Греъм Браун
Черният дъжд (24)

22.

Във Вашингтон настана леденостудено утро, с безоблачно синьо небе и струйки пара на хоризонта. Яркото слънце висеше ниско и сияеше ослепително, но си оставаше суров и далечен спътник — само свещ върху камината на света.

Не се усещаше никаква топлина, нито от слънцето, нито във въздуха. На Стюарт Гибс му изглеждаше уместно, че НИИ погребва един от хората си точно в такъв ден.

Той произнесе надгробното слово. Говори кратко, за да не замръзнат от студ опечалените, поднесе своите съболезнования и почтително се отдалечи, наблюдавайки как другите пристъпват към вдовицата на Матю Блъндин.

Разговаряха с нея, прегръщаха я, стискаха й ръката. Досещаше се за репликите им — мили, несъмнено печални думи за нейната загуба и хвалебствия за работата на съпруга й. Никой нямаше да спомене, че са го открили в долнопробната част на града, застрелян и ограбен на улица, известна със своите наркопласьори и проститутки. Никой нямаше да попита дали наклонността му към алкохола и нощните авантюри са довели до тяхната раздяла и започването на процедура за развод, нито дали този порок не е виновен за смъртта му. Мислеха си го, разбира се, но такива мисли не се изричаха гласно, защото смъртта не само правеше всички равни, но и изличаваше прегрешенията. Простъпките и навиците на Блъндин щяха да се забравят, а остроумието и мъдростта му щяха да се превърнат в легенда.

Гибс наблюдаваше процесията неспокоен и разсеян. Несъзнателно мачкаше навития на руло вестник в облечената си в ръкавица длан. Отвсякъде го връхлитаха проблеми, индианци бяха нападнали групата в джунглата, някой беше проникнал в компютърната система и я бе накарал да се хакне сама — а неговият шеф на сигурността, единственият, на когото можеше да повери откриването на виновника, беше мъртъв и сега лежеше в земята.

Пронизаха го мъчителни угризения. „Той заслужаваше по-добра участ.“

За повечето присъстващи на погребението смъртта на Блъндин бе само незначителна бележка под линия в собствената им биография. Дори неуспялата да стане бивша госпожа Блъндин щеше да продължи живота си. Но за Стюарт Гибс и НИИ това събитие имаше огромно значение — по мащаби то се равняваше на екзистенциална промяна и Гибс не можеше да се отърси от мисълта за промяна в съдбата, както не можеше да се спаси и от ледения въздух.

Скоро навалицата започна да се разпръсква. Тръгнаха си дори вдовицата и нейните придружители, отдалечавайки се бавно по алеята към паркинга.

Гибс остана още двайсетина минути, замислен за покойника, за бразилския проект и различните сценарии, които можеха да се разиграят. Пое към колата си едва когато леденият въздух проникна през палтото му.

На паркинга вече нямаше други автомобили. Но когато бръкна в джоба си за ключовете, към него се приближи сребрист мерцедес със затъмнени прозорци.

Гибс го погледна, очаквайки да отмине. Мерцедесът обаче спря пред него и задният прозорец плавно потъна във вратата.

— Стюарт Гибс?

Директорът на Оперативния отдел на НИИ се поколеба. Не виждаше кой е в купето, но нямаше причина да отрича.

— Какво обичате?

Към отворения прозорец се наведе мъж с гъста сива коса и антрацитносив костюм.

— Забелязах, че гумата ви е спаднала — каза непознатият. — Реших, че ще имате нужда от транспорт.

Гибс се озърна към колата си и установи, че задната гума наистина е спаднала, въпреки че беше чисто нов мишлен и на идване й нямаше нищо.

— Няма проблем — отвърна той. — Ще повикам някой да ме вземе.

— Трябва да поговорим — настоя мъжът. — Бях на погребението със сенатор Мецгър от Надзорната комисия. Разполагам със сведения за смъртта на господин Блъндин, които, струва ми се, трябва да научите.

— Какви сведения?

— От онези, които не могат да бъдат предоставени на полицията, докато не се пресеят и филтрират както трябва.

Гибс го зяпна.

— Времето е от съществено значение, затова, ако не пожелаете да ме изслушате, ще трябва да ги съобщя на добрия сенатор — добави сивокосият.

