Агата Кристи
Кражбата на бижута в „Гранд Метрополитън“

— Поаро, една смяна на въздуха ще ти се отрази добре — казах аз.

— Така ли смяташ, mon ami.

— Сигурен съм.

— Аха? — усмихна се приятелят ми. — Тогава всичко е уредено.

— Ще дойдеш ли?

— И къде възнамеряваш да ме заведеш?

— Брайтън. Всъщност мой приятел от Сити ме осведоми за едно много приятно място и… тъй като имам достатъчно пари, за да мога ги харча, смятам, че един уикенд в „Гранд Метрополитън“ ще ни достави огромно удоволствие.

— Благодаря ти, приемам с готовност. Имаш добро сърце и мислиш за стария човек. А доброто сърце, в края на краищата, е много по-важно от сивото вещество. Да, да, аз, който ти го казвам сега, съм склонен да го забравям понякога.

Не бях очарован от този негов извод. От време на време Поаро имаше склонността да недооценява моите умствени възможности. Но удоволствието му беше толкова очебийно, че потиснах лекото си раздразнение.

— Тогава всичко е наред — казах аз.

 

 

Събота вечерта ни завари да вечеряме в „Гранд Метрополитън“ сред тълпа от весели хора. Като че ли целият свят се беше изсипал в Брайтън. Облеклата бяха великолепни, а бижутата — сложени повече от суетата да бъдат показани, а не от проява на добър вкус — бяха разкошни.

— Хъм, приятна гледка! — измърмори Поаро. — Сякаш сме попаднали в дома на господин Спекулант, нали Хейстингс?

— Така изглежда — отговорих аз. — Но да се надяваме, че не всички са от рода на този господин Спекулант.

Поаро огледа спокойно наоколо.

— Гледката на толкова много бижута ме кара да мисля, че щеше да е по-добре да бях насочил ума си към престъпления, а не към разследването им. Каква изключителна възможност за всеки уважаващ себе си крадец! Погледни онази пълна жена до колоната. Направо се губи под скъпоценностите си, както би казал ти.

Проследих погледа му.

— Я виж ти! — възкликнах аз. — Това е госпожа Опълсън.

— Познаваш ли я?

— Слабо. Мъжът й е богат борсов агент, който направи състояние от неотдавнашния петролен бум.

След вечеря се упътихме към Опълсънови, които бяха в салона, и аз им представих Поаро. Побъбрихме си няколко минути и сетне си поръчахме кафе.

Приятелят ми каза няколко похвални думи за най-скъпите бижута, изложени върху обширния бюст на дамата, и тя моментално се оживи.

— Това е любимото ми хоби, господин Поаро. Просто обожавам бижутата. Ед знае моята слабост и всеки път, когато нещата потръгнат, ми носи по нещо ново. Явно се интересувате от скъпоценни камъни?

— Имам си работа с тях от време на време, мадам. Професията ми е такава, че съм се докосвал до едни от най-ценните бижута в света.

И той започна да разказва с дискретни псевдоними случката за историческите бижута на кралското семейство, а госпожа Опълсън слушаше със затаен дъх.

— Виж ти! — възкликна тя, когато той свърши. — Като на театър! Знаете ли, притежавам няколко перли, които си имат история. Предполага се, че това е една от най-изящните огърлици в света. Перлите се съчетават прекрасно и са с великолепен цвят. Наистина настоявам да се кача горе и да ви я донеса!

— О, мадам! — запротестира Поаро. — Толкова сте любезна. Умолявам ви, не се затруднявайте!

— О, но аз държа да ви я покажа.

Закръглената дама доста енергично се заклати към асансьора. Съпругът й, който си говореше с мен, погледна Поаро въпросително.

— Съпругата ви е толкова мила и настоя да ми покаже перлената си огърлица — обясни приятелят ми.

