Алис Хофман
Ледената кралица (12)

II.

Позвъних на Франсис Йорк, за да се извиня, че бях спряла да ходя на работа. В предишния ми живот, преди преместването ми във Флорида, аз бях тази, на която всички разчитаха, страхотният колега, организаторката на празненствата. А сега не се бях появявала в библиотеката вече цяла седмица. Не бях звъннала нито веднъж.

— Е, не идвай сега — каза Франсис. — Ела у дома към шест и половина. Улица „Пелмето“ 13. Къщата с големия двор.

— Виж, ако смяташ да ме уволниш, напълно те разбирам. Можеш да го направиш и по телефона. Всичко е наред, заслужавам го.

— Не съм уволнявала никого през целия си живот и не смятам да започвам сега. Ще дойдеш на вечеря.

Не й повярвах напълно, затова се облякох като за уволнение. Мрачно. Прибрах косата си назад с червената лента за глава, която купих от магазинажи в последния момент взех и едно растение от цветаря, малък подкуп за Франсис. Дионея, или както я наричаха простосмъртните, Венерина мухоловка. Често срещана във Флорида, практично и лесно за гледане растение. Това бях старата аз, тази, на която можеше да се разчита да се сеща за подобни неща. Може би Франсис щеше да види, че се нуждае от мен, въпреки че в общинската библиотека едва имаше работа и за един човек.

Не бях ходила у шефката си досега, тя живееше в по-старата част на града, където дворовете бяха по-големи и усещането беше, че се намираш някъде в провинцията. Къщата й беше в стила на старите домове във Флорида, с ламаринен покрив, с капаци на прозорците, с палми в градината. Паркирах отпред и излязох от колата; носех в ръце растението в саксията му, обута с хубави и изключително неудобни черни обувки. Спрях за миг на пътеката. На предната веранда имаше нещо, което приличаше на мечка. Стъмваше се, а и зрението ми не бе идеално, затова за момент се паникьосах. След това осъзнах, че това беше кучето от снимките на бюрото й — нюфаундлендска порода. Едва ли Флорида му понасяше добре, от мястото си чувах как дишаше тежко заради влажния въздух и жегата. Когато създанието излая, Франсис излезе от къщата. Носеше сини дънки и стара тениска, на главата си бе метнала шал. Изобщо не приличаше на жената, която познавах от библиотеката.

— Тихо, Хари — каза тя на кучето си. — Бедното създание, някакви колежанчета го взели, после осъзнали, че не могат да се грижат за него и когато си тръгнали за лятната ваканция, го изхвърлили навън. Случва се всяка година. Изоставени животинки.

— Добре, че не е било пони — отбелязах аз.

Когато се приближих, Хари ме подуши любезно. Лигавеше се, но определено бе джентълмен. Не си представях, че Франсис ще си има точно такъв домашен питомец.

— Мислех, че ще имаш котка — казах аз. — Стереотипът.

— А ти имаш ли?

— Не е официално моя. Беше на бивша колежка. Жизел смята, че е моя, когато дойде време за вечеря. Имам и къртица. Също така осиновена. Току-що обаче я върнах в естествената й среда. Живият плет пред къщата ми. Изобщо не ми върви с живите същества.

— Дойдоха да търсят Сет Джоунс — каза Франсис.

— Какво?

Може би не бях чула вярно. Нали разговаряхме за домашни любимци?

— Да влезем вътре — предложи Франсис.

Последвах я вътре, а кучето последва мен. Дали наистина бе казала нещо за Сет Джоунс?

Седнахме в кухнята. Тя направи лимонада. Сипа и черешов сок в каната — струя розово, по-скоро тъмнорозово. Знаех, че е такова, въпреки че го виждах съвсем бледо. Щеше да бъде много по-зле, отколкото да ме уволнят. Франсис искаше да говорим за Лазарус, мъжа, за когото никога не говорех, мъжа, когото знаех, че ще загубя. Не точно сега обаче, още не.

