Алис Хофман
Ледената кралица (2)

II.

Котката не беше съвсем доволна от преместването ни.

Не можех да я виня. Орлон не беше рай. Котките, освен това са създания на навика, казват, че са привързани повече към мястото, отколкото към човека. Това определено беше вярно за така наречената ми домашна любимка, която не показваше никакви признаци, че първоначалната й собственичка й липсва. Нито веднъж не беше заставала с тъжен поглед на прозореца в очакване да бъде спасена. А и защо да го прави, тя като че ли изобщо не признаваше съществуването на човешките същества. Моята награда. Моят домашен любимец.

Жизел, повиках я аз, докато бе навън в двора, но тя ме пренебрегна и само махна нетърпеливо с опашка, сякаш бях поредното от хилядите насекоми, които населяваха тежкия въздух на Орлон. Дори собствената ми котка не ме харесваше. Какво очаквах? Животът в Орлон не бе по-добър, независимо от обещанията на брат ми — бе само по-горещ, по-пълен с всякакви досадни буболечки, и най-лошото, много по-влажен от Ню Джърси. Библиотеката, в която започнах работа, не разполагаше с достатъчно средства: имаше само още една библиотекарка, Франсис Йорк, която работеше на този пост от четирийсет години и чието зрение бе почнало да се разваля — затова й бях нужна аз. Все още не бе сигурна, че можеше да ми има доверие, но трябваше да бъда нейните очи.

Ето какво заварих: повечето рафтове бяха празни, бюджетът на библиотеката бе орязан. Местните не проявяваха голям интерес към книгите. Имах повече книги в кашоните, оставени на склад в Ню Джърси, отколкото се намираха в цялата Обществена библиотека на Орлон. Нямаше компютри на разположение на клиентите, само една много стара машина на редакцията и един направо древен каталог с картони на читателите, който все още се използваше. Що се отнася до отдела за препоръки — просто нямаше такъв. След няколко седмици на работа бях получила само три обаждания по телефона: два за правилната употреба на градинската тор и едно от второкласничка, която искаше да знае кое медицинско училище бе посещавал доктор Сюс^[1].

Може би трябваше да излъжа моята млада читателка, но не беше в природата ми. Когато й обясних, че любимият й писател не е бил лекар, че всъщност дори фамилията му не е Сюс, тя ми затвори. Предполагам никой досега не й беше казвал, че не трябва да се доверява на думите, дори на тези в книгите.

Тъй като се намирахме в университетско градче, студентите в Орлон си имаха своя високотехнологична библиотека и нашата малка сграда бе почти невидима за тях. А понеже бюджетът ни не позволяваше снабдяването с нови издания, дори и местните не ни търсеха. Единствената активност през седмицата беше посещението на децата от детската градина, но и тази група почти се разпадна, след като прочетох приказката „Гъсарката“ от братя Грим, в която разказвачът на историята, конят на принцесата на име Фалада, продължаваше да говори, въпреки че главата му бе отрязана и висеше на стената. Франсис пое отново ролята на четец на приказки, въпреки че бе почти сляпа и трябваше да държи книгата досами носа си, за да вижда буквите. Бе любезна, но настоятелна за оттеглянето ми и аз я разбирах напълно. Смъртта беше моят талант, не общуването с жизнерадостни хлапета. С благодарност зарязах детската група, щастлива, че ще избегна общуването с шумните малки създания в четвъртък следобед.

 

 

Докато висях в библиотеката, открих, че жадувам да ми задават въпроси, свързани със смъртта. Ню Джърси започна да ми изглежда като мечта, а не като кошмар. Взирах се в телефона. Джак Лиънс ми липсваше; нашите най-продължителни, най-интимни разговори бяха свързани със заболяванията, предавани от комарите, особено западнонилската треска. Брат ми и Нина бяха заети с работата си в университета; след като ми помогнаха да се настаня в новата си къща — в която Нед бе пропуснал да спомене, че няма климатик, а само вентилатори, висящи от тавана — рядко ги виждах. Не че очаквах нещо повече, а и защо? Те си имаха свой собствен живот.

Вечер слушах радио и се забавлявах, като убивах мухи с мухогонката, която си бях купила от местното магазинче. Малко смърт у дома. Нещо, което разбирах. Нещо, в което бях добра. Убих стотици мухи за нула време. Оставях купчината мъртви тела по перваза на прозорците.

