Агата Кристи
Изгубената мина

Оставих банковата си книжка настрана с въздишка.

— Интересно нещо — отбелязах, — превишаването на моя кредит никога не намалява.

— И това не ви смущава? Ако аз превиша кредита си, сън няма да ме лови — заяви Поаро.

— Вашият положителен баланс е доста приличен, предполагам! — отвърнах.

— Четиристотин четирийсет и четири лири, четири шилинга и четири пенса — продължи той с известно самодоволство. — Хубава сума, нали?

— Може да е проява на такт от страна на банковия ви мениджър. Той очевидно е запознат със слабостта ви към симетрични детайли. Защо не инвестираме, да речем, триста лири от тях в „Поркюпайн Ойл Фийлдс“? Според статията за тяхното акционерно дружество, отпечатана в днешните вестници, става ясно, че те ще изплатят идната година сто на сто дивиденти.

— Не е за мен — отвърна Поаро и поклати глава. — Не съм по сензационните неща. На мен ми дай сигурно, благоразумно инвестиране — les tes^[1], консоли… — как го казвате — конверсия, нали?

— Никога ли не сте правили спекулативна инвестиция?

— Не, mon ami — отговори Поаро строго. — Не съм. И единствените акции, които притежавам, а те не са това, което вие наричате „със златна нишка“, са четиринайсет хиляди дяла в „Бирма Майнс Лимитид“. — Поаро млъкна и показа, че очаква да бъде помолен да продължи.

— Да? — подсказах му аз.

— И за тях не съм платил нищо — те ми бяха подарени като награда за проявата на моите сиви клетки. Желаете ли да чуете историята?

— Разбира се.

— Тези мини са разположени във вътрешната част на Бирма на около четиристотин километра от Рангун. Били са открити от китайците през петнайсети век, работили са до времето на Мохамеданското въстание и били окончателно изоставени 1868 година. Китайците извличали богатата оловно-сребърна руда от горните пластове на едното находище и я стопявали заради сребро, като оставяли големи количества богата на олово шлака. Когато в Бирма започнали да проучват рудните богатства, те, разбира се, открили това находище, но поради факта, че старият обект бил пълен с рохкава почва и вода, всички опити да се намери източникът на рудата се оказали напразни. Много работни групи били изпратени от синдикатите и те разкопали голям район, но богатата жила продължила да им се изплъзва. Някакъв представител на един от синдикатите попаднал по следите на една китайска фамилия, за която се предполагало, че е запазила данни за мината. Сегашният глава на фамилията се казвал Ву Линг.

— Каква обаятелна търговска романтика! — възкликнах аз.

— Нали? О, mon ami, човек може да се радва на романтика и без златисторуси момичета с несравнима красота… не, аз греша; червеникавокестенявите коси ви вълнуват най-много. Помните…

— Продължавайте с историята — изрекох бързо аз.

