Алис Хофман
Ледената кралица (5)

I.

Каква е разликата между любовта и манията? Нали и двете те държат буден по цяла нощ, лутащ се из улиците, жертва на своето въображение, на своето сърце? Нали и при двете усещаш, че потъваш с главата напред в подвижните пясъци, които безмилостно се затварят над теб? Не е ли всеки влюбен мъж глупак, а всяка влюбена жена — робиня?

Любовта е като дъжда: превръща се в лед или изчезва. В един миг я виждаш, в другия не можеш да я откриеш колкото и да търсиш. Любовта се изпарява; манията е по-истинска, тя боли като карфица, на която си седнал, без да се усетиш, като камъче в обувката. Не е прашинка в окото, която лесно можеш да махнеш, мигайки няколко пъти. Сутрешно обаждане, изпълнено със съжаление. Писмо, в което пише: Скъпа моя, сбогом… Манията има вкус на нещо познато. Нещо, което те е съпътствало през целия ти живот. Тя се настанява и се спотайва удобно някъде в теб; не те напуска.

Опитах да се формулирам с думи какво ми се бе случило. Бях решила никога повече да не стъпя в имота на Джоунс и все пак, щом затворех очи, виждах картата на пътя, който водеше дотам. Често обядвах с Рени в университетския стол, но независимо от салатата пред мен, всичко, което ядях, ми се струваше с вкус на портокал, от сладките, с червеникава кора — онзи сорт, който сега виждах като лед. Хапех устните си, без да се усетя. Сърцето ми препускаше. Мислех си за всички онези влюбчиви момичета, които познавах в гимназията, и за пръв път изпитвах съчувствие към тях. Глупави създания. Глупавата аз. Нощем сънувах опасни неща: змии, подвижни стълби, отрязани конски глави, закачени на стената. Ако завалеше, заставах до прозореца и чаках мълнията. На моята улица живееха студенти по музика и когато вечер се упражняваха, звукът на обоя ме разплакваше, а щом чуех пианото, запушвах ужасено ушите си. Предполагах, че бях започнала да изпитвам чувства, поне малко. Като леко убождане. Това беше проблемът. Бях такава новачка в тази област, че не разбирах какво означаваше безсънието ми, липсата на апетит и това, че мислите ми непрекъснато се връщаха към Лазарус Джоунс.

Тъй като не вярвах в любовта, скоро определих състоянието си като силна разсеяност и самозаблуда. Като мания. Емоция, която трябваше да бъде изтръгната от мен, изхвърлена на боклука и заменена с по-сериозни и по-слабо въздействащи мисли. Върнах се на работа, или поне към малкото неща, които бяха останали за вършене в библиотеката. Но дори там манията ми не ме напускаше. Преструвах се, че съм в добро настроение, усмихвах се, вкарвах информация в компютъра, почиствах прашните лавици, но всъщност се бях посветила на новия си, бих казала, похотлив навик — да се ровя в читателските навици на хората. Това, което правех, бе отвратително. Нахлуване в интимния им свят, престъпление спрямо душите им. Започнах с картона на брат ми; сега вече не можех да спра. Това беше в природата ми — да взема нещо лошо и да го направя още по-ужасно.

Видях какви книги предпочита моята физиотерапевтка — дебели томове на писатели от деветнайсети век, в които проблемите не се решаваха с диети и упражнения. Видях, че Мат Акър, собственикът на железарския магазин, вземаше само биографии на пътешественици, хора, оставили зад гърба си дома и сигурността. Дъщерята на доктор Уайман, тийнейджърка, която се бе прибрала вкъщи за лятната ваканция от частното училище в Ню Ингланд, беше прочела всичко на Д.Х. Лорънс. Хората от старческия дом в Орлон най-често поръчваха книги за екзотични места, които те вероятно никога нямаше да посетят: Египет, Париж, Венеция, Мексико. Пощальонът ми предпочиташе поезия; нищо чудно, че и малкото поща, която получавах, бе така намачкана и изцапана. Готвачът от заведението, където понякога се отбивах, който правеше ужасен омлет и още по-ужасен боровинков пай, четеше Кафка на немски.

Ако Франсис Йорк разбереше какво правех, щях да бъда уволнена на мига. Книгите, които хората четяха, разкриваха толкова много за тях, че тя смяташе каталога ни за хранилище на най-ценните им тайни; всеки картон съдържаше карта на душата на конкретния човек. Познавах философията й. Не ни влизаше в работата да следим какво избират читателите ни, нито да променяме навиците и вкусовете им. Харесвах Франсис и я уважавах, но се чудех дали тя щеше да ме назначи, ако ме познаваше истински. Бях отрова много преди да започна да ровя наоколо. Дали щеше да се чувства в безопасност в компанията на човек, който знаеше повече за ефектите на арсеника, отколкото тя за десетичната система на Дюи^[1]?

Някой, пристрастен към смъртта, крадец, който не можеше да различи доброто от лошото, бялото от червеното? Сега поне имах Пеги, физиотерапевтката, която ми помагаше да се ориентирам какъв е цветът на дрехите ми; вече знаех как да избера бели блузи и черни поли за работа и да оставям червените си дрехи вкъщи. Но все още си бях аз, жената с удобните обувки, с полите под коленете и закопчаните догоре блузи и ризи.

