Греъм Браун
Черният дъжд (52)

50.

Хоукър тичаше към храма, захвърлил автомата си. Да не го забавя. Две от чудовищата го преследваха. Първото бързо го настигна и му се нахвърли, но се строполи на земята с откъснат десен крак. Беше улучено от монтирания на покрива на храма автомат „Барет“. Второто същество прескочи поваления си другар и продължи преследването.

Хоукър изобщо не се озърна назад. Стигна до ръба на траншеята и скочи в мига, в който някой натисна детонатора. Експлозивите избухнаха и траншеята запламтя. Взривът отклони траекторията му във въздуха и той полетя към редицата заострени шипове. В последния момент успя да се извърти, за да не се набучи на тях, но единият разкъса ризата му и го одра.

Хоукър увисна на шипа като насекомо, нанизано на карфица. Докато се опитваше да се освободи, чу кънтящия вой на звяра. Обърна се към огнената стена и видя, че чудовището я прескача, насочвайки се право към него.

Хоукър се притисна към земята и звярът се наниза на съседните шипове. Повърна, изтръгна шиповете от пръстта и с олюляване отстъпи назад, надавайки оглушителен рев.

Хоукър незабавно осъзна, че още е в опасност. Тук не можеха да го прикриват с автоматичен огън. Намираше се прекалено близо до стръмната стена на храма. Нямаше как да наклонят толкова монтирания на триногата автомат.

Сипакната се обърна към него с все още стърчащия от гърдите й дълъг метален кол. Хоукър най-после отскубна ризата си от шипа, но вече беше късно — съществото вдигаше лапи и оголваше зъби, за да го атакува. То се хвърли напред, но главата му отскочи настрани и черепът му избухна, пръснат от дъжд от куршуми.

Даниел стоеше в подножието на стълбището и зареждаше нов пълнител в автомата си.

— Писна ми да гледам как хората ми умират — извика тя. — Да се махаме оттук.

Продължи да стреля по поляната, където още сипакни бяха започнали отчаяната си атака. Хоукър рязко извади шипа от гърдите на мъртвия звяр и изкачиха тичешком стъпалата до покрива на пирамидата.

Когато стигнаха горе, битката вече бушуваше — автоматичен огън, гръмотевици, светкавици и дъжд. Сипакните се бяха пръснали пред тях, попаднали в смъртоносно поле без прикритие между джунглата, в която не искаха да се върнат, и бързо догарящата огнена стена. На поляната бяха излезли най-малко трийсет чудовища, много от които ранени и куцащи, ала броят им намаляваше под яростния обстрел. И все пак основната част от групата продължаваше да напредва, а от дърветата тичаха още сипакни.

Ерик стреляше с автомата на триногата, улучвайки съществата с безпощадна точност. Прицелваше се, натискаше спусъка, после насочваше оръжието към друг звяр. Наоколо Даниел, Макартър и Бразош обстрелваха поляната със своите автомати, докато зад тях Сюзан зареждаше нови пълнители, а Девърс стоеше невъоръжен и паникьосан, крещейки полезни — поне според него — инструкции.

Зверовете стигнаха до траншеята, прескочиха снижаващите се пламъци и се втурнаха към стълбището. Даниел откри огън и разкъса нападателите още преди да стигнат до средата. В същото време Макартър се прицели отстрани в две сипакни, катерещи се по стената, по която по-рано беше сигурен, че не могат да се изкачат.

Сюзан посочи на Бразош друг звяр от южната страна, носачът стреля в туловището му и той падна и се загърчи на земята.

В калта на поляната джапаха още зверове, вече по-бавно — влачещо се стадо, което продължаваше да настъпва въпреки унищожителния огън на защитниците.

Хоукър грабна един автомат, ала той се оказа празен. Взе втори, само за да установи същото. Погледна Сюзан, но тя поклати глава. Нямаше повече патрони. Той се обърна, за да предупреди другите, но вече беше късно.

