Алис Хофман
Ледената кралица (4)

II.

Аз от своя страна бях готова за всичко и нищо. Мислех, че всеки момент ще избухна, както когато забих ръката си в прозореца в болницата. Казах си, че ако той не излезе до пет минути, ще си тръгна. Може би наистина щях да получа това, което заслужавах: нищо. Още няколко минути и щях да бъда благодарна за възможността да се обърна и да избягам, така, както правех винаги. Не бях мислила какво щях да правя после. Да си тръгна и какво? Да шофирам по магистралата и да се забия в някоя канавка? Да скоча в пропаст? Да се прибера, да легна на дивана и да вперя поглед във вентилатора на тавана? Знаех само, че искам да се махна. Да бъда напълно различна и нова. Чувствах се като онези хора от приказките, които внезапно се озовават в кожата на друго създание, пленени в тялото на тюлен, на кон, на птица…

Лазарус Джоунс излезе на верандата. Аз сведох очи надолу; ако той видеше изражението на лицето ми, щеше да се изплаши. Ако погледнех в огледало, щях да изплаша себе си. Бях уплашена, разбирате ли… Оглеждах се в смърт и желания, пленена в погрешната кожа. Бях магарето, грозно и ревящо, гъсарката, молеща за милост, просякът, нуждаещ се от комат хляб. Презрамките на роклята ми се свличаха от раменете ми. Нямаше значение. По лицето и пръстите ми имаше прах. Той беше разполагал с четирийсет минути, за да разбере всичко; аз исках само малка частица от това, което бе научил от другата страна. Не исках да му правя дисекция, нито да го снимам или да измервам радиоактивността под кожата му. Просто исках да бъда в присъствието на човек, който не можеше да бъде убит.

Над главите ни прелитаха птици; виждах сенките им над дъските на верандата. Болеше ме, докато дишах. Сигурно трябваше да се извиня за натрапването си или да му кажа, че бях дошла от толкова далече само за да го попитам колко трябва да се страхувам от смъртта. Трябваше да му кажа, че най-ужасното нещо на света е желанието, което се сбъдва. Но стоях там и мълчах. Така, както бях мълчала толкова много пъти преди.

— Кой ви каза да дойдете тук? — попита той.

Какво се предполагаше да му отговоря? Съдбата? Пеперудата от другия край на света? Магарешката кожа, която носех и която ме сърбеше ужасно? Едно осемгодишно момиче, което някога си пожела нещо на един дъх и това промени всичко?

— Интервю ли искате? — продължи Джоунс.

Пристъпи напред и ме хвана за ръката. Да не би по този начин да проверяваше дали ще кажа истината? Можеше ли да прави това, както можеше да спира часовниците?

Докосването му беше толкова горещо, че за малко да припадна. Но вероятно нямаше нищо общо с мълнията.

— Аз съм библиотекарка, не журналистка. От Орлон. Просто исках да ви видя лично. Говореха за вас в групата ми на оцелели след удар от мълния. Казаха, че сте умрели и после сте се върнали и сега не се страхувате от нищо. Тогава защо се притеснявате дали съм тук или не съм? Нали вече нищо не може да ви изплаши?

Това бяха повече думи накуп, отколкото бях казвала от години. Изтощих се от говоренето. Имах чувството, че трябва да вадя думите от гърлото си като камъни с остри ръбове, които бях погълнала.

Джоунс ме погледна по-внимателно, след като вече знаеше, че и аз съм била поразена от гръм. Не бях просто случайна жена, нямаща представа през какво бе преминал. Пусна ръката ми.

— Ако говорят подобни неща за мен, значи са идиоти. А ако не се страхувах от нищо, значи и аз щях да съм такъв.

Изучаваше ме, от главата до петите. Беше ми много топло. Спомних си, че бях във Флорида. Спомних си, че тук никога не валеше. Можех да бъда честна. До определена степен.

