Том Егеланд
Краят на кръга (86)

2.

Седим и гледаме през предното стъкло на Бола, паркирана от външната страна на оранжевата пластмасова мрежа. Дъждът се процежда и капе. Палатките са събрани. По-голямата част от оборудването стои все още в заключения контейнер. Вятърът фучи над полето и навява със себе си дипли от дъжд. Пластмасовите ремъци, вързани в горния край на обозначителните пилони, се веят като вимпели. Вятърът е преобърнал режисьорския ми стол до горичката. Никой не си е направил труда да го прибере в контейнера.

Припомням си групите, участващи в разкопките, професора под чаршафа, Моше, Йън, обикалящи около копаещите студенти подобно жадни за кръв комари.

С изчезването на професор Лайлуърт работата е прекъснала. Сега сигурно всички се чудят какво ли ще стане, преди булдозерът да преобърне купчините пръст върху шахтите.

Обръщам се към Майкъл Макмълин.

— Тя пита за теб — казвам.

Той гледа пред себе си. Очите му са дълбоки, влажни.

— Мина толкова време — проговорва. Думите му са насочени навътре към самия него. — В друг живот. Друго време. Скоро ще дойде и моят ред. Тогава може би ще я срещна отново.

Лицето му е старо, напомнящо за пергамент, но озарено от момчешка светлина, изпълнено с нетърпеливо очакване. Изглежда по-млад, откогато и да било.

Сякаш съзнанието колко близо е той до целта, кара някаква вътрешна крушка да засвети и да блести през тънкия филм кожа.

Нещо в мен трепва.

— Кой си ти? — питам.

Първо мълчи. После казва:

— Трябва да имаш своите предположения. След като питаш.

Тишината вибрира между нас.

Той потърква дланите си една в друга.

— Не си глупаво момче.

Подхващам недоверчиво:

— Знам кой си. Вече го разбрах.

— Аха?

— Ти не си просто член на съвета, нали? — казвам.

Той се усмихва сдържано.

Не го изпускам от поглед. Той раздвижва пръсти. Ноктите са с перфектен маникюр. На лявата му ръка за първи път забелязвам пръстен с печат и с огромен опал.

Свирвам леко, всмуквайки въздуха навътре:

— Ти си Великият магистър!

Той отваря уста, за да каже нещо. Страните му горят.

— Аз? Бьорн, трябва да разбереш, в целия свят има само дванадесет мъже, които знаят кой е Великият магистър. Дванадесет мъже!

— А ти си Великият магистър!

— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос — казва той.

— Това не беше въпрос.

— И все пак…

— Милостиви дяволе… — мърморя. — Ти си Великият магистър!

— Можем ли вече да тръгваме и да вземем кивота? — пита той.

Нужно ми е малко време, за да се съвзема. Не е за вярване. Оглеждам го. Дълго. Мистичните черти на лицето. Топлите, мили очи.

— Това е имала предвид Даян — проронвам тихо. — Тя е твоето единствено дете.

Той ме поглежда.

— Тръгваме ли за кивота? — пита отново.

— Няма нужда да ходим никъде.

Той ме поглежда въпросително.

— Той е тук.

— Тук? — поглежда объркан навън в дъжда.

— Искаш ли да видиш октагона?

— Кивотът тук ли е?

— Ела с мен!

Излизаме от колата на дъжда. Промушвам се през една цепнатина в оранжевата пластмасова ограда с табела „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и държа мрежата отворена, за да може Макмълин също да влезе. От раздвижването водата започва да капе.

Спирам до шахтата. Макмълин гледа надолу към осмоъгълната основа.

— Октагонът! — проронва само. Изпълнен е с благоговение.

Дъждът е измил пръстта от камъните, които сега стърчат от калта.

— Октагонът! — повтарям аз.

Той е нетърпелив.

— Можем ли вече да намерим кивота?

Скачам вътре в шахтата, клякам и започвам да копая.

Чак сега той разбира.

Макмълин започва да се смее. Първо тихичко. След това високо и ехтящо.

И докато се смее, докато неговият смях се търкаля и бълбука над шахтите и кръпките поле, през завесите от дъжд, аз изкопавам кивота от моето скривалище. На абсолютно същото място, на което го намерихме. Последното, на което те биха търсили.

Земята издава клокочещ звук, когато издърпвам чантата от обграждащата я кал. Внимателно се обръщам и подавам кивота на Майкъл Макмълин. Около нас пръстта и дъждът миришат остро, на безвремие.