— Eh bien, приятелю, този Ву Линг бил открит. Той бил достоен за уважение търговец, много ценен в провинцията, в която живеел. Признал веднага, че притежава въпросните документи, и бил готов да преговаря за продажби, но отказал да сключва сделката с друг, освен с най-главните ръководители. Накрая се споразумели той да отпътува за Англия и да се срещне там с директорите на една голяма компания. Ву Линг пристигнал с кораба „Асунта“ в Саутхемптън през една студена, мъглива ноемврийска сутрин. Един от директорите, господин Пиърсън, отишъл в Саутхемптън да посрещне кораба, но поради мъглата влакът му много закъснял и когато пристигнал в града, Ву Линг вече бил слязъл от кораба и заминал със специален влак за Лондон. Господин Пиърсън се върнал обратно малко недоволен, защото нямал представа къде е отседнал китаецът. По-късно същия ден обаче телефоните зазвънели в офисите на компанията. Ву Линг се намирал в хотел „Ръсел Скуеър“. Той се чувствал неразположен след пътуването, ала заявил, че ще бъде в състояние да присъства на заседанието на борда следващия ден. Заседанието било насрочено за единайсет часа. Когато станало единайсет и половина, а Ву Линг още не се появявал, секретарят позвънил в хотел „Ръсел“. В отговор на запитванията си той узнал, че китаецът излязъл с един приятел около десет и половина. Изглеждало ясно, че той е тръгнал от хотела с намерението да отиде на заседанието, но времето минавало, а той не идвал. Възможно било, разбира се, той да се е заблудил по пътя, понеже не познавал добре Лондон, но до късно през нощта не се завърнал в хотела. Разтревожен сериозно, Пирсън съобщил на полицията за изчезването на китаеца. На следващия ден пак нямало никаква следа от изчезналия, ала привечер на другия ден в Темза бил намерен труп, който се оказал на злополучния китаец. Нито в дрехите, нито в багажа, оставен в хотела, били открити документите, свързани с мината. В този момент, mon ami, аз поех случая. Обади ми се господин Пиърсън. Макар и дълбоко потресен от смъртта на Ву Линг, главното му безпокойство беше да открие документите, чието предаване беше целта на посещението на китаеца в Англия. Главната грижа на полицията, разбира се, беше да установи кой е убиецът — възвръщането на документите щеше да бъде второстепенна задача. Пиърсън искаше от мен да оказвам съдействие на полицията, като същевременно се грижа за интересите на компанията. Съгласих се на драго сърце. Беше ясно, че пред мен има два пътя на действие. Единият сочеше, че трябва да разбера кой измежду служителите на компанията е знаел за пристигането на китаеца, а другият — да разпитам пътници от кораба, които биха могли да са запознати с мисията на китаеца. Тръгнах по втория път, защото той имаше по-тясно поле на проучване. Обединих усилията си с инспектор Милър, натоварен с разследването на случая — човек напълно различен от нашия приятел Джап, защото беше самомнителен, невъзпитан и изобщо нетърпим. Разпитахме заедно служителите от кораба. От тях научихме малко — повече не знаеха. Ву Линг бил затворен човек и не общувал почти с никого. Сближил се повече с двама от пътниците — един изпаднал европеец на име Дайър, който навярно имал лоша репутация, а другия — млад банков чиновник на име Чарлс Лестър, който се връщал от Хонконг. Имахме щастието да получим моментални снимки и на двамата. В момента нещата изглеждаха така, че ако някой от двамата беше замесен, то това несъмнено би бил Дайър. За него се знаеше, че има връзки с банда китайски мошеници и, общо взето, беше много вероятен извършител на деянието. Следващата ни стъпка беше да посетим хотел „Ръсел Скуеър“. Показахме моменталната снимка на Ву Линг и те го познаха веднага. После им показахме снимката и на Дайър, но за наше разочарование носачът от фоайето заяви категорично, че това не е мъжът, дошъл в хотела през фаталната сутрин. Почти като допълнение аз извадих снимката на Лестър и за моя изненада човекът веднага го позна. „Да, сър — потвърди той, — това е господинът, който дойде в десет и половина и попита за господин Ву Линг, а после излезе с него.“ Работата напредваше. Предстоеше да разпитаме Чарлс Лестър. Той се отнесе към нас с изключителна откровеност и с голямо прискърбие научи новината за преждевременната смърт на китаеца, след което се постави напълно на наше разположение. Той ни разказа следното — уговорил се с Ву Линг да му се обади в хотела в десет и половина. Ву Линг обаче не се появил. Вместо него на срещата дошъл неговият слуга и обяснил, че на господаря му се наложило да излезе. Слугата предложил на младия човек да го заведе на мястото, където бил отишъл господарят му. Без да подозира нищо, Лестър се съгласил и китаецът наел такси. Пътували известно време към доковете. Лестър изведнъж се усъмнил, спрял таксито и слязъл от него въпреки протестите на слугата. Това, увери ни той, било всичко, което знаел. Ние му благодарихме и се сбогувахме с него. Но разказът му скоро се оказа малко неточен. Първо, Ву Линг не е водел слуга със себе си — нито на кораба, нито в хотела. Второ, шофьорът на таксито, който возил двамата мъже онази сутрин, беше издирен. Той каза, че Лестър не е слязъл от таксито по пътя, а че той и китайският господин били откарани до едно съмнително жилище в Лаймхаус, в самото сърце на китайския квартал. Въпросното място било известно като пушалня за опиум. Двамата господа влезли вътре, а след около час англичанинът, когото той позна от снимката, излязъл сам. Той изглеждал много блед и като че ли му било лошо; казал му да го откара до най-близката станция на метрото. Поинтересувахме се по-подробно за Чарлс Лестър и установихме, че макар да е човек с чудесен характер, той е затънал в дългове и има страст към комара. Дайър, разбира се, също не беше пренебрегнат. Имаше малка възможност той да е другият човек, но тази идея се оказа напълно безпочвена. За целия ден, който ни интересуваше, той имаше абсолютно непоклатимо алиби. Разбира се, собственикът на пушалнята на опиум отрече всичко с азиатска упоритост. Той не бил виждал никога Чарлс Лестър. Онази сутрин не били идвали при него никакви двама господа. А и полицията грешала — там изобщо не се пушел никакъв опиум. Отричанията на собственика, макар добре обмислени, не помогнаха много на Чарлс Лестър. Той беше арестуван за убийството на Ву Линг. Направен беше обиск на вещите му, но не се откриха никакви документи, свързани с мината. Собственикът на пушалнята също беше задържан, но спешното претърсване на помещенията му не даде резултат. Въпреки старанието на полицията не беше открито нито стръкче опиум. В същото време приятелят ми, господин Пиърсън, беше много развълнуван. Той се разхождаше напред-назад из стаята ми и не преставаше да се вайка горчиво. „Но вие трябва да имате някакви идеи, мосю Поаро! — постоянно ми повтаряше той. — Вие сигурно имате някакви идеи!“ „Положително имам — отговарях аз предпазливо. — Но бедата е в това, че имам твърде много, а всички те водят в различни посоки.“ „Например?“ — поиска да узнае той. „Например шофьорът на таксито. Разполагаме само с твърдението му, че е закарал двамата пътници до онази къща. Ето ви една идея. После — каква е била всъщност къщата, в която са отишли? Да предположим, че те са оставили таксито пред къщата, минали са през нея и са излезли през другия вход, а след това са отишли другаде.“ При тези мои думи Пирсън много се впечатли. „Но вие само седите и мислите — обвини ме той. — Не можем ли да направим нещо?“ Ясно ви е, че той е твърде нетърпелив. „Мосю — изрекох аз с достойнство, — не подхожда на Еркюл Поаро да тича нагоре-надолу по вонящите улици на Лаймхаус като малко бездомно пале. Успокойте се. Агентите ми действат.“ На следния ден имах за него новина. Двамата мъже от таксито наистина бяха преминали през въпросната къща, но истинската им цел била малка гостилница до реката. Те били видени да влизат там, а Лестър да излиза оттам сам.