— О, перлите! — Той се усмихна доволно. — Е, заслужават си да бъдат видени. Доста пари струват! Засега с парите нямаме проблеми. Мога да си позволя да ги купувам едва ли не всеки ден, а може би и по-често, ако работите вървят така добре, както в момента. Парите са дяволски много в града.

И той продължи да скача от тема на тема, впускайки се в различни технически термини и подробности, които не успях да проследя.

Беше прекъснат от пиколо, което се приближи към него и му прошепна нещо на ухото.

— А… какво? Идвам веднага. Не й е станало лошо, нали? Извинете ме, господа.

Напусна ни набързо. Поаро се облегна назад и си запали една от неговите тънички руски цигари. След това внимателно и дори педантично, подреди празните чаши за кафе в права редица и остана много доволен от резултата.

Минутите минаваха. Опълсънсови не се връщаха.

— Странно — отбелязах най-накрая. — Чудя се кога ли ще се върнат?

Поаро гледаше издигащите се спирали от дим и замислено изрече:

— Те няма да се върнат.

— Защо?

— Защото, приятелю, нещо се е случило.

— Но какво? Откъде знаеш? — попитах учуден аз.

Поаро се усмихна.

— Преди няколко минути управителят изхвърча от канцеларията си и се затича нагоре по стълбите. Беше доста развълнуван. Момчето в асансьора се е заприказвало задълбочено с едно пиколо. Звънецът за асансьора звънна три пъти, но той не му обръща внимание. Дори келнерите са разсеяни, а да накараш келнер да бъде разсеян… — Той поклати глава. — Аферата ще да е от първа величина. А, както и предполагах! Идва полицията.

Двама мъже тъкмо влизаха в хотела, единият в униформа, а другият — цивилен. Размениха две-три думи с пиколото и то моментално ги поведе по стълбите. Няколко минути по-късно момчето слезе и се запъти към нас.

— Приемете извиненията на господин Опълсън. Той ви моли да се качите горе.

Поаро скочи пъргаво на крака. Може да се каже, че очакваше да бъде повикан. Последвах го с не по-малка енергичност.

Апартаментът на Опълсънови беше на първия етаж. След като почукахме на вратата, момчето се оттегли, а ние изчакахме.

— Влезте!

Пред очите ни се разкри необикновена сцена. Стаята беше спалнята на госпожа Опълсън, а точно в центъра й се беше отпуснала самата лейди и ридаеше сърцераздирателно. Представляваше странна гледка. Сълзите й оставяха дълбоки следи в пудрата, с която лицето й беше обилно покрито. Господин Опълсън ядосано обикаляше из стаята. Двамата представители на полицията стояха в средата на стаята. Цивилният държеше бележник. Една от камериерките стоеше до камината и изглеждаше изплашена до смърт, а в другия край на стаята една французойка, очевидно прислужницата на госпожа Опълсън, плачеше и кършеше ръце. Тя беше отчаяна, също като господарката й.

В целия този хаос Поаро пристъпи изискан и усмихнат. С енергичност, учудваща за нейните размери, госпожа Опълсън скочи веднага от стола и се втурна към него.

— Ед да си казва каквото си ще, но аз наистина вярвам в късмета. Било е писано да ви срещна тази вечер и имам чувството, че ако вие не успеете да ми върнете перлите, никой друг не би могъл.

— Умолявам ви, мадам, успокойте се — потупа я утешително по ръката приятелят ми. — Бъдете сигурна, всичко ще бъде наред. Еркюл Поаро ще ви помогне!

Господин Опълсън се обърна към полицейския инспектор:

— Нямате нищо против, че… ъъъ… повиках този джентълмен, предполагам?

— Не, сър — отговори вежливо полицаят. — Вероятно вече дамата се чувства по-добре и ще може да ни разкаже какво се е случило.

Госпожа Опълсън погледна безпомощно Поаро. Той я заведе до фотьойла.

— Настанете се удобно, мадам, и ни разкажете цялата история, без да се вълнувате.