За щастие Франсис нямаше основания да заподозре нищо от това. Бях служител за пример: любезна с посетителите, с готовност носех книги в болницата или по домовете на хората, които не можеха да се движат. Всяка седмица ходех в старческия дом, за да им доставя туристически списания и любимите им книги за пътувания. Нима някой можеше да каже, че не заслужавах доверие? Хората изобщо не се съмняваха в мен. Е, онези майки от детската читателска група май знаеха нещо, но тях не ги броях. Всъщност избягвах детския отдел. Ярките илюстрации, стихчетата, големите надежди… — всичко това ме изнервяше. Децата винаги искаха нещо: упътвания за тоалетната, вода, втора част на книги, които нямаха продължение.

В детския отдел на библиотеката прозорците бяха високи и слънчевата светлина влизаше свободно, разкривайки колко мръсни бяха рафтовете с книги. Навсякъде имаше прах. Една сутрин влязох тук с парцал и гъба. Беше учебен ден и нямаше никакви деца. Бях сама.

Почти веднага, напълно случайно, попаднах на книгата, която брат ми беше вземал два пъти от библиотеката. А може би случайности не съществуват; може би зърнах книгата с периферното си зрение и на някакво дълбоко ниво, което не можех да достигна, мозъкът ми сам бе извървял пътя до откривателството. Както и да бе станало, аз се обърнах и тя беше там, не добре пъхната сред останалите, подаваща се от лавицата. Беше старо издание на приказките на братя Грим, черна със сребристи букви. Страниците миришеха на влага; когато вдигнах книгата към носа си, кихнах и очите ми се насълзиха. И какво? Просто така се случи, че я взех от рафта. Просто така се случи, че седнах на пода с подвити крака и я разлистих.

Една от приказките вътре явно е била много любима на някого, може би на брат ми — беше с подгънати ъгълчета на началната си страница и тук-там имаше петънца от кафе. „Смъртта кръстница“, онази, която мразех и винаги пропусках. В нея щом Смъртта застанеше до леглото на болен човек, до краката му, той вече й принадлежеше и умираше. За да измами Смъртта, добрият лекар обърнал болния наопаки, така че Смъртта се оказала откъм главата му и следователно не могла да го вземе. Логиката в приказките е странна и променяща се и героят няма как да знае това. Особено ако героят е рационален човек. Като лекаря във въпросната история.

Ако го направиш още веднъж, ще взема теб, вместо болния, казала Смъртта, но лекарят бил учен до дъното на душата си и не могъл да приеме, че играта на живот и смърт се играела така. Трябвало да има правила и той бил убеден, че само трябвало да обърне отново посоката на Смъртта. Но когато лекарят спасил момичето, което обичал, като я обърнал в леглото, за да промени съдбата й, Смъртта наистина взела него в замяна. Просто така. Без обяснения, просто едно-едничко категорично действие. Живот за живот.

Такъв ли е краят на историята? Не и в Андерсеновите приказки, където доброто и правилното побеждават, но това бяха Грим. Имало само едно правило на играта, която играели лекарят и Смъртта, а той го пренебрегнал: когато става въпрос за смъртта, е без значение дали е глава или опашка. Никой не може да избяга.

Това бе тъжна приказка, която не признаваше логиката и отхвърляше с лекота жалките опити на смъртния рационален човек да наложи ред в нейния свят. Озадачаваше ме, че от всички хора, които биха могли да се спрат на тази мрачна, странна приказка, именно брат ми беше избрал да я чете и препрочита. Спомних си как ме бе повикал да се прибера, когато стоях навън на верандата и гледах мама, която се отдалечаваше с колата. Да се обърна, това всъщност искаше той. Ако го бях направила, Смъртта щеше ли да ни отмине?

Тъкмо когато си мислех, че брат ми бе решил да ме избягва — почти не го бях виждала след удара, — той и Нина ме поканиха на парти у дома им. Бях толкова изненадана, когато Нед ми се обади, че казах „да“, въпреки че имах предвид „не“. Не си спомнях кога за последно бях ходила на някакви купони, като изключим сбирките на библиотеката в Ню Джърси, които организирах аз самата. Осъзнах, че се чувствах удобно да говоря само с хора, които бяха преживели някакви катастрофи и трагедии, дори и да не е лично, а само като свидетели — например моята физиотерапевтка Пеги, с която понякога излизахме на кафе. И, разбира се, Рени, не че той ми беше приятел, ни най-малко. Сега се приготвях и щях да ходя на парти с математици и учени.

Оказа се, че е редовна годишна сбирка на преподаватели и завършващи студенти на Нина и Нед. Затрудних се доста, докато стигна дотам; въртях се в кръг по завоите и пресечките в кампуса, които изглеждаха напълно еднакви. Дадох си сметка, че Нед и Нина не ме бяха канили нито веднъж у тях след преместването ми във Флорида, което си беше странно. Може би снаха ми не ме харесваше. Или пък Нед.

