Том Егеланд
Краят на кръга (89)

5.

Така свърши историята. Или така можеше да свърши. Тъй като всъщност не съществува край. Всичко просто продължава по друг начин. Къде започва и къде свършва един кръг?

След като Макмълин отнесе кивота със себе си в тишината, аз останах в къщата, за да мога, поради липсата на друго обяснение, да събера мислите си. През дните, които последваха, аз чаках някакъв завършек, който никога не се появи. Всяка вечер се надявах, че някой ще почука на вратата — Даян, Макмълин, Лайлуърт, Питър. Или че някой ще позвъни. Но нищо не се случи.

След една седмица спрях крана на водата и този на надеждите си и потеглих за Осло.

 

 

Бавно и покорно се връщах към стария си живот.

Всяка сутрин ходех пеша до кръстовище „Стурукрюсе“, за да взема трамвая до центъра. На работа изпълнявах служебните си задължения с вяла, безразлична изпълнителност. От време на време се намираше някой, който да попита какво всъщност се бе случило покрай манастира „Верне“ през изминалото лято, но аз ги отказвах с отегчени и уклончиви обяснения.

В отделни вечери, когато зимният мрак ставаше прекалено потискащ, Даян идваше при мен като полъх от вкус, ухание и липса. Случваше се да вдигна слушалката и да избера всички цифри от номера й, с изключение на последната. С времето, придобивайки смелост, оставях телефона да иззвъни няколко пъти, преди да затворя. Една събота предобед изчаках, чак докато тя вдигна слушалката. Исках само да й пожелая „Честита нова година“. Но не беше Даян. Ръцете й навярно бяха заети с нещо. Например с колоните на леглото. Затръшнах слушалката, преди съненият мъж да успее да попита кой съм или какво искам.

Един ден през януари изгубих връзката с реалността. Не си спомням точно кога или как се случи. Но не отидох на работа в продължение на много дни. Професорът и мама ме намериха да седя на един стол във всекидневната в апартамента ми. Закараха ме в клиниката с линейка. Беше като да си дойдеш у дома. В клиниката няма нужда да се преструваш. Няма нужда да се правиш, че слънцето свети и че утре всичко ще е по-добре. Че не съществува онази непристъпна, кристалносиня скала, която се издига измежду купчините мъгла между теб и огряната от слънце долина, където можеше да живееш като щастлив хобит в горичката до клокочещия ручей.

В клиниката можеш да се издигнеш заедно с бушуващото море и след това да се отпуснеш. И да останеш в дълбокото, колкото си пожелаеш. В камбаната за гмуркане на собствения си живот. След месеците чакане и обмисляне, бях убеден, че са ме измамили. Намерих пропуски в обясненията, пукнатини в логиката, зеещи дупки в отговорите. Втълпих си, че съм станал жертва на една внимателно планирана и умело режисирана измама. Че се бях превъплътил в ролята на наивния, принципен Пазител с такава убедителност, че името ми вече е гравирано в основата на статуетка Оскар. Thank you! Thank you… First of all I’d like to thank my mother and father…^[1] Представих си как всички седят и така ми се смеят, че целите се тресат. Въпреки че притисках ръце към ушите си и се клатех напред-назад, все пак чувах пронизителния им истеричен смях.

„Машини на времето!“, ревяха Лайлуърт и Арнцен в хор.

„Летящи чинии!“ — хълцаше Антъни Лукас Уинтроп-младши.

„Библейски ръкописи!“ — кряскаше Питър Леви.

„Конспирации с Исус!“ — смееше се Макмълин.

„Съкровища на Меровингите!“ — кискаха се Даян и мама.

След това се удряха по бедрата и започваха отначало. Веднъж, разпенен от яд, звъннах в Общността за международни изследвания и поисках да говоря с Макмълин. Разбира се, не беше там. „Mac Who?“^[2] Безрезултатно се опитах да намеря номера му в Рен льо Шато, където изглежда никой не беше чувал за него. Няколко пъти се обаждах в института „Шимър“, но никога не успях да си проправя път през добре маскираната мрежа от учтиви откази на централата.