— В полицейския участък в Орлон получили обаждане от някакъв човек, работещ в местния магазин. Така започнало всичко, а сега вече смятат, че е извършено престъпление. Никой не е виждал този Джоунс, откакто е бил ударен от онази мълния, а този доставчик твърди, че е видял човек в къщата му, който не е бил старият Сет Джоунс. Бил някой, който преди време работел в магазина. И така полицаите започнали да ровят наоколо — Франсис направи пауза за миг. — Предполагам, че искаш да знаеш откъде съм научила всичко това?

— Да, откъде? — попитах аз. Явно съм изглеждала напълно смаяна. Поне така се чувствах.

— Дойдоха за информация. Търсеха библиотечния му картон.

Франсис ми наля чаша лимонада.

— Той не беше в каталога, но го намерих в бюрото ти.

Тя знаеше много. Повече, отколкото очаквах. Виждаше през мен.

Кучето седеше до краката ми, надявайки се, че заедно с лимонадата ще има и бисквитки и може да намаже, поне така си мислех. Всъщност мислех коя лъжа ще бъде най-подходяща за случая.

— Не се тревожи — каза Франсис, преди да си отворя устата. — Не ме интересува как и защо си се забъркала в това. Ще изгорим този картон и за да не помислят, че сме го направили нарочно, ще изгорим целия каталог.

Отидохме до килера. Кутиите от каталога бяха прибрани вътре, дори и онези от мазето. Имаше влажна, тъжна миризма на хартия. Цяла седмица Франсис бе пренасяла с колата си кутиите от библиотеката.

— Тъй като това, което хората четат в библиотеката, си е само тяхна работа и не засяга никого другиго — допълни тя.

Изчакахме слънцето да залезе. После замъкнахме кутиите в задния двор, сложихме няколко картона в барбекюто и ги заляхме с бензин. Вече бе тъмно като в рог, нощта бе мъглива. Носех раницата си; отворих я и извадих картоните на Сет Джоунс, всичките, които бях взела.

— Благодаря ти, че ми помагаш — казах аз. — И само за твоя информация, не е имало никакво престъпление. Нищо подобно.

— Не ми казвай нищо повече. И аз не помагам на теб. Това е нещо, в което вярвам. Нека намерят своя човек по друг начин.

Бяха ни нужни цели три часа, за да изгорим всички картони. Изпихме цялата лимонада, после минахме на уиски.

— Шефът на полицията ще дойде отново утре. Казах му, че ми трябва време, за да открия картона на въпросния господин. Ще му обясня, че през годините картонът е бил изгубен.

Притеснявах се, че Франсис се замесваше в ситуацията по този начин.

— Знам, че ще ни спрат финансирането. Ако затворят библиотеката, хората от града ще трябва да ходят до Обществената библиотека в Хенкок, а може би университетът ще им позволи да използват неговата. Аз пък може да отида в Париж. Ако го направя, ти ще се погрижиш за Хари.

Разсмях се.

— Не, говоря сериозно.

Да, така беше. И двете имахме сажди по лицата, под ноктите си, както и късчета хартия от разкъсването на картоните.

— Той те харесва — каза Франсис.

Кучето се бе проснало в краката ми, истинска планина от козина.

— Няма начин някой да ме харесва — настоях аз.

Нюфаундлендският звяр изпуфтя с досада и двете с Франсис се разсмяхме едновременно.

Изпихме уискито, после си направихме кафе, за да изтрезнеем. След като приключихме с горенето, напъхахме пепелта в торби за боклук, които взех със себе си на тръгване. Никакви доказателства. Хари ме изпрати до колата и ме гледаше, докато потеглях. Хубаво куче, но аз вече си имах домашен любимец.

Шофирах, докато реших, че съм открила безопасно място; изхвърлих торбите с пепелта в кофите зад закусвалнята. После бързо се насочих извън града; не ми беше хрумнало да се обадя на Лазарус — мислех, че имаме време. Сега ми се прииска да му бях звъннала от къщата на Франсис. Просто не очаквах властите да действат толкова бързо.