Това правех, когато се случи. Държах в ръка мухогонката, когато видях, че нещо, което приличаше на топка за тенис, приближаваше към мен. Прозорецът бе отворен, вентилаторът на тавана се въртеше, небето бе натежало от жегата. Помислих си, че сигурно някои съседски деца са метнали топка по прозорците ми. Не се интересувах от деца, независимо от каква възраст или пол бяха. Знаех какво мислят и на какво бяха способни. Бях готова да изкрещя на виновниците да се разкарат от моравата ми. Но тогава видях, че топката бе странно ярка, толкова искряща, че трябваше да замижа с очи. Когато погледът ми се отмести, видях, че пластмасовата мухогонка, която държах в ръка, гореше в пламъци и че огънят се спускаше към пода като фойерверк на 4 юли.

Бях напълно парализирана, безпомощна и просто стоях там и гледах как топката пада на пода. Чух силен шум: експлозия, като изстрел от пистолет. Спомних си за ледените капки дъжд, които удряха по покрива на верандата и отскачаха като рикошет встрани, когато майка ми се опитваше да запали двигателя на колата си. Звукът на смъртта. Тъп звук от това, което не можеше да бъде спряно. За миг си помислих: Това е краят на света. Моят свят, имах предвид. В известен смисъл това беше вярно. За секунди всичко се промени. Ако се бях обърнала наляво, вместо надясно, може би нямаше да се случи; ако мухата, която преследвах, не беше минала през дупка в мрежата; ако никога не бях напускала Ню Джърси, ако онази пеперуда в Южна Америка не бе разперила крилете си и с един замах не бе променила всичко, сега и завинаги.

Когато се събудих в болницата, знаех, че поне част от моето желание се бе сбъднала. Усещах го, горчивия вкус на смъртта. Желанието, което се роди в сърцето ми, когато пътувахме с колата към Флорида, бе изпълнило наполовина своята мисия, но бях все още жива. Не можех да помръдна лявата си страна. Ръце, крака, тяло — всичко бе пострадало. Нямаше увреждане на вътрешните органи, дробовете и бъбреците ми бяха здрави. Но сърцето бе засегнато, имаше и неврологични проблеми — двете най-чести причини за смърт при хора, ударени от гръм. Същевременно ме информираха какъв голям късмет имам, че се намирам в Орлон, където жертвите на мълнии били повече, отколкото където и да е другаде във Флорида — славната Флорида, щатът, водещ класацията по брой смъртни случаи вследствие на гръмотевична дейност. По тази причина в нашия окръг били и най-добрите медицински специалисти в тази област. Трябваше да съм благодарна за това. Щях да се нуждая от доста работа с физиотерапевт и посещения при кардиолог, защото сега сърцето ми прескачаше често. Чувствах го как трепти неравномерно вътре в мен — разкъсване на перикарда от задната част на сърцето, казаха лекарите. Сякаш в тялото ми бе пленена птица, която принадлежеше на свят извън клетката на гръдния ми кош.

Докато ми обясняваха състоянието в присъствието на Нед и Нина, единственото, върху което можех да се концентрирам, бе силното тракане в главата ми. Това не е необичайно за пациенти като вас, каза лекарят, след като чу оплакването ми. Както и гаденето, болката във врата, силното изпотяване по лицето или изтръпването на пръстите. Но виж само какво бях избегнала! Белодробен едем, разкъсване на тъпанчевата мембрана — оглушаване вследствие на шума и шока, тежки изгаряния на тялото от пламналите дрехи, по-сериозни васкуларни ефекти, инфаркт, катаракт, лезин на мозъка, на очите, на кожата.

Била съм в безсъзнание трийсет и два часа, затова имах системи за вливания в ръката си. Всичко ми се струваше мъгливо. Естествено, че брат ми и Нина бяха притеснени. Затова не споменах нищо, когато сестрата ми донесе вечерята на поднос. Не казах нито дума, когато забелязах, че желираният пудинг, който ми дадоха, бе с цвета на сиви камъни. Самата сестра, не повече от двайсет и пет годишна, явно имаше дълга бяла коса. Но цветята, които Нед и жена му ми донесоха, бяха като поръсени със сняг. И тогава разбрах. Напълно бях загубила червения цвят. Всичко, което някога бе червено, сега бе бяло или много светло. Виждах само сняг и лед; чувствах само студа от разрушената си личност. Може би беше реакция от високата температура на мълнията, която ме бе ударила — кръвоизлив в стъкловидното тяло бе един от възможните ефекти в очите, заедно с одраскваното на роговицата и катарактите. Нямах представа защо загубата на един-единствен цвят ми повлия толкова силно, но в един момент се почувствах напълно съкрушена. Бях загубила нещо, преди да осъзная истинската му стойност, и сега бе прекалено късно да си го върна.