Къщата им бе модерна, измазана отвън с хоросан и с много големи, светли прозорци, разположена на задънена уличка в най-отдалечения край на кампуса на университета — дом на преподаватели от най-висока класа. Нищо чудно, че някои от най-видните съвременни американски учени избираха да преподават в Орлон; животът тук бе приятен, факт, който ме дразнеше по някаква необяснима причина. Усещах изтръпване в пръстите и тракане в главата си, когато паркирах отпред на алеята. Симптомите ми се усилваха, ако бях под напрежение. Излязох от колата и тръгнах по близката пътечка. Хубава морава. Хубави цветя. Мислех си за Лазарус Джоунс. Не трябваше да го правя, но макар да бе минала седмица, все още изгарях отвътре. Виждах щастливите възпитаници на Нед и Нина през еркерните прозорци на къщата. Имах чувството, че съм пристигнала от някаква паралелна вселена. Наречете я „Ню Джърси“, наречете я „отчаяние“, наречете я както искате.

Отидох веднага при бара, който бе разположен в кабинета. Налях си чаша червено вино, вероятно доста качествено. На мен ми приличаше на тъмна мътилка. Изпих чашата си, после си сипах още една и наблюдавах хората около мен — веднага си личеше колко бяха привързани към брат ми неговите студенти; чух един да казва, че Нед ще стане шеф на факултета, когато настоящият декан, доктор Милър, се оттеглеше. Неколцина изказаха разочарованието си, че нямаше да преподава следващия семестър, за да се посвети на някакво свое проучване; не ми беше споменавал за такова нещо.

Студентите на Нина бяха по-сдържани, поне докато не пийнаха малко вино; след това се отпуснаха, даже прекалено. Започнаха някакви игри за пиене с редуване със сложни математически правила, които не разбрах. И те изглеждаха привързани към преподавателката си, но някак по-ненатрапчиво; видях ги в кухнята, скупчени около Нина, докато тя разсипваше в купички буябес, домашно приготвена, както ми каза, което ме шокира. Бях останала с убеждението, че някой толкова теоретично ориентиран и дистанциран от реалността, каквато беше Нина, не би могъл да готви, особено сложна рибена супа. Но, разбира се, кулинарията сигурно беше просто поредното уравнение за нея: миди плюс доматен сос, босилек плюс пипер, ром плюс лимонада. Доскорошната ми апатия към моята снаха се превърна във враждебност. Защо не ме бе канила тук преди, защо не бе готвила буябес само за мен? Може би ме възприемаше като поредния проект на брат ми, един от многото, които отнемаха времето и енергията му и едва ли щяха да дадат някакъв резултат.

Не влязох в кухнята и се придържах близо до бара. Един от студентите по метеорология се закачи за мен. Представи ми се и ме следваше известно време. Носех отново червената си рокля. Завършващият студент се казваше Пол, бе чул, че съм била поразена от мълния, и искаше да поговорим за страничните ми ефекти. Виеше ли ми се свят? Имах ли слабост в коленете си? Главоболия? Някакви психологични ефекти? Исках ли купа буябес, чаша пунш? А сексуалното ми влечение беше ли повлияно? По-страстна ли бях сега, по-хладна? Съществуваше мит за хиперсексуалността при хора, пострадали от гръмотевична дейност, който бе широко обсъждан, но не добре документиран. Дали пренареждането на електричните импулси в тялото ми спираха дъха на партньора ми и го довеждаха по-близо до ръба на света, който познавахме?

Това беше прекалено лично. Мислех, че ще разговаряме за времето, за жегата, може би за упражненията в университета, не за границите на познатия ни свят. Забелязах брат си в другия край на стаята. Отначало не го познах; изглеждаше по-стар, несресан, по-слаб. Защо не ми бе направило впечатление, че е загубил повечето от косата си, че раменете му са се отпуснали? И все пак той явно се забавляваше. Разговаряше с неколцина други преподаватели и се смееше на нечия шега. Дали бе открил щастието в логиката, в този подреден свят, създаден от драскулки и формули в земя, в която никога нямаше лед. Може би Смъртта стоеше отвън, пред прозорците. Може би не можеше да мине през стъклото.

Извиних се и оставих студента на останалите от неговия вид. На бара имаше само бира и вино, а аз имах нужда от нещо по-силно, за да издържа вечерта. Отидох в кухнята, намерих шкафа с напитките и си сипах уиски. Баба ми обичаше да си пийва по чашка вечер и понякога й правех компания за по питие. Чай и уиски, нашият предпочитан коктейл. Седяхме в гостната и гледахме как вали снегът; играехме на „Познай кой предмет съм си намислила“ много след като зрението й бе почнало да отслабва, а аз бях вече прекалено голяма за такава игра. Сега надигнах чашата си и отпих в памет на баба; някой, който ме обичаше, независимо от всичко, независимо коя и какво бях всъщност.