Директорът продължаваше да го гледа смаяно. Струваше му се познат, но не беше сигурен дали го е видял на погребението, или го познава от другаде.

— Кой сте вие?

Вратата се отвори и мъжът със сивия костюм се премести навътре.

— Казвам се Кауфман. Компанията ми е корпоративен член на вашия институт.

Естествено. Кауфман беше собственик на „Фютрекс“, един от фирмените клонове на НИИ. И една от фирмите, които Блъндин разследваше.

Гибс се качи безмълвно в колата. Тя потегли и затъмненият прозорец плавно се вдигна.

Той се огледа. Освен Кауфман, вътре беше само шофьорът.

— Много жалко за човек като него — рече сивокосият.

— Блъндин беше един от най-способните ми хора — отвърна Гибс. — И мой добър приятел. Но си имаше проблеми. Предполагам, че са взели своето.

Кауфман кимна сериозно.

— Винаги става така.

Интонацията му смущаваше директора — гласът му звучеше самодоволно и снизходително.

— За мен ще е огромно удовлетворение, ако успеем да заловим човека, който го е извършил. Даже да е някоя проститутка — каза Гибс.

— Едва ли е проститутка — възрази Кауфман. — Убили са го заради вашия бразилски проект.

Гибс се вцепени. Дори сенатор Мецгър не знаеше за проекта.

— Не съм сигурен за какво говорите.

— В момента група ваши оперативни работници са в Амазония. И са там без знанието и съгласието на американското консулство и бразилското правителство. Нужно ли е да ви казвам защо?

— Имаме хора в петдесет държави — отвърна директорът, като се мъчеше да запази самообладание. — Не помня всички. Що се отнася до консулството и бразилското правителство, убеден съм, че грешите. По-важно е обаче какво общо има това със смъртта на Мат.

— Съвсем просто е. Убили са го заради онова, което е знаел. Разследвал е проникването във вашата база данни, което е обезпокоило някои хора. Но и това ви е известно, нали?

Гибс се вторачи гневно в мъжа до себе си. Едва се владееше. Този човек му беше противен.

— Казвайте каквото имате да казвате, по дяволите.

Кауфман въздъхна.

— Да започнем с проекта. Вашите хора в Амазония търсят развалини на древен маянски град. Град, от който може би произхождат някои изключително странни предмети. Предмети, които произвеждат енергия — абсолютно неограничено количество енергия.

Той погледна Гибс в очите и продължи:

— Преди осем седмици сте изгубили група, която се е опитвала да направи същото. И досега се чудите какво се е случило с тях. Мога да отговоря и на този въпрос, ако пожелаете да ме изслушате.

— Вие сте копелето, което ни хакна! — възкликна директорът.

— Пуснахме една програма с разрешението на вашия Изследователски отдел — гордо заяви собственикът на „Фютрекс“. — Нещо, свързано със симулация на климата, струва ми се. Явно е предизвикала малка буря при вас.

Гибс го измери яростно с поглед. Точно както Блъндин предвиждаше, причината се криеше в слабата защита на Изследователския отдел.

— Има логика — гневно отвърна той. — Голяма технологична компания като вашата очевидно разполага с достатъчно опит. Въпросът ми е защо. Имате ли представа какви ужасни неприятности ще си навлечете?

Събеседникът му се отпусна на облегалката, без да се смущава от агресивността на Гибс.

— При други обстоятелства сигурно щяхте да сте прав. Но не и тук. Не и сега. Предлагам ви решение. Най-добрият и всъщност последният ви шанс да се справите с проблема.

— НИИ не се нуждае от вашата помощ.

— Не Институтът, приятелю, а вие. Искам да помогна на вас.

— За какво да ми помогнете?

— Да оцелеете, например — рече Кауфман. — Отне ми известно време да се досетя, но е ясно, че вие ръководите тази работа частно. Използвали сте ресурсите и пълномощията на НИИ, обаче операцията си е ваша.

Чак сега Гибс усети истинската тежест на действията си. Те го връхлетяха като градушка — взетите решения, предприетите стъпки за скриване на следите, пресечените граници, от които нямаше връщане.

Кауфман изглеждаше впечатлен.

— Трябва да призная, че сте играли много смело. Сега обаче сте се натъкнали на проблеми и това ви поставя в лошо положение. Простото решение, което сте замислили, среща всевъзможни пречки и забавяния. Парите ви са на свършване. Времето ви също изтича, защото хората започват да задават въпроси — въпроси, на които не сте в състояние да отговорите.