Останах в болницата почти две седмици. Не виждах брат си често, но Нина ходеше в дома ми всеки ден, за да храни Жизел. Когато най-накрая ме изписаха, макар все още да се придвижвах с проходилка заради немощността на лявата страна на тялото ми, Нина ме взе и ме закара с колата си вкъщи. Видях, че снаха ми, освен това бе заредила и хладилника ми. Мисля, че беше почистила и с прахосмукачка. Разбирах защо Нед бе толкова привлечен от нея. Нина бе логична, вярваше силно в реда и също като брат ми не беше почитател на емоциите. Стоеше в дневната ми и аз стиснах ръката й повече, отколкото бе необходимо, когато се отпуснах на дивана и се разплаках.

— Съжалявам — казах аз.

Тя кимна и махна великодушно с ръка.

Продължавах да плача и се пресегнах към близката кутия с кърпички. Беше първият ми плач от много време и прекалих с него. Седях там, хлипайки, тялото ми се тресеше. Внезапно бях завладяна от всичко, опустошителна, истинска емоция. От косата ми окапваха цели кичури и усещах онзи ужасяващ тракащ звук в задната част на главата си. Все още не можех да поемам твърда храна. Лекарят бе казал, че симптомите ми ще бъдат като на човек, пострадал от облъчване с радиация. Точно така се чувствах — в костите си, до върховете на пръстите си — облъчена, отровена… В цялата засегната половина на тялото ми имаше някакво извратено чувство, сякаш нещо вътре бе преобърнато наопаки. Късо съединение в електрическата ми система, помислих си аз. Моята истинска същност, моето вътрешно аз бе изчезнало. Протягах се към разни неща и не ги достигнах, не ги усещах. Като че ли всичко стабилно ми се бе изплъзнало. Вътре в мен сърцето ми се бе вледенило.

Времето бе все така влажно и задушно; никой външен не би могъл да е подготвен за климата на Флорида. Лятото дори не беше близо и все пак жегата насищаше въздуха като експлозия, после се уталожваше, но не преди да смачка хората. Въпреки това, когато Нина ме попита дали искам нещо, я помолих за горещ чай. Седях там и треперех, беше ми по-студено от всякога. Ледът пълзеше по вените ми, изглежда и зад очите ми имаше лед. Докато снаха ми приготвяше чая, се загледах през прозореца. Всичко навън бе с цвета на сняг. Зачудих се дали цъфтящата бугенвилия бе алена: не бях обръщала внимание преди. Сега пълзящата лоза бе бледа и призрачна, заскрежена и потръпваща в жегата. Имах чувството, че съм с един крак в този свят и с един в другия. Този път дори не бях успяла да се справя със смъртта както трябваше.

Бях като човек, който иска да се самоубие, скачайки от прозореца на триетажна сграда, но вместо това успява само да си изпочупи всички кости в тялото. Все още жив, все още незасегнат в голяма степен, все още в плен на същия живот.

Преди да си тръгне, Нина ми каза, че са уредили физиотерапевт да ме посещава у дома. Когато на следващата сутрин се позвъни на вратата, аз не отворих. Може би не исках да бъда излекувана. Може би заслужавах това, което бях получила. Може би тази съдба ми бе предопределена. Седях си на дивана с Жизел в скута и се чувствах в безопасност от желаещите да ми помогнат. Но брат ми имаше допълнителен ключ, който го бе дал на терапевтката, и тя си отвори сама. Влезе и се представи като Пеги Травис. Сякаш ме интересуваше. Сякаш щяхме да ставаме приятелки. Предположих, че Пеги носеше червена рокля на ивици, но за мен тя бе сива. Жената ми показа списъка с упражнения, които щяхме да правим, за да подсилим лявата ми страна. Извиних й се, отидох до банята, тътрейки се с проходилката си, и повърнах в тоалетната чиния.