И точно защото баба ми липсваше толкова много, изпих уискито прекалено бързо, после се обърнах към прозореца и то се случи. Точно защото бях пълен провал във всичко, с което се захващах, включително това да съм гост на вечерно парти, именно аз видях някого навън в двора. Дали беше теория на хаоса или просто хаос? Ако ледниковата епоха може да е следствие от обикновена промяна в земната орбита, какво ли може да предизвика една жена, обляна в сълзи? В градината беше тъмно и отначало помислих, че виждам статуя. Носеше бяла рокля и не помръдваше. Но беше Нина, жената на брат ми, математичката, която ридаеше.

След миг Нина ме видя през стъклото. Стори ми се, че отваря уста; пое си дълбоко дъх, в паника. Спомних си за Смъртта, неспособна да вземе тези, които са обърнати наопаки. Направих точно това. Бързо се обърнах с гръб към нея. Можех да се престоря, че не съм я видяла. Може би и тя щеше да направи същото. Не се ли справят именно така повечето хора с живота си? Слагат го в кутия, завързват го здраво и си тръгват. Моля те, о, моля те, нека направим точно това.

В дневната студентите поглъщаха закуските. Кой би очаквал, че ще бъдат толкова гладни? Френски хлебчета, сиренца, ягоди със сметана, пунш, шампанско, много бира. Гостите бяха приятни и весели, не скучни и сериозни, както очаквах. Не проучваха ли всички те края на познатата вселена, края на числовия континуум, непрекъснато опитвайки се да открият смисъл в колоните от фигури, които отказваха да си взаимодействат? Не трябваше ли тези студенти да са меланхолични и отчаяни? Не трябваше ли да осъзнават колко малко ще променят света около себе си?

— Брат ви винаги прави най-добрите купони — каза ми някой.

Предположих, че това бе комплимент. Стори ми се абсурден. Никога не бях виждала брат си да говори по-дълго с някого, освен с Нина и с погребалния директор в Ню Джърси, когато обсъждахме погребението на баба ни. Боров ковчег, малка сбирка, бели цветя, които приличаха на снежинки. Не познавах тази негова страна, също както не знаех за интереса му към приказките.

— Тръгваш ли си? — Нед ме пресрещна тъкмо когато се запътвах към входната врата.

А може би никога не съм го познавала и само съм мислела, че е така.

— Прекрасно парти, но не ми е мястото тук. Погледни тези хора. Изобщо не говоря техния език. Математика и наука.

— Библиотечното дело също се води наука — напомни ми Нед.

И двамата се разсмяхме. Бяхме ли се смели преди така заедно?

— Е, изглеждаш много добре — Нед звучеше прекалено оптимистично. Мразех, когато правеше това.

— Май така изглежда.

Брат ми ме изгледа внимателно.

— Какво имаш предвид?

Исках да му кажа, имам предвид, че Смъртта не стои до краката ми, поне не в този момент, не точно сега. Мислех си за томчето с приказки на рафта. Исках да го попитам какво не знам за него. Вместо това казах:

— Всъщност, да. Разбира се. Подобрявам се. Но ти изглеждаш ужасно.

Брат ми прокара пръсти през това, което бе останало от косата му.

— Вероятно подарък от баща ни. Оплешивявам.

— Мисля, че си наследил гените на майка ни. И тя беше така слабичка. Може би ти трябва да отидеш на лекар, не аз.

— Да ти призная, радвам се, че дойде. Знам, че не обичаш такива сбирки.

Нед изглеждаше искрено щастлив, че съм там.

— Не исках да съм груба.

— Това никога не те е спирало преди.

Видях през тълпата в кухнята, че Нина се бе прибрала. Беше се отърсила от това, което я тревожеше в градината, и сега сервираше пунш на студентите.

— Благодари на Нина от мое име, става ли?

— Добре — брат ми погледна зад себе си. Нина му помаха през стаята. — Голям късметлия съм — каза той и й махна в отговор.

Прибрах се вкъщи, ако можеше да се нарече така наетото под наем жилище. Пуснах котката навън, сипах си голяма чаша уиски и заспах на дивана. Спокойствието бе завладяващо. Харесваше ми да съм сама, или поне така бях мислила винаги. Бързо заспах; бях се напила, предполагам, и се чувствах напълно изтощена. Сънувах, че снаха ми беше пеперуда. Сънувах, че баба ми търкаше пода. Сънувах, че пъхам ръка в кофа с вода и почувствах как между пръстите ми се шмугват рибки; студената вода стана гореща и топлината плъзна нагоре по ръката ми, през кръвоносната ми система към гърдите ми.

На вратата се потропа и в съня си се извърнах прекалено бързо и се препънах в кофата. Водата се разплиска по пода, капка по капка. Прозрачна капка, после бяла и след това червена. Така се разкрива истината в приказките — изписана на стъкло, в снега и с кръв. Когато се пробудих напълно, изпитах страх, по същия начин както в утрото след инцидента с мама. Можеш да бъдеш предаден дори в съня си. Целият свят може да се наклони, докато сънуваш пеперуди.