Учтивата молба накара жената да избърше внимателно очите си и да започне:

— След вечеря се качих по стълбите, за да взема и да покажа перлите си на господин Поаро. Камериерката и Селестин бяха в стаята, както обикновено…

— Извинете, мадам, но какво разбирате под „както обикновено“?

Господин Опълсън обясни:

— Наредил съм на прислугата да влизат в стаята само в присъствието на Селестин. Под нейно наблюдение камериерката подрежда стаята сутрин и се връща отново след вечеря, за да оправи леглата. През другото време никой няма право да влиза в стаята.

— Е, както казах — продължи госпожа Опълсън, — качих се тук. Отидох до това чекмедже.

Тя посочи най-долното дясно чекмедже на тоалетната масичка.

— Извадих кутията си за бижута и я отключих. Всичко изглеждаше наред, но перлите ги нямаше!

Инспекторът пишеше в бележника си.

— Кога ги видяхте за последен път? — попита той.

— Бяха там, когато слязох за вечеря.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна. Чудех се дали да си ги сложа или не, но в края на краищата реших да си сложа смарагдите и затова върнах перлите в кутията.

— Кой заключи кутията за бижута?

— Аз, нося си ключето на верижка около врата. — Тя му го даде.

Инспекторът го разгледа и сви рамене.

— Крадецът трябва да е имал дубликат. Не е трудна работа. Закопчалката е твърде проста. Какво направихте, след като заключихте кутията?

— Поставих я отново в най-долното чекмедже, където винаги я държа.

— Не го заключихте, нали?

— Не, никога не го заключвам. Моята прислужница винаги остава в стаята, докато се върна, така че няма нужда.

Лицето на инспектора помръкна.

— Трябва ли да разбирам, че бижутата са били там, когато сте слезли долу за вечеря и оттогава прислужницата не е напускала стаята!

Внезапно, като че ли осъзнала ужаса от собственото си положение, Селестин нададе пронизителен писък и се хвърли върху Поаро, заливайки го с порой от неразгадаеми френски думи.

Какъв срам! Да я подозират в обир на мадам! Полицията е добре известна със своята невероятна тъпота! Но мосю, който е французин…

— Белгиец — поправи я той, но Селестин не обърна никакво внимание на неговата забележка.

Мосю няма да търпи да вижда как я обвиняват несправедливо, докато на онази долна камериерка й е разрешено да се разхожда, освободена от всякаква отговорност. Тя никога не я е харесвала, нахално същество, с червено лице, роден крадец. Казах го още в началото, че тя е нечестна. Следях я зорко, докато оправяше стаята на мадам! Накарайте тези идиоти полицаите да я претърсят и ако не намерят перлите на мадам в нея, ще бъда много изненадана!

Въпреки че тирадата й беше изречена на френски, и то като скоропоговорка, Селестин я украси с множество изразителни жестове, така че камериерката успя да разбере поне част от нея и почервеня от ярост.

— Ако тази чужденка иска да каже, че аз съм взела перлите лъже! — заяви гневно тя. — Аз само съм ги виждала.

— Претърсете я! — изкрещя другата. — Ще откриете, че е така, както казвам.

— Ти си лъжкиня… чуваш ли? — извика камериерката и се нахвърли върху нея. — Не стига, че си ги свила, ами искаш и да ме натопиш! И как ще стане тая работа. Бях в стаята само за около три минути, преди лейди да дойде, а ти си седеше тука през цялото време, както винаги. Като котка, дебнеща мишка.

Инспекторът хвърли кос поглед, очаквайки обяснение от Селестин.

— Това вярно ли е? Въобще ли не сте напускали стаята?

— Всъщност не може да се каже, че съм излизала извън стаята — неохотно отговори Селестин. — Но отидох два пъти в стаята си през тази врата. Първия път, за да си взема една макара, а втория — за ножиците ми. Сигурно тогава го е направила.