— Ударът порази лявата ми страна — казах аз. — Имам неврологични увреждания. Както и някои сърдечни. И не мога да виждам червения цвят.

Той се разсмя силно; за миг лицето му се промени напълно.

— Това забавно ли е? — попитах аз.

Лазарус спря да се смес. Втренчи се в мен.

— Може би.

— Няма да насочите пушка срещу мен, както сте направили с доктор Уаймаи, нали?

— Тя не беше заредена. Но той избяга, преди да го разбере.

Никой не беше казал за Лазарус Джоунс нещо друго — че беше много красив. По-млад от мен; двайсет и пет или трийсет, не можех да определя по-точно. Очите му бяха тъмни, потъмни от моите. Запитах се дали това, което бе научил през онези четирийсет минути, го бе изпепелило. Носеше бяла риза с дълги ръкави, стари дънки и работни ботуши. Косата му бе тъмна, неподстригвана от дълго време; вече бе по-дълга от моята. Когато се взираше в мен, в погледа му имаше нещо горещо, сякаш можеше да те подпали, ако поискаше. Ако му дадеш основание да го направи.

— Е, вече си тук — каза по-небрежно Лазарус. — Какво искаш?

Стори ми се, че въпросът е подвеждащ. Ако не отговорех правилно, може би щях самата аз да се превърна в пепел. Да изгоря жива.

Гледахме се втренчено един друг. Ударът в стъклото бе нищо в сравнение с това. Бях напълно, с цялото си съзнание в този момент, не съществуваше никакво друго време. Когато се замислех за Ню Джърси, сякаш си спомнях за някаква страна от приказките или митологията.

Трябва да правиш това, от което най-много те е страх, нали така? Във всяка приказка правилният път беше трудният, онзи, който прекрачваше границите, минаваше през препятствията, през полето от огън. Пристъпих напред и обвих ръцете си около шията на Лазарус Джоунс, за да бъда близо до него. Всеки човек си има тайна, тази беше моята: не можех да започна, ако не разберях смъртта.

Лазарус Джоунс миришеше на сяра. Хората дори с малко разум бягат от огъня, но не и аз.

— След като си го правил вече веднъж, страхуваш ли се да го направиш отново?

В отговор той ме притегли по-близо към себе си, само за миг. През това време не чувах тракането в главата си, нито едно щракване. Не усещах уханието на портокалите, не чувствах песъчливата прах.

— Това си е моя работа. Не мисля, че ще останеш доволна, ако го разбереш от личен опит.

Откъсна се от мен и ми обърна гръб. После спря и се обърна. Все още бях там. Не си ме бе измислил, нито бе успял да се отърве от мен. Поне засега.

— Искаш да знаеш от какво се страхувам?

Сянката му падаше по двора между нас двамата. Тъмна сянка. Слънцето вече не ме заслепяваше. Виждах лицето му. Може би кимнах. Трябва да съм го направила, защото той заговори.

— Най-много се страхувам от живите — каза Лазарус Джоунс.

Прибра се отново в къщата си. След като затвори вратата зад себе си, чух как спуска и резето. Почувствах се изгубена, стояща отвън. Потях се от слънцето. Беше толкова горещо, че в небето нямаше нито една птица. Всички се криеха в сенките.

Група мъже също бяха приседнали на сянка под високо дърво, докато си почиваха от брането на портокали. Един от тях се приближи до мен, докато вървях към колата си. Беше млад, сигурно още ученик, кльощав и висок. Имаше приятно лице и любопитни очи, а косата му стърчеше във всички посоки. Напомни ми за Рени, но беше по-здрав и по-силен; дланите на ръцете му бяха груби и покрити с пришки. Зачудих се дали му причиняват голяма болка, дали ги мажеше с вазелин, дали момичето, което го обичаше, поставяше пръстите му в устата си и го лекуваше с целувката си.