— Често ще ви се гади — каза нежеланата ми гостенка, която бе дошла зад мен и ме наблюдаваше как повръщам. — При някои продължава кратко, по при други е различно. После млъкна. Но аз схванах намека. За някои е цяла вечност.

Всъщност бях жалка. Дори не можех да стисна с ръка гумена топка. Още няколко снопчета коса паднаха само от стреса, че опитвах. Но моята Пеги не бе от типа отказващи се. Беше виждала какво ли не при работата с пациентите си — сакати, абсолютно немощни, прецакали сами живота си, смачкани, съсипани от болка и мъка. Разказваше ми за тях, докато си почивахме и пиехме чай — нейният бе леден, а от моя се вдигаше пара. Потях се и пъшках по време на тренировката, по лицето ми се стичаше още повече пот, а щракането в тила ми продължаваше; нямах почти никаква сила, за да разговарям. Ето така хора като Пеги се докопват до теб; изчакват и щом останеш без защита, започват да говорят и да дрънкат, докато те уморят до смърт. Чувствах се като бомба със закъснител, която щеше да избухне всеки момент, но седях там и си пиех чая. Нямах избор, освен да слушам. Слушах за последния пациент на Пеги, мъж, който бил разкъсан от булдог. Докато махнат кучето от него, човекът останал само с три пръста и на двете си ръце, но трябвало да видя колко бързо състоянието му се било подобрило. Сега работеше в местния железарски магазин. Преди него имала жена, която пострадала в катастрофа. Не помнела името си и я хранели с лъжица, но сега се била възстановила напълно и водела лекции по история на изкуството в университета в Орлон.

Знаех точно какво правеше Пеги. Чуй това! Виж само! И ти можеш да се справиш! Изправи се! Положи малко усилие!

Всичките случаи на Пеги бяха подобни вдъхновяващи истории. Може би трябваше да я предупредя: късметът щеше да й изневери. Бях упорита; предполагам, че се опитвах да се проваля, но поне на външен вид изглеждаше, че се подобрявам. На никого не споменах за загубата на червения цвят, за бръмченето под кожата ми, за тракането в тила ми. Единственото създание, от което не можех да скрия най-тайните си ефекти от удара, бе котката. Понякога Жизел идваше да приседне до мен и поставяше лапичка на ръката ми. Лапата й започваше да вибрира силно, тя я отместваше и ме поглеждаше. Мислех си, че разбира всичко. Единственото създание във вселената, което знаеше как се чувствах. Нищо чудно, че не ме харесваше. Не можех да я заблудя дори за секунда.

Франсис Йорк бе обещала да ми запази мястото в библиотеката, в това разпадащо се място без книги. Когато звънна да ми каже новината, отвърнах, без да се замислям: О, каква радост! Франсис пропусна сарказма; смяташе, че наистина се радвам.

Разбира се, че ще го направя, мила. Ние сме един отбор.

Не знаех дали имаше предвид, че сме библиотекарки, загубенячки или самотни жени, водещи един и същи живот. Предполагах, че и тя е преживяла някакви свои драми, не че имах желание да ги научавам. Исках да й кажа, че на предишната си работа редовно съм правила безсмислен секс на паркинга на библиотеката. С човек, когото не обичах и не исках и той да ме обича. Че го правех дори през зимата, когато навсякъде имаше лед и дъхът ни замъгляваше прозорците на колата. Исках да й кажа, че откакто бях ударена от мълния, повръщах всяка нощ и че очите ми — някога прекрасно виждащите ми очи, заради които бях избрана за нейна заместница — ме боляха толкова силно, че вероятно до края на живота си нямаше да прочета повече нито една книга. Исках да й кажа, че бях успяла да прогоня всички хора, които бях обичала в живота си — с безсмислените си желания ги подарих на смъртта, а все още не успявах да се отърва от себе си. Вместо това казах: Благодаря ти. И й обещах, че ще я информирам за състоянието си и веднага щом се почувствам по-добре, ще се върна в библиотеката.