Гибс осъзна, че е стиснал зъби, и се опита да се отпусне.

— Може и да извадите късмет — хвърли му спасително въже собственикът на „Фютрекс“. — Може да намерите каквото търсите и да изчезнете с него, преди стените да се сгромолясат. А после? Не можете да го занесете в НИИ — нито в която и да е друга американска организация. Не само ще се запитат откъде се е взело, но и ще искат да знаят защо изобщо е у вас. Сам сте го разработили, така ли? С какво? Не е възможно да разполагате с ресурсите за такава игра, иначе е нямало да се наложи да източвате сметките на НИИ. Тъй че ще трябва да го продадете. Единственият въпрос е на кого.

Гибс мълчеше — негово изконно право.

— Най-добрият ви шанс са държавите, но кои? — не преставаше Кауфман. — Не можете да го продадете на собствената си страна, това вече установихме. Към кого ще се обърнете? Към японците ли? Естествено. Защо не? Те внасят практически цялата си енергия, технологията им е развита и ежегодно харчат милиони за такива проучвания. Но във вашия свят те са най-големият ви съперник, икономическият аналог на руснаците по време на Студената война, и въпреки че може би сте крадец, вие не сте предател. Тъй че сигурно можем да изключим и Европейския съюз, руснаците и китайците, поне докато не изчерпате всички други възможности. И това ви оставя главно разрушителите.

— Какви разрушители?

— Онези, които ще спечелят най-много, ако тази революция изобщо не се извърши — поясни Кауфман. — Ядрената индустрия, големите производители на петрол, страните от ОПЕК.

Собственикът на „Фютрекс“ продължи по-прагматично:

— Ако бях на ваше място, ядрената индустрия щеше да е първият ми избор, макар че те не са единна група. Дори някой ден може да използват находката, когато се изчерпи полезният живот на капиталните им инвестиции, възлизащи на трилиони долари. Най-вероятно обаче ще предпочетат да продължат да строят големи, скъпи електростанции, замърсяващи околната среда, вместо малки, евтини и екологично чисти централи — в големите има повече отговорност, по-голям престиж и естествено, повече пари. Но ще ви платят скъпо и прескъпо. Както и петролната индустрия, ОПЕК и „седемте сестри“^[1] или каквото е останало от тях. Ще ви затрупат с петродолари, за да оставят това нещо в килера. А може и да ви очистят. Или и двете. Най-малкото ще се страхувате от това до края на живота си, защото винаги ще съществува опасност да ви разкрият. — Той направи драматична пауза и погледна Гибс в очите. — Ужасно е да живееш в постоянен страх да не те разкрият.

Директорът слушаше разсъжденията му със странно усещане за дежа вю. Стотици пъти беше мислил за същите неща. Имаше план и той се изразяваше в неговото изчезване, за което щеше да му помогне опитът му от ЦРУ, но винаги щеше да има опасност. Разчиташе, че ще успее да се справи с нея.

— Защо ми казвате всичко това? — горчиво попита той. — Какво целите, по дяволите?

Кауфман най-после се смили над него.

— Защото онова, което се надявате да откриете там или, по-точно, което и двамата се надяваме да откриете там, е началото на революция, в сравнение с която индустриалната и компютърната революции ще са само невзрачни епизоди. Индустриалната революция подобри живота на двайсет процента от населението на света, главно в Европа и Северна Америка. В други части на земята тя обрече огромни множества от дотогава щастливи хора на окаяна мизерия. Превърна ги в истински роби, които добиват с тежък труд полезни изкопаеми, докато родните им земи са замърсявани и ограбвани. Информационната революция имаше същите последици, само че в по-малък мащаб. Животът на двайсет процента се подобри, докато други останаха без работа, мизерстват и са излишни за потребностите на обществото. Бедните страни попадат отвъд информационния вододел и населението им изостава още повече, защото хвърля всичките си смешни приходи само за да не им дръпнат шалтера.

— Не съм се захванал с това заради бедните — заяви Гибс.

Кауфман се отпусна на облегалката.