— С Джоунс ли говорехте? — попита ме момчето.

— Съвсем за кратко, да — отвърнах аз.

— Той никога не говори с нас. Оставя ни парите, които ни дължи, на верандата. После търговецът на плодове изпраща камионите си и хората му ги натоварват, без да общуват с него. Никога досега не го бях виждал, дори отдалече. Вие бяхте съвсем близо до него. Много ли е деформиран, как изглежда?

Деформиран ли? Не. Просто красив. Но не мислех, че е моя работа да коментирам защо той иска да живее толкова изолирано.

— Не бих казала.

— Всички се чудим за това. Все пак е бил ударен от мълния и сигурно е много страшен.

— Не видях нищо такова.

— Кажете ни, ако откриете. Може би работим за някакъв изрод — момчето се разсмя при тези думи. — Може да е кръвопиец, който нощем изпълзява от гроба.

— Не е — казах аз. Просто е красив, посипан отвън и отвътре с пепел, и затръшна вратата в лицето ми. Това беше.

— Но няма как да сте сигурна, нали? — предизвика ме хлапакът. Останалите мъже му подсвирнаха и извикаха името му, така че той се обърна към тях. — До скоро! — каза ми последно, докато бавно се връщаше към групичката си.

Влязох в колата си и потеглих, но бях объркана. Озовах се на магистралата, но поех в грешната посока и карах на север доста дълго, преди да се усетя, че Орлон бе на юг. Най-накрая намерих къде да обърна и после отбих за почивка. Използвах тоалетната и си купих бутилка вода. Касиерката ми направи комплимент за червената ми рокля и чак тогава осъзнах защо Лазарус Джоунс се бе разсмял, когато споменах за загубата на тази част от цветното си зрение. Разбрах защо мъжете на бензиностанцията, където бях спряла преди, ми подсвирнаха. Те бяха помислили, че знаят коя и каква съм аз заради червената ми рокля. Стана ми горещо и се притесних; на ръката ми започнаха да се появяват мехури — там, където Лазарус Джоунс ме беше докоснал. Когато бе прошепнал в ухото ми, то направо бе пламнало.

Прибрах се у дома, съблякох роклята си и я закачих в гардероба. На следващата сутрин, когато отидох до колата си, забелязах, че одометърът беше спрял. Дали беше резултат от близостта с Лазарус Джоунс? С мен също нещо не беше наред. И този път причината със сигурност бе Лазарус. Навсякъде, където ме бе докосвал, имах следи от изгаряне. Отидох в Здравния център на университета в Орлон, за да потърся сестрата, която ме бе преглеждала по време на проучването. Казваше се Джун Малоун и беше година или две по-млада от мен.

— Пропуснахте няколко срещи — каза тя.

— Така ли? — сякаш някога отново щях да отида там. — Това наистина ме боли — показах й ръката си.

Джун ми даде някакъв мехлем за кожата, но имаше доста скептично изражение. Може би отстрани изглеждаше така, сякаш сама се бях наранила, например с гореща маша.

— Кожата ми е много чувствителна — обясних аз.

— Виждам.

— Сериозно, и най-дребното нещо може да ми повлияе — уверих я аз.

— Трябва да добавим това в досието ви в проучването. Всички нови ефекти са от значение.

— Вижте, не си падам много по такива неща. Тези проучвания не облагодетелстват ли преди всичко лекарите и учените, а не пациентите?

Съгласих се да посетя отново кардиолога, който се казваше Крейвън и отговаряше за моя случай, но като че ли никога не ме разпознаваше, когато ме видеше. За щастие познаваше сърцето ми. Предполагам, че при неговата професия това беше по-важното. Направиха ми ново ЕКГ и Крейвън започна да изучава резултатите ми. Попита ме дали сърцето ми бие по-учестено. Признах, че понякога се случваше. Даде ми рецепта за нитроглицерин и ми каза да слагам хапче под езика си всеки път, когато сърцето ме заболеше. Можело да се разболявам по-често от ангина като следствие от неврологичния и кардиологичния шок, които бях изпитала след удара. Било напълно нормално. Тръгнах си оттам с мехлема и нитроглицерина си, поредният напълно нормален пациент с разбито здраве.

