най-подходящите места за кацане — проговаря Виола, без да става и без дори да обръща глава към мен. — Някой изобщо спи ли в тоя Шумен свят?

— Ще свикнеш — отвръщам. — Но защо е трябвало да сте сами толкова дълго? Цели седем месеца.

— Толкова време отнема установяването на първия базов лагер — тя изтощено покрива очите си с ръка. — Аз, майка и татко трябваше да намерим най-доброто място за кацане на големите кораби, да устроим там първичен лагер и постепенно да започнем да изграждаме конструкции и сгради от първостепенна важност, от които новите заселници ще да имат нужда. Контролна кула, склад за храни, лазарет — поглежда ме между пръстите си. — Стандартна процедура.

— Никога не съм виждал контролна кула в Новия свят — отбелязвам.

Думите ми я карат да седне.

— Знам! Не мога да повярвам, че не сте запазили предаватели, с които да поддържате връзка поне между отделните селища.

— Значи вие не сте заселници на вярата, а? — отбелязвам аз с мъдър тон.

— Това какво общо има? — отвръща тя. — Защо една здравомислеща църква би искала да прекъсне връзката между членовете си?

— Бен казваше, че всички са пристигнали на този свят в търсене на по-простичък живот, казваше, че дори в първите дни е имало спорове дали да разрушат и генераторите.

Виола ме поглежда ужасено.

— Ами тогава всички са щели да измрат!

— Затова и не са ги разрушили — свивам рамене аз. — Дори и след като Кметът Прентис реши да се отърве от почти всичко друго.

Виола потрива раменете си с длани и поглежда към звездите, които светят през грамадната дупка на покрива.

— Майка и татко толкова се вълнуваха — казва. — Цял нов свят, изцяло ново начало, толкова планове за мир и благоденствие.

Млъква.

— Съжалявам, че не се получи точно така — обаждам се аз.

Тя свежда поглед към краката си.

— Имаш ли нещо против да излезеш за малко навън, поне докато заспя?

— Добре — отвръщам. — Няма проблем.

Вдигам си раницата и излизам навън през отвора, който някога е бил вратата на воденицата. Манчи става от мястото, където се е навил на кълбо, и тръгва подире ми. Когато сядам отвън, той отново се свива до краката ми и потъва в сън, като попръцква щастливо и въздиша по кучешки. Колко е просто да си куче.

Гледам как луните се издигат все по-нагоре, следвани от звездите, същите луни и звезди, които светеха и в Прентистаун още в дните, преди да настъпи краят на света. Изваждам от раницата книгата на майка ми, лъскавата корица блести на лунните лъчи. Прелиствам страниците.

Чудя се дали и мама се е вълнувала толкова силно, когато за първи път е кацнала тук, дали и нейната глава е била пълна с идеи за мир, светла надежда и вечна радост.

Чудя се дали е усетила някое от тези благословени чувства преди да умре.

От мисълта гърдите ми се стягат и така натежават, че прибирам книгата обратно в раницата и облягам глава на дъските на воденицата зад мен. Слушам как реката тече и листата на дърветата си шушнат едно на друго, гледам на хоризонта сенките на далечните хълмове, обрасли с гъсти гори.

Изчаквам няколко минути, после влизам обратно във воденицата и проверявам дали Виола е добре.

В следващия миг тя ме буди, минали са часове, в главата ми е пълна мътилка, но само докато я чувам да казва:

— Шум, Тод, чувам Шум.

Скачам на крака още преди да съм се събудил напълно, изшътквам на Виола и разбутвам сънливия Манчи, който подлайва и протестира жално. Двамата млъкват и аз напрягам слух към мрака на нощта навън.

И ето, шепот, шепот, шепот, подобен е на тих ветрец, шепот, шепот, шепот, няма думи, идва много отдалеч, но се надвесва, приближава като буреносен облак на планински връх, шепот, шепот, шепот.

— Тръгваме веднага — казвам и посягам към раницата.

— Армията ли е? — вика Виола, грабва своята раница и изхвърча от воденицата.

— Армия! — лае Манчи.

— Не знам — отвръщам. — Най-вероятно.

— Възможно ли е да чуваме хората от следващото селище напред по пътя? — Виола влиза обратно през вратата, раницата е вече на раменете й. — То сигурно не е далече.

— Защо тогава не чухме Шума още снощи, когато дойдохме?

Тя прехапва устни.

— Проклятие.

— Много си права — отвръщам. — Проклятие.

Така че втората нощ след Фарбранч минава, както и първата: тичаме напред в мрака, светим си с фенерчетата, само ако се налага, мъчим се да не мислим. Точно преди слънцето да изгрее, реката напуска равнините и се спуска в следващата малка котловина, подобна на онази, в която беше Фарбранч, и ето ти го на и Блейзинг бийкън или както му е там името, и в него също живеят хора.

Тук също има овощни градини и ниви, засети с пшеница, но нищо не е така добре поддържано, както във Фарбранч. За наш късмет по-голямата част от селището е на върха на един хълм и през него минава широк път — лявото разклонение, а край него са наредени пет-шест къщи, които се нуждаят от боядисване. Ние тичаме успоредно на реката, край прашния път има проядени от червеи кейчета, а за тях във водата са завързани няколко лодки, наблизо пък са сковани няколко също толкова проядени складове, или каквото там се строи край течението на една плавателна река.

