Агата Кристи
Изчезването на господин Давънхайм

Двамата с Поаро седяхме до масичката за чай и очаквахме нашия стар приятел инспектор Джап от Скотланд Ярд. Поаро току-що бе приключил с подреждането на чашите и каничките, защото хазяйката ни имаше навика по-скоро да ги тръсва на масичката, отколкото да ги поставя. Той дори духна няколко пъти на металния чайник за запарката и го лъсна с копринената си кърпичка. Чайникът за водата беше сложен на спиртника. В една малка емайлирана купичка до него имаше шоколад, който бе много повече по вкуса на Поаро от чая, който той наричаше „вашата английска отрова“.

Отдолу се чу рязко почукване и след минута в стаята нахълта Джап.

— Надявам се, че не закъснях — каза той, след като ни поздрави. — В интерес на истината се скарах с Милър, онзи, който е натоварен със случая Давънхайм.

Наострих уши. През последните три дни вестниците широко коментираха странното изчезване на Давънхайм, старши партньор в „Давънхайм и Салмън“, добре известна банка. Миналата събота той излязъл от дома си и оттогава никой не го беше виждал. С нетърпение очаквах да чуя интересни подробности от Джап.

— Мислех си, че в днешно време е почти невъзможно човек да „изчезне“ — отбелязах аз.

Поаро премести с два-три милиметра чинийката с хляба и маслото и неочаквано се обади:

— Бъди точен, приятелю. Какво имаш предвид под „изчезване“? За какъв род изчезване говориш?

— Да не би да има класификация и номерация на изчезванията? — засмях се аз.

Джап също се усмихна, а приятелят ми се намръщи.

— Разбира се, че има! Три категории са: първата и най-често срещаната е доброволното изчезване, втората се дължи на така наречената „загуба на паметта“, по-често фалшива, но понякога, много рядко — истинска. А третата — убийството. В този случай трупът може да бъде или да не бъде намерен. И трите ли според теб са невъзможни?

— Така мисля. Можеш да загубиш паметта си, но със сигурност ще се намери някой, който да те познае, особено когато става дума за толкова известна личност като Давънхайм. „Труповете“ не могат да изчезнат току-така. Рано или късно те се намират, скрити на някое запуснато място или захвърлени в някоя шахта. И убийството излиза наяве. Изчезналият служител или избягалият от дома си грешник не могат да се скрият и да се провалят, защото в днешно време съществува телеграф. Не могат да напуснат страната, защото пристанищата, гарите и летищата се наблюдават. А ако се опитат да се укрият тук, всеки, който чете вестниците, ще ги познае по снимките им, публикувани в тях.

— Mon ami, грешиш — отбеляза Поаро. — Не допускаш ли възможността един човек, който е решил да се отърве от някого или, фигуративно казано, да се отърве от себе си, да бъде от онази рядка порода на така наречените методични хора? Той би могъл да впрегне интелигентността и таланта си, за да обмисли с пълни подробности плана си. Тогава не виждам защо да не успее да измами полицията.

— Но предполагам не и вас! — пошегува се Джап и ми намигна. — Не може да ви измами нали, мосю Поаро?

Той се постара отговорът му да прозвучи скромно, но не успя.

— И мен също! Защо не? Вярно е, че при подобни проблеми аз прилагам научни методи и математическа прецизност, които за съжаление толкова рядко се срещат в новото поколение детективи.

Джап се ухили.

— Не зная… Милър, който се занимава с този случай, е умно момче. Можете да бъдете напълно сигурен, че няма да пропусне нито отпечатък от пръсти, нито пепел от пура, нито дори най-малката трохичка. Той вижда всичко.

— Както и врабците в Лондон — рече Поаро. — И все пак аз не бих се обърнал към малката сива птичка да разреши загадката с господин Давънхайм.

— Хайде сега, мосю, нали не искате да омаловажите значението на подробностите?