Първо млъкна едно оръжие, после друго, докато накрая се чуваха само тракащите изстрели на петдесеткалибровия автомат. Но скоро и той замлъкна.

Сега единствено дъждът продължаваше да съска в полустопения керосинов варел. Ерик се изправи и се присъедини към групата.

Хоукър пристъпи към ръба на покрива и в същия миг раздвоена светкавица разцепи тъмното небе. Облян от пурпурна светлина, пилотът ясно видя подгизналата поляна. Навсякъде се търкаляха мъртви същества, десетки други се гърчеха и трепереха, смъртно ранени или отпуснати в калта. Мазните им секрети унищожаваха собствените им тела и образуваха черни локви.

Но други продължаваха да напредват към храма, може би излезли току-що от джунглата. Движеха се много по-бавно, сякаш мъкнеха огромни тежести.

Дъждът все пак ги погубваше. Не ги убиваше по онзи драматичен начин, който бяха наблюдавали при ларвата, но им нанасяше сериозни поражения. И може би щеше да ги унищожи напълно, ако имаше достатъчно време, ала Хоукър се съмняваше, че някой от защитниците на храма ще доживее, за да го види.

Когато проблесна поредната светкавица, той преброи шест приближаващи се сипакни. Не можеше да измисли начин да убие дори и една от тях. Провери пистолета си — оставаха му само три патрона, а и по всяка вероятност меките оловни куршуми щяха да се сплескат в костената броня на чудовищата като топчета за пейнтбол.

Когато първият звяр се приближи до подножието на храма, той стисна зъби, хвана здраво металния кол и извика на другите:

— Пригответе се!

Всички вдигнаха различни оръжия, които да използват като тояги, и метални колове.

Една от сипакните стигна до стълбището, последвана от втора — но след няколко стъпала спряха. Другите на поляната също се поколебаха, обърнали глави към джунглата.

Даниел застана до Хоукър и попита:

— Какво чакат?

Зверовете стояха неподвижно и предпазливо гледаха дърветата. Вдигнатите им опашки се клатеха назад-напред и главите им бяха странно килнати настрани.

Едната немска овчарка нададе вой и скоро хората също чуха едва доловимия в бурята тътен, който идваше откъм джунглата.

След секунди индианците изскочиха с крясъци от дърветата. Заизсипваха се от всички посоки и нападнаха с копия и високо вдигнати каменни брадви.

Връхлетяха останалите на поляната сипакни и ги покриха като мравки.

Двете същества на стълбището се обърнаха и продължиха атаката си. Едното беше ранено и не можеше да се изкачва бързо и индианците го настигнаха по средата. Но другото се втурна напред, към безопасността, която пещерата под пирамидата щеше да му осигури.

Когато звярът стигна горе, Хоукър се прицели в главата му и изстреля последните патрони от пистолета си. Сипакната отскочи наляво и металният кол рикошира от гърба й. Тя рязко залюля глава като бик, запрати пилота към стълбището и той се затъркаля надолу по стъпалата.

Другите оцелели от експедицията бяха хванати в капан пред зейналия вход на храма. Даниел удари чудовището по главата с автомата си, но оръжието отскочи от костената повърхност. Все пак отвлече вниманието му достатъчно, за да може един от индианските воини да се метне на гърба му, размахвайки каменната си брадва.

Сипакната отхвърли мъжа назад и го нападна, захапа го в челюстите си и започна да мята глава насам-натам, но другите индианци безстрашно я атакуваха. Един от тях се опита да я удари по краката с брадва и беше смачкан под кървавата лапа. Друг замахна към, очите на създанието, но то завъртя глава, опашката му описа светкавична дъга и го обезглави. Трети заби със страшна сила брадвата си в бронята на чудовището и каменното оръжие се напука.

Сипакната се наклони, завъртя се, захапа воина за шията и го метна през ръба на покрива. Остана свободна за миг, но после я заля нова вълна индиански воини. Един от тях заби копието си в туловището й, улучвайки цепнатината между раменната и гръдната плоча.