— Не си отсъствала и минутка! — продължи да я напада яростно камериерката. — Само отскочи дотам и веднага се появи отново. Ще бъда доволна, ако полицията ме претърси. Нямам от какво да се страхувам.

В същия момент се почука на вратата. Инспекторът се запъти към нея. Лицето му засия, когато видя кой е.

— О! Каква приятна изненада! Повиках една от своите агентки и тя тъкмо пристигна. Предполагам, нямате нищо против да отидете с нея в съседната стая.

Той погледна камериерката, а тя пристъпи прага, като тръсна глава. Агентката веднага я последва.

Французойката седеше на един стол и ридаеше. Поаро оглеждаше стаята. Успях да направя скица на мебелите и разположението им.

1. Гардероб

2. Тоалетна масичка

3. Скрин с чекмеджета

4. Тоалетна масичка

5. Легло

6. Скрин с чекмеджета

7. Коридор

8. Стая на прислужницата

9. Легло

— Накъде води тази врата? — осведоми се той кимвайки към вратата до прозореца.

— Предполагам, към съседния апартамент — отвърна инспекторът. — Така или иначе, тя е залостена от тази страна.

Поаро прекоси стаята до нея, пробва я, след това вдигна резето и отново я опита.

— А също и от другата страна — отбеляза той. — Изглежда, трябва да я забравим.

Отиде до прозорците и пробва как се отваря всеки един от тях.

— Отново нищо. Дори няма балкони.

— Дори и да имаше — каза нетърпеливо инспекторът, — не виждам с какво можеше да ни помогне, след като прислужницата не е напускала стаята.

— Evidemment — промърмори Поаро, все още замислен. — Ако мадмоазел е права, че не е напускала стаята…

Прекъсна го повторното появяване на камериерката заедно с полицейската служителка.

— Нищо — каза лаконично тя.

— Нали ви казах, чиста съм! — заяви уверено камериерката. — А онази френска пачавра трябва да се засрами. Да опетни честно момиче като мен!

— Добре, добре, моето момиче, всичко е наред — успокои я инспекторът, отваряйки й вратата. — Никой не те подозира. Сега върви и продължи да си вършиш работата.

Камериерката си тръгна неохотно.

— Ще претърсите ли и нея? — попита тя, сочейки към Селестин.

— Да, да! — Той затвори вратата след нея и завъртя ключа.

Селестин придружи на свой ред служителката в малката стая. След няколко минути се върнаха. Нищо не беше открито и у нея.

Инспекторът стана сериозен.

— Страхувам се, че ще трябва да дойдете с мен, госпожице. — Сетне се обърна към госпожа Опълсън и рече: — Съжалявам, мадам, но всички доказателства сочат към прислужничката ви. Ако перлите не са в нея, значи са скрити някъде в стаята.

Селестин извика пронизително и се притисна към ръката на Поаро. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. То вдигна глава и го погледна несигурно.

— Si, si, mon enfant^[1]… Уверявам те, че е най-добре да не се съпротивляваш. — След това се обърна към инспектора: — Ще позволите ли, мосю? Един малък експеримент, само за мое удовлетворение.

— Зависи какъв — отговори с нежелание полицейският служител.

Детективът отново се обърна към Селестин:

— Ти ни каза, че си отишла до стаята си, за да вземеш една макара. Къде точно се намираше тя?

— Върху скрина с чекмеджетата, мосю.

— А ножиците?

— Те също.

— Ще те притесни ли, ако ни възпроизведеш отново тези две действия? Седяла си тук и както ни каза, си вършела работата си, така ли?

Селестин седна и тогава по знак на Поаро се изправи, отиде до съседната стая, взе някакъв предмет от скрина и се върна.

Поаро раздвои вниманието си между нейните движения и големия старомоден часовник, който държеше в ръката си.

— Още един път, мадмоазел, моля те.

В края на второто изпълнение той отбеляза нещо в бележника си и прибра часовника в джоба си.

— Благодаря, мадмоазел, и на вас, мосю, за съдействието — поклони се той на инспектора.