— В никакъв случай. Подробностите имат своето място, но опасността при тях е, че могат да ви накарат да им придадете прекалено значение. Повечето детайли се оказват маловажни, само един-два са от съществено значение. Трябва да се осланяме на ума си, на малките сиви клетки — почука с пръст по челото си той. — Чувствата подвеждат. Истината се открива чрез размисъл, а не чрез действия.

— Да не би да искате да кажете, мосю Поаро, че можете да разрешите някой случай, без да помръднете от стола си?

— Точно това имам предвид, при условие обаче, че фактите са ми правилно изложени. Аз се смятам за експерт.

— Да ме обесят, ако не се хвана за тези ваши думи! — плесна се Джап по коляното. — Готов съм да се обзаложа, че за една седмица не можете да откриете или по-скоро да ми кажете къде да открия господин Давънхайм, жив или мъртъв.

Детективът се замисли, сетне каза:

— Eh bien, mon ami, приемам. Обзалаганията, ето коя е голямата страст на вас, англичаните. А сега — фактите.

— Миналата събота господин Давънхайм, както обикновено, взима в 12.40 влака от гара „Виктория“ за Кингсайд, където са намира разкошната му къща „Кедрите“. Следобед той се разхожда из градината си и дава многобройни нареждания на градинарите си. Всички те твърдят, че поведението му е било съвършено нормално. След чая той надниква в будоара на съпругата си и й съобщава, че ще отскочи до селото, за да пусне няколко писма. Казва й също, че очаква някой си господин Лоуен, който щял да дойде по работа. Ако гостът пристигне, преди той да се е върнал, наредил да го поканят в кабинета и да го помолят да почака. След това господин Давънхайм излиза от къщата през главния вход, тръгва спокойно по алеята, минава през портата на градината и… повече никой не го е видял. От този момент той изчезва.

— Хубав… много хубав… очарователен малък проблем — промърмори Поаро. — Продължете, приятелю.

— Около четвърт час по-късно един висок мургав мъж с черни мустаци позвънява на входната врата и съобщава, че има уговорена среща с господин Давънхайм. Представя се с името Лоуен и съгласно инструкциите на банкера го поканват в кабинета. Минава около час, но Давънхайм не се появява. Накрая Лоуен позвънява и обяснява, че не може да чака повече, защото трябва да хване влака за града. Госпожа Давънхайм му се извинява за отсъствието на съпруга си, за което няма обяснение, защото той я бил предупредил, че очаква посетител. Лоуен изказва съжаление и си тръгва. Както всички знаем, Давънхайм не се завръща. В неделя сутринта уведомяват полицията, но тя не открива нищо. Давънхайм сякаш е потънал вдън земя. Не е ходил до пощата, никой не го видял да минава през селото. Служителите на гарата са напълно сигурни, че не се е качвал на влак. Колата му си била в гаража. Ако е наел кола, която да го чака на някое усамотено място, шофьорът й сигурно би се появил да ни съобщи, като имаме предвид огромната награда, предложена за информация по случая. Наистина възможно е да е вървял до Ентфийлд, което е на пет километра от селото. Същия ден там са се провеждали конни надбягвания и е имало много хора. Това би му позволило да се качи незабелязано на влака. Оттогава неговата снимка и пълното му описание са отпечатвани многократно във всеки вестник, но никой не се явил да съобщи нещо достоверно. Разбира се, получихме много писма от цяла Англия, но проверката на информацията в тях донесе само разочарование. В понеделник сутринта се появи нова сензационна новина. Сейфът в кабинета на Давънхайм в дома му е бил разбит и ограбен. Прозорците са били добре затворени отвътре, което изключва проникването на крадец отвън, освен ако не е имал съучастник в къщата, който впоследствие да ги е затворил. От друга страна, ако вземем предвид настъпилата суматоха в дома, кражбата може да е била извършена в събота и да е останала неразкрита до понеделник.

— Precisement^[1] — отбеляза сухо Поаро. — Арестуван ли е вече бедният мосю Лоуен?