Зърнах Рени, докато минавах през кампуса. Беше първата седмица на лятното училище и той посещаваше курс по съвременна архитектура; това беше специализацията му. Исках да го избегна, нямах никакво желание да завързвам приятелства. Но той ме забеляза и ми извика да го изчакам, така че спрях.

— Опитваш се да се измъкнеш, а? — Рени носеше шорти в цвят каки, кецове, тениска с надпис на университета и своите дебели кожени ръкавици.

— Ходих да ме прегледат, появиха ми се някакви отвратителни рани по кожата — показах му ръката си. Седнахме на пейка под една палма.

— Искаш ли да се сменим? — каза той. Когато видя погледа ми, добави: — Пошегувах се. Опитвах се да разведря атмосферата. Не се чувствай виновна, че моите ефекти са по-лоши от твоите. Ние сме над тези неща. Нали сме колеги от групата на оцелелите и т.н.

Предполагам, че като приятели двамата си пасвахме по някакъв странен начин. Той ми разказа малко за живота си — родителите му бяха лекари в Маями, по-малката му сестра все още бе в гимназията. Единственото нещо, от което някога се беше интересувал, бе строенето на сгради; бил обсебен от архитектурата от първия път, когато си бе играл с кубчета. Сега, след като ръцете му бяха пострадали, се страхуваше, че мечтата му да стане архитект все повече се отдалечаваше от него.

Рени бе само на двайсет и една години, но когато заговореше, изглеждаше по-голям. Наблюдаваше студентите, които минаваха покрай нас. Видях в очите му за какво мислеше — другите нямаха представа какво бе преживял. Те се движеха в свят, в който хората не накуцваха, нито имаха дупки в главата си. В тяхната вселена никой не носеше ръкавици, когато температурите минаваха 35 градуса. Никой не се събуждаше посред нощ от болка, сам. Странник в своя собствен живот.

— Мислиш ли, че всеки има своя съкровена тайна, онази, най-голямата, най-дълбоката, която го определя като личност? — попита ме Рени.

Разсмях се, прикривайки своята настояща тайна, Лазарус Джоунс.

— Не смяташ ли, че сме малко по-сложни от това? Нямаме ли всички ние своите тайни, които никога не свършват?

— Малки, елементарни, да, естествено. Нямам предвид тях. Кого обичаш? С кого спиш? Всички ги имат. Говоря за съкровената тайна. Същността на човека. Ако я откриеш, ще разбереш и загадката на въпросния човек.

— Това ли е твоят начин да ме накараш да ти се доверя?

— Може би. Просто ми сподели някоя от твоите малки, елементарни тайни. Но внимавай. Така може да станем приятели.

Бях изненадана. Макар за мен да беше поредният странник предполагах, че той смята, че сме по-близки, дори приятели. Но се оказа, че Рени не се лъжеше лесно. Може би защото бе свикнал хората да го отхвърлят. Слънцето грееше в лицето му и възприемах очертанията му размазано. Рени не изглеждаше никак зле, но нито едно от минаващите покрай нас момичета не го поглеждаше. Накуцването, болният крак, дупката в главата, ръкавиците. Това виждаха те.

Щеше ли да ме заболи, ако му дадях нещо? Съвсем малко късче от себе си?

— Отидох да видя Лазарус Джоунс.

Рени ме погледна стреснато, после отметна глава назад и се разсмя. Май даже се изкикоти.

— Пълни глупости. Майтапиш се с мен.

— Сериозно. Отидох.

— Глупости и пак глупости. Два пъти.

— Добре. Не ми вярвай, твоя воля.