Инспекторът сякаш се развесели от тази приповдигната учтивост. Селестин напусна стаята, обляна в сълзи, в компанията на жената и полицая.

След това инспекторът се извини набързо на госпожа Опълсън и се зае да претърсва стаята. Издърпа чекмеджетата, отвори шкафовете, обърна леглото и започна да почуква по пода. Господин Опълсън го гледаше скептично.

— Наистина ли смятате, че ще ги откриете?

— Да, сър, съвсем ясно е. Не е имала време да ги изнесе от стаята. Бързото откриване на кражбата от госпожата е объркало нейните планове. Да, те със сигурност са тук. Една от двете трябва да ги е скрила, но е доста необичайно камериерката да го е сторила.

— Повече от необичайно, невъзможно! — обади се тихо Поаро.

— А? — Инспекторът зяпна.

Приятелят ми скромно се усмихна.

— Ще ви демонстрирам. Хейстингс, добри ми приятелю, вземи часовника ми… внимателно. Той е семейна реликва! Измерих точно времето за действията на мадмоазел. Първото й отсъствие от стаята е било за дванайсет секунди, а второто — за петнайсет. А сега наблюдавайте действията ми. Мадам беше така любезна да ми даде ключа от кутията за бижута, за което й благодаря. А Хейстингс ще има любезността да каже: „Тръгвай!“

— Тръгвай! — казах аз.

С невероятна бързина Поаро рязко издърпа чекмеджето от тоалетната масичка, извади кутията за бижута, вкара ключа в ключалката, отвори кутията, избра някакво бижу, затвори и заключи кутията, върна я в чекмеджето и го прибра. Движенията му бяха светкавични.

— Е, mon ami? — попита ме задъхано той.

— Четирийсет и шест секунди — отговорих аз.

— Виждате ли? — Той се огледа. — Не е имало време камериерката дори да вземе огърлицата, а камо ли да я скрие.

— Тогава всичко се прехвърля върху прислужницата — каза инспекторът със задоволство и отново започна да претърсва. Премина в стаята на прислужницата.

Поаро беше свил замислено вежди. Внезапно зададе въпрос на господин Опълсън:

— Тази огърлица… без съмнение е била застрахована?

Опълсън изглеждаше леко изненадан от въпроса.

— Да — отвърна колебливо. — Точно така.

— Но какво означава това? — намеси се госпожа Опълсън със сълзи на очи. — Това си е моята огърлица! Тя беше уникат. Никакви пари не могат да я заменят.

— Разбирам, мадам — каза утешително Поаро. — Чудесно ви разбирам. За една жена чувствата са всичко, не е ли така? Но, мосю, човек, който не притежава толкова силна чувствителност, без съмнение ще намери лека утеха в парите.

— Разбира се, разбира се — промърмори доста несигурно съпругът. — Но все пак…

Прекъсна го вик на триумф, нададен от инспектора. Той влезе, подрънквайки с нещо в ръката си.

Госпожа Опълсън извика и скочи от стола. Беше се преобразила.

— О! О! Моята огърлица!

Притисна я към гърдите си с две ръце. Ние се скупчихме около нея.

— Къде беше? — попита Опълсън.

— В леглото на прислужницата. Между пружините на матрака. Трябва да я е откраднала и скрила, преди камериерката да се е появила.

— Позволявате ли ми, мадам? — каза мило Поаро. Той взе огърлицата от ръката й и я разгледа внимателно, след това я върна с поклон.

— Страхувам се, мадам, че ще трябва да ни я предоставите за известно време — каза инспекторът. — Ще ни трябва за обвинението. Но ще ви я върнем възможно най-скоро.

Господин Опълсън се намръщи.

— Необходимо ли е?

— Боя се, че да, сър. Чиста формалност.

— О, позволи им да я вземат, Ед! — възкликна жена му. — Ще се чувствам по-сигурна, ако я вземат. Не бих мигнала от мисълта, че някой може да се опита отново да я открадне. Това проклето момиче! Никога повече не бих й се доверила.