Животът ми бе празен и в това нямаше нищо лошо. Точно на такъв живот бях свикнала. И все пак имаше още нещо, което ми предстоеше, независимо дали ми харесваше или не. Трябваше да участвам в проучване на хора, пострадали от гръмотевична дейност; брат ми ме беше убедил да стана един от дузината пациенти, които щяха да бъдат изследвани от екип биолози, невролози и метеоролози на третия етаж в Научния център към университета. Нед явно се чувстваше виновен за станалото с мен и все пак ме избягваше. По-добре да не виждаш това, което те притеснява. По-добре да го вкараш в система, да го проучваш и да го анализираш. Според мен теорията на хаоса бе в основата на чувството му за вина. В редките случаи, когато ми се обаждаше, той постоянно обсъждаше каква бе вероятността да бъда ударена от гръм. Ако не бе настоял, нямаше да се преместя във Флорида. Ако не се бях преместила, нямаше върху ми да се стовари мълнията и т.н. Нямах желание да слушам това дрънкане повече и определено не исках да виждам как Нед страда. Един от нас бе напълно достатъчен.

Затова се предадох.

Специалистите ме оглеждаха, потупваха, проверяваха ритъма на сърцето ми, изследваха скелета ми. Срещнах се с невролог. С кардиолог. После с психолог. Те ме подложиха на купища тестове за интелигентност и ми казаха, че всичко е наред, няма страшно, ако не помня исторически фигури, известни и на третокласници. Последваха и психологическите тестове — не че очаквах нещо повече от тях. На всички въпроси отговарях с „грешно“.

Информираха ме, че има много видове удари от мълния — пръски, или рикошет от директно ударения предмет към теб, непряк удар — когато мълнията удря предмета, с който си в контакт, токов удар през земята, ударна вълна, която те отхвърля и се удряш в земята или в предмета, и пряко попадение. Моят беше от първия вид, рикошетен удар — изглежда мухогонката се бе озовала на пътя между мен и това, което можеше да стигне до 120 милиона волта. Деветдесет и пет процента от ударените от мълния оцеляват, но двайсет и пет процента от тях страдат от тежки странични ефекти, някои от които се появяват едва след месеци или дори години. Нед ми изпрати няколко книги, а медицинският екип направо ме затрупа с допълнително инфо. Мисля, че се опитваха не толкова да ме образоват, колкото да ме накарат да разбера каква голяма късметлийка съм, че просто съм оцеляла.

В края на месеца неврологът, който отговаряше за моя случай, доктор Уайман, каза, че имам чудесен напредък. Знаех, че не е вярно. О, да, замених проходилката с бастун, от физиотерапия два пъти седмично минах само на веднъж, а после започнах да правя упражненията си сама. Пеги отиде при нов пациент, възрастен мъж, който паднал по стълбището и си изпотрошил всички кости на краката. Що се отнасяше до нея, тя си беше свършила работата с мен. Здрава и наслаждаваща се на времето във Флорида, убедена съм, че така разказваше на стареца със счупените крака. Доктор Уайман вероятно ме обсъждаше с колегите си. Толкова добър напредък! Дори когато най-накрая му споделих за проблемите си със зрението, той настоя, че не си струва да се притеснявам толкова за неспособността си да възприемам един-едничък цвят. Може би за него беше нищо, но за мен загубата на червения цвят бе смазваща; празнотата, която остави тя след себе си, ме разплакваше. В моя свят черешата не се различаваше от камъка. О, как ми липсваха нещата, които преди не ми бяха правили впечатление. Ябълка, карамфил, птица, която знаех, че трябва да е чинка, а за очите ми беше сива като гълъб.

Нямаше думи, с които да опиша колко грешеше Уайман с твърдението си за моето състояние. Всъщност се влошавах. Плачът, студенината отвътре, страха, който изпитвах всеки път, когато прекрачвах прага на вратата. Как можех да кажа на лекаря, че бърка за мен? Аз сама не се разбирах. Не можех да облека в думи болката си; това бе болката на пустотата. Страхувах се от времето, от климата, от самия въздух. С какво можеха да ми помогнат сега съветите за безопасност? Избягвай водата, металните предмети, покривите на къщите; не говори по телефона по време на гръмотевични бури; не мисли, че стъклото може да те защити; дори ако бурята е на десет километра от теб, пак не си застраховай срещу удар от мълния. Избягвай живота, може би това беше единственият правилен съвет. Номер едно в списъка за безопасност. Стой далеч от всичко.

