Том Егеланд
Краят на кръга (87)

3.

С трепереща ръка аз изплитам своята паяжина от спомени.

Отвън, от другата страна на прозореца, на двора в къщата на баба, листата са се вкопчили в клоните на дъба. Сякаш не разбират, че есента скоро ще ги прибере при себе си.

През онази далечна вечер, когато признах на Грете, че съм влюбен в нея, а тя ме отблъсна с толкова нежност и загриженост, че дълго след това аз вярвах, че крие своите дълбоки чувства към мен, аз трябваше да се промъкна от нейния апартамент на „Фрогнер“ до моето общежитие на „Грьонерльокен“ в лекия дъжд. Намокрих се до кости. Все още помня думите й на раздяла. Седеше и държеше ръката ми в своята и я милваше нежно, като майка, която иска да утеши сина си.

„Нищо никога не свършва — каза тя, — то просто продължава по друг начин.“

Мъжете в червения рейндж роувър отпътуваха заедно с Макмълин. Чакаха, когато аз паркирах Бола пред къщата. Изглежда никога не са съвсем далеч.

Преди да тръгне, Макмълин стисна ръката ми и каза, че съм постъпил правилно.

Това беше последният път, когато го видях.

Когато рейндж роувърът се беше изкачил на пътя и червените светлини се изгубиха зад листата на дърветата, аз се заключих и изкачих скърцащата стълба към момчешката си стая.

Разбира се, че са били тук.

Подобно невидими духове са претърсили къщата от мазето до тавана. Без да оставят следи след себе си. Отдавна са махнали нещата на Даян. Но не са безпогрешни. Четирите й копринени въжета висят от колоните на леглото. Може би са помислили, че са мои. И всеки си е помислил нещо за себе си.