— Скъпа моя, не го взимай толкова навътре.

Усетих лек натиск върху ръката си. Беше Поаро.

— Ще си тръгваме ли, приятелю? Мисля, че повече нямат нужда от нас.

Когато се озовахме навън обаче, той се поколеба и след това за голяма моя изненада отбеляза:

— Много бих искал да видя съседната стая.

Вратата не беше заключена и ние влязохме. Стаята се оказа голяма и двойна и не беше заета. Мебелите бяха доста прашни и моят проницателен приятел направи характерната си гримаса, като посочи с пръст правоъгълна следа върху масата до прозореца.

— Явно има нужда от почистване — отбеляза сухо.

Той се взираше замислено през прозореца.

— Е? — попитах нетърпеливо аз. — За какво дойдохме тук?

Той се стресна.

— Je vous demande pardon, mon ami^[2]. Исках да видя дали вратата наистина е залостена от тази страна.

— Залостена е — казах аз, поглеждайки към вратата, свързваща стаята, която току-що напуснахме.

Поаро кимна. Изглежда, продължаваше да мисли.

— Е, както и да е — продължих аз, — какво значение има? Случаят е приключен. Надявах се да имаш повече възможност за изява. Но случаят се оказа толкова прост, че дори такъв идиот като инспектора не го обърка.

Приятелят ми поклати глава.

— Случаят все още не е приключил, приятелю. И няма да е, докато не открием кой е откраднал перлите.

— Но прислужницата ги е откраднала!

— Защо смяташ така?

— Защото — запънах се аз — бяха открити… всъщност в нейния матрак.

— Опа, чакай, чакай, чакай! — каза той нетърпеливо. — Това не бяха перлите.

— Какво?

— Имитация, mon ami.

Направо си глътнах езика. Поаро се усмихна ведро.

— Добрият инспектор очевидно нищо не разбира от бижута. Но ще настане хубава дандания!

— Ела! — извиках, дърпайки го за ръката.

— Къде?

— Веднага трябва да кажем на Опълсънови.

— Не мисля така.

— Но бедната жена…

— Е, тази бедна жена, както я нарече, ще има много по-спокойна нощ, вярвайки, че бижутата й са на сигурно място.

— Но крадецът може да избяга с тях!

— Както обикновено, приятелю, говориш, без да мислиш. Откъде знаеш, че перлите, които госпожа Опълсън е била заключила толкова внимателно тази вечер, всъщност не са били фалшивите и че истинската кражба не е станала по-рано?

— О! — обърках се аз.

— Точно така — продължи сияещ Поаро. — Започваме отначало.

Той излезе от стаята, спря се за момент, като че ли се замисли, и след това тръгна към края на коридора. Спря срещу работната стая, където камериерите и камериерките на съответните етажи се събират. Нашата камериерка водеше разгорещен разговор, преразказвайки последните си приключения пред силно развълнувана публика. Спря по средата на едно изречение. Поаро се поклони с обичайната си учтивост.

— Извини ме, че те обезпокоявам, но ще ти бъда задължен, ако ми отключиш стаята на господин Опълсън.

Жената бързо се изправи и ние я придружихме по коридора. Стаята на господин Опълсън беше от другата страна на коридора, точно срещу тази на жена му. Камериерката я отключи и ние влязохме.

Тъкмо когато си тръгваше, Поаро я спря:

— Една секунда само. Виждала ли си някога измежду вещите на господин Опълсън картичка като тази.

Той подаде бяла картичка, силно гланцирана и с необичаен външен вид. Камериерката я взе и я разгледа внимателно.

— Не, сър, не мога да кажа, че съм я виждала. Но както и да е, камериерът се грижи за стаите на господата.

— Разбирам. Благодаря ти.

Той си взе обратно картичката. Жената си отиде, а той се замисли за малко. След това кимна рязко.