Когато стигнах там, веднага разбрах, че нещо не е наред, преди още да завия по алеята към къщата му. Спрях на страничната отбивка на шосето. Оттук виждах, че вече нямаше червени портокали. Всичко бе станало черно. Портокалите бяха окапали от дърветата като камъни. Между клоните забелязах въртяща се синя светлина.

На алеята имаше полицейска кола, така че продължих по пътя, малко по-надолу завих и се върнах на магистралата. Цялата треперех. Не бях сигурна, че постъпих правилно.

Трябваше ли да отида право при тях и да попитам какво, по дяволите, търсеха там? Може би се бях паникьосала. Или пък бях действала умно. И в двата случая, сега вече бях на път към къщи. Спрях на бензиностанцията в Локхолд и известно време обмислях дали да не се върна при Лазарус. Седях в колата си почти час, спорех сама със себе си и после тръгнах към Орлон.

Щях да наема адвокат, ето това щях да направя. Щях да остана до него, дори да му повдигнеха обвинение в убийството на Сет Джоунс. Може би в техните очи щях да съм му съучастничка. А може би изобщо нямаше да бъде обвинен в нищо. Спрях на друга бензиностанция. Не знаех дали да продължа напред или назад, така че просто се озовах никъде. Този път излязох от колата и позвъних в полицейския участък в Ред Банк, Ню Джърси. Беше налудничаво и не бях сигурна защо въобще ми хрумна подобно нещо. Някои решения правиш съзнателно, а други сякаш са направени заради теб. Предполагам, че звъннах на човека, на когото имах най-голямо доверие. Онзи, на чието мнение държах. Стоях в мрачния коридор, близо до тоалетните, и пусках монети в платения телефон. Отвън по магистралата преминаваха с ръмжене камиони. Когато Джак Лиънс вдигна телефона от другата страна, отначало не каза нищо. Изглежда не вярваше, че съм аз.

— Разбира се, че съм аз. Паркингът. Ти и аз.

— Добре — каза той. — Ти и аз.

— Трябва да те питам нещо важно.

В нашия малък град Джак разследваше всички смъртни случаи: убийства, самоубийства, двойни убийства, нещастни случаи, естествени причини. Когато хората го видеха да влиза в къщата на някой възрастен човек, обикновено се прекръстваха и поглеждаха встрани, защото знаеха, че още някой от тях си е отишъл. Когато отиваше в основното училище да говори с децата за тяхната безопасност — не бъркайте с пръсти в електрическите табла, не вземайте тенджерите с голи ръце от котлона, — някои от децата се плашеха и изпадаха в нервни кризи и трябваше да ги водят в кабинета на сестрата, за да се успокоят. Винаги, когато Джак ми се обаждаше за някаква консултация, знаех, че можеше и сам да открие отговора. Бях сигурна, че в повечето случаи дори вече го знаеше; може би просто му харесваше как произнасях думи като асфиксия, западнонилски вирус, отровен бръшлян.

А може би просто искаше да говори с мен на моя език.

— Къде си? — попита Джак. — Ти изчезна. Писах ти, но така и не ми отговори.

— Преместих се във Флорида. Времето е по-хубаво.

Какъв майтап. Беше около четирийсет градуса и толкова влажно, че обикновено правата ми като слама коса се бе накъдрила. Във въздуха се носеше аромат на нещо отровно.

— Знам, че си се преместила. Да не мислиш, че не съм проверил какво се е случило с теб? Исках да кажа, къде си в момента. Чувам коли.

Спомних си как той ме гледаше преди. Джак искаше нещо от мен и никога не го получи. Мислех, че връзката ни беше унизителна за мен, но може би всъщност бях унижавала него.

— Съжалявам, Джак.

— Съжаляваш, че изчезна и не си направи труда да ми пишеш? Или че никога не ти е пукало за мен, за това как се чувствам аз?

— Не знаех какво искам.

