Том Егеланд
Краят на кръга (88)

4.

Добутвам бюрото до прозореца и изваждам дневника. Дъждовните капки се стичат по запотеното стъкло с резки криволичещи движения. През струйките вода, фиордът изглежда като спокойна река — гладка и студена зад голата горичка.

Кожата ми пари и сърби.

Мисля. Пиша. Думите се разтварят в нищо; думи за събития, които сякаш никога не са се случвали, и за хора, които никога не са живели. Краткотрайни, преходни. Като думите в книга, която си прочел веднъж и си върнал в забравата на лавицата за книги.