— Моля те, натисни звънеца, Хейстингс. Три пъти за камериера.

Подчиних се, обзет от любопитство. Междувременно Поаро изпразни кошчето за боклук на пода и бързо претършува съдържанието му.

След няколко минути камериерът се отзова в отговор на повикването. Поаро му зададе същия въпрос и му подаде картичката, за да я разгледа, но отговорът беше същият. Камериерът никога не бил виждал картичка с подобно качество измежду вещите на господин Опълсън. Поаро му благодари и той се оттегли някак с нежелание, хвърляйки любопитен поглед на преобърнатото кошче и разхвърления боклук по пода. Нямаше как да не дочуе замислената забележка на Поаро, който отново се ровеше из разкъсаните хартии.

— А огърлицата беше застрахована за голяма сума…

— Поаро! — извиках аз. — Разбирам…

— Нищо не разбираш, приятелю — отговори той бързо. — Както обикновено, абсолютно нищо! Може и да е невероятно, но е така. Хайде да се върнем в нашите апартаменти.

Така и направихме. Прибрахме се мълчаливи. За моя огромна изненада Поаро бързо се преоблече.

— Тази вечер заминавам за Лондон — обясни той. — Наложително е.

— Какво!

— Напълно. Важната работа, тази на мозъка (ех, това славно сиво вещество!), е свършена. Отивам да търся потвърждение. И ще го открия! Невъзможно е да бъде измамен Еркюл Поаро!

— Ще станеш за смях в близките дни — заплаших го аз, раздразнен от неговата суета.

— Моля те, не бъди злобен, mon ami. Ще ти бъда много благодарен, ако ми направиш една услуга заради нашето приятелство.

— Разбира се — казах с голямо желание аз, доста засрамен от лошите си мисли. — И каква е тя?

— Ръкавът на палтото ми, което свалих, би ли го изчеткал? Виждаш ли, малко пудра е полепнала по него. Без съмнение си забелязал, когато прокарах пръст по шкафчето на тоалетната масичка?

— Не, не забелязах.

— Трябва да наблюдаваш действията ми, приятелю. По този начин събрах малко прах върху пръста си и тъй като бях превъзбуден, се избърсах в ръкава си. Действие, без каквато и да е причина, което дълбоко осъждам като несъответстващо на всички мои принципи.

 

— Но какъв беше този прах? — попитах аз, защото принципите на Поаро не ми бяха интересни в момента.

— Не е отровата на Борджиите — отговори той. — Виждам, че въображението ти започва да се развихря. Бих могъл да кажа, че е френски тебешир.

— Френски тебешир!

— Да, мебелистите го използват, за да могат чекмеджетата да се движат гладко.

Аз се засмях.

— Ах, ти, стари разбойнико! Мислех, че работиш по нещо вълнуващо.

— Au revoir, приятелю. Аз отлитам!

Вратата се затвори след него. С усмивка на уста вдигнах палтото и протегнах ръка, за да взема четката за дрехи.

 

 

На следващата сутрин все още не бях получил никаква вест от Поаро. Излязох да се поразходя и срещнах стари приятели. Обядвах с тях в техния хотел. Следобед отидохме на кратка разходка. Спукана гума ни забави и беше след осем часа, когато се върнах в „Гранд Метрополитън“.

Първият, когото видях, беше Поаро. Изглеждаше още по-дребен от обикновено. Ядеше сандвич в компанията на Опълсънови. Сияеше и сякаш се разтапяше от доволство.

— Mon ami, Хейстингс! — извика той и скочи да ме посрещне. — Прегърни ме, приятелю. Стана чудо!

За щастие това за прегръдката беше фигуративно… но човек никога не може да бъде сигурен с Поаро.

— Да не искаш да кажеш… — започнах аз.

— Просто прекрасно! — обади се госпожа Опълсън, а устните й се разтегнаха в усмивка. — Не ти ли казах, Ед, че ако той не успее да ми върне перлите, никой друг не би могъл?