— За разлика от сега.

Засмях се. Може би той все пак ме познаваше.

— Е, за какво искаш да говорим? — продължи Джак. — О, нека да позная. Какво ли е било винаги общото между нас? Да. Смъртта.

Струваше ми се различен, а може би просто никога не го бях слушала преди истински. Може би всички онези срещи в колата и на паркинга не бяха точно това, което мислех, че са. Може би бе забелязвал леда, камъните, начина, по който вярвах, че заслужавам да бъда наранена.

— Да не би да ми се подиграваш?

Не бях свикнала да се чувствам така, докато говоря с него. Все пак бе минало доста време.

— Ей, скъпа. Аз съм мистър Смърт. Питай каквото искаш.

Бях му звъннала, за да го питам за Лазарус, какво да правя, ако бъде обвинен в убийство. Трябваше ли да му помогна да избяга, или да му кажа да се предаде и да разкаже всичко? Но се оказа, че не исках да знам това.

Поколебах се. Не беше типично за мен — да бъда завладяна от емоции.

— Давай, стреляй — повтори Джак. — Нека си струва. Попитай ме: Какво ще направиш, ако…

И аз го направих.

— Какво ще направиш, ако брат ти умира и не можеш да му помогнеш по никакъв начин?

Чувах само бучащите камиони. Гумите скърцаха. Толкова много хора отиваха някъде, а аз стоях на бензиностанция посред нощ някъде във Флорида. Струваше ми се, че досега изобщо не бях говорила с никого. Чувах дишането на Джак. Исках да заплача. Така и не му бях дала шанс. Срещата с толкова много смърт го бе дарила с умението да открива логика в този нелогичен свят.

— Щях да му помогна да открие нещо, което да го накара да поиска отново да живее. Нищо друго не може да се направи.

— Може би ти трябва да стоиш на бюрото за препоръки и информация в библиотеката.

Можех да се намирам навсякъде на земята. Чувствах се толкова изгубена.

— Не и аз — отвърна Джак. — Винаги си била ти.

Когато се прибрах вкъщи, разбрах, че там имаше някой. Жизел беше на моравата, а я бях оставила вътре. Под пощенската кутия държах резервен ключ — не беше особено трудно да го откриеш; плъзнах ръка под металната кутия — той не беше вече там. Наведох се и почесах котката под брадичката. Останахме навън известно време. Жизел не ме мразеше, както преди, или просто бе привикнала с мен. Лазарус спеше на дивана, единият му крак бе спуснат на пода. Изглеждаше млад и уморен, като мъж, който цяла нощ бе вървял и пътувал на стоп. Заключих вратата и извадих щепсела на стационарния телефон от контакта. На пода бе оставил брезентовия си чувал, който взех и отнесох в кухнята. Не е хубаво да се правят такива неща, но не успях да се въздържа. Отворих чувала и погледнах вътре. Предполагам, че просто исках да се уверя, че е този, който си мислех, че е. Имаше някакви дрехи, портфейл с няколкостотин долара в брой, самолетен билет до Италия, паспорт с името на Сет Джоунс и снимката на Лазарус; на дъното открих и дървената кутия с пепелта.

Върнах всичко отново на мястото му и сложих кафеварката. Отворих хладилника и забелязах, че явно електричеството бе спирало по някое време през нощта. Къщата ми беше пълен хаос, изобщо не обръщах внимание на такива неща като подредба и особено старателно чистене, но така й не почувствах, че тя ми принадлежи. Всъщност не бях живяла в истинския смисъл на думата в нея. Най-близкото нещо, това, което донякъде усещах, че е свързано с мен, бе дорийският храм на Рени на масата или по-скоро това, което бе останало от него. Жизел обичаше да си играе с колоните, да ги побутва с лапичка, докато паднат на пода.