Болката хвърли сипакната в дива ярост, която сякаш възвърна отнетите й от дъжда сила и бързина. Тя нанесе на нападателя си смъртоносен удар в гърлото, захапа в челюстите си втори индианец и заби нокти в ребрата на трети. Опашката й се завъртя като летяща сабя и улучи друг воин, който политна назад, притиснал с ръце корема си в отчаян опит да не позволи на червата си да се изсипят навън.

Побеснялото чудовище размахваше лапи и виеше страховито, но индианците продължаваха атаката.

Сред тях беше Путок, воинът, с когото бяха влезли в селото на племето холокуа. Покрит с кръв от глава до пети, той някак успя да оцелее във вихрушката от зъби и нокти и се хвърли напред в момента, в който звярът се обърна и за секунда оголи цепнатината между шията и тялото си. Путок заби копието си в нея с цялата си сила и тежест и от раната изригна гейзер черна кръв. Сипакната се изправи на задните си крака, отметна глава назад и нададе ужасяващ крясък, който отекна над джунглата.

После отново застана на четири крака и замахна към воина, който отхвърча назад разпорен от рамото до кръста. Но докато падаше и кръвта му изтичаше върху камъка, Путок видя какво е успял да постигне.

Съществото отчаяно посегна към забитото в туловището му копие и разцепи дръжката на трески в опит да го изтръгне. После, осъзнало, че не може да се справи с вълната от нападатели, се обърна към тъмния вход на храма. Насочи се натам, изгубила интерес към битката. Ала индианските воини я повалиха с мощни удари и тежестта на собствените си тела.

Тя се опита да ги отхвърли от себе си, отново се изправи на задни крака и нададе оглушителен рев, сякаш титаничният екот на собствения й глас можеше да я спаси. Но когато и последното копие потъна в тялото й, краката й се подкосиха и тя се свлече на покрива, а главата й с трясък се стовари върху камъка.

Индианците продължиха да я обсипват с удари още една-две минути, докато яростта им постепенно се уталожи. Отдръпнаха се от ужасяващото създание и се заеха да помагат на ранените и да се мият под плющящия дъжд.

Никой от експедицията на НИИ не реагира веднага. Всички гледаха смаяни, не знаеха какво да правят. Даниел се вторачи в мрака на бурята, но не забеляза нито един жив звяр. Сега из поляната се движеха само индиански воини, шибани от вятъра и талазите вода. Не можеше да повярва, но безумието беше свършило.

Когато дойде на себе си, тя помоли Макартър и Девърс да й помогнат да поговори с индианците и се заозърта за Хоукър. Щом стигна до стълбището, той се появи отдолу и се качи на покрива. Огледа кланицата, после насочи вниманието си към групата. Увери се, че всички са добре, и се отпусна на най-горното стъпало, вперил очи в подгизналата от дъжда поляна.

Даниел се приближи и седна до него. В небето отекна нова гръмотевица.

— Добре ли си? — попита младата жена. Трябваше едва ли не да вика, за да я чуе в бурята.

Той я погледна и кимна. Беше прекалено изтощен, за да отговори.

Когато поредната светкавица освети поляната, Даниел се озърна натам и отметна мокрите кичури от лицето си. Дъждът продължаваше, но вятърът духаше откъм гърба им.

— Не мога да повярвам, че всичко свърши — рече тя. — Не мога да повярвам, че сме живи.

Хоукър кимна уморено. Даниел погледна небето, присвивайки очи от дъжда. Обзе я внезапна радост и се засмя.

— Прекрасно е да чувстваш, че си жив!

Пилотът се обърна към нея, усмихна се и заговори:

— В Африка казват, че дъждът е живот. — Огледа се, после отново впери очи в нея. — Дъждът е живот. Дъждът наистина е живот.

Над тях изтътна гръмотевица. Той затвори клепачи и се отпусна по гръб върху мокрия камък. Даниел се усмихна, докосна го по лицето и легна до него — и двамата бяха живи и се наслаждаваха на великолепния дъжд.