Все още бях сънена, докато отивах към вратата. Плъхове, котки, прилепи… всякакви създания можеха да ме чакат отвън. Паникьосах се. Помнех добре това чувство. Върни се в леглото, много е тъмно, много е студено, много е късно…

С облекчение видях, че тропането идваше от обикновен доставчик, който ми носеше кутия с цветя. Разсмях се и му казах да изчака малко, за да си взема чантата. Дадох му десет долара бакшиш, което бе доста екстравагантно за мен.

Жизел се промъкна вътре, носейки нещо в устата си.

— Имате си малък ловец — отбеляза доставчикът.

— О, да, направо страхотно.

Две малки лапички висяха от устата на котката.

Убиец. Идеалният домашен любимец за мен.

По пода след нея оставаше следа от капки кръв. Не различавах цвета й, но го помнех. Надявах се да видя перата на някоя досадна гарга или мустаците на плъх, но вместо това Жизел пусна на земята една от къртиците, които дебнеше край живия плет. Сляпа и с мека козинка като ръкавица, напълно безпомощна. Задъхваща се за последно.

Преди да се заема с разчистването на тази каша, повдигнах капака на кутията, за да видя цветята вътре. Рози. Провикнах се към отдалечаващия се доставчик и го попитах какъв цвят са.

Той се разсмя, но после видя, че съм напълно сериозна.

— Цветна слепота — обясних му аз.

Доставчикът бе младо и мило момче.

— Извинявайте, помислих, че се шегувате. Червени са.

Но на мен ми изглеждаха бели, както обожателят ми със сигурност знаеше, че ще бъдат. Двусмислието на подаръка бе забавно, но и плашещо. Една среща и Лазарус Джоунс смяташе, че ме познава. Приказките са загадки, хората — също. Разгадай един човек и той ще бъде твой завинаги, независимо дали това ще му хареса или не.

Жизел се бе свила над плячката си в ъгъла; опитах се да я прогоня с навит вестник.

— Махай се! Остави я на мира!

Котката бе изпълнила ролята си, но играта изглеждаше напълно погрешна. Къртицата се бе свила като листо. Приседнах на пода и когато нещастното малко създание спря да мърда, го повдигнах с вестника. Къртицата беше безжизнена. Въпреки това я приближих до ухото си, както хората правят с раковините, за да чуят шума на морето.

След малко извадих кутия от обувки от килера, напълних я със салфетки и накъсан вестник и поставих тялото на къртицата вътре. Когато ми останеше време утре, щях да я погреба до живия плет, където й бе мястото. Сега трябваше да почистя кръвта от пода, следата, която на мен ми приличаше на заледен сняг.

Жизел бе разгадала загадката на къртицата: стой до плета достатъчно дълго и тя ще се появи и ще бъде твоя. Сляпо и нежно, тътрещо се в мрака, неспособно да види звездите и зъбите на врага, клетото създание бе смятало, че това, което е било безопасно единия ден, ще бъде такова и на следващия. Така хващаш някого, с лекота, на един дъх. Така бях хваната и аз. Сложих розите в хладилника за през нощта. Студен дом за студено сърце. Не знаех дали ги искам или не. На сутринта, когато ги извадих измежду леда и замръзналия сок, розите блещукаха. Това бе всичко, от което някой в плен на манията си се нуждае: една-едничка възможност да повярва, че желанието му е реално, бледо доказателство, че не е сам в тъмнината. Спомних си за Джак Лиънс, който ми бе дал букета с увехнали цветя на паркинга в Ню Джърси. Всъщност доста често мислех за Джак. И той нямаше никаква представа коя бях аз. Но розите, изпратени от Лазарус Джоунс, бяха с толкова остри листа в момента, че можех да се порежа на тях и от пръстите ми да потече кръв. Това бе ключът към моята загадка. Заради всичко, което бях направила, заради всичко, което бях пожелавала, рози от лед бяха единственото, което заслужавах.

Потеглих рано сутринта, когато небето все още бе тъмно и дневната жега тепърва започваше да притиска земята. Във въздуха миришеше на дъжд и чувствах промяната в атмосферата в тялото си. През нощта сънувах, че имам дълга тъмна коса. По цялото ми тяло имаше лед. Беше ми толкова студено насън, че се събудих трепереща. Сега във все още мъгливото утро спрях на бензиностанцията, купих си диетична кока-кола и заредих колата. Сдъвках ледчетата от чашата си. Наоколо миришеше на бензин, портокали и жега. Този път се облякох по-внимателно: черна тениска, дънки, сандали — нищо, което да предизвика нечие внимание. Отне ми един час да стигна до фермата на Джоунс, достатъчно време, за да променя решението си. Какво си мислех? Не се надявах на нищо. Включих радиото в колата и преди да се усетя, слушах Джони Кеш. Сетих се за мъжа на покрива, който работеше, за да изкупи вината си за своята извънбрачна връзка; трябвало е да се усети, че нещата не вървят на добре, когато бе чул „Огнен пръстен“.

И ето я отново, същата песен, звучеше по радиото ми. Хората в Орлон често я слушаха. Чуваха предупреждението, после влизаха право в огнения пръстен, ясно осъзнавайки какво правят, оглупели от любов.