— Да, скъпа моя, каза ми. И беше права.

Хвърлих безпомощен поглед към Поаро и той ми отвърна:

— Моят приятел Хейстингс е, както се изразявате вие англичаните, заблудената овца. Настани се удобно и ще ти разкажа цялата случка, която завърши толкова щастливо.

— Завърши?

— Но да. Те са арестувани.

— Но кой е арестуван?

— Камериерката и камериерът, parbleu! Не си допускал, нали? Дори и с намека за френския тебешир?

— Ти каза, че мебелистите го използват.

— В действителност да, за да се плъзгат леко чекмеджетата. Някой е искал чекмеджето да се плъзга навътре и навън безшумно. Кой може да е бил? Очевидно само камериерката. Планът е бил толкова хитър, че не се разбира от пръв поглед, дори и от този на Еркюл Поаро! Добре, слушай как е била извършена кражбата. Камериерът е бил в празната съседна стая и е чакал, френската прислужница напуска стаята. Бърза като светкавица, камериерката се хвърля да отвори чекмеджето, изважда кутията за бижута и като вдига резето, я подава през вратата. Съвсем спокойно камериерът я отваря с дубликат, с който сам се е снабдил, изважда огърлицата и изчаква подходящо време. Селестин отново напуска стаята и… шшшт!… кутията е подадена мълниеносно и поставена обратно в шкафа. Мадам пристига, кражбата е разкрита. Камериерката изисква да бъде претърсена и основателно негодуваща, напуска стаята ни лук яла, ни лук мирисала. Фалшивата огърлица, с която са се подсигурили, е била скрита в леглото на французойката сутринта от камериерката. Страхотен удар, а!

— Но тогава за какво отиде в Лондон?

— Спомняш ли си картичката?

— Разбира се. Обърка ме и все още продължава да ме обърква. Мислех…

Поколебах се леко, поглеждайки господин Опълсън. Поаро се засмя от сърце.

— Une blague^[3]. Заради камериера. Картичката беше една от тези със специално приготвена повърхност за отпечатъци от пръсти. Отидох веднага в Скотланд Ярд, попитах за нашия стар приятел инспектор Джап и му изложих фактите. Както и подозирах, отпечатъците доказаха, че онези двамата са добре познати крадци на бижута, които били издирвани от доста време насам. Джап дойде с мен, крадците бяха арестувани и огърлицата беше открита в камериера. Умна двойка, но се провалиха в метода си. Не съм ли ти казвал, Хейстингс, най-малко трийсет и шест пъти, че без метод…

— Най-малко трийсет и шест хиляди пъти! — прекъснах го аз. — Но къде се провали техният „метод“?

— Mon ami, хубав план е да заемеш длъжност като камериер или камериерка, но не трябва да пренебрегваш задълженията си. Оставили са празната стая непочистена и следователно, когато са поставили кутията за бижута върху малката масичка близо до вратата, през която са се свързвали, тя е оставила правоъгълна следа…

— Спомням си — възкликнах аз.

— В началото не бях много сигурен. След това — разбрах!

За момент настъпи тишина.

— И перлите отново са си при мен — изчурулика госпожа Опълсън.

— Е, не е ли време за вечеря? — попитах аз. Поаро ме подкрепи.

— Означава ли, че обираш всички лаври?

— Pas du tout — отговори той спокойно. — Джап и местният инспектор ще поделят наградата помежду си.

— Но — потупа джоба си той — тук имам чек от господин Опълсън. А, какво ще кажеш, приятелю? Този уикенд не премина по плана. Хайде да се върнем другия уикенд, на мои разноски този път?

Бележки

[1] Si, si, mon enfant (фр.) — Да, да, дете мое. — Б.пр. ↑

[2] Je vous demande pardon, mon ami (фр.) — Моля те за извинение, приятелю. — Б.пр. ↑

[3] Une blague (фр.) — измама. — Б.пр. ↑