— Тогава го продайте на разрушителите. Светът ще я кара както досега: ще добива нефт и въглища и ще трупа тонове радиоактивни отпадъци. Войните ще продължават вечно. Ще търпим още поражения като Ирак. Иран ще е следващият, а и целият Арабски полуостров, когато падне саудитската династия. Америка ще се разори от войните в пустинята, а Европа и Азия ще гледат и ще жънат печалбите. Бедността и екологичното замърсяване на петролната епоха ще продължават, а вие до края на дните си ще се питате кога ще ви намери онзи случаен куршум.

Гибс откъсна очи от него и погледна през прозореца към прелитащия покрай тях свят. Прекалено бързо, помисли си той, също като този разговор, от който не можеше да избяга. Виеше му се свят, усещаше, че е изгубил равновесие — ужасно чувство за човек, свикнал да упражнява пълен контрол.

— Обрисувахте бъдещето ми в розови краски — отбеляза той.

— Това е само едно възможно бъдеще — поправи го Кауфман. — От друга страна, можете да погледнете на нашата среща като на изход за вас. Можете да ми предадете находката си, за да се реализира целият й потенциал. Заделил съм милиарди за разработването на тази технология и мога да осигуря още милиарди, ако се наложи. Имам армии от инженери, влиятелни приятели в Капитолия и военните кръгове. Имам и време, лукс, с който вие вече не разполагате.

Той се наведе към Гибс и продължи:

— Онова, което е скрито някъде там, е ключът за уравновесяване на нещата, за преодоляване на огромните разлики между Първия и Третия свят, за стабилизиране на нашата опасно нестабилна земя.

— Боже мой! — възкликна Гибс. — Вие сте някакъв кръстоносец. И възнамерявате да се откажете от такова нещо?!

— Не — усмихна се Кауфман. — Възнамерявам да натрупам богатство от него. Богатство, в сравнение с което Бил Гейтс и Уорън Бъфет ще са пълни бедняци. И щом го направя, ще построя електростанции по целия свят. Ще осигуря по-евтина енергия, отколкото някой си е представял — по-евтина от въглищата и нефта, по-евтина от слънчевата, вятърната и даже геотермалната енергия, при това без никакво замърсяване на околната среда. След двайсет години ще контролирам цялата електроенергия, произвеждана в Западното полукълбо, и въпреки че ще я продавам евтино, ще я произвеждам без почти никакви разходи. С печалбите и влиянието ще осветя света на бедните. И когато цялата планета получи равен достъп до тази енергия, ще настъпи такова равновесие, каквото никога не е имало. На всеки богаташ вече няма да има по трима бедняци.

Докато Кауфман говореше, Гибс се питаше точно къде се пресичат алчността и благородството на този човек. Или може би лъжеше? Или просто беше ненормален? Комбинация от четирите, реши той.

— Вие сте луд.

Сивокосият милиардер вдигна вежди.

— Лудост е да крадеш от собствената си институция. И да пратиш група наемници да претърсват една речна долина, а след тяхното изчезване да ги замениш с група цивилни, които най-вероятно ще бъдат сполетени от същата участ. Безумно е вашето място в света, приятелю, не моето.

Гибс се задушаваше. Кауфман беше улучил в десетката — бе изрекъл абсолютно всичките му страхове за абсолютно всички аспекти на операцията. Директорът беше алчен, но не и предател, а и не си въобразяваше, че е хитър политик. Бъдещето не го интересуваше — каквото и да направеше, някой ден пак щеше да се стигне дотам, — но разрушителите, както ги наричаше собственикът на „Фютрекс“, не бяха сили, с които да си играеш. Кауфман може би наистина му предлагаше нещо по-добро. Реши да захапе, поне колкото да вкуси от примамката.

— И как би изглеждала такава оферта?

— Първо, незабавно ще ви се изплатят всички досегашни разходи, ваши или на онези, които стоят зад вас. Това би трябвало да ви избави от инвеститорите и да ви позволи да възстановите евентуално липсващите средства на НИИ. Второ, ще ви се даде възнаграждение от един милион долара след получаването и установяването на автентичността на артефактите. И накрая, ще получите пост във „Фютрекс“, шестцифрена заплата и малък процент от всички нетни печалби. — Кауфман сви рамене. — Вашият дял ще идва от закръглянето на цифрите някъде на последния ред, но за няколко години ще спечелите повече, отколкото за десет живота в НИИ. Колкото повече печелим, толкова повече ще има за вас. Това би трябвало да гарантира пълното ви съдействие.