Бях спуснала всички прозорци, небето изсветляваше все повече. Ако сега ми се случеше нещо, последното, което щях да съм чула, щеше да бъде гласът на Джони Кеш. Щях ли да го чуя отново, дълбокия мрачен звук, с цялата тази стаена вътре в него болка? Бях осем години по-възрастна от майка си, когато бе починала. Сега, щом се замислех за нея, тя ми се струваше толкова млада, сякаш бе моя дъщеря, тръгваща за рождения си ден в онази януарска нощ, с току-що измитата си руса коса, наметнала носещия надежда син шал, готова за живот. Аз бях малкото момиче отвън на верандата, потропващо с крачета в леда.

Стигнах до фермата, паркирах и се протегнах към задната седалка. Бях взела замръзналия букет със себе си, опакован с лед в найлонова торбичка. Беше тест, разбира се. Очаквах с нетърпение как ще се справи той. Дали наистина ме познаваше или изборът на червените рози е бил чиста случайност?

Все още бе рано, но Лазарус Джоунс бе буден. Явно бе чул колата, защото погледна през прозореца, отвори вратата — макар и само наполовина открехната — и сега стоеше на прага и се взираше в мен. Боята се лющеше от парапета на верандата. На полето в далечината имаше дузина мъже, които работеха. Неколцина погледнаха към нас, но се съмнявам, че можеха да видят нещо. Слънцето светеше ярко, направо заслепяваше.

Лазарус носеше стари дънки и синя риза, закопчана отгоре до долу; косата му бе мокра, явно току-що се бе къпал. Навън вече бе супергорещо. Помислих си, че никога в живота си не бях виждала по-красив мъж. Всичко ми се струваше абсолютно нереално — белите портокали, звукът от камионите в полето, начинът, по който той ме гледаше.

— Предполагам, че си имам посетител — каза най-накрая.

— Сигурно сам си го поискал. Стори ми се, че това е покана — протегнах напред цветята, с покритите с лед листенца и потъмнели от студа стъбла. — Никога не съм получавала рози.

Той отвори мрежестата врата по-широко.

— Явно съм минал теста — каза той. — Знаех какво ще искаш.

Не беше от типа мъже, с които бих могла да излизам. Беше от онези, с които се захващаха великолепните жени; гаджета от училище, отдадени един на друг от първия миг, в който се бяха срещнали. Двама красавци, предопределени да бъдат заедно. А аз… Лявата половина на тялото ми бе изкривена, косата ми — безформена, по кожата ми имаше петна; бях с десет години по-възрастна от него. Но бях тук, на вратата му. Бях тази, на която той бе изпратил рози.

Влязохме в къщата и спрях в коридора. Имаше стойка за чадъри и закачалка, отрупана с якета и шапки. Имаше пейка, на която човек можеше да седне и да събуе ботушите си. Коридорът бе тъмен и прашен. Всичко беше такова. Прозорците не бяха чистени от дълго време. Когато се влезеше вътре, не можеше да се определи какво бе времето навън. Къщата имаше своя собствена атмосфера, непроменлива, с почти застинал, мъртъв въздух, причина, за която, предположих, че беше самият Лазарус. Оцелелите от моята група за подкрепа се кълняха, че той може да влияе на почти всичко.

Защо останах? Защото поне веднъж имаше нещо по-шумно от тракането, което чувах в главата си. Защото той отвори вратата. Бях смаяна от желанието, което ме поглъщаше цялата, до дъно. Мислех за неща, които никога преди това не ми бяха хрумвали. Значи това беше. Онова, което караше хората да правят глупости и безумия; то бе всичко и се намираше тук, в тъмния коридор.

Отидохме в кухнята. Закуската му бе на масата: чаша вода, купа със зърнени ядки, салфетка, лъжица. Усетих, че цветята се топяха, затова ги сложих в мивката.

— Най-лошият от ефектите ми е неспособността да виждам червения цвят. Липсва ми ужасно, а никога не съм харесвала червеното. Такъв ми бил късметът.

— Това ли наричаш лош късмет? Обзалагам се, че те бия.

Лазарус протегна ръката си над лъжицата на масата. Тя политна нагоре. Завъртя се в кръг. Когато свали ръката си, лъжицата падна на масата и изтрака шумно.

— Това е някакъв номер — казах аз.

— Свързано е с електромагнитността, или нещо такова. Да кажем просто, че е някакво смущение в организма.

— Какво друго можеш да правиш?

Стомахът ми се свиваше. Пропадах някъде, много дълбоко. Ако останех тук, костите ми щяха да се разтресат; щях да се разпадна на парчета в краката му. Глупаво момиче. Глупавата аз. Не се бях превърнала в лед за нищо, заради това, заради този странник, който бе абсолютно неподходящ за мен. За две-три минутки можех да изтичам по коридора, да изляза и да стигна до колата си; да шофирам бясно, над позволената скорост и да се върна в Орлон за по-малко от час. Но вече знаех, че няма да ходя никъде.

— Мислиш, че просто правя някакви фокуси? — попита ме той с презрение. Като че ли бе свикнал хората да гледат на него по този начин, очакващи точно това.