Нямах думи, само действията щяха да ми помогнат. За да обясня на лекаря си колко малък бе всъщност прогресът ми, за да му покажа от какво бе съставен моят свят, протегнах ръка и я забих в прозореца. Беше поразяващо тъпа постъпка, но може би Пеги бе права. Може би наистина исках помощ, може би отчаяно жадувах за нея. Бях затворена зад стъклен купол, студена, празна, мъртва отвътре. Такова беше състоянието ми, докторе, ако толкова искаш да знаеш: натрошена на парченца.

В Научния център бе прохладно, температурата се контролираше с климатици. Бе доста стряскащо, когато горещият тежък въздух отвън мина през счупения прозорец в студената стая. Лекарят отскочи назад. Подът се покри със стъкла, които заблестяха като малки диаманти. Честно казано, самата аз бях смаяна. Сякаш момичето от моята детска приказка внезапно се бе втурнало напред срещу своята защитна клетка от синкав лед и се бе опитало да я разбие.

— Мили боже! — каза Уайман. — Какво мислиш, че правиш?

От ръката ми се стичаше кръв, поне така предполагах. На мен ми приличаше на бял сос.

— Да не си полудяла? — попита ме лекарят.

Това май не беше много професионален въпрос. И все си мислех, че той трябваше да ми даде отговор, а не аз. Нали Уайман беше диагностикът; той бе толкова сигурен, че се подобрявам.

Чистачките вече разчистваха стъклата и шумът от работата им се сливаше с потракването в главата ми, така че спрях да го слушам. Откараха ме с линейка обратно в болницата, въпреки че ми трябваха само няколко шева на ръката. Исках просто да изтъкна по-ясно гледната си точка. Какво лошо имаше? Ето бях му разкрила всяка частица от мен: кръвта, паниката, мъката. Буква по буква ли искаше да му го кажа?

През следващите четирийсет и осем часа ме поставиха под наблюдение — преглеждаха ме интернисти и психолози — и през цялото това време се стараех да бъда изключително мила с всички. Удаваше ми се с лекота, бях овладяла това умение още в гимназията. Ще бъда тази, която искате да бъда, момичето, което знае как да слуша другите. Не след дълго медицинските сестри ми споделяха любовния си живот, както го правеха приятелките ми в училище. Диетоложката ме хареса особено много. Майка й умираше; тя затвори вратата на стаята ми, за да си поплаче пред мен. Не й разказах собствената си история, как майка ми тичаше към колата си, след което бе загинала, как баба ми плачеше в съня си.

Но през цялото време, докато бях в психиатричното отделение, се чувствах като изваяна от лед. Онзи първи срив у дома, когато се разплаках, явно бе аномалия. В болницата се опитах да съзра поне отдалече планините, но имаше само мрежи на прозорците и високи палми. Нещата, които осъзнавах най-ясно, бяха тези, които не можех да видя: мушкатата в неясен цвят в саксиите на первазите, сивите и черни квадрати на таблата, които би трябвало да бъдат също в други тонове, устните на сестрите, докато ми говореха — снежнобели, изглеждащи напълно замръзнали.

Когато ме изписаха — отново напредък! — си взех такси до вкъщи. Открих прегладнялата Жизел да крачи нервно пред вратата. Този път Нина я бе забравила, затова веднага нахраних клетото създание с риба тон от консерва и купичка мляко. Бяха ми поставили диагноза „паническо разстройство и депресия“, с която бях напълно съгласна. Причината е травмата от това, което сте преживели, казаха лекарите. Да, всъщност и това бе вярно. Само че не травмата от случилото се тук, във Флорида, и определено нямаше нищо общо с мълнията.

Когато пуснах котката отново на двора, внезапно усетих промяната в атмосферата. Беше най-странното нещо, което ми се бе случвало. Сякаш бях облак, а не човешко същество. Знаех, че ще завали минути преди да започне дъждът. Можех да усетя заредените атоми във въздуха и повиках бързо Жизел да се прибере, за да не се намокри цялата. Когато се пъхнах в леглото, на десетина километри от къщата ми удари гръм. Ударът разцепи на две един бор и той пламна, а от него огънят се разпространи и изгори до основи няколко къщи. Беше лятна светкавица, от онези, които идват без гръмотевично предупреждение, без никакъв знак. Но не беше необходимо някой да ми казва за нея.

Чувствах я дълбоко в себе си, защото тя вече бе част от мен.