Греъм Браун
Черният дъжд (41)

39.

Призори гласовете на индианците заглъхнаха. Изгревът обаче не донесе усещане за безопасност или избавление, нито измамно облекчение, а само ясно съзнание за това колко лошо е станало положението.

Земята беше осеяна със стотици гилзи, пръснати като фасове след някакво безумно сборище на пушачи. Изгорели ракети лежаха сред купчинки пепел в кръгове опърлена земя, камари от камъни се издигаха между грозни зъби от остра стомана. Палатките бяха изцяло накъсани — парчета найлон, провиснали на разкривените рейки. Още по-нататък варели с керосин горяха с пращене и бълваха гъст мазен пушек.

На острата утринна светлина поляната изглеждаше такава, каквато винаги е била — пустош, гробище, зло място в рая, където не вирееше нищо. Както бяха казали индианците нури — място, отхвърлено от самия живот.

Но въпреки атаките защитниците рискуваха и поспаха на смени, като взеха и заредените оръжия. Едва бяха оцелели през последните дванайсет часа и повечето се питаха как ще издържат още шейсет.

По обед Хоукър пое дежурството от Верховен и обяви:

— Почивка.

Верховен спусна предпазителя на оръжието си. Не беше човек, склонен към дълбоки размишления, но Хоукър усети, че нещо го човърка, и попита:

— Какво има?

— Преброих боеприпасите — отвърна Верховен. — Още една такава нощ и ще свършат преди изгрев.

Хоукър не беше отделил време да провери с какво разполагат, но си мислеше същото.

— Ще трябва да сме по-пестеливи — рече накрая.

— Те са обезумели, Хоук — изпъшка Верховен. Даже Даниел, която иначе си я бива, изразходва прекалено много патрони. За другите да не говорим.

— Страхуват се. Довечера ще са малко по-добре.

Наемникът сведе поглед за миг, после се обърна към него и каза:

— Да се надяваме. Иначе ще им взема оръжието. Не ми пука какво ще кажат. Ако се стигне дотам, ще стреляме само ние с тебе. По-добре да са ядосани и живи, отколкото въоръжени и мъртви.

Хоукър се поколеба. Съмняваше се, че Лейдлоу ще предаде оръжието си, но другите нямаше да спорят. Кимна и Верховен се отдалечи.

След няколко минути към него се приближи Даниел. Носеше аптечката.

— Мога само да се надявам, че идваш да ме прегледаш — пошегува се пилотът.

— Иска ти се. Състоянието ти е толкова тежко, че не бих могла да направя нищо. Обаче имаме проблем.

— Нима? Не бях забелязал.

— Кауфман.

Той се вгледа в нея за миг. Все едно четеше мислите му.

— Копелето го няма, за да ни каже какъв цвят ракета са се уговорили да изстрелят, и кой знае дали хеликоптерът му ще кацне — поясни Даниел. — А това означава, че ще се лишим от безплатното возене.

— И аз мислих за това, макар да не съм сигурен, че ни е казал истината. Човек използва сигнални ракети, за да привлече вниманието към себе си, когато някой го търси. Странно е да го правиш, след като другият вече знае къде си. По-скоро използваш дим. Така няма да те видят отдалече и в същото време ще дадеш информация на пилота за точното място и посоката на вятъра.

Тя кимна.

— И на мен ми се стори странно. Предполагам, че Кауфман ни е излъгал, за да се подсигури, че няма да го застреляме по изгрев. Той беше умно копеле.

— Да — съгласи се Хоукър. — И какво ще правим сега? Ако пуснем димка или ракета с грешен цвят, може да подплашим пилота. Навярно е най-добре да не правим нищо, да оставим любопитството му да го привлече насам. Може да изровим хората на Кауфман и да облечем техните униформи. — Озърна се към окопа, в който бяха погребали убитите наемници. — Пилотът може да се обърка и да се приземи… а може и да ни обстреля и да изчезне в далечината.

— Нямам особено желание да преживявам същото като снощи — отвърна Даниел. — Но единствената алтернатива е пет дни в джунглата. Сам си избери отровата.

Хоукър не искаше да вижда повече чудовища. Предполагаше, че хеликоптерът ще се върне, но шансът да издържат дотогава беше петдесет на петдесет. А и не се знаеше какво ще стане после. И все пак два дни на добре защитената поляна и петдесет процента вероятност бяха за предпочитане пред четири-пет дни преход в джунглата.

