Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (8)

VIII

Авенюто опасваше хиподрума на Отьой. От едната страна — алея за ездачи, а от другата — еднотипни жилищни постройки, отделени с градинки. Минах през тези луксозни казарми и застанах точно срещу тази, в която се е самоубила Гей Орлова. Авеню „Маршал Лиотей“ №25. На кой ли етаж? Портиерката сигурно е сменена оттогава. Дали има още някой обитател на сградата, който е срещал Гей Орлова по стълбите или се е качвал в асансьора с нея? Или който би ме познал, защото често ме е виждал да идвам тука?

Понякога вечер сигурно съм изкачвал стълбите на авеню „Маршал Лиотей“ №25 с разтуптяно сърце. Тя ме е чакала. Прозорците й гледат към хиподрума. Странно е наистина да гледаш надбягванията отвисоко, конете и мъничките жокеи напредват като фигурките, които преминават от единия до другия край по бараките на стрелбищата, и ако ги улучиш всичките, печелиш голямата награда.

На какъв език сме говорили помежду си? Английски? Дали снимката със стария Георгиадзе е правена в този апартамент? Как ли е бил мебелиран? Какво ли може да са си казвали така нареченият Хауърд дьо Лус — аз? — „от благородническо семейство“ и „довереник на Джон Джилбърт“, и една бивша танцьорка, родена в Москва, която е познавала Лъки Лучано в Палм Айлънд?

Странни хора. От тези, които оставят подире си само бързо разсейващ се дим. Ние често разговаряхме с Хуте за тези създания, чиито следи се изгубват. Те изникват някой хубав ден от небитието и се завръщат пак в него, след като са блеснали с няколко мъниста. Царици на красотата. Жиголо. Пеперуди. Повечето от тях дори приживе не са притежавали по-голяма плътност от парата, която никога няма да се кондензира. Хуте ми даваше за пример един индивид, наречен „човекът от плажа“. Този мъж беше прекарал четиридесет години от живота си по плажовете и край басейните в любезни разговори с летуващи и с богати безделници. По ъгълчетата и на заден план в хиляди снимки от лятото той присъствува по бански сред весели групи, но никой не би могъл да каже името му и защо се намира там. И никой не забелязал, че един ден той изчезнал от фотографиите. Не смеех да кажа на Хуте, но си помислих, че „човекът от плажа“ бях аз. Впрочем едва ли щях да го учудя с това признание. Хуте повтаряше, че в същност всички ние сме „хора от плажовете“ и че „пясъкът — цитирам собствените му думи — запазва само няколко секунди следите от нашите стъпки“.

От едната страна фасадата на кооперацията граничи с малка запустяла градинка. Китка дървета, храсти, морава с отдавна неокосена трева. Едно дете си играеше кротко съвсем само на пясъка в късния слънчев следобед. Седнах на тревата и повдигнах глава към сградата, питайки се дали прозорците на Гей Орлова не бяха от тази страна.