Повдигнах брадичка и го погледнах право в очите.

— Може би.

— Имаш дечурлига, които искаш да забавлявам на детско тържество, така ли? Аз, понито ми и няколко заека. Трябва да платиш, а не съм евтин.

— Не харесвам деца — казах аз.

Той се разсмя изненадано.

— И нямам деца.

Лазарус разбра. В живота ми нямаше никого.

— Тогава просто ще позабавлявам теб.

Отиде до масата и вдигна салфетката. За миг си помислих, че наистина ще направи някой фокус. За да ми се подиграе. От гордост. Заек от хартия; играчка, която щеше да се завърти и да литне във въздуха. Вместо това той поднесе хартията до устата си и дъхна срещу нея.

Кранчето на чешмата капеше; звукът заглушаваше тракането в главата ми. Гледах как хартията пламва. Пламъкът бе толкова силен, че беше син. Когато стана прекалено висок и щеше да опърли пръстите му, Лазарус пусна горящата салфетка в купата с ядки и я остави да се изпепели. Не знаех, че огънят може да издава такива звуци, като стон, като въздишка, като нещо живо.

— Имаш ли нещо, което може да се мери с това? — попита ме той.

Можех да кажа желанието си на глас и да го превърна в кръв и кости. Щеше ли да си струва? Имах лед във вените си; бях по-студена и по-далечна от най-мрачната планета, лишена от Слънцето. Ако това искаше, тогава може би бях идеалната жена за него. Отидох до масата и взех чашата с вода, в която имаше няколко бучки лед. Отпих от нея. Жена, която стоеше на едно място, взираща се винаги в небето, без да помръдва, застинала, вцепенена. Ако това искаше, щеше да го получи. Целунах го с полуотворени устни, усещах жегата вътре в него, която си проправяше път към мен, но продължих. Затова бях тук, сега вече го знаех. Не можех да спра да го целувам. Чувах себе си, своето желание и не смеех да повярвам, че това бях аз. Стенех. Звучах като огъня — стон, въздишка, живот. Загадката в мен: Как разтопяваш леда? Как помръдваш, когато си замръзнал отвътре?

Когато ледените бучки в устата ми се разтопиха и водата почти завря, се отдръпнах назад. Отидох до мивката и изплюх водата, преди самата аз да пламна. Внезапно осъзнах каква бе причината за мита за хиперсексуалността на хората, поразени от гръм. Беше съвсем просто. Знаехме, че можем да изчезнем всеки миг. Застанали до прозореца, горе на покрива, играейки голф, говорейки по телефона. Възможността да си отидем за секунди като запалена клечка кибрит ни караше да изгаряме от желание за живот.

— Добре — Лазарус изглеждаше изненадан от това, което му се бе случило. — Наистина знаеш някои номера.

Бях привлечена към него, врабче към ястреба, ястреб към врабчето. Нямаше мисъл в действията ми, когато го последвах надолу по коридора към банята. Нямаше причина да правя нещата, които правех. Освен една — че чувствах нещо. Не мислех, че това беше възможно за мен. Не само засега, никога. Това ми се струваше достатъчно, за да оправдае почти всичко.

Той напълни ваната с вода. Чувах само звука от крана. Разбирах, че това бе единственият начин да бъдем заедно — елементите, които се привличаха най-силно един към друг, бяха тези, които можеха да се унищожат взаимно. Наведох се, потопих ръка във ваната, разплисках лекичко водата. Водата бе леденостудена. Усещах студа да пълзи по гръбнака ми. Лазарус каза, че това не може да се сравнява с ваната, пълна с лед, в която го бяха поставили в болницата, когато бе горял до смърт и трябвало да снижат температурата му, за да не спре сърцето му. Вероятно това го бе спасило. Чист лед. Сега копнееше за него. Студена жена като мен. Мисля, че той ме бе сънувал и после аз се бях появила на верандата му, с червената си рокля.

Денят бе наситен с влага и сега започна да вали. Чувахме как капките дъжд трополят по покрива. Последва гръм. Можеше да бъде навсякъде. Не можех да си тръгна.

— Искам да е тъмно — каза ми Лазарус.

Беше ми все едно. Исках го, каквото и да правеше. Той спусна щорите на прозореца, загаси лампата над мивката. Едва се виждахме един друг. После загаси и последната светлина, лампата отвън. Бяхме в мрака, търсейки слепешком ръцете си, сърцата си, кожата си. Всъщност бях благодарна, че е тъмно. Не бях красива. Не можех да забравя, че съм десет години по-стара от него. Съблякох дрехите си, влязох във ваната и потреперих от студената вода. Той ме последва веднага; мислех, че ме желае отчаяно. Трябваше да е така. Усещах как водата се затопля. Хванах се за гладките стени на ваната и се сетих за рибите в кофата от съня ми. Смъртта, стояща в края на леглото. Когато Лазарус дойде над мен, си представих, че потъвам. Може би ми бе писано да се удавя. Доколкото знаех, това бе другата половина от смъртното ми желание — половин огън, половин вода. Той ме придърпа към себе си и ме целуна под водата, целувка без край. Когато излязохме, за да си поемем въздух, горях. Протегнах се към крана и пуснах студената вода. Тя се лееше по раменете и по гърдите ми в мрака, за което бях благодарна. Можех да съм навсякъде, но бях там. Можех да шофирам на запад или на изток, но бях дошла при него. Затворих очи. Изгори ме. Удави ме. Направи нещо. После той проникна в мен и аз го придърпах дълбоко в себе си.