— Стига де, разкажи ми. Наистина ли е прогонил Уайман с пушка?

— Не е била заредена. Джоунс не е искал да бъде използван като лабораторна мишка.

— Леле. Симпатия към дявола. Може би наистина си го видяла.

— Той не е дяволът. И трудно изпитвам симпатия към някого.

Ето това вече бяха пълни глупости.

— Притежава портокалова горичка — допълних аз и реших, че това беше достатъчно по тази тема. — Добре, сега ти ми кажи някоя от твоите тайни.

— Ето една — каза нажалено Рени.

Проследих погледа му. Няколко момичета отиваха към общежитията. Честно казано, не можех да ги различа една от друга. Всички бяха млади и красиви.

— Онази вляво. Блондинката. Айрис Макгинис. През пролетта бяхме в един и същи курс по история на изкуството. Дори не знае, че съществувам. Безумно влюбен съм в нея.

— Това не е съкровената ти тайна, нали?

Вместо да отговори на въпроса ми, Рени каза:

— Погледни я. Никой никога няма да се влюби в мен.

— Не си единственият човек в света с ужасен любовен живот. Аз съм точно до теб.

Нямаше нужда да знае за полицая на паркинга или за гаджетата на приятелките ми в гимназията, нито за това, че харесвах как пареха белезите по ръката ми и това, за което те ми напомняха. Седях там с Рени и се чудех дали изборът на червената рокля бе случайност. Дали част от мозъка ми все още можеше да усеща червения цвят така, както можеше да изпитва и желание?

Когато Рени тръгна за лекциите си, отидох до колата си и се запътих към библиотеката. Бях решила да подредя старата картотека. Поне това можех да направя, за да компенсирам отсъствието си. Взех изписаните от Франсис на ръка бележки и започнах да ги вкарвам в базата данни. Тя бе записвала на хартиения картон всяка книга, която читателят бе вземал. Имаше една жена, която бе взела всяка книга за архитектура, която имаше в библиотеката, после бе поръчала още — библиотеката закупуваше книги вместо читателите ни и им ги доставяше. За момент се замислих да я запозная с Рени, но после видях рождената й дата и открих, че въпросната дама беше на почти осемдесет години. Едва ли можеше да се конкурира с красивата Айрис Макгинис.

Беше четвъртък следобед и докато работех, чувах шума от читателската детска група. Франсис им четеше приказка на Андерсен — „Всеки на мястото си“, в която благородната героиня изобщо не приличаше на гъсарката от приказката на братя Грим. В тази история нямаше приковани към стената говорещи глави. Нямаше случаи на сгрешена самоличност, които не можеха да се оправят с махване на ръка. Няколко от майките ме поглеждаха от време на време. Предполагам, че все още част от децата имаха кошмари от последния път, когато бе мой ред да им чета. Нищо чудно, че майките им искаха да ме държат надалече. Ако проговорех, от устата ми можеше да излезе всичко: кръв, жаби, смърт, желания…

Занимавах се само с картоните. Целия следобед бях на буквата, А. Не след дълго стигнах до името на брат ми. Не го бях виждала от седмици; сега сякаш се бях сблъскала лице в лице с него. Изненадах се, че Нед въобще се бе записал в тази библиотека, тъй като университетската бе много по-богата. Научната библиотека в северното крило съперничеше на колекцията на университета в Маями, резултат от щедрото дарение на бивш възпитаник на Орлон, който бе изобретил пластмасова приставка за болни бъбреци. Но брат ми наистина имаше картон тук и, както се оказа, дори го бе използвал активно. Пъхнах картона в раницата си, за да го прегледам по-късно.