Стюарт Гибс слушаше мълчаливо и обмисляше предложението.

— А ако откажа?

— Тогава има две възможности. Или вашите хора в джунглата ще бъдат очистени, преди да успеят да ви донесат каквото искате, или съответните власти ще бъдат информирани за дейността ви.

Директорът се засмя. Кауфман нямаше да се обърне към властите, каквото и да се случеше.

— Хората ми са защитени добре.

— Да. Знам кой ги защищава, знам и как. Мога да ви гарантирам, че разполагам с нужната огнева мощ да ги извадя от играта. Не ми е известно само тяхното местонахождение, но рано или късно ще го науча. И тогава вече няма да сте в състояние да се пазарите.

Гибс се замисли: накрая щеше да получи десетина милиона. Купувачите, с които се беше свързал, имаха дълбоки джобове, ала бяха скептични. Ако успееше да докаже какво има, може би щяха да му платят десет пъти повече от офертата на Кауфман. В аванс и в брой, а не в продължение на десетилетия. И даже за това трябваше да се пазари. Тогава самата технология щеше да струва невъобразимо много, повече от целия нефт в Аляска и всичкото злато в Южна Африка, а сега му предлагаха да я продаде на безценица.

Той се втренчи в Кауфман, ядосан от неговата арогантност. И все пак, въпреки гнева, мрачното му настроение започна да се разсейва. Виждаше същността на предложението — престъпна сделка, въпреки че почти цялата плячка щеше да отиде само в едната страна. „Така стават нещата — помисли си директорът. — Богатите взимат от бедните. Плащат цент и продават за долар, но бедните винаги са благодарни за цента.“

— Защо моите хора да не довършат операцията? — отправи контрапредложение той. — Каквото открием, вие ще получите правото на първи купувач.

— Защо? — учуди се Кауфман. — За да ми вземете повече?

Гибс очакваше това.

— Ами моите хора?

Собственикът на „Фютрекс“ сви устни.

— Те няма да се завърнат, ако това имате предвид.

Гибс не отговори.

— Видях списъка — прибави Кауфман. — Отначало не разбрах защо сте избрали точно тези хора. Но после ме осени — повечето няма да липсват на никого.

При тези думи изражението на директора стана сурово, почти гневно, ала не от скръб. Всъщност той изобщо не беше имал намерение да върне групата в Щатите. Някъде по пътя щеше да ги сполети злополука, самолетна катастрофа или експлозия. „Но сега, и то точно заради Кауфман, един от тях вече е тук. Арнолд Мор.“

— Още смърт — отбеляза Гибс.

— Да — почтително произнесе милиардерът. — Само че не толкова шокираща, колкото на Мат Блъндин. Но пък предполагам, че той не ви е оставил друг избор.

Лицето на Гибс стана безизразно. Не искаше да убива Блъндин, но той наистина го постави в безизходица. В стремежа си да открие виновника за кражбата на информация, се зарови в неща, които имаше заповед да не докосва. И така разкри следите, оставени при изпълнението на плана на директора. И въпреки че това нямаше отношение към разследването, Блъндин не се сдържа и тръгна по тях.

По-скоро рано, отколкото късно щеше да разбере, че само началникът му е можел да промени кодовете за финансирането, а не Даниел, счетоводителите или който и да е друг в организацията. Това щеше да го отведе до липсващите пари, до исканията за финансиране на проекти, които съществуваха само на хартия, до безсъдържателните доклади и недекларираните трансакции, които осигуряваха осъществяването на бразилския проект. Не след дълго Мат Блъндин щеше да проумее какво означава всичко това. А може би го беше проумял и оставяше време на Гибс да поправи нещата. В края на краищата нали бяха приятели.

— Давам ви едно денонощие да ми отговорите — прекъсна мълчанието Кауфман.

Гибс насочи вниманието си към гледката. Вече бяха в деловия квартал и можеше да хване такси. Наведе се към шофьора и нареди:

— Спрете тук.

Кауфман кимна и шофьорът отби до тротоара.

— Не бъдете глупак — настоя Кауфман. — Вече нямате друг избор.

Гибс слезе, затръшна вратата и изпрати сребристия автомобил с поглед. Сега знаеше кой е врагът му, знаеше и какво трябва да направи. Оставаше да измисли само как да го направи, без да унищожи и самия себе си.