— Отгоре на всичко, представете си, Хейстингс, някаква абсолютно неразумна идея беше обзела този Пиърсън! Единственото, което би го задоволило, беше да отидем двамата в гостилничката и да разпитваме. Аз спорех с него и го умолявах, но той остана непреклонен. Говореше, че ще се дегизира… дори намекна, че аз… аз също трябва… срам ме е да го изрека… трябва да си обръсна мустаците! Да! Изтъкнах му, че това е абсурдна идея. Човек не унищожава от чист каприз красиво нещо като моите мустаци. Освен това има ли значение дали един белгиец е с мустаци или без мустаци, когато реши да се наслади на живота, като опита какво е да се пуши опиум? Eh bien, накрая той отстъпи за мустаците, но продължи да настоява да изпълним замисъла му. И дойде една вечер вкъщи — mon Dieu, какъв вид имаше само! Носеше късо двуредно сако от дебел плат, а брадата му беше мръсна и необръсната. На врата си беше завързал още по-мръсен шал, вонящ до непоносимост. А на всичкото отгоре явно изпитваше удоволствие от цялата тази работа! Англичаните са луди хора, наистина! Направи някои поправки и в моя външен вид. Аз ги приех. Може ли да спориш с маниак? Накрая тръгнахме заедно — та можех ли да го пусна да отиде сам, като дете, облечено за участие в маскарад?

— Разбира се, че не сте могли — отговорих аз.

— Нека продължа. Пристигнахме там. Пиърсън говореше най-странен английски. Представи се за моряк. Говореше за „морски вълци“, за „щормове“ и за още какво ли не. Гостилницата беше малка и ниска, пълна беше с китайци. Ядохме странни ястия. Ah, Dieu, mon estomac^[2]! — Поаро се хвана за корема, преди да продължи. — После при нас дойде съдържателят на заведението, китаец със зловеща усмивка.

— Вий, господа, не харесва моя храна — каза той. — Вий дошли за друго кое харесва повече. По едно луличка, а?

Пиърсън ме ритна здравата под масата. (Беше си обул и моряшки обувки!) И каза:

— Нямам нищо против, Джон. Води ни.

Китаецът се усмихна и ни поведе към едно мазе, после слязохме още надолу по няколко стъпала, а оттам пак нагоре и се озовахме в помещение, отрупано с дивани и удобни възглавници. Легнахме и едно китайче ни свали обувките. Това беше най-хубавият момент от вечерта. После ни донесоха лулите за опиум, приготвиха сместа; ние се престорихме, че пушим, а после — че спим и сънуваме. Но като останахме сами, господин Пиърсън ми извика тихичко и веднага запълзя по пода. Отидохме в друго помещение, където посетителите спяха, и така нататък, докато чухме двама мъже да разговарят. Застанахме зад една завеса и се заслушахме. Те говореха за Ву Линг. „Какво ще правим с документите?“ — каза единият. „Господин Лестър, той ги вземе — отговори другият, който беше китаец. — Той казва скрие тях на тайно място — къде полиция не може погледне.“ „Но него са го спипали“ — каза първият. „Той лесно се отскубне. Полиция не знае той го направил.“