Отидох до задната врата, за да я повикам, но тя не дойде. Трябваше да отида при нея, до живия плет. Небето бе мастиленосиньо. Средата на хоризонта бе с цвета на прилепите, които бях видяла на чистата дневна светлина, дълбок син цвят с пурпурни и черни пръски. Приклекнах на земята и видях, че Жизел отново бе хванала къртицата на Рени. Познах я по отхапаното ушенце. Бяхме се опитали да я спасим, но се провалихме. Малкото животинче, което бе измамило смъртта веднъж, сега не помръдваше.

— Лошо момиче — порицах аз Жизел.

Седнах с подвити крака, вдигнах къртицата на дланта си и се загледах в нея.

Докато Лазарус се събуди, бях погребала вече клетото създание, бях направила кафе и бях звъннала на снаха си. Брат ми все още се възстановяваше от пътуването ни до Драконовия мъж, но беше щастлив, че сме го направили. Оттогава постоянно сънувал прилепи и пеперуди, каза ми Нина. Пишел нещо за теорията на хаоса в приказките. Всичко му се било изяснило и искал да го запише, преди да станело прекалено късно. Най-дребното действие, най-малкото създание, най-незначителното решение имат огромни последствия. Една къртица умира, друга е спасена само за да умре малко по-късно. Една дума е казана на глас и целият свят се променя. Ръка се превръща в крило, звяр става човек, момиче прекарва в мълчание сто години — замръзнала във времето и пространството, млад мъж трябва да обиколи света, преди да открие кой всъщност е.

Легнах на дивана до Лазарус. Той отвори очи. Пепел в пепелта. Толкова бяха тъмни.

— Ей, ти — каза той. За малко да ме прегърне, да ме целуне, после се сети, че е по-добре да не го прави. — Ще те изгоря.

Поклатих глава. Бях си спомнила какво ни каза Драконът за огъня. Подадох му две скилидки чесън, които бях обелила в кухнята.

— Лекарство — казах му аз.

Друг мъж би се поколебал и би се провалил на изпитанието, но не и Лазарус — той само ме погледна, после изяде чесъна. Отпуснах глава на гърдите му. Не усещах жегата, която преди излизаше от тялото му.

Лазарус бе видял камиона на доставчика и също бе разпознал шофьора, някой си Хал Евънс. Докато работели в магазина, двамата се били спречкали за нещо. Хал дошъл пиян и наговорил разни неща, заяждал се с него. Лазарус бил оставил няколко чувала с тор на пътеката и Хал се спънал в тях. Той бил най-лошият възможен вариант за човек, който да започне да души около фермата. Може би бе чул слуховете, които разпространяваха работниците — че работеха за чудовище, за мъж, който не искал да го виждат, че нещо не било наред в къщата със спуснатите щори на прозорците.

Лазарус си опаковал багажа веднага, след като камионът на Хал си тръгнал. От известно време бе чакал нещо подобно; сега искаше да разбере какво му предстоеше оттук нататък. По-късно същия ден бе видял някакъв непознат да говори с работниците на полето. Видял, че поглеждал към къщата, докато разговарял с тях. Същия следобед излязъл през задната врата. Предположил, че телефонът му сигурно се подслушва, затова просто си тръгнал, като свободен човек.

Лазарус трепереше, затова го завих с одеяло. Сутринта беше красива, с ярка светлина. И двамата премигвахме. Казвах си, че не бива да си пожелавам нищо, защото ако го направех, ако се наложеше, просто нямаше да се въздържа и щях да си пожелая нещо за него. Лазарус отново заспа; беше изтощен и не можеше да се събуди. Исках да го оставя да спи и да сънува възможно най-дълго. Беше ходил километри. Погледнах го — можех да усетя вкуса на чесъна, лека, края на всичко, началото на всичко.

Облякох се и отидох до банката. Пеги, моята физиотерапевтка, чакаше на опашката и ми направи комплимент колко добре изглеждам.

— Страхотно си се справила — каза тя. — Истински борец.