— Не още — изхили се Джап. — Но го следим отблизо.

Поаро кимна и попита:

— Какво е взето от сейфа? Знаете ли?

— Разговаряхме с младшия партньор на фирмата и госпожа Давънхайм. Изглежда е имало значително количество облигации и пари, получени след успешна борсова операция. Имало е и малко състояние от скъпоценности. Всичките бижута на госпожа Давънхайм са били в сейфа. През последните години съпругът й е купувал бижута и рядко минавал и месец, без да й подари някой рядък и скъп скъпоценен камък.

— Съблазнителна плячка — рече замислено Поаро. — Ами Лоуен? Разбрахте ли каква работа е имал с Давънхайм онази вечер?

— Очевидно двамата не са се разбирали твърде добре. Лоуен е дребен спекулант. Въпреки това е успял веднъж-дваж да изиграе Давънхайм и да спечели. Изглежда, те или не са се срещали лично, или пък — много рядко. Въпросната среща е била по желание на банкера, по повод на някакви акции от Южна Америка.

— Давънхайм има ли интереси в Южна Америка?

— Да, струва ми се. Съпругата му спомена случайно, че цялата минала есен е прекарал в Буенос Айрес.

— Имат ли семейни проблеми? Съпрузите разбират ли се?

— Бих казал, че семейният им живот протича съвсем тихо и спокойно. Госпожа Давънхайм е приятна жена, въпреки че не блести с интелигентност. Както виждате, нищо съществено.

— В такъв случай не бива да търсим ключа към разгадаване на загадката в дома им. Той има ли неприятели?

— Конкурентите му са многобройни, а и без съмнение има хора, които е използвал и те едва ли са добронамерени към него. Но струва ми се, че никой от тях не би го убил… а дори и да е, тогава къде е тялото?

— Точно така. Както спомена Хейстингс, труповете имат лошия навик да се появяват на бял свят, при това със завидно постоянство.

— Между другото един от градинарите твърди, че е видял някой да минава отстрани на къщата и да отива към градината с рози. Високият френски прозорец на кабинета се отваря към тази градина и Давънхайм често влизал и излизал през него. Но градинарят е бил доста далеч, зает с краставичките, и не може да каже дали е бил господарят му или не. Освен това не си спомня точно по кое време е видял човека. Сигурно е било преди шест, защото тогава приключва работния си ден.

— А Давънхайм кога е напуснал къщата?

— Около пет и половина.

— Какво има след градината с рози?

— Езеро.

— Има ли навес за лодки?

— Да. В него държат няколко лодки. Предполагам, че допускате самоубийство, мосю Поаро? Е, ще ви кажа, че утре Милър ще отиде там, за да претърси езерото. Какъв упорит човек!

Приятелят ми леко се усмихна и се обърна към мен:

— Моля те, Хейстингс, подай ми вестник „Дейли Мегафоун“. Ако добре си спомням, в него има поместена една необичайно ясна снимка на изчезналия.

Станах, взех вестника и намерих страницата със снимката. Поаро внимателно започна да я разучава.

— Хъм! — промърмори. — Косата му е доста дълга и чуплива. Има големи мустаци, остра брада и рунтави вежди. Очите му тъмни ли са?

— Да.

— Вероятно косата и брадата му са започнали да побеляват?

Инспекторът кимна и попита:

— Е, мосю Поаро, какво ще кажете за онова, което чухте? Ясно като бял ден, а?

— Точно обратното. Съвсем не е ясно.

Инспекторът от Скотланд Ярд изглеждаше доволен.

— Което ми дава голяма надежда, че ще разреша случая — заключи спокойно Поаро.

— А?

— Смятам, че е добър знак, когато случаят изглежда толкова неясен. Ако нещо е ясно като бял ден… е, не му се доверявай! Някой се е погрижил да изглежда ясно.

Джап поклати глава, сякаш за да изрази съчувствие към приятеля ми.