Лека полека ядът и унижението отшумяха. Добре, бяха ме измамили. Big deal!^[3] Поне ги накарах добре да се потрудят. В края на краищата едва ли бе от такова решаващо значение за благото на човечеството дали след осемстотин години, прекарани в земята, кивотът е попаднал в ръцете на измамници, а не в стерилна стъклена витрина в някой сънлив музей на улица „Фредерикс гате“. Заслугата за всичко това все пак бе на Макмълин. Ако не беше той, земята щеше да го крие още осемстотин години. Тайната в кивота му се полага. Дори и да е еликсирът за вечен живот.

През май от клиниката решиха, че съм добре и ме пратиха вкъщи. Мама ме взе със своя мерцедес и дойде с мен чак до десетия етаж.

 

 

Към края на юни заминах за къщата на морето. Този път на ваканция. По пътя минах покрай манастира „Верне“. Всичко бе оправено. Собственикът беше заравнил купчините ни и бе засадил царевица. Само шахтата около октагона бе заградена с оранжева пластмасова мрежа. Вещите лица от Дирекцията по управление на културното наследство все още обмислят какво да правят с находката.

Когато отключих вратата на лятната къща, сякаш ме блъсна парфюмът на Даян. Стоях като хипнотизиран с ръка върху дръжката на вратата. Почти очаквах да чуя гласа й: „Hi, honey, you are late!“^[4] и да получа влажна целувка по бузата. Но когато затворих очи и вдишах, усетих единствено мириса на спарен въздух и на прах.

Мълчаливо преминах от стая в стая, дръпнах завесите, избутах умрелите мухи, отворих леко прозорците, известно време се мъчих, докато пусна водата след зимата.

След това оставих ваканцията да се загнезди в мен — тежка, ленива, гореща. Слънчеви дни и хладни вечери се навързаха в хармоничността на скуката.

 

 

Седнал съм навън на терасата, на слънце, в жълтеникавокафяви къси панталони и сандали. По радиото декламират температурите на водата. Много е топло. Островите Булерне се мъжделеят надалеч в маранята. Точно над фиорда Хуртен и Осгорстран те представляват безразборно нахвърляни точки по синята крайбрежна ивица. Чувствам дълбоко спокойствие. Донесъл съм си студена бира, която отворих с тирбушона. Няколко младежи крещят край трамплина долу при скалите. Едно момиче пада във водата с писък. След него се хвърля момче. С вяло движение гоня оса, която проявява неуместен интерес към бирата ми. Две птици пърхат срещу вятъра.

Някаква внезапна мисъл ме кара да се изправя и да се затътря до градинската порта, за да проверя пощенската кутия. Измежду рекламни брошури и избледнели бюлетини от Фюглевик намирам голям жълто-кафяв плик. Не е лесно да се предположи от колко ли време стои там. На плика липсва посочен подател. Но пощенското клеймо е от Франция.

Като сомнамбул занасям плика в момчешката си стая. Отварям го с ножичка за нокти и изтърсвам съдържанието му върху бюрото.

Кратко писмо. Изрезка от вестник. Снимка.

Писмото е писано на ръка, почеркът е възлест, завъртян:

Рен льо Шато, 14 юли

„Хер Б. Белтьо!

Вие не ме познавате, но моето име е Марсел Авиньон и съм пенсиониран лекар тук, в Рен льо Шато. Пиша ви това писмо по молба на един наш общ приятел, Майкъл Макмълин, който ми даде името ви и адреса ви през лятото. С болка трябва да ви съобщя, че преуважаемият господин Макмълин почина през изминалата нощ. Той умря тихо в съня си след кратко и за щастие безболезнено боледуване.

Часът бе четири и половина сутринта.

Заедно с милата му дъщеря, Даян, която прекара нощта с него, аз присъствах на последните му часове.

Едно от последните неща, които направи, бе да ме инструктира какво да ви напиша и какво да изпратя заедно с писмото. Той каза също, че вие (и тук трябва да цитирам по заслабващата си памет) «какъвто сте костелив орех, ще направите точно онова, което си поискате с информацията». От своя страна бих си позволил да добавя, че в думите му се усещаше привързаност, която издаде колко неизмеримо много той ви цени като приятел. Затова за мен е чест и щастие да изпълня малката услуга, за която ме помоли хер Макмълин, а именно да ви изпратя изрезка от вестник и една снимка. Според него вие ще разберете връзката. Надявам се да е така, тъй като аз, искрено казано, не мога да ви помогна. Позволете ми накрая да поднеса своите съболезнования с най-дълбока и искрена съпричастност, тъй като разбирам, че загубата на вашия приятел ще ви донесе мъка, както донесе и на мен. Ако мога по някакъв начин да ви бъда от полза за в бъдеще, моля не се колебайте да се свържете с долуподписания.“

Искрено ваш М. Авиньон

Снимката е черно-бяла. На нея има разпокъсани парчета от древен ръкопис върху матирано стъкло с подсветка. Една ръка в латексова ръкавица почиства с четка невидим прах.