Даниел или прочете мислите му, или сама стигна до същото заключение.

— Тогава ще чакаме — реши тя. — И хайде да не обсъждаме проблема с другите.

Хоукър кимна и забеляза, че Макартър се приближава към тях. Бинтът на ръката му беше окървавен.

— Май си имаш нов пациент.

Даниел се обърна и каза на археолога:

— Седни. Ще ти сменя превръзката.

Докато тя режеше марлята от ръката му, Макартър се опитваше да седи неподвижно и изглеждаше измъчен, почти сломен.

— Тежка нощ, а? — обади се Хоукър.

— Когато жена ми беше болна — каза Макартър, — по време на химиотерапията по цели нощи повръщаше в банята. Часове наред сухи пристъпи. Облягаше се на затворената врата и трепереше, а вратата тракаше в касата. — Той затвори очи и преглътна буцата в гърлото си. — Но не искаше да й помагам, да я съжалявам. Искаше само да оздравее. И стига да не я чувах, се преструваше, че се получава, че й е по-добре. Затова лежах в стаята си час след час и се борех с поривите да се втурна при нея и заедно да се преструваме, че не умира.

— Снощи се чувствах по същия начин — продължи той. — Докато индианците безспирно повтаряха своето послание, всички се преструвахме, че не го чуваме, преструвахме се, че няма да умрем.

Хоукър и Даниел се спогледаха. Пилотът погледна професора в очите и каза:

— Още не сме мъртви.

— Но довечера всичко ще се повтори — възрази Макартър.

— Може би. Във всяко сражение нещата ти се струват по-лоши, отколкото са всъщност. Виждаш само своите загуби, не и тези на врага. Струва ти се, че още е силен, докато всъщност отслабва.

Посочи към джунглата и добави:

— Снощи не се справихме чак толкова зле. Живи сме. И здравата подпалихме задниците на ония същества. Някои от тях ще умрат, други ще си ближат раните и няма да се върнат. Което означава, че довечера ще са по-малко.

Това явно поободри Макартър.

— Има логика. Обаче пак ще дойдат — настоя той.

— Да, предполагам — съгласи се Хоукър. — Просто този път трябва да се подготвим по-добре от вчера.

— Как?

— Първо трябва да направим някои проучвания.

Макартър засия.

— Обичам проучванията. Каква е идеята ти?

— Да, каква всъщност е идеята? — подозрително попита Даниел.

Хоукър отново посочи гората и каза:

— Трябва да отидем там и да огледаме дърветата. Да проверим някои неща.

Макартър не изглеждаше въодушевен.

— Споменах ли колко мразя проучванията? Направо не мога да ги понасям.

Даниел се засмя и залепи чистия бинт с лейкопласт.

— Не, сериозно — прибави археологът. — Винаги съм оставял тези неща на асистентите си.

След няколко минути Хоукър и Макартър провериха радиостанциите. Първата приемаше накъсано и слабо. Пилотът взе втора и натисна бутона за предаване. Като че ли работеше.

— Тази става.

— Гледай да не я изтощиш — предупреди го Даниел. — Зарядното устройство е повредено.

— Страхотно! — Хоукър закачи уоки-токито на колана си. — Скоро ще живеем като в каменната ера.

Той нарами автомата и поведе Макартър към джунглата. Даниел ги проследи с поглед. Съзнаваше какво бреме лежи на плещите на Хоукър — очакванията на другите. Търсеха в него надежда, разчитаха, че ще ги отведе у дома. Докато той вярваше, че ще оцелеят, те също вярваха в това.

Докато Хоукър се отдалечаваше към дърветата, тя се зачуди как е станал такъв, какъвто е. И установи, че единственият човек в света, който знае отговора на този въпрос, е наблизо.

Тя се обърна към Верховен, който седеше на ръба на окопа си и несръчно зареждаше пълнители със здравата си ръка.

— Разкажи ми за Хоукър — помоли младата жена.

Той вдигна поглед за кратко и отново се върна към работата си. Явно не проявяваше интерес към темата.

Даниел извади кутията с тютюн, която му бяха взели хората на Кауфман, и добави:

— Ще те компенсирам за отнетото време.