Когато излязох от ваната, краката ми трепереха. Водата се разплиска по пода. Хлъзгах се, всяка стъпка бе опасна.

— Трябва да направя нещо — казах аз.

Завих се с хавлия, отидох в кухнята и отворих хладилника. Ръцете ми се тресяха. Това беше истинска лудост. Взех бучка лед и я пъхнах в себе си, там, където горях. Не ми пукаше. Болката си струваше. Не бях сигурна дали някога преди бях чувствала изобщо нещо.

— Нараних те — каза Лазарус.

Беше се облякъл и дошъл зад мен. Нищо не ме бе наранявало след онази нощ на верандата; нищо не бе дори близко до това. Треперех, все още бях мокра, затова той обви ръце около мен. Чувствах топлината на тялото му през дрехите. Чувах как бие сърцето му, което бе спряло и се бе върнало към живота. Нищо не можеше да ме накара да го желая повече.

Не бях много по-различна от онова алчно, егоистично момиченце отпреди години. Само че сега не желаех вселената, нито целия голям свят. Само това и нищо повече: Накарай ме да почувствам нещо, каквото и да е, в студената вода, в легло от лед, в толкова тъмна нощ, че е невъзможно да различиш земята и небето. Нека се случва отново и отново, нощ след нощ, ден след ден. Нарани ме, за да разбера, че съм жива.

Дали хората се привличат един към друг заради историите, които таят в себе си? В библиотеката постоянно забелязвах кои читатели заемаха една и съща книга. На пръв поглед нямаха нищо общо, но кой може да каже каква е истинската природа на хората? Загадката им, непознатата, най-дълбоката истина. Забелязвах всички: онези, които се лутаха по пътя си, онези, които живееха живота си сред пепел и спомени, онези, които искаха да се докажат пред себе си, онези, които също като мен бяха загубили способността си да чувстват.

Продължавах да ходя до портокаловата гора. Нямаше никаква логика и не беше необходимо. Сякаш имах карта вътре в главата си и тя ме водеше до мъжа, който ме очакваше. Някой, който бе също толкова сам — а може би дори и повече — като мен; някой, чиято история прилягаше на моята — изгарящ жив от огън, пленена в леда. Мислех си за Джак Лиънс — може би с него щях да се науча да бъда отново човек, но това щеше ли да бъде от полза за някого? Щях да науча много повече от Лазарус. След първите няколко пъти, в които бяхме заедно, най-накрая се осмелих да го попитам какво е да си мъртъв. Умолявах го да ми каже, но той не го направи. Не се отчаях. Настоявах и досаждах. Боли ли, божествено ли е, има ли ярка светлина или мрачна агония? Лазарус обаче отказваше да отговори на въпросите ми. Имаше красива усмивка, която ме караше да го желая още повече. Желанието, бях започнала да откривам, бе цял отделен свят. Всичко друго бе изчезнало от картата — океаните, континентите, приятелите, семейството, животът преди, животът след. Бяха си отишли.

През лятото единственото, за което можех да мисля, бе пътят до Лазарус. Сънувах го: пътните знаци, бялата линия, завоите, предната веранда, вратата. Брат ми ми бе звънял няколко пъти и оставяше съобщения, но аз не си направих труда да му върна обажданията.

— Жива ли си? — чух гласа на Нед един ден, когато си пуснах телефонния секретар.

Всъщност да, исках да му кажа. Но той нямаше да ме разбере. Как можех да му обясня, че в дъждовните нощи с Лазарус седяхме на верандата отвън в тъмнината, привлечени от това, което бе вътре в нас, някакво странно наше време, пленено в кръвта и костите ни. Чувствах се пристрастена към опасността, към тръпката да си жив, да поемаш рискове. Любехме се навън, в мрака, под изливащия се върху нас дъжд. Отивахме до малкото езерце, обръщахме се с гръб и събличахме дрехите си. Не беше нужно да се виждаме, за да сме сигурни какво желаем. Това беше история, която само ние знаехме, никой друг.

Когато ходех в групата на оцелелите, не чувствах нищо към тези хора, никаква привързаност. Исках да се отърва от тъжните разкази за объркания им живот. Идвах късно, тръгвах си по-рано, отбягвах момичето с различните чорапи, когато я срещнех на улицата. Наближаваше сезонът на ураганите, период, когато ударените от мълнии принципно се чувстват по-притеснени и напрегнати от обикновено. Всичко можеше да се случи по всяко време. В групата си споделяхме съвети за безопасност. Стой далече от прозорците; направи си убежище срещу бедствия. А нощем се озовавах отвън на верандата с Лазарус, когато вятърът почти можеше да ни отвее. Не мислех за никаква безопасност.