Те говориха още по същия начин, после очевидно двамата тръгнаха към нас и ние бързо се върнахме на нашите места. „По-добре е да се махаме оттук — рече ми Пиърсън след няколко минути. — Мястото не е безопасно.“ „Прав сте, мосю — съгласих се аз. — Играем този фарс доста дълго време.“ Успяхме да се измъкнем навън благополучно, като платихме солидно за лулите с опиум. Като напуснахме Лаймхаус, Пиърсън въздъхна с дълбоко облекчение. „Щастлив съм, че се отървахме от това — каза той. — Но трябваше да се убедим в нещо важно.“ „Наистина — съгласих се аз. — И предполагам, че няма да ни бъде много трудно да се доберем до това, което ни е нужно… след този маскарад.“ И нямаше никакви затруднения — завърши внезапно Поаро.

Резкият завършек изглеждаше тъй неочакван, че аз се ококорих в недоумение.

— Но — промълвих — къде бяха те?

— В неговия джоб — tout simplement^[3].

— В чий джоб?

— На господин Пиърсън, иска ли питане! — После, като забеляза смаяния ми израз, той продължи по-кротко: — Не разбирате ли? Господин Пиърсън като Чарлс Лестър беше задлъжнял. И също като него обичаше да играе комар. Замислил да открадне документите от китаеца. Срещнал го в Саутхемптън, дошъл в Лондон заедно с него и го откарал направо в Лаймхаус. Този ден бил мъглив; китаецът не могъл да разбере къде отиват. Предполагам, че Пиърсън е пушил често опиум и поради това имал странни приятели. Не мисля, че е имал намерение да извърши убийство. Идеята му била някой от китайците да се представи за Ву Линг и да получи парите за продажбата на документите. Дотук добре! Но за азиатския ум било безкрайно по-просто да убият Ву Линг и да хвърлят трупа в реката. Китайците съучастници на Пиърсън решили да следват собствените си методи, без да го уведомят. Представете си сега „паниката“, както вие я наричате, обзела Пиърсън. Някой може да го е видял във влака с Ву Линг, а убийството е много различно нещо от отвличането. Спасението му зависело от китаеца, който ще представлява Ву Линг в хотел „Ръсел Скуеър“. При условие, че не открият трупа много рано. Вероятно Ву Линг му е казал за споразумението между него и Чарлс Лестър, според което последният трябва да потърси Ву Линг в хотела. Пиърсън видял в това отличен начин да отклони подозренията от себе си. Чарлс Лестър ще е последният, видян в компанията на Ву Линг. Мнимият Ву Линг получил нареждания да се представи на Лестър като прислужник на Ву Линг и да го отведе колкото може по-бързо в Лаймхаус. Там много е възможно да са му предложили да пие нещо. Напитката е била подправена с опиат и когато Лестър идва на себе си след един час, той има много неясна представа какво се е случило с него. Така стояха работите до момента, в който Лестър научава за смъртта на Ву Линг. Тогава той изпуска нервите си и отрича да е бил някога в Лаймхаус. С това, разбира се, той потвърждава напълно версията на Пиърсън. Но доволен ли е Пиърсън? Не — поведението ми го тревожи и той решава да завърши работата с окончателното оклеветяване на Лестър. Затова устройва сложен маскарад. Що се отнася до мен, аз трябва да бъда напълно заблуден. Казвал ли съм ви, че като дете той е играл в маскаради? Eh bien, аз пък изпълних моята роля. Той се прибира вкъщи тържествуващ. Но на сутринта инспектор Милър пристига на вратата му. Намират документите у него и играта приключва. Той горчиво съжалява, задето си е позволил да изиграе този фарс на Еркюл Поаро! В цялата история има само една истинска трудност.

— Коя е тя? — попитах любопитно аз.

— Да убедя инспектор Милър! Какво магаре е този Милър! Едновременно упорит и идиот. Но накрая той повярва!

— Много лошо — извиках аз.

— Е, аз получих своите компенсации. Другите директори на „Бирма Майнс Лимитид“ ме наградиха с четиринайсет хиляди дяла от акциите си като малка компенсация за моите услуги. Не е толкова лошо, а? Но що се отнася до инвестиране на пари, моля ви, Хейстингс, да се придържаме строго към консервативния принцип. Нещата, които четете във вестника, може да не са верни. Директорите на „Поркюпайн“ — до един могат да се окажат като Пиърсън!

Бележки

[1] Les tes (фр.) — ренти; лихви. — Б.пр. ↑

[2] Ah, Dieu, mon estomac! (фр.) — О, господи, стомахът ми! — Б.пр. ↑

[3] Tout simplement (фр.) — много просто. — Б.пр. ↑