Докато се прибирах към къщи, се надигна вятър. Горещ вятър. Паркирах и излязох навън. Имах чувството, че съм се изгубила, както все по-често ми се струваше напоследък, че съм била пренесена във Флорида по някакъв неизвестен начин, който не проумявах. Мигнах и животът ми изчезна. Ето я Жизел, криеща се в бурените, опашката й се появяваше и изчезваше. Единственото близко създание, което имах тук. Последва ме през вратата и когато се отпуснах на дивана, скочи в скута ми и ме погледна въпросително. Вятърът минаваше свободно през мрежите на прозорците и въртеше вентилатора на тавана, въпреки че го бях изключила. Извадих картона на брат ми и Жизел го потупа лекичко с лапичката си.

Чук-чук. Кой е там?

Не можех да си представя Нед да чете нещо друго, освен научни списания и книги. И все пак той бе вземал пълното издание с приказките на братя Грим, при това неведнъж, а два пъти. Беше се забавил и дори му се бе наложило да плати глоба за закъснението. Какво ли бе правил с тези приказки? Защо изобщо ги бе поискал? Когато бяхме деца, го принуждавах насила да ми ги чете. Моля те, този. И тази. Онази, за Смъртта, не. Той винаги правеше някакви коментари: Генетично невъзможно е човек да се превърне в животно. Нелепо е да вярваш, че жена може да спи сто години. Абсурдно е да мислиш, че смъртта може да говори с рими и хората да си пожелават разни неща, които да се сбъдват. Но логиката в приказките беше, че всъщност в света няма логика: лоши неща се случват на невинните, родителите изоставят децата си в гората, страхът беше на всяка крачка, желание, произнесено на глас, може да стане реалност.

Нахраних котката, после си взех студена вана. Мехурите все още пареха по кожата ми. На мен ми приличаха на снежни парцали. Потръпвах от студа в ледената си вана и наблюдавах умиращата дневна светлина. Бях отишла при Лазарус Джоунс, защото се надявах, че ще ми помогне да разбера какво бе станало в онзи януарски ден, когато бях на осем години. Исках да знам повече за последните минути от живота на майка ми. Дали той бе преминал пред очите й като светкавица, всичко, което бе имала и което бе загубила? Или последните секунди, които бе изживяла, бяха най-важните? Дали непосредственото минало продължаваше да съществува вечно, запис, който се въртеше до безкрайност на някаква касета във вселената? Дали последното нещо, което майка ми бе видяла, бе леденият дъжд? Дали бе слушала радио, дали си бе тананикала на глас? Предполагам, че исках да разбера дали ме мразеше заради това, което си бях пожелала, дали беше възможно по някакъв начин, в който и да е свят, тя да ми прости?

Изпуснах водата от ваната, облякох се и излязох навън. Все още бе горещо, прекалено горещо, за да се диша. Вятърът ехтеше, разни неща потракваха, листата на палмите се блъскаха едно в друго. Жизел ме последва навън и отиде до живия плет, дебнейки къртиците, които се мотаеха из двора ни. Запитах се дали някога щях да почувствам това място като дом, дали въобще щях да открия такова място, дали тази книга беше съкровената тайна на брат ми или просто малка част от неговата истинска личност.

В далечината проехтя гръмотевица, напълно нормално явление за Флорида, нещо, на което повечето хора тук изобщо не обръщаха внимание. Представих си Нед, заобиколен от вихрушка, като ядрото на атом, пленен вътре в самия себе си. Представих си го как влиза в Обществената библиотека на Орлон в търсене на отговори, все още опитвайки се да разбере къде бяхме сбъркали. Исках да му звънна и да го попитам: Кажи ми истината. Вярваш ли, че желанията могат да убиват? Вярваш ли, че можехме да променим нещо онази вечер, да спрем снега, да попречим на мама да влезе в колата? Ако се бяхме затичали след нея по пътя, дали тя щеше да спре, ако се бяхме събудили посред нощ и се бяхме обадили на полицията, дали те щяха да повярват на детските предчувствия, дали тя щеше да е жива? Кажи ми, братко, можехме ли да променим нещо, ти и аз?