— Е, кой както го разбира. Но не е зле на човек да му е ясно онова, което гледа.

— Аз не гледам. Аз затварям очи… и мисля — промърмори отново Поаро.

— Имате цяла седмица да мислите — въздъхна Джап.

— Нали ще ме осведомявате за развитието на случая? За резултатите от подвизите на старателния инспектор Милър с орловия поглед?

— Разбира се. Това влиза в облога ни — отвърна инспекторът.

— Срамно, а? — рече ми Джап, когато го придружих до вратата. — Чувствам се сякаш съм ограбил дете.

Усмихнах се и кимнах в знак на съгласие. Все още се усмихвах, когато се върнах в стаята.

— Eh bien! — възкликна веднага Поаро. — Значи се подигравате с татко Поаро, така ли? — закани ми се с пръст той. — Не се доверявате на сивите му клетки, а? О, не се притеснявай! Хайде да обсъдим този малък проблем, който, признавам, все още е доста неясен, но вече се забелязват няколко интересни момента.

— Езерото! — досетих се аз и го погледнах многозначително.

— Нещо повече — навеса за лодки!

Изгледах изкосо Поаро. На устните му играеше най-загадъчната усмивка. Почувствах, че е напълно излишно да му задавам въпроси.

 

 

Джап не се обади на другия ден, а направо се появи вечерта в девет. По изражението му разбрах, че има новини.

— Eh bien, приятелю, всичко наред ли е? — попита Поаро. — Само не ми казвайте, че в езерото сте открили тялото на Давънхайм, защото няма да ви повярвам.

— Не сме, но намерихме дрехите му. Или по-скоро подобни на онези, с които е бил облечен в деня на изчезването си. Какво ще кажете?

— Липсват ли други негови дрехи от къщата?

— Не, камериерът му е напълно сигурен, че не липсват. Гардеробът му е непокътнат. Има и още нещо. Арестувахме Лоуен. Една от прислужничките, която има за задача да проверява прозорците в спалните, твърди, че е видяла Лоуен да отива към кабинета през градината с рози, и то около шест и петнайсет. Тоест десетина минути преди да напусне къщата.

— Той какво каза?

— Първо отрече, че изобщо е напускал кабинета. Но прислужничката е сигурна, че го е видяла. После уж се сети, че излязъл за малко, за да разгледа някои редки видове рози. Много неубедителна лъжа. Освен това получихме нови сведения. Господин Давънхайм е носел солиден златен пръстен с голям диамант на малкия пръст на дясната си ръка. В събота вечерта този пръстен е бил заложен в Лондон от човек на име Били Келет. Стар познат на полицията. Миналата есен лежа три месеца, защото беше откраднал часовника на един господин. Изглежда се е опитвал да заложи пръстена поне на пет различни места. Успял на последното. Сетне с получените пари се напил, обидил един полицай и така разбрахме за пръстена. Двамата с Милър отидохме на Боу Стрийт да говорим с него. Вече беше почти изтрезнял и трябва да призная, че се постарахме добре да го сплашим, като му намекнахме, че можем да го обвиним в убийство. Тогава той ни разказа следната странна история. В събота бил на надбягванията в Ентфийлд, въпреки че, смея да отбележа, неговите интереси са насочени повече към иглите за вратовръзки, отколкото към залаганията. Така или иначе имал лош ден. Не му провървяло. Тръгнал да се прибира по пътя за Кингсайд и малко преди да стигне селото, седнал на ръба на канавката да си почине. Няколко минути по-късно забелязал, че по пътя откъм селото идвал човек. Описа го по следния начин: „Тъмен господин, с големи мустаци, един от онези важни градски баровци.“ Келет бил прикрит от няколко камъка и не се виждал добре от пътя. Малко преди да стигне до него, мъжът се огледал набързо и след като се уверил, че няма жива душа наоколо, извадил някакъв малък предмет от джоба си и го захвърлил в канавката. После тръгнал към гарата. При падането предметът издал особен звук, което възбудило любопитството на нашия приятел. Отишъл да го потърси и не след дълго открил пръстена. Това е историята на Келет. Справедливо е да кажа, че Лоуен напълно отрича, че има нещо общо с пръстена. От друга страна, на човек като Келет изобщо не може да се вярва. Напълно е възможно да е срещнал Давънхайм в полето, да го е ограбил и да го е убил.