Такава ли бях? Предполагам, че бе вярно. Упражненията, които ме караха да плача, бяха повлияли на повредената лява страна на тялото ми. Сега я чувствах почти нормално, само не напълно овладяна; все още понякога имах металическо усещане по ребрата си, около сърцето. Не можеше да се види, но беше там, също както ръцете на Рени бяха изпъстрени с ивиците злато.

Изтеглих почти всичко от сметката си, освен няколкостотин долара.

— Голяма покупка? — попита ме служителят. В този град всеки познаваше всекиго. Освен мен.

Усмихнах се. Много голяма. Казах, че имам нужда от пари в брой, защото ще си купувам кола на старо. Стар корвет.

— О, завиждам ви — каза мъжът.

Бях ми останали петнайсет хиляди долара от продажбата на къщата на баба ми, които се побраха идеално в раницата ми.

— Червен е — казах аз.

— Идеалният цвят — съгласи се човекът.

Тръгнах към паркинга. Там беше моята хонда, онази с хубавите, сигурни гуми, които брат ми беше избрал, преди да напуснем Ню Джърси. Когато се прибрах у дома, Лазарус още спеше. Разбирах го, той просто не искаше да се събуди. Отпуснах се на стола. Може би плаках. Обичах го по начин, който вече го нямаше. Беше от онези чувства, които са начало на нещо. От онзи вид любов, който отваря сърцето ти за още.

В късния следобед седнах до него на дивана и му прошепнах, че е време да тръгва.

Не искам, каза той.

Ще го направиш, помислих си аз. Искаш го.

Никога нямаше да забравя този миг, въпреки че ми причиняваше ужасна болка. Когато остареех, когато вече не можех да ходя, да виждам или да говоря, все още щях да имам това.

Той беше предположил, че ще тръгна с него. Щяхме да оставим котката навън и някой щеше да я намери и да се погрижи за нея. Защо да не станеше така? Котките си имаха свои домове, намираха си свой собствен начин на живот. Можех да оставя съобщение на брат си, да му напиша имейл по-късно, едва след като стигнехме до мястото, закъдето бяхме тръгнали, във всички онези градове, Венеция и Париж, навсякъде, където винаги бях желала да отида.

Лазарус прибра парите в брезентовия си чувал. Гледах ръцете му. Не можех да гледам нищо друго.

Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Унищожението му. Дълбочината му. Щом си го имал веднъж, ще го имаш отново и завинаги. Това е загадката. Това е истината.

 

 

Лазарус си взе душ, изпи чаша кафе с няколко бучки лед, изяде купа студена доматена супа. Навън беше влажно и когато денят свърши, го смени лепкаво горещата нощ. Беше късно, когато тръгнахме, и небето бе тъмно. Шофирахме до Джаксънвил по второстепенните пътища. Знаех как да стигнем там. Място, където никой нямаше да ни разпознае. Пътувахме час, после два. Изглеждаше сякаш двамата заедно отивахме някъде. Той бе сложил ръка на коляното ми, докато карах. Усещах присъствието му, но не беше достатъчно. Навярно знаеше, че няма да дойда с него — със сигурност бе забелязал, че оставих котката вътре, нещо, което нямаше да направя, ако не смятах да се връщам. Не бях човек, който щеше да си тръгне по този начин.

Откарах го до автобусната гара. Трябваше само да открие някого, който да смени рождената дата на паспорта му, и щеше да се превърне наистина в Сет Джоунс. Но засега просто беше важно да се махне от Флорида. Купих му билет за следващия автобус — отиваше към Атланта.

Стояхме на гарата до пет часа сутринта. Тогава тръгваше автобусът. Имаше нещо странно: не поглеждахме един към друг. Не се умолявахме за нищо. Вече си бяхме дали всичко, което имахме.

— Значи, така ще свърши — каза той.

Хората край нас дремеха. Те имаха своите истории, не слушаха нашата. На съседната пейка дете с червен пуловер спеше в скута на майка си. Над главите ни слънчевите лъчи проникваха в чакалнята през мръсния замъглен прозорец.

В никакъв случай, помислих си аз. Така започва.