Това е пъзел от парченца папирус, привиден хаос от фрагменти, които се стремят към някаква цялост.

Символите са неразбираеми. Почеркът е равен, прав.

Очите ме сърбят и сълзят.

Ръкопис…

Въпреки че нито мога да прочета текста, нито да разтълкувам каквото и да било от непознатите ми знаци, продължавам да седя, вперил поглед в тях. Не знам колко дълго. Но когато идвам на себе си, задъхан, наведен над бюрото, и с дневник, разтворен до снимката и изрезката от вестник, часът наближава единадесет.

Изрезката е от вестник „Ла Депеш дьо Миди“, издаван в Тулуза.

Свещеници протестират срещу реставрирането на древна църква в „Льо Лю“

Безие. Местни активисти, между които и двама свещеници, бяха арестувани вчера следобед от полицията в Безие по време на незаконна демонстрация пред древната църква „Льо Лю“, позната на народен език като „Покоят на Христос“.

Запустялата църква, намираща се на един километър западно от Безие, бе купена миналия месец за пет милиона франка от незнаен участник на финансовия пазар със седалище в Лондон. Според сведенията, които има „Ла Депеш дьо Миди“, тази забележителна и учудваща покупка е била одобрена от местните власти след натиск от правителството.

По думите на известния британски археолог, професор Греъм Лайлуърт, ръководител на ремонта на църквата, тайнственият инвеститор има „искреното желание, реставрирайки църквата, да й възвърне нейния предишен блясък“. Критиците протестират остро срещу работата, която предвижда църквата да бъде съборена и издигната отново камък по камък. „Оскверняване!“ — трещи гласът на Жан Бовари, един от двамата свещеници, арестувани по време на вчерашната акция.

Фактът, че археолозите са издигнали триметрова ограда около района, че през нощта той е осветяван с прожектори и че пазачи, наети от новия собственик, патрулират и държат любопитните настрани, не помага за успокояването на духовете. Професор Греъм Лайлуърт изказва твърдението, че „всяка археологическа работа изисква обществеността да бъде държана до известна степен настрани“.

Според местните легенди, църквата е издигната върху пещера, където трябва да е погребан неизвестен светец. Свещеник Жан Бовари, водач на новопоявилата се „Акция в подкрепа на Льо Лю“, твърди, че църквата е една от най-старите на Пиренеите и вероятно във Франция.

„Църквата в днешния й вид е била построена през 1198 г. — казва Бовари, — но можем със сигурност да датираме части от оригиналната постройка, така нареченото източно крило и парка с руините, около 350 г. сл.Хр. А според местните предания и преди това на мястото се е намирало светилище.“

Бовари се бои, че археолозите ще опитат да достигнат до гробницата, която според легендата е запечатана в скалата под плочата на олтара. „Оставете мъртвите да почиват в мир!“ — призовава той.

Професор Лайлуърт отрича целта им да е споменатата гробница. „Нямаме информация под църквата да се намират гроб или пещера — казва той, — ако това е вярно, ние, естествено, ще се отнесем с уважение към тленните останки на мъртвия.“

Замислен се взирам в писмото, в изрезката от вестник, във фотографията на ръкописа.

Мисля си за Даян и Грете. За Майкъл Макмълин. За манастира в пустинята. За онова, което се крие под църквата в Безие.

Поглеждам през прозореца. В мен се разгаря пламъкът на изпълнено с любопитство очакване. Някъде там чакат загадките. Въпросите.

Нещо трака в механизма на стария часовник долу във всекидневната. Той върви, но никога точно. Живее в някакво собствено време и е доволен така. Внезапно започва весело да бие. Единадесет часа и тринадесет минути: „Динг-данг-донг!“.

Чувствам гъдел вътре в себе си. Някакво упорито влечение. Да знам! Да разбирам!

Химикалката ми стърже по хартията. Паяжина от думи и спомени. Но винаги има място за още. Нищо никога не приключва. С нетърпение затварям дневника. Историята не е свършила. Трябва само да открия как продължава.