— Малко вероятно, mon ami — поклати глава Поаро. — Там не е имало къде да скрие трупа. Пък и щяхте да го намерите досега. Освен това фактът, че открито е предлагал пръстена в заложните къщи, показва, че не е извършил убийство, за да го вземе. На трето място, вашият джебчия едва ли е убиец. Четвърто, след като е в затвора от събота, твърде голямо съвпадение би било така ясно да опише Лоуен.

— Не казвам, че не сте прав — поклати глава Джап. — Но все пак не може да очаквате съдебните заседатели да вземат под внимание думите на един рецидивист. Това, което ме изненадва, е, че Лоуен не е измислил по-хитър начин да се отърве от пръстена.

— След като е намерен близо до селото, може да се спори дали самият Давънхайм не го е захвърлил в канавката — повдигна рамене Поаро.

— Но защо е трябвало да го прави? — възкликнах аз.

— Сигурно има причина — отбеляза Джап. — Знаете ли, че зад езерото в оградата има малка вратичка, която води към хълма и на не повече от три минути път стигате до… Къде мислите? До една варница.

— Мили Боже! — извиках аз. — Искате да кажете, че варта може да разяде тялото, но не и златото?

— Точно така.

Прочистих гърлото си и продължих:

— Първо, всички доказателства сочат, че Лоуен е мъжът, който е отворил сейфа. Второ — той е имал зъб на Давънхайм. Трето, в първоначалните си показания той е излъгал, че не е напускал кабинета. Четвърто — ако приемете разказа на Били Келет за верен, без съмнение Лоуен е замесен. — Замълчах за миг, сетне попитах: — Какво ще кажете? — Зададох този въпрос, защото усетих, че съм напипал най-същественото.

Поаро ме погледна със съжаление и леко поклати глава.

— Mon pauvre ami. Нямаш талант за тези неща. Никога не съумяваш да уловиш важния детайл. Разсъжденията ти са погрешни.

— Защо?

— Нека разгледаме четирите ти пункта. Първо, Лоуен едва ли е знаел, че ще има възможността да отвори сейфа. Дошъл е за делови разговор. Не е могъл предварително да знае, че Давънхайм ще отсъства, защото е отишъл да пусне писма, и той ще бъде сам в кабинета.

— Може да се е възползвал все пак? — предположих аз.

— А с какви инструменти? Деловите господа не носят със себе си инструменти за разбиване на сейфове, които да използват, щом им се удаде възможност. А пък човек не може да отвори сейф с джобно ножче, нали?

— Ами по втория пункт?

— Каза, че Лоуен е имал зъб на Давънхайм. Сигурно имаш предвид, че един-два пъти Лоуен го е изиграл и е спечелил от сделките. Във всеки случай, като правило, не можеш да имаш зъб на този, когото си изиграл, по-скоро е обратното. Този, който е изигран, би трябвало да има зъб, а в случая това е Давънхайм.

— Добре, обаче не можеш да отречеш, че Лоуен е излъгал, твърдейки, че не е напускал кабинета.

— Не мога, но може да се е уплашил. Не забравяй, че дрехите на изчезналия са били открити в езерото. Разбира се, по-добре би било да каже веднага истината.

— А четвъртият пункт?

— Него ти го признавам. Ако историята на Келет е вярна, безспорно Лоуен е замесен. Ето кое прави случая толкова интересен.

— Значи все пак съм осъзнал един съществен момент?

— Може би… но напълно си пропуснал други два изключително важни момента, единият от които несъмнено е ключът към загадката.

— И кои са те, моля?