Лукавата му усмивка показваше, че оценява нейния стил на водене на преговори.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

Тя му подаде тютюна.

— Работил си с него, нали?

— Много отдавна.

— И какво се случи? Как станахте врагове? Наемникът извади къс тъмен тютюн от кутията, пъхна го в устата си и отвърна безизразно:

— Опитах се да го убия.

Даниел се смая. Беше предполагала, че става дума за накърнена гордост, стратегическо несъгласие, борба за пари или дори за момиче.

— Или поне той си мисли така — добави Верховен.

— И защо си мисли така?

Верховен мрачно въздъхна.

— По едно време бяхме приятели. Добри приятели, въпреки различията помежду ни. Работехме в Ангола, Хоукър от ЦРУ, аз от Южноафриканските спецчасти. Имахме задача да организираме съпротива срещу режима, който потискаше страната от трийсет години. Адски тежка работа. Накрая Хоукър взе някои решения, които го противопоставиха на всички, включително на мен.

— Знам, че е нарушил някаква заповед — каза Даниел. Южноафриканецът изплю първата струя тютюнев сок на земята. Това изглежда му донесе огромно удоволствие.

— Има заповеди и заповеди. Някои даже се издават с очакването, че няма да бъдат изпълнени, особено в онзи свят. Други обаче са закон.

— И Хоукър не е изпълнил заповед от втория вид. Верховен прибра кутията с тютюн в джоба си и се зае да зарежда нов пълнител.

— Да. Само че не е толкова просто. За да разбереш какво се случи, трябва да разбираш Африка. — Той пъхна поредния патрон в гнездото и продължи: — С изключение на моята родина, по-голямата част от континента се намира в състояние на циклична анархия. Само ми посочи страна и аз ще ти кажа, че е във война. Посочи ми друга и ще ти кажа, че в нея се извършва геноцид. Ангола не правеше изключение. ЦРУ действаше там от десетилетия и през повечето време поддържаше един луд, Жонаш Савимби. Когато Хоукър пристигна в Ангола, американците вече бяха разбрали, че онзи е просто маниакален убиец и започнаха да подкрепят различни сили. Ние с Хоукър работехме с по-малките групи, които не бяха свързани със Савимби. На всяко друго място те щяха да са съюзници, обединени срещу общ враг, но разумът и логиката не значат нищо в Африка и Савимби видя в това заплаха. Затова беше сключена сделка, от ония, дето оставят някои заинтересовани страни на сухо.

— Вашите групи — предположи Даниел.

Верховен кимна.

— Трябваше да спрем парите и оръжието за племената, с които работехме. Трябваше да останат сами пред цяла дивизия от анголската армия, надушила кръв и търсеща някой, който да послужи за назидание на другите.

Значи това беше заповедта, която не е изпълнил Хоукър. Естествено, че не го пишеше в досието му — никой нямаше да признае официално този факт.

— И Хоукър е продължил да ги въоръжава.

— Положи всички усилия — отвърна южноафриканецът. — Беше се сприятелил с тях. Беше им дал думата си. Затова тайно купуваше оръжие за сметка на Управлението, а след като ЦРУ го отряза, започна да го краде.

Верховен замълча, за да зареди още няколко патрона.

— Това не се хареса особено много на вашите хора и те ни помолиха да го спрем и заловим. Е, накрая успяхме. А докато Хоукър гниеше в един от моите лагери, анголците избиха ония хора.

Даниел се извърна. Призляваше й.

— Докато ЦРУ се чудеше какво да прави с него, един тип на име Роуч влезе в килията му и го простреля в гърдите. Хоукър мисли, че аз съм му наредил.

— Защо мисли така?

— Официално Роуч се водеше под мое командване — поясни Верховен. — Всъщност получаваше нареждания от някой в Претория. Аз и хората ми бяхме работили с Хоукър прекалено дълго, за да ни поверят залавянето му, затова с тая задача се зае Роуч със своя спецотряд. Хоукър обаче ги разиграва близо година, криеше се, местеше се и даже веднъж се измъкна от капан. Вече изглеждаше, че ще изтеглят Роуч и ще го заменят с друг, когато той най-после успя.

Верховен облиза зъбите си и гласът му се промени.

— Когато видях Хоукър, след като Роуч го залови, едва го познах. Бяха го пребили, приличаше на кървава пихтия.