Не можем да помолим никого за помощ. Дори и някой да ни помогне, какво от това, армията не спира, а продължава да настъпва насам, нали? Трябва да ги предупредим, но какво ще стане, ако в Блейзинг бийкън хората приличат повече на Матю Лайл, отколкото на Хилди? Ами ако ги предупредим, но с това насочим армията право към тях, защото двамата с Виола вече ще плуваме в Шума на всички, които сме предупредили? Ами ако в това селище вече знаят, че точно аз и Виола сме причината армията изобщо да съществува и да ги заплашва, и по тази причина решат да ни заловят и да ни предадат на Кмета?

Но въпреки всичко хората тук заслужават да бъдат предупредени, нали така?

Ами ако това постави нас в опасност?

Виждате ли какво стана сега? Кой е правилният отговор, а?

Затова се промъкваме през селището тайно като крадци, притичваме от склад до склад, крием се, за да не ни зърне никой от хората, които живеят на хълма, мъчим се да бъдем възможно най-тихи, виждаме само една много слаба жена, запътила се с кошница в ръка към един кокошарник наблизо. Блейзинг бийкън е съвсем малък, така че преминаваме през него много бързо, още преди слънцето да изгрее напълно и ето ни вече от другата страна, стъпваме пак на пътя и хукваме, сякаш селището не е съществувало изобщо, сякаш го е нямало на този свят и никой не го е виждал, дори и ние.

— Това значи беше селището, а? — прошепва Виола, когато обръщаме поглед назад и виждаме как то изчезва зад завоя на пътя. — Така и няма да разберем как му е истинското име.

— А сега вече наистина не знаем какво ни чака напред по пътя — прошепвам в отговор.

— Вървим без да спираме, докато стигнем до Хейвън.

— А после какво?

Виола няма отговор на този въпрос.

— Твърде много надежди възлагаме на едно-единствено име — отбелязвам.

— Там все трябва да има нещо, Тод — отвръща тя, а лицето й е мрачно. — Все трябва да има нещо.

Помълчавам няколко секунди.

— Е, ще стигнем и ще разберем.

Така започва още една утрин. На два пъти срещаме мъже с каруци, теглени от коне. И двата пъти се скриваме сред дърветата край пътя, Виола обвива с ръка врата и муцуната на Манчи, а аз се мъча да изчистя и най-малката следа от Прентистаун от Шума си, докато непознатите отминат.

Часовете текат, наоколо нищо не се променя. Не чуваме шепота на армията, ако приемем, че онова, което чухме при воденицата, изобщо е била тя, но дори и да не е била, няма никакъв смисъл да изчакваме, за да разберем какво точно сме чули. Утринта отново преваля в следобед и виждаме поредното селище на един хълм в далечината. Двамата също се качваме на едно по-ниско хълмче и виждаме как реката се спуска леко надолу и се разлива пред нас из нещо, което прилича на огромна долина, която ще трябва да прекосим.

Виола вади бинокъла, гледа през него няколко минути към селището, после ми го подава. То се състои от десет-петнайсет къщи, но дори и отдалече си личи, че всичко е вехто и се руши.

— Не разбирам — казва Виола. — Ако сте следвали стандартната програма за развитие на колонизаторско селище, резултатите от самозадоволяващото се селско стопанство вече би трябвало да са налице. Очевидно се провежда и търговия, но защо са всички спорове, разделение и вътрешни борби?

— Не познаваш много-много живота на заселниците, нали? — казвам аз със съвсем лека подигравка в гласа.

Тя свива устни.

— Това беше задължителен предмет в училище. От петгодишна се уча как се организира и ръководи успешно развиваща се колония.

— Училището не е като живота.

— Нима? — отвръща тя и повдига високо вежди.

— Не помниш ли какво ти казах преди? — сопвам се в отговор. — Някои от нас бяха твърде заети с оцеляване и нямаха никакво време да се занимават със само разделящо се селско стопанство.

— Самозадоволяващо се.

— Все тая — обръщам се и продължавам напред по пътя.

Виола трополи подире ми.

— Когато корабите пристигнат, ще ви научим на това-онова — казва. — Можеш да бъдеш сигурен!

— Е, може би ние, тъпите селяни, ще трябва да се редим на опашка да ви целуваме з… от благодарност — отвръщам аз, а Шумът ми жужи и всъщност не казвам «з».

— Ами да, със сигурност ще го сторите — тя повишава глас. — Връщането в средните векове не е проработило много добре, както гледам! Когато моите хора дойдат, ще видите как всъщност се колонизира планета!

— Е, това ще стане чак след седем месеца — захапвам я аз. — Ще имаш достатъчно време да опознаеш живота тук такъв, какъвто е.

— Тод! — излайва Манчи, скача високо във въздуха и изведнъж хуква с всички сили напред по пътя и изчезва от погледа ми.

— Манчи! — виквам след него. — Върни се веднага!

И тогава го чуваме.