— Първият е страстта на Давънхайм да купува бижута през последните години. Вторият е пътуването му до Буенос Айрес миналата есен.

— Поаро, ти се шегуваш.

— Напротив, напълно съм сериозен. Мисля, че уцелих десетката, и се надявам господин Джап да не забрави нашия малък облог.

Но инспекторът беше взел присърце шегата и не беше забравил, така че на следващия ден в единайсет получихме телеграма, адресирана до Поаро. С негово разрешение аз я отворих и прочетох:

От миналата зима съпругът и съпругата спят в отделни стаи.

— Аха! — възкликна приятелят ми. — А сега сме средата на юни! Всичко е ясно!

Аз се втренчих в него.

— Надявам се, че нямаш пари в банката „Давънхайм и Салмън“, mon ami?

— Не, защо? — почудих се аз.

— Защото бих те посъветвал да ги изтеглиш, преди да е станало късно.

— Защо? Какво очакваш да се случи?

— Очаквам след няколко дни… или може би по-скоро да фалира. Това ме подсеща — да върнем на Джап жеста му с телеграмата. Моля те, дай ми писалка и една бланка. Voila! „Съветвам теглене пари депозирани във въпросната банка.“ Така ще се заинтригува бедният Джап! И ще ококори очи! Изобщо няма да се сети… поне до утре.

Приех думите му скептично, но на следващата сутрин събитията ме принудиха да отдам дължимото на забележителните способности на моя приятел. Във всеки вестник имаше огромни заглавия за сензационния фалит на банката „Давънхайм и Салмън“. На изчезването на известния финансист вече се гледаше по съвсем друг начин. Настояваше се за разследване на финансовите афери на банката.

Още не бяхме приключили със закуската, когато вратата се отвори със замах и в стаята нахълта Джап. В лявата си ръка държеше вестник, а в дясната — телеграмата от Поаро. Той я хвърли на масата пред приятеля ми.

— Как разбрахте, мосю Поаро? Откъде, за бога, можахте да разберете?

Поаро спокойно му се усмихна и отвърна:

— О, mon ami, след като получих телеграмата ви, аз бях напълно сигурен. От самото начало ме впечатли фактът, че в обира на сейфа има нещо странно. Бижута, пари в брой, облигации… сякаш всичко е било подготвено, за да бъде удобно… но за кого? Както обичате да се изразявате вие англичаните, господин Давънхайм е „номер едно“. И на мен ми се стори почти сигурно, че той е подготвил всичко за себе си. Помислете за страстта му да купува бижута през последните години. Колко просто! Превръщал е парите си в бижута. Много е възможно впоследствие да ги е подменял с фалшификати, а истинските да е криел на някое сигурно място под чуждо име. Така се е сдобил с огромно състояние, на което да се радва, когато вече никой няма да го търси. Завършва приготовленията и си урежда среща с Лоуен, който е бил непредпазлив и си е позволил един-два пъти да му пресече пътя. Банкерът пробива дупка в сейфа, дава нареждания да въведат госта в кабинета и напуска къщата. Но къде отива? — Той замълча и се пресегна да си вземе следващото варено яйце. Намръщи се и промърмори: — Наистина е нетърпимо, че кокошките снасят яйца с различна големина! На каква симетрия би могъл да разчита човек на масата си за закуска? Поне да ги бяха сортирали в магазина!

— Зарежете яйцата — рече нетърпеливо Джап. — Ако им харесва да си ги снасят и квадратни! Кажете ни къде е отишъл този красавец, след като е напуснал „Кедрите“? Искам да кажа, ако знаете.

— Отишъл е в своето скривалище. Ах, този господин Давънхайм! Някои от сивите му клетки не функционират твърде добре, но като цяло са от първо качество.

— Знаете ли къде се крие?

— Естествено! Той е много изобретателен.

— Тогава, за бога, кажете ни!