— Не можеше ли да им попречиш? — попита тя.

Наемникът я изгледа студено.

— Нали ти казах, Роуч не се подчиняваше на мен.

Даниел се облегна на стената, пое дълбоко дъх и подритна пръстта на дъното на окопа.

Верховен вкара нов патрон в пълнителя и пак изстреля струя тютюнев сок.

— Как се случи? — попита тя накрая.

— Не знам точно. Чух изстрел и когато влязох, заварих Хоукър на земята. От гърдите му шуртеше кръв. Роуч стоеше до него с пистолет в ръка и разправяше, че Хоукър се опитал да избяга. Но той още беше прикован за стената. За малко да убия копелето. Пребих го със собственото му оръжие — и щях да го довърша, но един от хората му се появи и ме спря. Оказа се, че имало по-неотложен проблем — ЦРУ пратили някой да прибере пленника същия следобед. Мисля, че Роуч е очаквал да освободят Хоукър и не е могъл да понесе тази мисъл. Затова е превъртял.

Спомняйки си тези отдавнашни събития, Верховен поклати глава.

— Лично проверих Хоукър. Беше мъртъв — посинял и без пулс. Нали разбираш? Не можехме да го предадем на американците в това състояние, затова го натоварихме на един джип, отдалечихме се няколко километра от лагера и го изхвърлихме в пустошта. Излъгахме американския съветник, че е избягал.

На грубото му лице плъзна усмивка.

— Роуч не можеше да признае пред никого, че го е застрелял, иначе щяха да го обесят. Затова трябваше да се преструва, че Хоукър го е пребил и пак е избягал. Това го влудяваше.

— Как се е спасил Хоукър?

Верховен сви рамене.

— Не знам. Известно време не подозирах, че е жив. След няколко месеца започнах да чувам слухове за американец, който върти търговия с оръжие на западноафриканското крайбрежие. Там имаше съвсем малко бели и още по-малко американци. След един-два Месеца ЦРУ ми прати снимка. Бяха я направили предишната седмица в Либерия. Беше Хоукър, нямаше съмнение.

Даниел се усмихна.

— И ти какво направи?

— Какво можех да направя, по дяволите? Първо се ухилих, после потреперих. Тъй или иначе вече напусках района. Няколко години преди това в родината ми бяха станали промени и положението беше различно. Нали разбираш, настъпваше моментът на истината.

Тя кимна и попита:

— Какво стана с Роуч?

— След няколко години го хвърлиха от покрива на един небостъргач в центъра на Йоханесбург. — Верховен вдигна вежди. — Двайсететажна целувка с асфалта.

— Хоукър ли?

— Роуч имаше много врагове. И той беше влязъл в търговията с оръжие, но всички знаеха, че винаги гледа да прати някой от хората си на оня свят, за да увеличи собствения си дял. Тъй че може да не е бил Хоукър. — А ако е бил той, просто е направил услуга на всички ни.

— Той хвърли поглед към пилота в далечината и добави:

— Знам само, че всички участници в оная каша загинаха по един или друг начин. Тъй че сега Хоукър сигурно е запазил някой куршум и за мене. — Той пъхна последния патрон в пълнителя. — Кой знае, може и аз да пазя за него.

Мълчанието се проточи, докато радиостанцията до тях не запращя.

— Има ли някой буден?

Даниел я вдигна.

— Казвай, Хоукър. Какво има?

— Липсващи трупове. Явно ония същества са изровили мъжете, които погребахме. Ще трябва да минем без техните униформи.

Тя направи кисела физиономия.

— И без това не го очаквах с нетърпение.

— И аз. Освен това са отнесли и звяра, който убих.

— Значи не са само хищници, а и мършояди.

— Така изглежда. Слушай, съвсем близо сме до дърветата. Преди да навлезем в джунглата, искам да се уверя, че районът е чист.

Тя за пореден път провери екрана на лаптопа. Няколко пиксела вече бяха изгорели.

— Не се вижда нищо. Каквото и да означава това. Двойното изщракване й показа, че я е чул. Тя отново погледна Верховен. Сега разбираше омразата на Хоукър към системата, към заповедите и към хората, които ги издават.

— Когато всичко свърши, ще поговоря с него — каза тя. — Ще се опитам да му обясня. Поне това ви дължа.