Поаро много внимателно събра парченцата от черупката, които бяха паднали в чинията му, и ги сложи в поставката за яйцето, като ги захлупи с изгребаната черупка. Когато приключи тази операция, той се усмихна и ни погледна.

— Хайде, хайде, и двамата сте интелигентни мъже. Задайте си въпроса, който си зададох и аз: „Ако бях на негово място къде щях да се скрия?“ Хейстингс, ти какво ще кажеш?

— Допускам, че нищо няма да направя. Ще си остана в Лондон, в центъра на събитията, ще се возя по автобусите и с метрото и се обзалагам десет към едно, че никой няма да ме разпознае. Ще се скрия в тълпата.

Поаро се обърна към Джап и го изгледа въпросително.

— Не съм съгласен. Веднага ще изчезна оттук, това е единственият шанс. Ще съм имал достатъчно време да подготвя всичко предварително. Ще ме чака яхта, готова да отплава веднага, и ще се скрия в някое отдалечено кътче на света още преди да се е вдигнал шум.

И двамата с Джап се втренчихме в Поаро.

— А вие какво смятате, мосю? — попита Джап.

Поаро замълча. Сетне на устните му заигра закачлива усмивка.

— Приятели, ако аз се криех от полицията, знаете ли къде щях да се скрия? В затвора?

— Какво?

— Търсите господин Давънхайм, за да го вкарате в затвора, и никога не бихте се сетили, че той вече е там!

— Какво искате да кажете?

— Споменахте ми, че госпожа Давънхайм не е много интелигентна жена. Въпреки това мисля, че ако я заведете на Боу Стрийт и направите очна ставка с Били Келет, тя веднага ще го познае, нищо, че е обръснал брадата и мустаците си, подстригал е косата си и си е подрязал рунтавите вежди. Съпругата винаги може да разпознае съпруга си, дори той да е успял да измами целия свят.

— Били Келет? Но той е познат на полицията!

— Но не ви ли казах, че Давънхайм е умен мъж? Подготвил е много старателно алибито си. Миналата есен не е бил в Буенос Айрес, а е изграждал образа на Били Келет, който е получил присъда за три месеца. Ето защо полицията не би заподозряла нищо, ако отново го хване. Не забравяйте, че става дума не само за много пари, но и за свобода. Струвало си е да изтърпи несгодите. Само че…

— Да?

— Eh bien, трябвало е да си сложи фалшива брада и перука, за да заприлича отново на себе си. Но да се спи с перука не е никак лесно и може да събуди подозрения. И така той вече не може да споделя една спалня със съпругата си. Вие открихте, че през последните шест месеца, тоест след завръщането му от Буенос Айрес, двамата с госпожа Давънхайм спят в различни стаи. В този момент разбрах! Всичко дойде на мястото си. Градинарят, на когото му се е сторило, че вижда господаря си да завива покрай къщата, е бил съвсем прав. Отишъл е до навеса за лодки, извадил „скитническите“ си дрехи, които много старателно крил от погледа на камериера си, хвърлил другите в езерото и продължил с изпълнението на плана си. Изиграл номера с пръстена, обидил полицай и го прибрали на сигурно място, на Боу Стрийт, където на никого не би дошло наум да го търси.

— Това е невъзможно! — изстена Джап.

— Попитайте госпожата — усмихна се приятелят ми.

На следния ден на закуска до чинията на Поаро лежеше препоръчано писмо. Той го отвори и от плика изпадна банкнота от пет лири. Приятелят ми смръщи вежди.

— По дяволите! Какво да я правя? Имам угризения. Бедният Джап! О, хрумна ми нещо. Ще си направим вечеря, само ние тримата. Това ме успокоява. Всъщност беше твърде лесно. Дори ме е срам. Все едно да ограбиш дете… Mille tonnerres^[2]. Mon ami, какво те накара така да се разсмееш от сърце?

Бележки

[1] Precisement (фр.) — именно. — Б.пр. ↑

[2] Mille tonnerres (фр.) — хиляди дяволи. — Б.пр. ↑